Кръстьо Мисирков
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Кръстьо Мисирков български публицист |
|
Роден: | 18 ноември 1874 Постол, днес Гърция |
---|---|
Починал: | 26 юли, 1926 София, България |
Кръстьо Петков Мисирков (на македонски: Крсте Петков Мисирков) е филолог и публицист роден в Постол, тогава част от Османската империя. Неговата етническа идентичност и възгледи са въпрос на противоречие между Република Македония и България.
Съдържание |
[редактиране] Биография
Кръстьо Мисирков е роден в село Постол, Ениджевардарско, през 1875 година. Първоначалното си образование получава, в течение на шест години, в гръцко училище. През есента на 1889 г. той се заселва в Белград под името Кръста Петкович, като стипендиант на дружеството "Свети Сава", което има за задача да възпитава младежи от Македония и да открива сръбски училища в Македония и Стара Сърбия. След няколко месеца Мисирков, заедно с 34 други младежи бягат от Белград. Той получава помощ от българското правителство и завършва втори клас на гимназията в България. Фактически този клас го довършва пак в Белград, където се озовава по неизвестни причини. Там Мисирков получава стипендия от сръбското министерство на външните работи. Учи в семинария, като едновременно следва и педагогия, в училище издържано от дружеството "Свети Сава". След това следва гимназия в Шабац, а по-късно наново учи три години педагогия и завършва през юли 1895 година. През септември същата година министъра на външните работи в Сърбия, Стоян Новакович, го изпраща при Бранислав Нушич, сръбския консул в Прищина, като го снабдява с 180 динари в злато за пътни нужди. Вместо да тръгне за Прищина, Мисирков потегля за Одеса и се записва в Богословската академия в Полтава и завършва нейния курс през 1897 година. Той изисква да получава стипендия от руското министерство на външните работи, декларирайки се като "македонски славянин". В университета в Санкт Петербург учи история и филология. При пребиваването му в Петербург Мисирков е член в дружеството на българските студенти. На 15 декември 1900 година мнозина студенти и студентки от Македония, които са продължавали своето висше образование в Петербург, убедени, че няма българин, който да не се интересува от съдбата на Македония, която и днес още гние под ярема на тирана, образуват един кръжок, чиято главна цел ще бъде същата, която се предвижда в устава на македоно-одринската организация от 1900 година[1]. Мисирков е сред основателите на този кръжок. Той признава, че именно като българин е бил в това дружество в течение на пет години. Той сам пише това в софийския вестник "Мир" от 26 май 1925 година. Неговият другар по учение Петко Стоянов, по-късно професор в София, публично заявява, че по това време Мисирков нито дума не е проговарял за нещо македонско, различно от българското и е посочвал Македония като страна с българско население. С писмо от 22 ноември 1902 година. Мисирков известява Българската екзархия, че приема мястото, което му се предлага, и заминава за Битоля, където от 1 декември същата година става учител по история и българска литература, както и по гръцки език в тамошната българска гимназия.
Мисирков влиза във връзка с чужди кръгове, като написва брошурата "За македонцките работи", в която заявява, че македонските славяни не били българи, а друга славянска народност - македонска. Наскоро след напечатването на тази брошура той отива в Белград и се среща там със сръбския професор Стоян Новакович, преподавател по история и бивш министър на външните работи, на народната просвета и на вътрешните работи, както и представител преди това на Сърбия в Цариград и в Петербург. Новакович е ръководител на сръбската пропаганда в Македония. Той е първият, който внушава, че българщината в Македония има здрави корени и че срещу нея трябва да се опита с подход, различен от досегашните. Този подход става известен като "македонизъм". В Белград Мисирков се среща и със Света Симич, дипломат, шеф на политическата и културна секция, която ръководи практически сръбската пропаганда в Македония, и е причислена към белградското външно министерство. Света Симич е бил пълномощен министър на Сърбия в българската столица. Срещи е правил и със Света Николаевич, сръбски дипломатически представител в Атина. След всичко това, през декември 1903 година, в един от салоните на белградския университет Мисирков държи реч за македонска нация и литературен македонски език.
