Мекане

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Мекане е явление в западните говори на българския език, при което формата за първо лице множествено число на глаголите от I и II спрежение се образува с окончанието „-ме“ (примери: говориме, ядеме).

Според правилата на литературния български език мекането в писмен вид е неправилна диалектна форма, а граматически правилното окончание е „-м“ (ядем, пишем). Според правилата на македонската литературна норма, окончанието „-ме“ е граматически правилното (пишеме).

Мекането не бива да се бърка с другото явление наречено мекане - мекото произношение на някои съгласни, известно в разговорния език като говорене на меко.

[редактиране] Произход

Мекането е на диалектна основа,[1] то е част от спрежението в западните български диалекти,[2] в които глаголите се спрягат така: говорим или говорам в единствено число, говориме или говоримо в множествено.

Изоглосата -м, -ме на глаголните окончания в множествено число върви успоредно на ятовата граница от западната й страна - приблизително мислена права линия от Оряхово към Своге и оттам малко на изток от Искъра до Елин Пелин, Велинград, Девин и Смолян. В цяла Пиринска Македония се срещат и окончания на - м, които са правило за Санданско и Петричко.

В западна посока следва малка ивица говори, в които глаголната парадигма е говор'ъ единствено, говориме - множествено число. Изоглосата говор'ъ/говорим за окончанията в единствено число е приблизително мислена права линия от Козлодуй до Берковица, оттам през Своге до София, като традиционните софийски диалекти остават от западната й страна и Самоков. Оттам изоглосата завива рязко на запад и през Дупница стига до Кюстендил. Диалектен остров с окончания на -м е Смолянско в Южните Родопи.[3]

[редактиране] Разпространение

Освен на територията на съответните диалекти, за които е характерно мекането, то се среща все по-често по медиите. Мекат дори хора, които са професионално задължени да спазват книжовната норма, като учители, преподаватели, писатели, журналисти, актьори, политици, политолози и други. Мекат и хора, родени в Източна България, където мекането не се среща, но преселили се в столицата. Това се дължи на схващането, че принципно в София се говори по-правилно, отколкото в провинцията, и на честите подигравки на софиянци към мекия говор, който може да е по-близък до книжовния език и от самия софийски диалект, но масово се схваща като по-селски и по-неправилен.[4] Някои езиковеди, като Владко Мурдаров си обясняват все по-честото срещане на мекането с това, че някои го възприемат като престижно.

Други езиковеди, като Михаил Виденов, са склонни да мислят, че мекането постепенно се налага като норма и вече не следва да се възприема като грешка.[5] В новия правописен речник на българския език ме-формите се допускат в разговорния стил. Точният текст от речника е следният:

"Правилното окончание за 1 л. мн.ч. сег.вр. на глаголите от І и ІІ спрежение е -м: пишем, четем, ходим, говорим.
Заб. Формите от този тип на -ме - пишеме, четеме, ходиме, говориме, са допустими в разговорната реч (устна, а не писмена) или в мерената реч, но в официалния стил на общуване не трябва да се употребяват."

Въпреки всичко, съгласно текста от речника, мекането в говорим вид е проява на ниска езикова култура и на лошо образование от страна на хора, които са длъжни да използват официалния стил, като журналисти, политици и други.

Мекането в медиите се среща най-вече при по-младите журналисти (без значение от родно място)[източник?] като Венета Райкова, например.[6] Това се дължи на западналото образование в република България през последните години, тъй като, както вече беше споменато, мекането е на диалектна основа и би следвало по-старите да мекат по-често, защото под влияние на литературния език, в който доскоро мекането не е допустимо, младите би трябвало да губят в речта си в една или друга степен местните диалектни черти.[7] Обаче в случая това не е така, по-старите говорители мекат рядко или въобще не мекат, за разлика от по-младите. Факт е и, че в предишни години мекането не е било толкова разпространено в медиите, колкото днес.

[редактиране] Източници

  1. „Тъй рече политикът“, Владко Мурдаров, slovo.bg
  2. „Българска диалектология — Западни говори“, Ст. Стойков
  3. Български диалектен атлас. Том 1. Югоизточна България, Том 2. Североизточна България, Том 3. Югозападна България, Том 4. Северозападна България. Под общата редакция на Стойко Стойков. София, Издателство на БАН, 1964-1981.
  4. „Езикови атитюди, нормативни статуси и социолингвистични маркери“, Красимира Алексова, liternet.bg
  5. „По въпроса за "масовата грешка" в езика на съвременната българска интелигенция“, Михаил Виденов, liternet.bg
  6. Венета Райкова мека в Google Video
  7. „Българска диалектология — Характерни особености на българския език“, Ст. Стойков