Велизарий
от Уикипедия, свободната енциклопедия

Флавий Велизарий (505–565) е един от най-великите генерали на Византийската империя и един от най-известните пълководци. Той е основният изпълнител на амбициозния проект на византийския император император Юстиниан I да завладее отново голяма част от Западната Римска Империя, загубена почти век по-рано.
Независимо от това, че той е относително по-малко известен от други знаменити пълководци като Юлий Цезар или Александър Македонски, способностите и постиженията му са не по-малки, ако не и по-значителни от тези на много от тях.
Една от постоянните особености на кариерата на Велизарий е провеждането на военни операции в условия на частично или пълно отсъствие на помощ от страна на императора Юстиниан I и Византийската империя, независимо от което, благодарения на военния си гений, постоянно увенчава с успех.
Съдържание |
[редактиране] Ранна възраст и кариера
Велизарий вероятно е роден в Германея, днешна Сапарева баня, България. Възможно е да е бил от гръцки или тракийски произход, но по други предположения, той е от романизиран славянски род, основано на сходството на латинския вариант на името Belisarius със сравянското "Бели цар", отричано от съвременните историци, тъй като думата цар се появява няколко века по-късно, при българския цар Петър I. От ранна възраст е войник в Римската (Византийска) армия, служейки в личната гвардия на император Юстин I. След смъртта на Юстин в 527 г., новият император, Юстиниан I, назначава Велизарий командващ източната армия с задача да се справи с набезите на Сасанидското царство. Бързо доказва, че е способен и ефективен пълководец, побеждавайки превъзхождащата персийска армия благодарение на способностите си. През юни 530, под негово ръководство византийската армия побеждава сасанидите в битката при Дара, скоро последвана от спорно поражение в битката при Калиникум на река Ефрат, 531 г. Това довежда до сключването на "Вечен мир" с персите и връщане на загубените по-рано територии, макар и с цената на тежки контрибуции.
През 532 г., той е старшият офицер в столицата на империята Константинопол, когато избухва въстанието "Ника" (между враждуващи агитки на почитателите на състезанията с колесници, наречено така по бойния вик на въстанниците - гр. ника = "победа"), което едва не довежда до свалянето на Юстиниан. Велизарий, с помощта на военния магистър на Илирия Мунд, путушава брутално въстанието, при което, по разни сведения, загиват 30 000 души.
[редактиране] Военни кампании
[редактиране] Срещу вандалите
Като награда за успехите си, Юстиниан доверява на Велизарий командването на огромна експедиция по суша и море срещу кралството на Вандалите, през 533-534 г.. Византийците разполагат с политически, религиозни и стратегически причини за разгръщането на такава кампания. Про-византийският крал на вандалите Хилдерих е свален от трона и по-късно убит от узурпатора Гелимер, което дава на Юстиниан предтекст за намеса. Освен това, арините вандали периодически преследват християните, признаващи Първия Никейски събор, осъдил арианството като ерес и много от тези християни се обръщат в Константинопол за защита. Юстиниан се нуждае от контрол на територията на вандалите в Северна Африка, която е жизнено необходима за получаването на достъп до западното Средиземно море. През късното лято на 533 г., Велизарий отплува за Африка и слиза на суша недалеч от Лептус Магна, откъдето започва марш по крайбрежния римски път до столицата на вандалите Картаген. Силите на Гелимер (който току-що е убил Хилдерих) и Велизарий най-сетне се срещат на десет мили от Картаген в битката при Ад Децимум на 13-ти септември, 533 г. Битката едва не се свършва с разгром на визинтийците – Гелимер е избрал добре позицията си и има известен успех срещу силите, противостоящи му на главния път. Византийците, обаче, имат превъзходство по двете страни на главния римски път към Картаген. В разгара на битката, Гелимер научава за смъртта на брат си и губи инициативата. Това дава на Велизарий възможност да прегрупира силите си, да победи и да превземе Картаген. След втора победа на Велизарий в битката при Тикамерон, по късно същата година (15-ти декември), Гелимер се предава 534 г. при планината Папуа, с което загубениет по-рано римски провинции в Северна Африка се връщат в империята. За тези си успехи Велизарий получава римски триумф (последния в историята) след завръщането си в Константинопол. В процесията са показани и реликвите от храма на Йерусалим, които са спасени от столицата на вандалите. В негова чест са раздадени медали с надпис "Gloria Romanorum", макар че, до нас не е стигнал нито един от тях. Велизарий също е назначен единствен консул за 534 г., един от последните, получавали тази длъжност, която към това време вече се е превърнала в церемониална реликвия от древната Римска република.
