Самуил

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Самуил.


Цар Самуил
Владетел на България
Паметник на Самуил в Петрич, България
Управление 9976 октомври 1014
Роден 10 век
Починал 6 октомври 1014
Прилеп, днес Р. Македония
Погребан в Преспанското езеро
Предшественик Роман
Наследник Гавраил Радомир
Брак Агата
Потомци Гавраил Радомир
Теодора Косара
Мирослава
Династия Комитопули (клон на Дуло)
Баща комит Никола
Майка Рипсимия

Самуил е български цар, управлявал България от 997 до 6 октомври 1014 г. Той е първият владетел от династията на комитопулите. При неговото управление центърът на държавата е преместен в Македония. В продължение на десетилетия той успява да удържи атаките на византийския император Василий II.

Съдържание

Ранни години и произход

За ранните години на Самуил не се знае много. От надгробния надпис на неговите родители е известно, че баща му е комит Никола, който според някои версии е син на Гавраил - брат на Симеон Велики, а майка му се казвала Рипсимия. Нейното име според някои изследователи говори за арменския ̀и произход.

Едно от доказателствата за българския произход на Самуил, освен думите на някои хронисти и надписи е писмото което българският цар Калоян праща до папа Инокентий III.

...моите предшественици, царете Симеон, Петър и Самуил, предците мои...

В едно от писмата си до унгарския крал същият папа отново ни дава доказателство за произхода на Самуил:

Двамата братя Петър и Калоян, произхождащи от рода на предишните царе...

Става дума за рода на Симеон, Петър и Самуил, което означава че между Калоян и Симеон, а и след тях всички български царе произхождат от един род.

Герб на цар Самуил
Герб на цар Самуил

Интересен е фактът, че Самуил кръщава един от синовете си Гавраил Радомир, на неговия дядо - Гавраил, брат на Симеон, а племенникът на Самуил, Иван Владислав кръщава един от своите синове на прадядо си - Пресиян.


Още като млад комит Никола е противник на външната политика на цар Петър, смятайки че угодничеството му спрямо Византия ще доведе българската държава до неминуем край. Може би за това той подкрепя въстанието на Петровия брат Михаил, макар и не явно. Самуил наследява тези възгледи и идеи от своя баща и смята че трябва да се води двубой с Византия, докато тя все още не е достатъчно силна, за да унищожи България. По това време, макар и все още мирни, отношенията между двете страни са доста изострени.[1]



Управление на България

Съвместно с тримата си братя — Комитопулите

Династията на Комитопулите
Династията на Комитопулите

Цар Петър умира, когато русите завладяват Севроизточна България, а киевският княз Светослав I вече е в българската столица - Преслав, в същото това време, наследниците по право на Петър - Борис и Роман се намират в Цариград, за да молят Византия за помощ срещу Светослав. При това усложнено за него положение, Светослав предлага на българската аристокрация договор за организирана борба срещу византийците, които освен че не пожелали да помогнат да наследниците на българският трон, но и ги пленили.[3]

По това време, когато България остава без цар, във все още свободните български земи се разправят синовете на комит Никола - Давид, Мойсей, Арон и Самуил, като лидери на българската аристократична класа, те също са част от съюзът на Светослав с болярите в България, който е приет добре.

Самуил и братята му са настроени против Византия, не само то покойния си баща - Никола, но и от княз Светослав, който допълнително ги насърчава, но дори и без него конфликтът между България и Византия вече чака на прага.

Императорът на Византия се страхува от подобен силен съюз срещу него, допълнително притеснение е факта, че през 970г. при съвместни действия българи и руси разбиват византийците при Пловдив.[4]

След няколко победи срещу византийците, четиримата братя добиват значително по-голям престиж от пленените в Византия, полу-ромеи, при това скопци, наследници на цар Петър - Борис II и Роман. Комитопулите били славени като герои - борци срещу Византия. Допълнителна слава им донася това, че приемат избягалия след падането на Преслав патриарх Дамян, като така той може да продължи да бъде глава на българската църква.[5]

Комитопулите управляват България заедно. Давид ръководи българските територии в Тесалия, негов управленчески център са Костур и Преспа. Вторият брат - Мойсей се организира в Струмица. Неговата цел е да охранява българското Беломорие. Арон - третият брат се намира в Средец, той възпира византийците да не преминат линията ОдринПловдивСофияНишБелград. Най-малкият брат, Самуил управлява Видин, негова задача е да изготви план за освобождението на изгубените български земи на североизток.[6] Главната цел и на четиримата братя е да укрепят държавата и да си върнат изгубените български земи.[7]