След това Мисирков наново се връща в Русия и на 7 януари 1904 година става учител в девическия лицей в Бердянск, Таврия. Той променя наново идеите си, и то основно. То дава ясно свидетелство, че този човек по един странен начин променя мненията си, до степен да се появят съмнения дали изобщо Мисирков е психически нормален. На 18 април 1907 година той пише статия в българското революционно списание "Македоно-Одрински Преглед", а след това в списание "Българска Сбирка". Статиите му носят заглавие "Бележки върху южнославянската филология и история". Там той определя и границата между българския език и сърбохърватския. Тази граница, според Мисирков, започва по десния бряг на река Сава, върви на юг по вододела между Колубара и Морава и след това между Сръбска Морава и Ибър, и стига до Шкодра край Адриатическото море. Това било, пак според него, същата граница, която на запад е деляла Самуиловото царство от сръбските територии. Следователно, в Самуиловото царство са спадали териториите, където се говори български език. В предговора на това свое изложение Мисирков казва дословно: Читателите на тази статия ще бъдат дълбоко изненадани поради огромното противоречие между онова, което тук ще намерят и онова, което са прочели или ще прочетат в моята брошура "За македонцките работи". За да разберат това противоречие достатъчно е да припомня, че в "За македонцките работи" се представям като един импровизиран политик. След това признание Мисирков обяснява, че целта му била да неутрализира интересите на балканските държави, и затова говорил за македонска етническа и историческа индивидуалност и признава, че срещу българското правителство бил писал неточни работи, и че изтъквал доводи, които не отговарят на научното безпристрастие и обективност. И добавя тези думи: Аз принесох пакост за науката и за моите научни познания. Върнах се в Русия и се заех, с цената на големи усилия, да се върна към онова, което бях оставил когато от Петербург бях отишел в Битоля. Статията, която тук предлагам, е резултат на тези мои усилия. Във вестник "Македоно-Одрински Преглед" (брой 34-35, страници 533, 555) и списание "Българска Сбирка", 1 януари 1910 година, брой 1, страница 46 Мисирков пише следното: Ако щастливата съдба би пожелала щото Симеон и Самуил да владеят за дълго време, под авторитета на българската държава, "славяните" от днешните сърбо-хърватски територии, те биха възприели българското име и език, и биха станали българи. Обаче, съдбата не пожела щото тези български царе да обединят политически и културно южните славяни под името българи. Историята и сегашното състояние на южните славянски езици познава една граница между българския и сърбо-хърватския език, която се установи между тях още при идването на славяните в Балканския полуостров. Тая граница, политическа и етническа, между българи и сърбо-хървати, остана през всичките средни векове и продължава да съществува до наши дни. Според Мисирков, езиковата граница на българите отива на запад от моравската област и обхваща цяла Македония, като страна населена с българи. При това Мисирков недвусмислено подържа, че Самуил е български цар[1].
На 24 април 1909 година Мисирков публикува в Одеса брошура под заглавие "Епически южнославянски легенди относно женитбата на крал Вълкашин и причините за популярността на Крали Марко между южните славяни." В тази брошура той критикува едно съчинение на проф. Халански, написано във връзка с Крали Марко и руските епически разкази. Като обвинява Халански, че се е показал необективен в полза на сърбите, Мисирков пише следното: Историческите събития от втората половина на 14 век, чийто спомен е съживен в епическите поезии на българи и сърбо-хървати, се отнасят еднакво до сърби и българи, даже повече до българите. Не може да се признае за точно и пълно националистическото тълкуване на сърбите, което те дават на събитията от втората половина на 14 век, които при това са се разиграли в българска територия, в Македония. Това е казано на страници 4 и 5 от брошурата на Мисирков. А на страница десета той пише: Националните български легенди за Крали Марко, т.е. моите родни легенди, ми станаха още по-разбираеми след като аз бях в Сърбия, след като съумях да опознавам сръбската епическа поезия и сръбската история от 14 век.