[редактиране] Срещу Остроготите
Въодушевен от успеха, Юстиниан решава да си възвърне колкото може от Западната Римска империя. През 535 г. поръчва на Велизарий да нападне остроготите. Изборът му отново е правилен, тъй като Велизарий бързо покорява Сицилия, прехвърля се в континентална Италия, където превзема Неапол и Рим , 536 г. През следващата година успешно защищава Рим срещу готите и се изнася на север, превземайки Медиоланум (Милано) и столизата на остроготите Равена през 540 г., където готския крал Витигес е взет в плен. Малко преди падането на Равена, остроготите предлагат на Велизарий да стане император на Западната Римска империя. Велизарий се преструва, че приема и влиза в Равена по единствения възможен начин – по насип през блатата, придружен от своите ветерани (комитатус). С влизането си в града, Велизарий бързо пленява Витигес, възползва се от липсата на командващ, превзема града и обявява победата от името на император Юстиниан. Предложението на готите все пак, изглежда, предизвиква съмненията на Юстиниан и Велизарий е изпратен на изток да се справя с превземането от персите на Сирия, критично важна за империята провинция. Велизарий тръгва на поход и провежда кратка кампания без определен изход през 541-542 г. В края на краищата успява да сключи примирие (с помощта на огромна парична сума – 5 000 фунта злато), по силата на което, персийците се съгласяват да не нападат територията на Византия през следващите пет години.
Велизарий се връща в Италия през 544 г., където открива, че ситуацията силно се е променила. През 541 г. остроготите са избрали Тотила за свой нов вожд и започнали мощна кампания срещу византийците, възстановили контрола си над цялата северна Италия и даже са изгонили византийците от Рим. Велизарий успява за кратко време да си възвърне Рим, но италианската му кампания се оказва неуспешна, до голяма степен благодарение на слабата поддръжка с доставки и подкрепления от страна на ревнивия Юстиниан. През 548 г. Юстиниан го отстранява в полза на евнуха Нарзес, който довежда кампанията до победен край. Велизарий, от своя страна, се оттегля от активна военна и политическа дейност.
[редактиране] Късната част от живота и кампании
Уединението на Велизарий продължава до 559 г., когато армия от славяни и българи пресичат река Дунав, превземат за пръв път византийски земи и дори заплашват самия Константинопол. Юстиниан поставя Велизарий начело на византийската армия, която трябва да се справи с нашествието на българите. В тази своя последна кампания Велизарий побеждава българите и ги прогонва зад Дунав.
През 562 г. Велизарий е съден в Константинопол по обвинение в корупция. Обвинението вероятно е сфабриковано и съвременните изследователи дори предполагат, че заклетият му враг и бивш секретар, Прокопий от Цезария, автор на «Тайната история» е бил и съдия по този процес. Велизарий е признат за виновен и хвърлен в затвора. Въпреки това, скоро след осъждането му, Юстиниан ео помилва, заповядва да бъде освободен и го връща в императорския двор под свое покровителство.
Велизарий и Юстиниан, чиито, макар и понякога напрегнато, партньорство довежда до увеличаването на размерите на империята с 45%, умират достойно с няколко седмици разлика във времето през декември 565 г. Велилизарий възможно завършва живота си в своето владение Руфиниане в предградията на азиатската част на Константинопол и може би е погребан в една от двете местни църкви, вероятно Петър и Павел.
[редактиране] Легендата за Велизарий и слепия просяк

В съответствие с легенда, която добива популярност през Средните векове, Юстиниан бил заповядал да ослепят Велизарий и го превърнал в бездомен просяк, който бил обречен да моли минаващите покрай него да «дадат обол на Велизарий» (date obolum Belisario), преди да го помилва. Повечето съвременни учени смятат, че легендата е апокрифна, въпреки че Филип Станхоуп, британски филолог, живял през XIX век, написал «Живота на Велизарий» - единствената изчерпателна биография на великия генерал - е вярвал, че това отговаря на действителността. Станхоуп внимателно изучава наличните първични източници и развива заслужаваща внимание, но общо взето не особено вероятна аргументация на автентичността на легендата.
[редактиране] Велизарий в произведения на изкуството
Велизарий е отразяван в редица произведения на изкуството преди 20ти век. Най-старото сред тях е историческият трактат на собствения му секретар Прокопий, "Анекдотите", обикновено наричани "Arcana Historia", или "Тайна история", обширна атака на Велизарий и Антония, изобразяваща го като влюбен слепец и жена му като невярна и двулична. По-късни произведения включват:
- Beliar, 18ти век поема на Friedrich de la Motte Fouque;
- Животът и историята на Велизарий, завоевателя на Африка и Италия, с описание на неговото унижение, неблагодарността на римляните и паралел между него и един съвременен герой, нрама на John Oldmixon;
- Belasarius, 1724 драма на William Philips;
- Belisarius, 1742 роман на John Downman;
- Bélisaire, 1767 роман на Jean-François Marmontel;
- Belisario, 19ти век опера на Gaetano Donizetti.