Моментът на комитопулите настъпва, когато византийския император Йоан Цимисхий е отровен от любовницата си.[8] Подстрекавани от четиримата братя, българите в завладените от Византия земи се вдигат на въстание и отхвърлят византийската власт, бунтът е воден от местни аристократи, които са връзката на комитопулите с останалите български земи - Петър и Боян.[9] В хода на бунта византийските управители са изгонени, а хората признават властта на братята. Под византийска власт остават само Тракия, Родопите и Стара планина. В началото византийците дори не разбират, те се занимават със своите вътрешни сътресения, около убийството на Цимисхил.

Този момент на слабост е използван от българите, Мойсей обсажда Серес, но случайно хвърлен камък от крепостта го убива на място[10], Давид също загива при странни обстоятелства, той е убит от наемни убийци, край Преспа, често съвременните историци твърдят, че зад тези убийства стои Самуил, с цел да си осигури самостоятелна власт, но подобни предположения не са доказани.[10] Действията на двамата братя преди смъртта им привличат вниманието на Византия към тях, което дава възможност на Самуил да се подготви за ново настъпление.

Скоро след освобождаването на българските територии от река Дунав до Стара планина, българите се насочват към Отвъддунавска България, която също е поробена. Византийските сили там не са добре подготвени за война и скоро отстъпват.[11]

Плачевното положение на Византия в северните балкански части, дава възможност на византийският управител на Месопотамия - Варда Склир да вдигне бунт против младия император Василий II. Скилр дори изпраща сина си Роман да се приготви за обсада на Цариград.

Василий не иска евентуален съюз на българите с бунтовниците, затова прибягва до дипломацията си.[12]

След смъртта на Давид и Мойсей, Арон е най-възрастния от вече двамата братя. Той ръководи българските земи, които се намират най-близо до Тракия, император Василий решава да се насочи към него. Освен да предотврати съюз между българите и византийските бунтовници, един евентуален договор с Арон ще стопира появата на втори фронт от север, докато войските на императора се бори за потушаването на бунта в Мала Азия. Друг е въпроса, че Арон иска да спре войната с Византия и постепенно да си осигури самостоятелна власт, като отстрани по някакъв начин брат си Самуил.[11]

Договорът между двамата владетели сключва сродяване. Арон избира за своя жена сестрата на Василий II. От Цариград е изпратен митрополит, който вместо сестрата на императора води със себе си неизвестна никому жена (наречена от някои хронисти проститутка), Арон веднага разкрива измамата и нарежда митрополита да се обезглави и главата му да се прати на Василий II[13], когато византийският император разбира за стореното събира армия и напада Арон, за това научава и Самуил, който се притича на помощ на брат си, в резултат на което византийците са разгромени. След всичко обаче, Самуил научава и за тайните преговори на Арон с Василий за сепаративен мир и за замислите му да го убие. Така в същия ден, на 14 юни 976г. започва скандал между двамата братя, който завършва със смъртта на Арон и целия му род, единствения оцелял е синът му Иван Владислав, защото за неговия живот се застъпил Самуиловия син Гавраил Радомир.[11]

Цяла България минава в ръцете на Самуил...

Съвместно управление с Роман

След като планът на Василий за съюз с Арон не успява, византиецът решава да използва последният си коз. Императорът освобождава от плен синовете на цар Петър - Борис и Роман, които са скопци, като така вярва, че след като те са му роднини биха му помогнали.[14]

Когато законните наследници на българският трон минават границата на България, Борис е убит от стрела на български граничар, защото е облечен с византийски дрехи. Брат му Роман успява да обясни кой е, отведен е при Самуил и във Видин е провъзгласен от комитопула за цар, а Самуил става първи пълководец на България.[15]

Цар Роман оставя управлението в ръцете на Самуил, а той се занимава най-вече с църковни дела.[16]

Самуил настъпва срещу Византия, като като на запад достига чак до Спарта.[17]

През 987 година във Византия отново избухва бунт, българите решават да използват момента и нападат Солун, където е разположена голяма вражеска войска. След битки до 989 година областите на Епир, почти цялата Солунска област, както и крепостите Верея и Северия са присъединени към България, която отново се простира на три морета.[18]

През 990г. размириците във Византия най-накрая приключват, главните въстаници са убити, а разпрата с Вардар Склир завършва с мир. Така императорът може да се насочи изцяло срещу България. Започва война която продължава до 995г., конфликта завършва с битка, в която византийците излизат победители, а българският цар - Роман е пленен и откаран в Цариград.

