Иван Вазов

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Иван Вазов
български писател и народен будител
Иван Вазов
Роден: 9 юли 1850
Сопот, днес България
Починал: 22 септември 1921
София, България

Иван Минчов Вазов (27 юни/9 юли 1850, Сопот22 септември 1921, София) е български писател. Вазовото творчество е отражение на две исторически епохи — Възраждането и следосвобожденска България. Министър на образованието е от 7 септември 1897 до 30 януари 1899 г. от Народната партия.

Съдържание

[редактиране] Биографични бележки

Стих на Вазов на паметника на Незнайния воин в София
Стих на Вазов на паметника на Незнайния воин в София
Паметник на Вазов в родния Сопот
Паметник на Вазов в родния Сопот

[редактиране] Детство и юношество

Иван Минчев Вазов е роден в Сопот през 1850 година. Произхожда от семейство на средно заможен търговец, в което на почит са строгият ред и патриархалността, уважението към религиозните и битовите традиции, отзивчивостта към възрожденските просветителски и патриотични настроения. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов. Според Борис Вазов родът на Вазовци произхожда от нестрамското село Яновени и се преселва в Сопот в края на 18 век по време на управлението на Али паша Янински.[1]

Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с българска оригинална и преводна литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към руската поезия. През 1865 учи гръцки език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-подидаскал. Там намира богата библиотека от френски и руски книги, които изиграват голяма роля за литературното му развитие.

През 1866 се записва в IV клас на Пловдивската гимназия, ръководена от Йоаким Груев, където трябва да овладее гръцки и турски език. Вместо това Вазов усърдно изучава френски език и се увлича от поезията на Пиер Беранже, Виктор Юго и Алфонс дьо Ламартин. През 1868 баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 в „Периодическо списание на Браилското книжовно дружество“ излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“.

[редактиране] Емиграция в Румъния

Поетическата дейност на младия Вaзов е покровителствана от майка му Съба Вазова — общителна и ученолюбива жена, но буди недоволството на баща му, решил да направи от сина си търговец. С тази цел през 1870 Вазов е изпратен в Румъния да практикува при своя чичо, търговец в Олтеница. Но и там Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание Читалище, вестник „Отечество“, вестник Свобода и др. Една нощ избягва в Браила, живее 2–3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Никола Странджата. Животът сред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.

След завръщането си в България Вазов учителства (18721873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенства френски език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.

След неуспеха на Старозагорското въстание (1875) възниква опасност да бъде арестуван и емигрира в Румъния. В Букурещ Вазов влиза в „Българско централно благотворително общество“ и става негов секретар. При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки Пряпорец и гусла (с псевдоним Пейчин) и Тъгите на България.

През Руско-турската освободителна война, на която откликва със стихосбирката Избавление, Вазов е писар в Свищов (при губернатора Найден Геров), откъдето е командирован в Русе. След едногодишен престой в града заминава за Берковица; председател е на Окръжния съд (март 1879 — септември 1880). Случай от съдебната му практика в Берковица го вдъхновява за написването на поемата „Грамада“.

[редактиране] Пловдивски период

От 5 октомври 1880 Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и критик, културен деец и писател. Заедно със своя приятел и съратник от този период — Константин Величков, в продължение на 5 години Вазов участва в редактирането на вестник „Народний глас“, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията (виж Търновска Конституция)от княз Александър Батенберг. В началото на 1881 е избран за председател на Пловдивското научно книжовно дружество и става главен редактор на издаваното от него списание Наука — първото сериозно научно-литературно периодично издание след Освобождението (1878). През 1885 Вазов и Величков основават списание „Зора“ — първото чисто литературно списание в България. В Пловдив те съставят и прочутата двутомна „Българска христоматия“, която запознава българския читател с повече от 100 български и чужди автори.

Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време сьздават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите й върхове — цикъла „Епопея на забравените“, стихотворенията Българският език, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, Новото гробище над Сливница, повестите Немили-недраги, „Чичовци“, разказа Иде ли? и др.

[редактиране] Руски период

През есента на 1886, след събитията около преврата от 9 август, започват политически гонения и Вазов е принуден да напусне България. След неколкомесечен престой в Цариград се установява в Одеса, където, за да заглуши мъката по изгубената родина, пише романа Под игото, публикуван след завръщането му в България в „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“.

[редактиране] Софийски период

От 1889 живее в София. През 1890 основава списание Денница, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 тържествено е чествана 25-годишнината му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане. С това обяснява и съгласието си да влезе през август 1897 в народняшкото правителство на Константин Стоилов като министър на народната просвета. На Балканските войни през 19121918 откликва с 3 стихосбирки — поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Германия, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българките войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 тържествено е отпразнуван 70-годишния юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, през 1921 година умира от разрив на сърцето. Действителен член на БКД (днес БАН) от 1881, почетен член на БАН от 1921.

[редактиране] Критика за Вазов

В творбите на Вазов присъстват няколко основни теми:

  • Свободата на България и борбата за постигането й
  • Любовта към рода и родината
  • Защита и утвърждаване на българското
  • Геройските победи и позорните поражения
  • Апатията на Европа към България и проблемите й
  • Социалната и морална нищета („Елате ни вижте!“)
  • Безразличието на българските управници

Повече от 10 години след отпечатването на първото си стихотворение Вазов се изявява само като поет. В началото на 1881 за нуждите на новооснованото списание „Наука“ написва спомените си „Неотдавна“, които са и дебютът му като белетрист. И в първата си повест„Митрофан“ (по-късно „Митрофан и Дормидолски“) използва спомени — този път от пребиваването си в Берковица. В първото десетилетие след Освобождението прозата на Вазов се опира главно върху непосредните му впечатления от последните години на робството. Като белетрист Вазов израства твърде бързо. Още през 80-те години той създава най-големите си постижения в областта на художествената проза — повестите „Немили-недраги“ и „Чичовци“ и романа „Под игото“. Повестта „Немили-недраги“ е посветена на живота на революционните български емигранти в Румъния; акцентът пада не върху историческите личности, а върху „хъшовете“безименните герои на историята.