В брой 1, от 1 октомври 1909 година, на списание "Българска сбирка" Мисирков публикува статия под заглавие "Основите на едно сръбско-българско сближение". В статията той подчертава, че българската политика се е водила от принципа на националностите. Като разглежда положението на Балканите до преди сключването на Берлинския договор, Мисирков изрично изтъква, че българският език е говорен не само в Македония, но и в южна и източна Сърбия (т.е. областите на Ниш, Лесковец и Зайчар). Той установява как сърбите са действали. Как отначало са прогласявали, че населението в Македония е българско, а после започнали да отбелязват, че то било колкото българско, толкова и сръбско. Най-накрая Мисирков пише: Сърбите усвоиха идеята за македонска националност, която поставяха в Южна Македония. Декларираха Северна Македония като чиста сръбска, а Централна Македония означаваха като една преходна етническа област между сръбския език и македонския език. След това, той споменава, че станало много добре, че сърбите започнали да обръщат внимание към Македония, след като изгубили надеждата да завземат Босна и Херцеговина. И прибавя тези думи: Едничкото условие за приближаване между България и Сърбия ще бъде щото Сърбия цялото си внимание да обърне към Македония. Мисирков разказва за сръбско-българско сближение, при което цялото сръбско внимание ще бъде обърнато към Македония, и при това добавя още, че българската народност на македонските славяни нямала да бъде поставена в опасност от това. И понеже той се обявява, в казаната статия, като привърженик на сръбcко-българско сродяване, пише и следното: Скопският диалект с всички негови българизми трябва да бъде приет като литературен език на Сърбия. Историята на Неманичите (сръбската династия от средния век) да бъде учена във всички средни български училища като западнобългарска история. Книгите, написани на старобългарски език, но със сръбска редакция, да бъдат признати като книги на западнобългарски. Авторът Н. Велев казва, че Мисирков е сигурно болен човек и че у него има психически смущения. Според него той е изгубил всякаква способност да мисли логически. В желанието му да намери път към освобождението на Македония, той наистина се обърква в чужди идеи, навлиза в екстравагантни разсъждения и стига до заключения напълно отдалечени от действителността. В много случаи е показал необяснимо непостоянство.
През 1910 и 1911 г. Мисирков превежда от български на руски написаната от българския професор А. Иширков книга "България". По това време той е учител в един лицей в Одеса и взима участие в провеждащия се в София, през 1910 година, славянски конгрес. След това той преиздава на руски език споменатата книга, като написва и предговор за нея, в който пише: Книгата на професор А. Иширков, предложена на вниманието на руските читатели, запълва една важна празнина в руската литература. Авторът, богато разгледания сюжет на книгата, както и придружаващите я илюстрации, ни дават твърде ясна идея за същината на България и за бързия културен напредък, достигнат в свободната част на българския народ. Понеже професор А. Иширков написва в своя предговор на книгата си, че Македония, като централна област на Балканите, е и център, където са в съприкосновение всичките балкански народи, и където се е срещала историята на всички тях, поради което е станала и ябълка на раздора, Кръстьо Мисирков решително се обявява срещу тези твърдения на Иширков и в своя предговор прави следните категорични забележки: По настоящем Македония не представлява някакво по-голямо различие от етническа гледна точка, отколкото го имаше в България преди неиното освобождение. Не е напълно точно да се поддържа, че Македония е една област "където се допират всички балкански народи", и че там, повече отколкото другаде се примесва историята им или техните населения, и че поради това тя била ябълка на раздора между Балканските народи. След това Мисирков казва: Националният български тип в Македония не е по-малко чист отколкото в България. В Македония не се е смесвала историята на Балканските народи. Борбата за Македония, както въобще и за по-голямата част на Балканския полуостров, преди турската инвазия, противопостави главно гърците и българите едни срещу други, Византия и българските царе. Балканските народи не са се смесили в Македония. Гърците и албанците заемат малки сектори в южна и западна Македония. А сърбите не са въобще съседи на Македония, понеже близките на Македония области са населени с българи.
