Арсо Локвички

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Арсо Йовев Локвички
български революционер
Роден: 1870
Локвица, днес Република Македония
Починал: 10 март 1923
Скопие, днес Република Македония

Арсо Локвички (Арсо Йовев) е революционер, деец на национално-освободителното движение в Македония и Одринско.

[редактиране] Биография

Роден е през 1870 г. в Локвица, Поречието – район, в който сръбската пропаганда печели почва в края на 19 век. По професия Арсо Локвички е майстор-зидар. Дълги години е на печалба в Румъния и Трансилвания. Въпреки че никога не е посещавал училище, чете и пише на български и на румънски език.

По време на Илинденско-Преображенското въстание е в четата на Йордан Пиперката. След въстанието е поречки войвода и води ожесточени, често неравни битки с четите на сръбската пропаганда в Поречието и Азот . След края на Първата световна война Арсо Локвички се установява в България и работи като строител. През 1922 г. заедно с другаря си Петър Ацев от Теово, Азот е изпратен от ЦК на ВМРО в Кичевско, но край село Добро поле, Скопско те са заловени от сръбските власти заедно с печатни революционни позиви. След мъчения са осъдени на смърт от скопския военен съд и са разстреляни край Скопие. Според Иван Михайлов смъртта на Арсо Локвички, заедно с тази на Любомир Весов и Илия Дигалов е най-голямата загуба на ВМРО в Западна Македония до 1924 г.

[редактиране] Съвременниците за Арсо Локвички

Арсо беше един от много способните съгледвачи и умееше напълно да прикрива следите си. Той, без ни най-малка умора, вземаше на час по 15 километра път. Като планинец, той имаше редки и ценни качества, които високо го издигаха над другите. През време на своите рекогносцировки из Поречието той по цели дни стоеше гладен, за да може да извърши сполучливо възложената му задача. Той беше любимец на всички чети и на местното население…Семейството му живееше в с. Локвица под постоянния тормоз на пропагандата. Единствената причина да пощадят семейстовото му е обстоятелството, че те разчитаха кога и да е, че Арсо ще стане техен човек” (Аврамов, Стефан. Революционни борби в Азот (Влешко) и Поречието, С. 1929, с.62)

“- Как може да не замина, щом като има нужда от мене, казо тихо Арсо, след като му обясних за какво го викам и му прочетах бележката от Тодора. Добави, че бързо ще ликвидира работата си и се осведоми за подробностите по тръгването му. Нито секунда колебание. Сякаш оставяше настрана триона си, за да вземе чука – така естествено Арсо се залавяше за пушката, с преданост към ВМРО като към собствената майка и децата си” (Михайлов, Иван. Спомени, т. ІІ, 1965, с.155)

[редактиране] Литература

  • Аврамов, Стефан. Революционни борби в Азот (Влешко) и Поречието, С. 1929, с.61-62 и др.
  • Николов, Борис Й. “Вътрешна Македоно-одринска революционна организация. Войводи и ръководители (1893-1934). Биографично-библиографски справочник”, С. 2001, с. 67
  • Михайлов, Иван. Спомени, т. ІІ, Louvian 1965, с.155, 157