Рене Декарт

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Рене Декарт
френски философ и математик
Рене Декарт
Роден: 31 март 1596
Ла Е-ен-Турен, Франция
Починал: 11 февруари 1650
Стокхолм, Швеция

Рене Декарт (на френски: René Descartes), известен още като Картезий, е френски философ, математик и физик. Спечелил световна слава най-вече със своите новаторски философски идеи, Декарт е известен и като създателя на декартовата координатна система, която повлиява върху развитието на съвременната аналитична геометрия и математически анализ.

Декарт, понякога наричан основоположник на съвременната философия и баща на съвременната математика, се нарежда сред най-влиятелните мислители в новата европейска история. Той вдъхновява както своите съвременници, така и следващите поколения философи, поставяйки началото на рационализма, водещото философско течение в Европа през 17 и 18 век.

Съдържание

[редактиране] Биография

Декарт е роден през 1596 в Ла Е, Централна Франция, в семейството на Жоашен Декарт, юрист с дребна благородническа титла, притежаващ земи в Шателро в хугенотската област Поату. Майката на Рене Декарт умира през 1597 и, след като баща му се жени повторно в Рен, той е отгледан в Ла Е от баба си по майчина линия. През 1606 е изпратен в йезуитския колеж в Ла Флеш, основан две години по-рано от крал Анри IV. През 1616 той завършва право в Университета в Поатие, по това време хугенотски център, противопоставящ се на крал Луи XIII.

Бащата на Рене Декарт се надява той да продължи кариерата му в съдебната система, но за това е необходимо да навърши 27 години. През 1618 Декарт заминава за Бреда, Нидерландия, за да изучава математика и военно строителство в армията на принц Морис Насауски. Там той се запознава с физика Исак Бейкман, на когото посвещава един кратък трактат за музиката, Musicae Compendium.

През 1619 Декарт заминава за Германия и през следващите години пътува из Европа и прекарва дълго време в Париж. Поради засилването на Контрареформацията във Франция, той заминава отново за Холандия малко след падането на последната хугенотска крепост Ла Рошел през 1628. Декарт остава в Холандия до 1649, като често сменя местожителството си. През този период той пише основната част от своите произведения.

През втората половина на 40-те години Рене Декарт пътува на няколко пъти до Франция. През 1649 заминава за Швеция по покана на кралица Кристина и умира там от пневмония в началото на 1650. Тъй като е католик, той е погребан в гробище за некръстени деца. По-късно останките му са преместени в Париж, а по време на Френската революция - в Пантеона.

[редактиране] Философия

[редактиране] Гносеолочичен метод

Следвайки идеите на предшественицитеу си Томас Хобс и Френсис Бейкън, Декарт прави опит да създаде такъв познавателен модел, безупречен във всяко едно отношение, който да даде основа за бъдещо развитие - "сигурни и прости правила, в всички, които строго се придържат към тях никога няма да нарекат лъжата - истина и без безрезултатни усилия ще стигнат до истинното познание за това, което е познаваемо".

Според Декарт сетивата и изобщо емпиричното познание, изгрладено върху тях, заблуждават. Емпиричното познание и екзактните науки, изградени на неговата база, са колкото полезни, толкова и вредни. материалната действителност съществува, но тя е недостъпна за опита. Затова и цялата тежест на познанието пада върху ума, интелекта, който единствен е способен да разграничи истинното от неистинното. Знаменитото "Cogito ergo sum" (буквално "Мисля, значи съм", превеждано като "Мисля, следователно съществувам") изразява най-точно гносеологичния подход на Декарт като философ.

Потенцията за самото знание, според Декарт, е вложена у човека от самия Бог и присъства като "вродени принципи и идеи", т.е. знанията, които са единни и всеобщи. Класическите мисловни процеси Декарт Дефинира като "интуиция" и "дедукция". Под интеиция се разбират именно усилията на ума, в крайна сметка водещи към познанието на единното и на Бога. Дедукцията е елементарна - следвайки обратния път, тя ни дава познание за феномените, присъстващи в сетивния свят.

Разума, ума, интелекта, Декарт тълкува като проявление на Божия разум, като генетично заложен познавателен модел, от който произхождат "допълнителните" разбирания и понятия. Декартовата интуиция се заключава именно с обхващането на всички външни явления, мисловни парадигми, в едно единно цяло - само тогава те могат да бъдат до извества степен умопостигнати.

[редактиране] Правилата на Декарт

[редактиране] Онтология

[редактиране] Доказателството за съществуването на Бога

Като логическо следствие от разсъжденията на Декарт следва идеята за Бога. Самият тоя се наема да я обоснове и утвърди в своето творчество. Доказателствата са, по подразбиране, рационални. Доколкото познанието се крепи върху ясни и точни идеи, а Бог по презумпция е техен източник, Декарт разсъждава:

  • Идеята за извор на познанието като такова е доказателство за собственото си съществуване, т. е. самата човешка психика и стремежът към познание е доказателство за Божието съществуване.
  • На второ място е явлението – обект – като нещо, сетивно възприемаемо, но разбираемо единствено с усилието на мисълта или разума – само те могат да вникнат в неговата същност и да го обяснят.

В този смисъл обектът съществува само дотолкова, доколкото е познаваем от божествената природа, заложена у човека. Така Декарт, ако и да има преки последователи в „картезианската” философска шсола, се явява пряк предшественик на агностицизма на Кант.

Декарт обаче излиза от основното християнско понятие за Бога. В Бога Отец той вижда потенцията на нещата, в Логоса – тяхната конкретизация, а в Духа – тяхната реализация. Именно за това, вярвайки в триединния Бог през целия си живот, Декарт се спира основно върху аспектите на Светия Дух. При все това философът разглежда материята и нейните закономерности като нещо, което е противоположно да духа в рамките на сетивното познание. Материалните обекти са познаваеми, доколкото са видими за сетивата, но затова и това „познание” е илюзорно, тъй като сетивата са несъвършени. Само разумът, който е божествен, може да ги възприеме в пълнотата им и да ги обясни. Но материята, както и човешкият дух, са крайни величини. Единственото което може да ги обедини е безкрайният, по определение, Бог.

Като равносметка може да се отбележи, че всъщност познавателното доказателство за Бога, подобно на това на Блез Паскал, е много повече разсъждение, отколкото опит за категорично доказване на дадения факт.

[редактиране] Етика

[редактиране] Библиография

  • Musicae Compendium (1618; публикувано през 1650)
  • Regulae ad Directionem Ingenii (1628; публикувано през 1701)
  • Le Monde de Mr Descartes; ou, le traité de la lumière (1633; публикувано през 1664)
  • Discours de la méthode pour bien conduire sa raison et chercher la verité dans les sciences. Plus la dioptrique; les meteores; et la geometrie (1637; Разсъждение за метода)
  • Meditationes de Prima Philosophia (1641)
  • Principia Philosophiae (1644)
  • Les Passions de l'âme (1649)

[редактиране] Източници

[редактиране] Вижте още

[редактиране] Външни препратки


Философи рационалисти

Рене Декарт, Блез Паскал, Барух Спиноза, Готфрид Лайбниц

оказионисти

Арнолд Гейлинкс, Никола дьо Малбранш