Кръстоносен поход
от Уикипедия, свободната енциклопедия

Част от серията статии за Християнство |
|
![]() |
|
Основи |
|
Библията |
|
Християнска теология |
|
История и традиции Източно християнство Западно християнство Деноминации · Движения |
|
Личности |
![]() |
Неутралността на тази статия е спорна. |
Моля, вижте съответната дискусия на беседата. |
Кръстоносните походи са военни походи предприемани в защита на интересите и идеологията на католическата църква, за разширяване или защитаване позициите на католическата религия, за превземане или защитаване на земи, намиращи се под властта на враждебни към християнството владетели или народи или угрозата от завладяване от такива, за потъпкване на еретически движения, за разправа с непокорни на църквата или на отделни владетели хора, включително населението на цели области и държави.
Особено важно място сред мотивите за предприемане на Кръстоносните походи заема т.нар. защита на Светите земи, т.е. осигуряването на християнска власт над тях. Кръстоносците -ангажирали се с участие в непосредствено провеждащи се или бъдещи кръстоносни походи рицари, монаси, хора от простолюдието -воюват предимно срещу арабите, включително маврите, турците -най-вече селуджукските, различни езически народи -предимно тези от Прибалтика. Важно място в тяхната дейност заема и борбата с еретиците, като най-известни походи от този род са Албигойските войни, провели се между 1209 и 1229 г.; те биват наричани и Албигойски кръстоносен поход. За кръстоносни походи могат да се приемат и войните от испанско-португалската Реконкиста, както и тези предприети, за завладяването и християнизирането на езическа Латинска Америка, а също и на части от Южна Азия и Африка от страна на католическите владетели.
Някои кръстоносни походи са предприети в защита на християните от Югоизточна Европа от нашествията и властта на османските турци. Пример за това е походът, предприет през 1396 г. от унгарския крал Сигизмунд Люксембургски, който и след разгрома на войските му при Никопол ,продължава опитите си за завземане на балканските земи, в ущърб на османците, като същевременно провежда политика, насочена към обвързване на населението и владетелите им с васалитет, към Унгария и Свещената Римска империя, на която е император от 1410 до 1437 г.
В процеса на развитие на държавите и народите от Западна Европа се появила обществената прослойка на феодалните католически професионални войници -представителя на тази прослойка обикновено наричаме рицар. Рицарите, както и свободното селячесво и настроените към бунтове и насилия крепостници представлявали опасност за властта и благосъстоянието на едрите феодали и католическата църка и ангажирането им с кръстоносните походи, представлявало в известен смисъл отдушник за тяхната агресивност, като същевременно ги отклонявало от ,,изпадане" в ерес и от участие в еретически движения и въстания.
През 1063-та година папа Александър II благословил #виж християните в борбата им с мюсюлманите, давайки им папски знамена, а също и опрощаване на греховете на загиналите в боя.
Като причина за започването на първият кръстоносен поход съвременниците изтъквали жестокостите, извършвани, според слуховете, от арабите над християнските поклонници в Светите земи. А като основен повод за инициирането му била взета молбата на император Алексий I Комнин към папа Урбан I да му изпрати наемници, които да му помогнат да отблъсне напредващите в територията на Византийската империя мюсюлмани. Вследствие на силния интерес към религията и към съдбата на християнските общности и на силната набожност на населението, както и на очакванията за богата плячка, идеята за Първия кръстоносен поход намерила огромна подкрепа, сред широките народни маси.
По същото време испанците продължавали вече едновековната си борба с маврите; особено важна победа, извоювана от техните сили било превземането на Толедо от войските на Леонското кралство. Разпадането на единната държава на маврите, наречена Кордовски халифат на отделни емирати, силно спомогнало за победоносния ход на Реконкистата; друг важен фактор била високата защитна способност, която испанците успели да постигнат във вече отвоюваните земи, както и убеждението им, че могат свободно да разрушават и грабят в земите на неверниците , които от своя страна в загрижеността си за опазването на постигнатите културни ценности и на населението, разпръсквали своите сили и невинаги постигали добра защита, срещу войнствените испанци. Друг пример за съпротива, срещу мюсюлмански нашественици била тази на норманите, отстояващи италианските територии, и особено Сицилия, срещу нападенията на мюсюлманите. В това отношение особено се проявил Робер Жискар, през 1057 г., с победата си над Калабрия и успешната защита на Сицилия. Морските градове-държави Пиза, Генуа и Каталунябили активни участници в борбата срещу исляма на Балеарските острови и Сардиния и освобождавали бреговете на Италия и Каталония от мюсюлманските нападения. Същевременно норманите воювали и с византийците.
Много по-рано християнските владения в Сирия, Ливан, Израел и Египет вече били завладени от мюсюлманските армии. Страхът от възможното продължаване на тези мюсюлмански успехи, както и загрижеността за населението на тези територии, засилило мотивацията на папата да се отзове положително на молбата на Алексий II Комнин за започване на свещена война в защита на християнството,която щяла да бъде насочена и към завладяването на Светите земи.
Папа Грегорий VІІ имал резерви по отношение на доктриниалната обоснованост на една свещена война и проливането на кръв в името на Господ, но възприел схващането, че е по-изгодно рицарите да воюват на мюсюлманска, вместо на християнска територия.сметнал, че северните рицари, които създавали толкова главоболия най-сетне ще имат възможност да излеят агресията си, пък и норманците в Италия му давали насърчителен пример, водейки война на два фронта - с мюсюлманите и с византийците едновременно. През 1071 г. Византия изпаднала в още по-големи затруднения, вследствие на поражението си в битката при Манзикерт,след която територията й била ограничена само до Западна Анатолия и Константинопол. В отчаянието си императорът продължавал да моли за помощ, но ангажиран с така наречения спор за даване на правомощия, папата така и не му оказал помощ до смъртта си. Наследникът му -папа Урбан ІІ -преценил, че оказването на помощ ще му помогне да обедини християнският свят, ще консолидира църквата и ще засили влиянието на папската институция, вероятно дори дотам, че източно-православният патриарх ще се постави под неговото върховенство. Според плановете му германските и норманските рицари трябвало да поемат главната тежест на войната и той разчитал, че ще може лесно да ги убеди да се впуснат в поход, срещу селджуките и арабите.
Сред народа, Първият кръстоносен поход отприщил безпрецедентен религиозен фанатизъм, който бил изразен в кланета на Евреи и в агресивното отношение към 'схизматичните' православни християни на Изток.
Кръстоносните походи през 13 век били лишени от такава обществена треска, а след последното падане на град [[Акра (Израел) ]] през 1291 г. и унищожаването на катарите, кръстоносният идеал се сринал заради папски оправдания на политическа и териториална агресия в самата Католическа Европа.
В кръстоносните походи участвали множество предствители на рицарските ордени, като хоспиталиери, тамплиери, тевтонци и др.
Точният брой на кръстоносните походи е неизвестен. Освен 9те традиционно приемани като ,,големи" са били проведени им множество малки походи, не само в Палестина, но и в Централна Европа и Испания, и били насочени не само срещу мюсюлмани, но и също срещу християнски еретици и лични врагове на папата и монарсите. Би могло да се каже, че 'кръстоносните походи' продължили до Ренесанса и Реформацията, когато политическият и религиозен климат станал твърде различен от този през Средновековието.
[редактиране] Литература
- А. Маалуф. „Кръстоносните походи през погледа на арабите“. ИК „Меридиани“. ISBN 9549785084
[редактиране] Външни препратки
- Документи за кръстоносните походи (на руски език)