Нако Станишев

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Нако Станишев
български възрожденец
Нако Станишев
Роден: около 1810
Кукуш, днес Гърция
Починал: 1875
Кукуш, днес Гърция

Нако Стоянов Станишев е български търговец и производител, един от изтъкнатите дейци на Българското възраждане в Македония.

[редактиране] Биография

Най-много сведения за него дава в своите книги Кузман Шапкарев, който двукратно учителства в Кукуш (7 + 1 години).[1] [2]

В продължение на 22 години Нако Станишев е търгувал с бели платна, които кукушани произвеждали в домашни условия от местен памук. След появата на плата «американ» домашната платнарска промишленост в града западнала и Нако преминал към производство и продажба на шарлаган (масло от сусам). Фактът, че с платната обикалял македонските и албанските земи надлъж и нашир, обрисува Нако Станишев като смел и предприемчив човек. Контактите му с много хора доразвили острия му ум и съобразителност. Това, както и силното му чувство за родова и национална принадлежност, постепенно го извежда начело на кукушките първенци и той става главен инициатор и двигател на акцията на кукушани през 1859 година, когато те на 12 юли се обръщат към папа Пий IX и изразяват готовност да преминат към католическата църква. Разиграва се политически театър и в крайна сметка Кукуш пръв от българските градове има православен български владика.

В обръщението си до папата кукушани поставят условия:

  • молим Н. Св. Пий IX да не внася никакво изменение в обредите на нашата църква (обичаи, тържества, литургия) и в причастието със Св. Тайни, и в положението на нашите свещеници, и в езика, на който ще се четат молитвите в църква, език, който е старобългарски или славянски;
  • нашата епархия да бъде поверена на един архиепископ, избран съгласно с нашите общи желания, избор, който молим Н. Св. Пий IX да одобри;
  • архиепископът и свещениците, които ще управляват епархията и енориите, трябва да бъдат всички българи;
  • българският език с български букви и знаци да бъде главният език и основа на обучението на младежта.

Кукушките българи предприемат тази стъпка с пълното съзнание, че вече са изчерпани всички средства в усилията да получат от Вселенската патриаршия признание на правото си да имат свой български владика, а църковната служба в епархията да се извършва на роден български език.

Събитията в Кукуш имат ограничен отклик и в някои други български краища. Но постъпката на кукушките българи смущава не само висшите духовници във Вселенската патриаршия. Смутени са и българските първенци в Цариград. Те се страхуват, че е заплашено единството на българския народ. Тревога обхваща и значителна част от радетелите на българската църковна независимост в различни български селища.

Обединени от общата опасност, Българската църковна община в Цариград и Вселенската патриаршия установяват временно, негласно споразумение за единодействие. По общото съгласие на двете страни в Кукуш е изпратен българският епископ Иларион Макариополски. Там отива и главният ръководител на католическата пропаганда в Цариград, игуменът Еужен Борé. Между двамата духовници започва един истински двубой в този малък македонски градец[3]. Крайната победа печели Иларион, а жителите на Кукуш заявяват, че са готови да оттеглят молбата си към Ватикана, при условие че Патриаршията им даде български владика.

Това условие в очите на Фенер е било равносилно на поражение, но той не е можел да постъпи иначе, освен да го приеме, тъй като един отказ от негова страна би означавал едно незабавно възобновяване на еретическото движение, тоя път с особена сила и с много по-тежки последици. Така градът Кукуш извършва исторически пробив в борбата за самостоятелна църква.

В своите Спомени[4] Васил Манчев свидетелства за срещите на Нако Станишев с Драган Цанков, за многобройните му посещения начело на кукушка делегация ту в патриаршията, ту в руското посолство, както и за разговорите с дядо Иларион Макариополски.

Тончо Жечев[5] посочва, че разигравайки униатската карта, Драган Цанков, както и кукушкият възрожденец Нако Станишев, демонстрират изключителна политическа интуиция и познаване на основните тенденции в развитието на прословутия “Източен въпрос”.

Нако Станишев посещава Охрид и Струга още през 1840 година. Оттогава води начало и познанството му с Димитър Миладинов. По негов почин и по негова препоръка Димитър Миладинов постъпва за първи учител в Кукуш през 1840 година. В продължение на повече от две десетилетия Димитър Миладинов и Нако Станишев са свързани със сърдечно приятелство и близко сътрудничество в борбата за църковна независимост, както и в усилията за развитие на българското просветно дело в Македония[6].

В научните изследвания по Македонския въпрос има сведения за контакти между Нако Станишев и Георги С. Раковски[7].

Нако има четирима сина: Константин, Атанас, Димитър (Мицо) и Милош. Трима от тях са получили добро образование. Най-големият, Константин завършва физико-математическия факултет на Московския университет, оженва се за дъщерята на Владимир Дал, преподава и израства до директор на Императорския лицей, а по време на Освобождението на България и в годините след него временно заема важни постове в родината си. Умира в Москва. Мицо също следва няколко години в Русия, но без да завърши, се завръща в Кукуш, за да подхване работите и отговорностите на баща си. Той е и главният продължител на рода, имайки 8 деца, най-известните от които са д-р Константин Станишев и проф. Александър Станишев. Най-малкият син Милош Станишев следва право в Женева и впоследствие израства до главен прокурор в Царство България.

[редактиране] Бележки

  1. К. А. Шапкарев, “Материали за животоописанието на приснопаметните Братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина, с прибавление нещо за живота и дейността на Н. С. Станишев и на още двама народни ветерани, Миладинови ученици и негови подражатели, пок. пок. Андроник Д. Йосифчев и Ян. Стрезов”, Издание второ, София, 1909 г. (Издание първо: Пловдив, 1884 г.)
  2. Кузман Шапкарев, “За възраждането на българщината в Македония”, Български писател, София, 1984 г.
  3. Симеон Радев, Македония и Българското възраждане в XIX век, София, 1927, с. 236, 237
  4. Васил Манчев(1825–1907) «Спомени. Дописки, писма», Библиотека "Спомени", Издателство на Отечествения Фронт, София 1982
  5. Тончо Жечев, “Българският Великден или Страстите български”, София, 1975, 1976, 1980, 1985, 2000 г.
  6. Димитър Райков, «Димитър и Константин Миладинови, Документален разказ за братя Миладинови и тяхната епоха», Партиздат, София, 1986
  7. "Македонският въпрос", Институт за история на БАН, София, ноем. 1968г.