На 2 август 1912 година вестник "Одеский Листок" напечатва статия от Мисирков под заглавие "Кланетата и интелигенцията в Македония". В тази си бележка той пише: Терористичните атентати, които дават на турците претекст да подлагат българите на масови кланета и погроми, причиняват незначително число жертви. На още няколко места в същата статия, визираики атентатите в Щип и Кочани, Мисирков изрично говори само за българското население в Македония.
През 1909 година Мисирков е в кореспонденция с българския професор Стефан Бобчев, издател и редактор на списанието "Българска Сбирка". Около Балканската война Бобчев е български пълномощен министър в Русия. Мисирков му пише във връзка с известната "Спорна зона", определена в сръбско-българския договор, в която влизат градовете Куманово, Скопие, Кичево, Тетово, Дебър и Струга. В писмото си Мисирков пише: Господин Бобчев! България извърши голям грях спрямо българската национална кауза, приемайки и признавайки като спорна тази територия. Тя е чисто българска,... Населението в Скопие и в неговата област е чисто българско. По-нататък в писмото Мисирков внушава на Бобчев да бъдат убедени руснаците, че те могат много повече да разчитат върху една България, една Тракия и една Македония обединени, отколкото върху изкуствения сръбско-български съюз, като се знае перфидността на сърбите... Българския национален идеал очаква много от Вас. А в пост-скриптума прибавя до Бобчев: Аз писах на А.И. Гучков (председателя на руската "Дума") по македонските работи. Като го видите, поздравете го от мен и му кажете, че ние, македонските българи, искаме да вярваме, че Русия няма да се покаже несправедлива към нас.
През месец май 1914 година по инициатива на Димитър Влахов, генерален консул на България в Одеса, е основано "Българско културно-благотворително дружество" под име "Братство". Целта на дружеството е да осветлява руското общество за аспирациите на българския народ и да опровергава обвиненията на вражеската пропаганда против България. Мисирков присъства при основаването на дружеството и става негов член. На 6 август 1914 година той произнася реч пред едно междуславянско събрание в Одеса, като взима България под защита и се застъпва за автономията на Македония.
Εдна седмица след като Мисирков защитава каузата на България, той отново е обзет от противоречия. В една своя статия под заглавие "Македонският идеал и българският идеал", от 13 август 1914 година, подписана с псевдонима му К. Пелский, той пише: Крайно време е да потвърдим пред целия свят, че народът, който живее в Македония, не е нито сръбски, нито български, нито гръцки, а е народ македонски и че този народ има своя история, свое национално достойнство, и големи заслуги за културната история на славяните. Два месеца по-късно Мисирков наново отрича македонизма и става отново защитник на българската кауза.