През 90-те години и по-късно вниманието на Вазов е привлечено преди всичко от съвременността. На реалността след Освобождението той се отзовава и през 80-те години с хумористичната повест „Митрофан и Дормидолски“, с недовършения разказ за предизборната демагогия „Нов свят и нови людье“ (по-късно „Кандидат за хамама“), с разказите за Сръбско-българската война („Вълко на война“, „Писмо до дядо попа в с. К.“ и „Стоянчо из Ветрен“, Иде ли?), с които слага началото на късия разказ в българската литература. Но едва през 90-те години съвременността става обект на Вазовата белетристика. По това време излиза и романът му „Нова земя“, който е своеобразно продължение на „Под игото“. Романът пресъздава моменти от живота на Княжество България и Източна Румелия от Освобождението до Съединението (1885), като Вазов проявява и свои политически пристрастия. На съвременния живот той откликва най-често с кратката форма на разказа, която през 90-те години на 19 и началото на 20 век става основна в прозата му.

Голям дял в художествената проза на Вазов заемат пътеписите му. В тях Вазов редува пейзажите с географски, исторически и етнографски бележки, осведомителния тон с белетристично изображение, лиризма с хумор. Интересът към създаването и развитието на български следосвобожденски театър стимулира първите драматургични опити на Вазов, които имат успех сред публиката и проправят пътя на младата българска драматургия. Популярност му донасят драмите Хъшове, „Към пропаст“, „Борислав и Ивайло“ и комедията „Службогонци“, които са нов етап от развоя на българската драма след Васил Друмев и Добри Войников.

Още от края на 19 век произведенията на Вазов са широко разпространени и извън България. Преведени са на повече от 50 езика.

[редактиране] Псевдоними

Някои от псевдонимите, които Вазов използва, са: Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др. Награден е със златен медал за наука и изкуство (1896).

[редактиране] Творчество

[редактиране] Разкази

  • Дядо Йоцо гледа
  • Една българка
  • Апостолът в премеждие
  • Иде ли?
  • Пейзаж
  • Тъмен герой
  • Вестникар ли?
  • Хаджи Ахил
  • Урок
  • "Ново преселение"
  • "Травиата"
  • Кандидат за "хамама"
  • Сладкодумен гост на държавната трапеза
  • Шуми Марица
  • Из Кривините
  • Чистият път
  • Левски/Из "Немили-недраги"/
  • Белимелцът
  • Негостолюбиво село
  • Павле Фертигът
  • Последният ден на XX век

[редактиране] Автобиографии

[редактиране] Романи

[редактиране] Повести

  • Митрофан и Дормидолски
  • Немили-недраги
  • Чичовци (Галерия от типове и нрави български в турско време)
  • Нора

[редактиране] Сборници

  • Разкази 1881-1901
  • Драски и шарки
  • Видено и чуто
  • Пъстър свят
  • Утро в Банки
  • Разкази 1901-1921

[редактиране] Поеми

  • Грамада (Поема из шопския живот)
  • Загорка

[редактиране] Стихосбирки

  • Пряпорец и гусла (1876, издадена в Букурещ, свързана с Априлското въстание)
  • Тъгите на България (1877)
  • Избавление (1878)
  • Майска китка (1880)
  • Първи стихотворения (1870–1876)
  • Стихотворения, печатани през 1877–1880
  • Гусла (1881)
  • Епопея на забравените (1881 - 1884)
  • Стихотворения за малки деца (1883)
  • Поля и гори (1884)
  • Италия (1884)
  • Сливница (1886)
  • Звукове (1893)
  • В лоното на Рила
  • Скитнишки песни (Впечатления и усещания в Малката и Голямата Стара планина) (1899)
  • Под нашето небе (1900)
  • Стихотворения, печатани през 1900–1910
  • Под гръма на победите (1914)
  • Песни за Македония (1913 - 1916)
  • Нови екове (1917)
  • Какво пее планината (1917)
  • Люлека ми замириса (1919)
  • Не ще загине (19191)
  • Стихотворения, печатани през 1913–1921 г.

[редактиране] Пътеписи

  • В недрата на Родопите
  • Висините
  • Витоша
  • Рила
  • Пирин
  • Един кът от Стара планина
  • Волът
  • Юмрукчал
  • Велико Търново
  • Царевец
  • На върха Свети Никола
  • Розовата долина и Тунджа
  • Един наш черноморски бисер

[редактиране] Драми

[редактиране] Комедии

  • Службогонци /Станчо Квасников на гости у министъра/
  • Вестникар ли?

[редактиране] Музеи на Вазов

Родният дом на Иван Вазов
Родният дом на Иван Вазов
Къщата-музей "Иван Вазов" в София
Къщата-музей "Иван Вазов" в София
  • Къща-музей „Иван Вазов“, домът на Вазов в София, на едноименната улица при пресечката с улица "Георги Раковски".

[редактиране] Източници

Тази статия се основава на материал от Словото, използван с разрешение.

[редактиране] Външни препратки

[редактиране] Бележки

  1. Петър Карчев. „През прозореца на едно полустолетие (1900-1950)“, София, 2004, стр. 274.