Българската армия на Самуил разгромява византийските войски край Солун и убива дук Григорий
Българската армия на Самуил разгромява византийските войски край Солун и убива дук Григорий

Войната приключва през 995 година, защото Византия е нападната от арабите, поради което Василий отново оставя настрана българите. Самуил се възползва и след като си връща изгубените територии, се отправя към Солун. Срещу него е изпратен синът на солунският дук, Ашот който е победен и пленен от българските армии. Самуил е решен да щурмува Солун, той придвидливо разделя войската си на части и подготвя множество засади, след което напада с малък отряд града, който бързо е разбит от дук Григорий. Дукът помисля че е победил и започва да преследва избягалите от отряда, тогава се натъква на една от засадите, армията му е победена и той също загива в боя.[19]

След Солун, Самуил превзема отново Тесалия, преминава отбраната на прохода Термопили и нахлува в Атика, след нея прониква и в Пелопонес.[20]

Притеснен от тези събития, Василий II изпраща пълководеца Никифор Уран. Самуил се връща обратно за да не допусне византийците да му отнемат част от земите, и се среща с Уран до река Спрехей, в този момент реката е придошла и двете армии дълго стоят от двата отсрещни бряга. През нощта, група византийци откриват брод през реката и нападат българите, докато те спят. Битката е загубена, а Самуил и синът му Гавраил Радомир са ранени.[20]

Управление като български цар

През 997 година достига вест, че плененият български цар Роман е починал в катакомбите на Цариград. С неговата смърт си отива и династията на Крум. По това време няма законен владетел на българският престол, затова изборът пада на най-близкият родственик на Симеон Велики и този, който през всички тези години на война води българските войски - Самуил.

През същата година Самуил се провъзгласява за цар на България.[21]

Новата Самуилова династия трябва да получи международно признание, но тъй като отношенията между българи и византийци не били добри, Самуил получил благословията не на патриархът а на римският папа, който го провъзгласил за император (цар) на българите.[22]

Война със Сърбия

Като български цар първите си военни действия Самуил води срещу сърбите, вероятно за да предотврати евентуален съюз на Византия с тях.

Веднага щом разбира за нападението, сръбският княз Иван Владимир се оттегля с армията и народа си към планините, Самуил установява част от войските си в околностите на планините и обсжда крепостта Улцин с останалата част. Иван Владимир получава шанс от Самуил да се предаде, той не се съгласява, тогава българският владетел прибягва до услугите на един сръбски жупан, който сам предлага услугите си преди това, скоро сръбският крал се предал.[23] Иван Владимир е заточен в Преспа, след което българите превзимат Котор и Далнация и настъпват към Дубровник, но опитът на Самуил да овладее града не сполучват и затова той се отправя и завладява областите Босна и Рашка.[23]

По-късно Иван Владимир е оженен за дъщерята на Самуил - Теодора Косара и върнат в Зета като васален на българите владетел.[24]

Политически сватби

Сватбата на Ашот и Мирослава
Сватбата на Ашот и Мирослава

По същото време на сватбата на Теодора с Иван Владимир, Самуил скючва още една „брачна сделка“ със сватбата на плененият Ашот и дъщеря си Мирослава, след сватбата Ашот бил направен управител на Драч, този ход целял укрепване на южните български територии.[25]

Самуил влиза и в съюз с Унгария, чрез женитбата на сина си Гавраил Радомир и дъщерята на унгарския крал Геза.[26]

Обрат във войната с Византия

Докато Самуил се намира в Сърбия, Византия събира силите си и в продължение на 3 месеца войските, предвождани от Никифор Уран извършват нападения над българските земи.[27]

През 1001 г. Василий II изпраща войските си отвъд Стара планина и превзема Плиска и Преслав, армиите на импретора продължават да извършват нападения, докато накрая Североизточна България пада отново.[28]

