Едит Пиаф
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Едит Пиаф френска певица |
|
Роден: | 19 декември 1915 Париж, Франция |
---|---|
Починал: | 11 октомври 1963 Грас, Франция |
Едит Пиаф (Édith Piaf, рождено име Едит Джована Гасион — Édith Giovanna Gassion) е популярна френска естрадна певица, представител на френския шансон, смятана за символ на Франция. Майстор на баладата, нейната музика е отражение на трагичния ѝ живот. Най-известните ѝ песни са "La vie en rose" (1946), "Milord" (1959), "Non, je ne regrette rien" (1960).
Съдържание |
[редактиране] Ранен живот
Майката на Едит Пиаф - италианката Анета Джована Майард - работела като певица в бар, а баща ѝ - Луис-Алфонс Гасион - бил известен пътуващ артист. Изоставена от майка си, Едит била отгледана от майката на баща си, която била готвачка в публичен дом. От три до седемгодишна възраст Едит Пиаф била сляпа. Бабата на Едит я води на лекар и една вечер тя проглежда. Първото нещо, което вижда малкото момиче е пианото. След това известно време живее и работи с баща си, но на около 16-годишна възраст се разделят и тя започва самостоятелна „кариера“ на улицата, заедно със сестра си Симон Берто, която е акробат.
[редактиране] Певческа кариера
През 1935 г. звездата на Пиаф е открита от Луи Лепле - собственик на нощен клуб, посещаван както от висшата, така и от средните класи. Той я убеждава да пее, макар че тя е крайно нервна, което в комбинация с ниския ѝ ръст (142 см.) го подтиква да ѝ даде прякора, който остава с нея до края на живота ѝ и се превръща в неин псевдоним: La Môme Piaf (Малкото врабче). През същата година е продуцирана и първата ѝ плоча. Скоро след това Лепле е убит, а Пиаф обвинена за съучастничество в убийството му. Впоследствие е оправдана.
През 1940 г. Жан Кокто написва пиесата си "Le Bel Indifférent", в която Пиаф участва. Постепенно тя започва да се сприятелява с известни личности като актьора Морис Шевалие и поета Жак Боржа. Сама пише текстовете на много от песните си, а мелодиите композира заедно с различни музиканти.
Песента-автограф на Едит Пиаф, "La vie en rose" (Животът в розово), която през 1998 г. е включена в Салона на Славата на наградите Грами е написана по време на германската окупация на Париж през Втората световна война. По това време Едит Пиаф вече има голям успех и е много търсена. Пеенето за високопоставени германски офицери в клуба „Едно Две Две“ спечелва на Пиаф правото да позира за снимка с френски военопленници, уж като начин за повдигане на духа. Когато получавали снимките си със звездата, затворниците можели да изрежат своето лице от снимката и да го използват за изработване на фалшиви документи като част от план за бягство. Връзката на Пиаф с френската съпротива е добре известна днес и мнозина дължат живота си на нея. След войната тя прави турнета в Европа, САЩ и Южна Америка, като така известността ѝ се разпростира по целия свят. В САЩ тя става толкова популярна, че участва осем пъти в шоуто на Ед Съливан. Също така подпомага кариерата на Шарл Азнавур като го взима със себе си на турне в Европа и САЩ.
Голямата любов на Пиаф, боксьорът Марсел Сердан, умира през 1949 г. Пиаф се омъжва два пъти. Първият ѝ съпруг е певецът Жак Пил - сключват брак през 1952 и се развеждат през 1956 година. Вторият ѝ съпруг, Теофанис Ламбукас (още известен като Тео Сарапо) е бивш фризьор станал певец и актьор и е 20 години по-млад от нея. Двамата се женят през 1962 г. Пиаф има едно дете - дъщеря Марсел - която умира на двегодишна възраст през 1935 г. Бащата на детето е Луис Дюпон.
През 1951 г. Пиаф преживява тежка автомобилна катастрофа, след която става зависима от морфин и до края на живота си се бори с тази зависимост.
Зала „Олимпия“ в Париж е мястото, където Пиаф достига върха на славата си и където само месеци преди смъртта си, изнася един от най-паметните си концерти, макар че почти не може да се движи вече. В началото на 1963 г. певицата записва последната си песен "L'homme de Berlin" (Мъжът от Берлин).
[редактиране] Смърт и завет
Едва на 47 години Пиаф умира от рак в Грас на 10 октомври 1963 г., в същия ден, в който умира и нейният приятел Жан Кокто. Погребана е в гробището Пер Лашез в Париж. Макар че римокатолическият архиепископ на Париж отказва да отслужи опело (заради начина ѝ на живот), погребалното шествие на Пиаф привлича хиляди опечалени по улиците на Париж и на церемонията на гробището присъстват над 40 000 души. Шарл Азнавур си припомня, че шествието за погребението на Едит Пиаф е единственият случай след края на Втората световна война, когато движението в Париж спира напълно.
Има музей посветен на Едит Пиаф, „Музеят Едит Пиаф“, който се намира на адрес, 5 rue Crespin du Gast, 75011, Париж.
Днес Едит Пиаф е все още позната и почитана като една от най-великите певици на Франция. Животът ѝ е изпълнен с контрасти - славата ѝ срещу трагичния ѝ живот, както и малката ѝ крехка фигура на сцената в контраст с резонантната мощ на гласа ѝ.
[редактиране] Песни
- Tu Es Partout (1943)
- La Vie en rose (1946)
- Les Trois Cloches (1946)
- Hymne à l'amour (1949)
- Padam... Padam... (1951)
- Sous le ciel de Paris (1954)
- Les Amants d'un jour (1956)
- La Foule (1957)
- Milord (1959)
- Non, je ne regrette rien (1960) (текст)
Песента ѝ "Hymne à l'amour" вдъхновява филма "Toutes ces belles promesses".