На 9 октомври 1914 година Димитър Влахов телеграфира до министерството на външните работи в София, че в Москва се свиква публично събрание на славянските комитети, и че дружеството "Братство" привиква своите членове: адвокат Калев и гимнизиалния учител Мисирков, да защищават каузата на българския народ. Понеже Мисирков е възпрепятстван да замине за Москва, той изпраща свое писмо до председателя на Московския славянски комитет и кмет на град Москва, Николай Иванович Гучков. В това писмо Мисирков пише: Сърбите твърдят, че ние не сме славяни като тях. Нека бъде така, макар че сръбските твърдения са голословни. Ние няма да доказваме, че у тях има също такъв процент аварска и маджарска кръв, какъвто у нас българската, или у русите скандинавска и финска. Но ние не можем да не подчертаем, че земите, населени с българска народност, се явяват в старо време огнище на славянското просвещение. От тук в течение на много векове са черпили духовна храна и сръбската, и руската народност. Българският народ има огромни културно-исторически заслуги пред славянството. След тези думи Мисирков силно напада Сърбия заради нейния съюз с Гърция и Румъния, поради който България е ограбена и два милиона българи са поробени от сърбите и техните неславянски съюзници. Мисирков подчертава: Да! Много пакости са извършили сърбите на славянска България, Македония и Добруджа, но с това не са се задоволили. Те чувствали, че тяхното каиново дело ще бъде разкрито, че пролятата и проливаната невинна кръв за свободата на българите в Македония може да повика на съд, пред славянската обществена съвест, сръбско-гръцкото покушение върху свободата на третината от българския народ, на българите от Македония, и сърбите с всички средства се стараят да очернят България, ... за да не се обърне срещу тях безпристрастната славянска съвест със заслужения укор... Всички македонци, учащи се в Русия до края на 80-те години на миналото столетие и по-късно, са идвали и са си отивали от Русия с българско национално съзнание; ... сърбите са се явявали в Македония само за борба с българите; явили се като съюзници на гърците и румънците за ново поробване на Македония и Добруджа... Много съжалявам, че не мога лично да бъда тълкувател пред Московския славянски комитет на ония чувства на вяра в тържеството на руската славянска съвест в делото за възстановяване потъпканата свобода на българското население в Македония...
В списание "Македонски Голос", излизащо в Петроград, 1914 година, брой 11, Мисирков издава статия под заглавие "Борба за автономию". Подписва статията с псевдоним К. Пелски, а че това е неговия псевдоним проличава от това, че сам пише в статията как той се намира в центъра на Илинденското въстание, а именно в Битоля, през 1903 година. По това време той е бил учител в Българската мъжка класическа гимназия. В споменатата статия Мисирков изрично говори за самостоятелна националност на македонците, но рязко се обявява против дележа на Македония. Застъпвайки се за автономията й, Мисирков изтъква, че тя трябва да бъде "самостоятелна, независима, единна страна". И завършва с думите: Автономията на Македония ще бъде най-доброто разрешение на македонския въпрос както за самите македонци, така и за Сърбия, и за Гърция, и за България, и за европейския мир.
Октомврийската революция заварва Мисирков в Кишинев, Бесарабия, като учител в първата мъжка гимназия. Когато Съветската власт се установява там и тази област става автономна съветска република, Мисирков е народен представител от българското население, станал и секретар на българо-гагаузо-немската училищно-просветна комисия, при Директорията за народното просвещение на Бесарабия. Тогава Мисирков издейства от бесарабския народен съвет кредит и разрешение да се открие в Болград педагогически курс за подготовка на учители за българските народни първоначални училища. На 21 май 1918 година, като директор на този курс, Кръстьо Мисирков го открива с молебен в катедралната църква и с реч в салона на девическата гимназия, препълнена от курсисти и граждани. Това е публикувано във вестник "Добруджа", в град Бабадаг, 1918 година, брой 146. Всички преподаватели били българи. Обучението се е водило на български език. Мисирков предприема тайно пътуване до България, където със съдействието на редица български институти и дружества набавя и пренася около пет хиляди броя различни български учебници и книги в Бесарабия. Поради тази му дейност румънските власти го арестуват на 11 ноември 1918 година. Препратен е в град Бендер, а от там екстрадиран. Изпратища заявление до председателя на българското народно събрание на 25 декември 1923 година, с което моли да му бъде признато времето на учителстване в Русия за пенсия. В заявлението си изрично подчертава: Особената омраза, която ромъните питаеха към мен, се обясняваше с българската ми националност.
През декември 1918 година Мисирков е вече в България. Едва пристигнал със заповед номер 4,378 от 20 декември министерството на народното просвещение го назначава за уредник на Историческия отдел при Етнографския музей, длъжност която заема до 4 януари 1919 година. В списание "Развитие", излизащо в България, Мисирков публикува статия "Народният ни епос и Македония". В нея той пише: Сърбите ... в народните епически песни на македонците виждат една от главните среди на културно влияние от сръбството върху македонските българи, които искат да представят на външния свят като "македонски славяни" и дори като "македонски сърби. Крали Марковите песни в Македония са от български произход и говорят за българско влияние върху сърбите, а не обратното... Българският епос, съгласно с летописните данни, говори за българско национално самосъзнание на македонците в 14 век и следните векове до наши дни.