През 1002 г. византийците се насочват към южните части на България, с цел да си върнат Тесалия. Когато достигат крепостта Верея, управителят ѝ - Добромир не се съпротивлява, а дори минава на страната на византийците, крепостта Колидрон също се предава без бой. Не е такова положението с крепостта Сервия, управителят ѝ, Никулица успява да задържи дълго време армиите на противника, но когато врагът прониква в крепостта и притиска защитниците ѝ, българите се предават. Василий II нарежда Никулица да бъде отведен в Цариград, където му присъждат титлата патриций, с цел да бъде привлечен на византийска страна, поради добрите си качества, но Никулица успява да избяга и се връща при Самуил, с който планират действията на българските войски. В края на годината българите нападат отново крепостта Сервия, но атаката не успяват и Никулица е пленен.[29]

Василий II продължава походите си в Тесалия и скоро стига до Воден, след продължителна обсада градът е превзет.[29]

Война с Унгария, ново настъпление на Византия

След сватбата на Самуиловият син, Гавраил Радомир и дъщерята на унгарският крал, Геза настъпват приятелски отношения между двете страни. Но след смърта на унгареца Геза противниците на унгарския престолонаследник - Гюла и Купан са подкрепени от болярина Ахтум, който по това време е абластен управител на териториите на България, намиращите се отвъд Дунав.

Когато синът на Геза, Стефан се възкача на престола, той решава да разтрогне брака между Гавраил Радомир и унгарската принцеса. Българите продължават да подкрепят Гюла и Купан и скоро Унгария навлиза в България от северозапад [30]. От тези затруднения на българите се възползва Византия. През 1003г. византийските войски обсаждат Видин в продължение на повече от осем месеца [31], докато накрая крепостта пада след предателството на видинския митрополит [32].

В същото време унгарците побеждават войските на Ахтум, който загива в сражението [33]. Така българите започват постенно да губят контрол над северна България.

Българите решават да отвърнат, за да накарат византийците да напуснат Видин, затова се насочват към Цариград и скоро превземат Одрин. Самуил не продължава към столицата на Византия, защото не иска да рискува като се отдалечи твърде много от българските територии.[34]

Василий решава да се върне до столицата си, но минва по заобиколен път, за да избегне войските на Самуил. Пътьом Василий превзема Скопие и се насочва към здравата Пернишка крепост, управлявана от Кракра, който се слави като опитен воин и умел стратег. Византийската армия понася тежки загуби и е принудена да отстъпи. Василий се завръща в Цариград минавайки през Пловдив.[35]

През 1004 година Самуил се възползва от тежките загуби на Византия при битката за Перник и отново напада Солун и го превзема.[36] Загубите които българите претърпяват през тези 4 години са твърде значителни.

След тези военни неуспехи на Самуил, много от военачалниците и управителите му напускат България. Арменецът Ашот, който е женен за Мирослава, дъщерята на Самуил, бяга от Драч, заедно с нея, среща се с Василий II и му предава власта над Драчката област.

От 1006 до 1013 година битките между българи и византийци продължават без да спират, но не променят моментното положение в цялата война.[37]

Смърт

Паметник на цар Самуил, Самуилова крепост, Петрич, България
Паметник на цар Самуил, Самуилова крепост, Петрич, България

Развръзката на войната идва на 29 юли 1014г. Решен да спере непрекъснатите нападения на византийците, Самуил построява стена при село Ключ, тъй като армиите на Василий II се очакват да минат от там. Василий II прави много опити да превземе стената но с неуспех и загуби на много бойци. Войските на Византия са готови да се оттеглят, когато пълководецът Никифор Ксифий намира таен път и заобикаля стената, нападайки българите в тил.[38]Византийските хроники съобщават, че ромеите нанасят решително поражение и пленяват 14 или 15 хиляди български войници, които са ослепени и на всеки 100 е оставен един с едно здраво око, за да води другите по пътя към дома. Гледката на ослепената армия поразила Самуил и довела до преждевременната му смърт на 6 октомври същата година.[39]

В израз на благодарност за това му деяние Василий II по-късно е удостоен от византийците с прозвището "Българоубиец" (гръцки: Βουλγαροκτόνος). Днес един от булевардите в Атина носи името „Василий Българоубиец“, в чест на императорът победил Самуил.

Първото българско царство успява да просъществува само още 4 години след смъртта на Самуил след което пада под византийска власт до 1185 година, когато българската държавност е възстановена с въстанието на братята Асен и Петър.

Гробът на Владетеля

Костите на Самуил са открити заедно с тези сина му Гавраил Радомир и племенника му Иван Владислав. Те са открити от гръцкия археолог проф. Муцопулос в базиликата Св. Ахил на остров в Преспанското езеро. Днес тленните останки на царя се намират в лабораторията на гръцкия професор в Солун.

