Българска екзархия
от Уикипедия, свободната енциклопедия
![]() |
Предлага се тази статия да се обедини със статията Български екзархат. |
Българската екзархия е върховна национална организация на Българската православна църква.
Учредена е със султански ферман от 28 февруари 1870 г. и просъществувала до 1953 г.
До освобождението на България от османско иго обхваща следните епархии: Старозагорска, Търновска, Доростоло-Червенска (Русенска), Варненско-Преславска (без Варна и 12 селища, разположени между Варна и Кюстенджа), Пловдивска (от Пловдив само махалата "Св. Богородица" и без Станимашката каза и някои села и манастири), Софийска, Видинска, Нишка, Кюстендилска, Самоковска, Велешка, Врачанска, Ловчанска, Сливенска, Охридска, Скопска, Нишавска (Пиротска).
След извоюване на националната независимост се създават още две епархии: Неврокопска и Старозагорска (90-те години на 19 век).
Създаването на Българската екзархия е резултат от дългогодишната борба на българския народ за извоюване на църковна независимост. По силата на султанския ферман и екзархийския устав, изработен от църковния събор, свикан в Цариград през 1871 г., Българската екзархия е призната за официален представител на българската нация в Османската империя.
В устава и са утвърдени две начала:
- съборност (участие на духовници и вярващи в църковното управление) и
- изборност.
Свиканият на 12 февруари 1872 г. Временен съвет на Екзархията избира за пръв български екзарх ловчанския митрополит Иларион.
Този избор обаче не е одобрен от Високата порта и на 16 февруари същата година на негово място е избран видинският митрополит Антим I.
Цариградската патриаршия от своя страна се обявила против образуването на Българската екзархия и на 16 септември 1872 г. я обявила за схизматична, тъй като не признавала върховенството на патриарха.
До освобождението на България от османско иго екзархията съдейства за обединяването на българските земи и ръководи просветното дело в тях. Тя води борба против западната католическа пропаганда, която се стреми да насажда своето влияние сред българския народ. След обявяването на Руско-турската освободителна война 1877-1878 г. екзарх Антим I е свален от своя пост и заточен в Мала Азия заради неговата патриотична дейност и проявени симпатии към Русия.
За нов екзарх е избран ловчанският митрополит Йосиф I.
След Освобождението Българската екзархия съсредоточава своята дейност главно в онези български земи, които по силата на Берлинския договор (1878 г.) остават отново в пределите на Османската империя.
Наред с грижите за поддържане на българските черкви тя полага усилия за разгръщане и на просветното дело сред българското население в Македония и Одринско. Противопоставя се на засилването на сръбската и гръцката пропаганда в тези области. До избухването на Балканската война (1912-1913 г.) влиянието на Българската екзархия в Македония и Одринско се простира в следните епархии: Охридска, Битолска, Скопска, Дебърска, Велешка, Струмишка, Неврокопска, Костурска, Леринска (Мъгленска), Воденска, Солунска, Поленинска (Кукушка), Серска, Мелнишка, Драмска и Одринска. Първите седем от тях се управляват от български владици, а останалите - от екзархийски наместници.
След разгрома на България в Междусъюзническата война (1913 г.) екзарх Йосиф I премества седалището си в София.
30 години след смъртта на Йосиф I (1915 г. Българската екзархия се управлява от Свети синод, начело на който стои наместник-председател.
През 1945 г., в катедралната църква "Света София" в столицата Народно-църковен събор избира Софийския митрополит Стефан за последен Български екзарх на 21 януари.
На 10 май 1953 г. свиканият църковен събор прокламира издигането на Българската екзархия в Българска патриаршия. За патриарх е избран пловдивският митрополит Кирил, а след неговата смърт през 1971 г. – ловчанският митрополит Максим.
[редактиране] Български екзарх
- Иларион - 12 февруари 1872 - 16 февруари 1872
- Антим I - 16 февруари 1872 - 1877
- Йосиф I - 24 април 1877 - 20 юни 1915
- Стефан I - 21 януари 1945 - 6 септември 1948