Закон на Харди-Вайнберг
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Според закона на Харди-Вайнберг, в идеална популация (не действа отбор, не възникват нови гени в резултат на мутации и пр.) съотношението между генотиповете остава непроменено с течение на поколенията. В един локус с два алела, например A1 и A2, с честоти съответно p и q, разпределението на честотите на генотиповете A1A1, A1 A2 и A2A2 e 1:2:1. Тъй като честотата на алел A1 е p, тогава честотата на генотип A1A1 е p2. Аналогично честотата на A2A2 е q2. Сумата от честотите на трите възможни генотипа е единица(p2+2pq+q2=1).
Както е посочено по-горе, този закон е валиден напълно само в „идеална“ популация, която трябва да отговаря на редица ограничаващи допускания: да е безкрайно голяма, в нея да не действа отбор, да няма мутации, поколенията да са неприпокриващи се, локусът да е автозомен, индивидите в популацията да са диплоидни и пр.
Когато при дадена честота на алелите, изчислената честота на генотиповете съвпада с очаквната според закона на Харди-Вайнберг, тогава се казва, че популацията е в равновесие и честотите на алелите и генотиповете не се променят в следващите поколения.
Законът на Харди-Вайнберг е формулиран първоначално за един локус с два алела, но скоро след това валидността му е доказана и за локус с повече (n на брой) алели.