Професорът е готов да направи размяна за костите, ако получи няколко стари византийски ръкописа, които сега се намират в България.[40]

Теории на Македонизма

Приетите в Република Македония схващания за характера на Самуиловата държава са продиктувани от доктрината на македонизма. Тя изхожда от презумпцията, че след като днес има хора определящи се като етнически македонци и след като през Античността вероятно е имало такива, не е възможно през разделящите ги епохи ситуацията да е била по-различна. В Средновековна Самуилова България македонците търсят аргумент за наличието на средновековни македонци.

Научната основа на македонистката версия върху цар Самуил е поставена в началото на ХХ век от някои сръбски учени (виж Божидар Прокич), които в стремежа си да омаловажат българското историческо присъствие в някои части на Балканския полуостров проблематизират българския характер на ръководената от цар Самуил държава и приемат, че в края на Х век било създадено "славянско македонско царство". Въпреки, че подобни твърдения не получават особена популярност в световната медиевистика, след 1944 г. Документално тезите на посочените автори се градят единствено върху многократно дискутирано в науката кратко съобщение на Йоан Скилица, че след като вестта за смъртта на българския цар Петър І стига до Цариград, неговите синове за изпратени от визанитйските власти „да възпрат комитопулите в по-нататъшното им напредване ... Давид, Моисей, Аарон и Самуил, които са синове на един от много силните комити на България, клонели към метеж и започнали да бунят България“. Начинът, по който се интерпретира този пасаж, е че метежът (приеман безапелационно за въстание) от 969 или 970 година не е бил насочен срещу византийците, които по това време завладяват големи части от българското царство, а срещу българската централна власт. Към това авторите от Македония прибавят, че въстанието било срещу българите като народ и виждат някакво противопоставяне на етническа основа.

Научни доказателства

Един от най-ярките аргументи, че Самуил принадлежи на България е че след смъртта на цар Борис II при пресичането му на българската граница, цар става Роман (негов брат), след което той е пленен от византийците, но е цар до смъртта си, през цялото това време (което протича около 20 години) Самуил е пълководец в българските армии и чак след смъртта на законният владетел се обявява за български цар.

Във всички документи и различните артефакти от епохата, няма нито един който да гласи че Самуил е друг освен български владетел, а на всякъде се пише за „динамичен двобой между България и Византия“.

Допълнително доказателство е че българският патриарх Дамян бяга в Охрид от окупирания Преслав, като по това време Охрид става седалише на българската патриаршия, което отново подсказва че столицата Охрид е била българска, а не македонска. Администрацията на Охрид също е била според българските закони. Самата област Македония през средновековието е била наричена земята около Одрин (виж Тракия).

Василий II е наречен „Българоубиец“ от византийците, което още един път ни подсказва че войната е водена между българи и византийци.

В историческата памет на Средновековието династията и държавата на цар Самуил се възприемат като български. Като български владетели са определени принадлежащите към династията на комитопулите и в Дуклянската летопис. Арабският автор Яхя Антиохийски също описва Самуил като български цар[41]. Дори арменският историк Асохиг (Степан от Тарон), който застъпва версията за арменски произход на комитопулите, описва държавата на Самуил като българска.

За съвременната медиевистика няма спор, че произхода на Самуил е бил български.

Самуиловите Надписи

При строежа на църквата "Св. Герман" при с. Герман, Преспанско, в дн. Гърция. e открит т. нар. Самуилов надпис. Издълбан е по нареждане на цар Самуил (997-1014) в памет на родителите и брат му - Давид. През 1916 година надписът е пренесен в София.

На 25 март 2004 г. при акция на Районното звено за борба с организираната престъпност на полицията в село Самуилово е задържан Втори самуилов надпис. Според учените това е граничен камък, разположен между България и Византия и служи за обозначаване на държавната граница. На него се чете надписът: „Самуил - цар и самодържец всем българом“, което е неоспоримо доказателство за българския характер на Самуиловата държава. Като първи документ от XI век, където самият цар Самуил се нарича български цар, той е бил притогвен за изнасяне в Република Македония. Според проф. Божидар Димитров, директор на НИМ: “Този камък, повече от сигурно е, че в момента, в който щеше да премине македонската граница, щеше да бъде счупен пет метра след като мине границата”.

