Цар на България

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Цар на България е титла на български владетели през първата, втората и третата български държави.

Цар е производна форма на титлата цезар в Древния Рим. Използва се за да обозначи висшата власт на владетел, дадена от бога в българското и руското православие.

За списък на българските царе виж Български владетели.

[редактиране] История

Пръв кан Тервел получава титлата „кесар“ от византийския император Юстиниан II Ринотмет в израз на благодарност за оказаната помощ при възстановяването му на императорския престол. Титлата е втора в империята и запазена за престолонаследника, с което формално почти приравнява българския владетел на византийския василевс и признава легитимността на българската държава. Няма информация кан Тервел да я е използвал за обозначаване властта си в България, а само като второстепенна титла при преговори с ромеите.

През 913 княз Симеон I получава признание за титлата цар (василевс на българите) при обсадата на Константинопол, но 6 месеца по-късно Византия се отмята от признаването. През 920 г., използвайки слабостта на византийската империя, Симеон обявява Роман Лакапин за узурпатор и себе си за „цар на българи и ромеи“. Със създаване на автокефална българска църква статуквото е утвърдено и всички следващи владетели се титулуват царе.

В началото на 13 век цар Калоян (Йоаница) води преговори с римския папа Инокентий III - обещава му да признае върховенството на светия престол над българската църква (дори е сключена т.н. уния между тях), при условие, че папата потвърди титлите на царя и патриарха. В кореспонденцията си с българският владетел обаче Инокентий до последно го титулува само крал, което в средновековната йерархия стои по-ниско от цар.

На 22 септември 1908 г. е обявена независимостта на България и обединената през 1885 г. държава Княжество България е прекръстена на Царство България. Съответно княз Фердинанд Сакс-Кобург-Гота приема възстановената титла цар.