На 8 март 1919 година, в софийския вестник "Мир" Мисирков публикува статия под заглавие: "Сърбите - Душановата империя". Статията му започва с думите: Защо сърбите искат Македония? Какво сръбско има в тая чисто българска страна, която е такава от VI век до ден днешен, въпреки всички превратности на историческата съдба? В статията Мисирков доказва, че фактически владетелят Душан е повече западнобългарски цар, отколкото сръбски. Очевидно Мисирков има предвид, че той заграбва много повече български земи, по негово време, отколкото е имала Сърбия някога. Авторът подчертава, че Скопие е бил град населяван от българи.
[редактиране] Преобладаващ възглед в Република България
Според българската гледна точка, макар че има колебания, в по-голямата част от своя живот и творчество Мисирков определя себе си като българин. През 1924 година той пише: Ние (славяните в Македония) бяхме повече българи от онези в България и се застъпва за по-голяма България, обхващаща райони, които принадлежат на Кралството на сърбите, хърватите и словенците (дн. Република Македония) и на Гърция. Статията е публикувана в отделна секция в българския вестник "Мир" през 1919 година, където той причислява области на Македония, окупирани от Сърбия, като част от българското землище.
Също така през 1919 година пише в софийския вестник "20 юли" следното: Дали ние наричаме себе си българи или македонци не е от значение, защото ние винаги ще се отделяме от сърбите и ще имаме българско самосъзнание.
Счите се, че неговите текстове са значително променени по времето на комунистическия режим, за да поддържа представата за македонска нация, различна от българската. В текстовете ясно се различава друг почерк, различен от този на Мисирков, вероятно дописан от про-сръбско настроено лице[източник?].
Българските историци отбелязват, че Мисирков избира българското гражданство, и че той живее в София, където работи за по-велика България до неговата смърт през 1926 година.
[редактиране] Преобладаващ възглед в Република Македония
Според македонистката гледна точка Кръстьо Мисирков е най-бележитият македонски публицист, филолог и лингвист, който изработва принципите на македонския литературен език в началото на XX век. В края на ХХ век, в Република Македония Мисирков е обявен за "македонецот на ХХ-от век".
Мненията му, относно политическите и националните въпроси на неговото време, изразяват борбата на македонските интелектуалци за освобождаване на македонците от османско иго и създаването на независима македонска държава.[2] През 1903 година, докато е в София, той публикува книгата "За македонцките работи", в която поставя основите на днешния македонски език. Според тази книга за база на създаването на македонския език, трябва да се използват диалектите, говорени от населението в централните части на Вардарска Македония. Мисирков използва тези народни говори, при написването на своята брошура. Принципите на публициста играят важна роля при създаването на модерния македонски език малко след Втората световна война.
Докато понякога той се обявява за българин, две години преди смъртта си той се възвръща към македонистките си позиции. Неговата етническа македонска идентичност е явно показана в една от неговите последни статии преди да почине: Съзнателно чувствам себе си за македонец и това трябва да стои по-високо от всичко на този свят. Македонците не трябва да позволяват да бъдат асимилирани и изгубени, живеейки сред сърбите и българите. Ние можем да признаем близостта си с тях, но ние трябва да ги оценим от гледната точка на македонската позиция.[3]
[редактиране] Източници
- ↑ 1,0 1,1 ИСТИНСКИЯТ ОБРАЗ НА НЕУРАВНОВЕСЕНИЯ КР. МИСИРКОВ, посетен на 27.01.2007
- ↑ Krste Misirkov, посетен на 27.01.2007
- ↑ The self-determination of the Macedonians, посетен на 27.01.2007