Литература

Бележки

  1. Г. Федоров, „Древние славяни в Прутско-Днестровском междурье“, стр. 17
  2. След Комит Никола
  3. Constantinus Porphyrogenitus. De administrado imperio p. 62
  4. Златарски, „История на Първото българско царство“, стр 577
  5. С. Бобчев, „Старобългарски правни паметници“, стр. 118
  6. Д. Ангелов, „Византийски влияния върху средновековна България“, стр. 405
  7. Ал. Милев, „Гръцките жития на Климент Охридски“, стр. 124
  8. Ioannes Scylitzes, Historia, p. 470
  9. Й. Иванов, „Български старини из Македония“, стр. 550
  10. 10,0 10,1 С. Бобчев, „Старобългарски правни паметници“, стр. 118
  11. 11,0 11,1 11,2 Р. Груjиħ, „Три хиландарске повлье“, стр. 14
  12. Йоанн Ексарх Болгарский, „Шестоднев“, стр. 168
  13. С. Цанев, „Български хроники“, Т. 1, стр. 252-253
  14. П. Петров, „Восстание Петра и Бояна“
  15. Златарски, „История на Първото българско царство“, стр 622-623
  16. П. Петров, „Восстание Петра и Бояна“, стр. 219-225
  17. Ioannes Scylitzes. Historia, стр. 276
  18. Златарски, „История на Първото българско царство“, стр. 645-647
  19. Ioannes Scylitzes. Historia. стр. 449
  20. 20,0 20,1 Ioannes Scylitzes. Historia. стр. 449-450
  21. Ф. Шишиħ, „Летопис попа Дукльана“, стр. 330
  22. Ив. Дуйчев, Преписката на папа Инокентий II с българите, стр. 310
  23. 23,0 23,1 Ф. Шишиħ, „Летопис попа Дукльана“, стр. 331
  24. Ф. Шишиħ, „Летопис попа Дукльана“, стр. 334
  25. Ив. Дуйчев, „Из старата българска книжарница“, стр. 102
  26. Ив. Венедиков, „Първият брак на Гавраил Радомир“, стр. 144-149
  27. Р. В. Розен, „Император Василий Болгаробойца“, стр. 34
  28. Ioannes Scylitzes. Historia. стр. 452
  29. 29,0 29,1 Ioannes Scylitzes. Historia. стр. 454-455
  30. Legenda Sancti Gerhardi episcopi, стр. 492-493
  31. Ioannes Scylitzes. Historia. стр. 454
  32. Й. Иванов, „Български старини из Македония“ стр. 557
  33. Ив. Венедиков, „Първият брак на Гавраил Радомир“, стр. 151-152
  34. Ioannes Scylitzes. Historia. стр. 454-455
  35. Ioannes Scylitzes. Historia. стр. 455
  36. Златарски, „История на Първото българско царство“, стр. 689-690
  37. Златарски, „История на Първото българско царство“, стр. 689-690
  38. Златарски, „История на Първото българско царство“, стр. 693-703
  39. Ioannes Scylitzes. Historia.
  40. в. „Стандарт“, 14 януари 2007, Държат в шкаф костите на Самуил
  41. Яхья Антиохийский. Летопись, гл. 12

Вижте също

Външни препратки

Роман >>> цар на България (9971014) >>> Гаврил-Радомир
Български владетели

Стара Велика България (632681 г.)

Ханове (канове): Кубрат | Батбаян

Първа българска държава (империя) (6811018 г.)

Ханове (канове): Аспарух | КуберМакедония) Тервел | Кормесий | Севар | Кормисош | Винех | Телец | Савин | Умор | Токту | Паган | Телериг | Кардам | Крум | Омуртаг | Маламир | Пресиян

Князе: Борис I (Михаил) | Владимир (Расате)

Царе: Симеон I | Петър I | Борис II | Роман | Самуил | Гавраил Радомир | Иван Владислав | Пресиян II

Втора българска държава (империя) (11861396 г.)

Царе: Иван Асен I | Теодор-Петър | Иванко | Калоян | Борил | Иван Асен II | Калиман I Асен | Михаил II Асен | Калиман II Асен | Мицо Асен | Константин Тих Асен | Ивайло | Иван Асен III | Георги I Тертер | Смилец | Чака | Тодор Светослав | Георги II Тертер | Михаил III Шишман Асен | Иван Стефан | Иван Александър | Иван Шишман | Иван Срацимир

Трета българска държава (след 1878 г.)

Княз: Александър Батенберг

Царе: Фердинанд | Борис III | Симеон II