Печенеги

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Печенегите или печенезите (на арабски: Расаnāk, на гръцки: Πατζιναικος, на унгарски: Besenyő, на латински: Расinасае) са съюз на тюркоезични номадски или полуномадски племена от Централна Азия.

Съдържание

[редактиране] Произход и ранна история

Мюсюлманските автори наричат печенегите ал-баджанак (Ал-Масуди), ал-буджанак (Ибн Хаукал) или ал-бедженек (Махмуд Кашгари) и по правило свързват произхода им с Яфет – най-малкият син на Ной. Обикновено етимологията на името "печенег" се свързва с тюркската дума "баджанак", запазена в съвременния български език.

Във византийските извори сведения за печенегите се дават предимно в произведението на Константин Багренородни "За управлението на империята". В него се споменава и древното им име, носено до преселението в Южноруските степи – кангари. В поемата ,,Шахнаме” се споменава, че столицата на Туран е "цветущият Канг". В китайските извори пък се споменава владението Кангюй, което в първите векове от новата ера било силно и могъщо, а в средата на 5 век било подчинено от ефталитите. Страната Кангюй (Канг) се е намирала в степите между река Иртиш и Аралско море. В "Мартиролога" на Мар Григора се казва още, че в 542 година персийският шах Хозрой I Ануширван предприел поход на север и на границата между Армения и Грузия и воювал с народа кангарайе/хангарайе.

Етнонимът "кенгерес", се среща и в Орхонските надписи от първата половина на VІІІ век, в които се споменава, че кенгересите воювали с тюргешите. По това време печенегите обитават долното и средното течение на река Сърдаря[1].

[редактиране] Печенегите в Причерноморието

През 9 век под натиска на своите заклети врагове узите (огузите) част от печенегите преминават Волга и навлизат в приазовските и причерноморски и степи, където воюват с маджарите. Част от останалите в Средна Азия печенеги (източните печенеги) са подчинени от гузите, а други под името канглъ се заселват край Хорезм, където приемат исляма. През 922 година арабският пътешественик Ибн Фадлан описва останалите край Волга печенеги като тъмни брюнети, без бради, които, за разлика от узите, се отличавали със своята бедност.[2]

В Приазовието печенегите първоначално са съюзници на хазарите в борбата им с маджарите, но по-късно са във враждебни отношения с почти всичките си съседи. Арабски извори съобщават за чести хазарски нападения над печенегите и за много печенежки роби, взимани от хазарите. През втората половина на ІХ век печенегите влизат в съюз с Византия, който трае повече от 150 години. Печенегите се превръщат в основен фактор за сдържане на византийските врагове - българи, руси, маджари, хазари. През 80-те години на ІХ век печенегите опустошават голяма част от Крим. По това време те изтласкват маджарите на запад, между реките Днепър и Днестър (в областа Ателкуз). През 895 година в съюз с българския цар Симеон I печенегите нападат и опустошават маджарските поселища в Ателкуз, в резултат на което маджарите преминават Карпатите и се установяват в Панония. През 10 век земите на печенегите се простират от двете страни на река Днепър - на запад те достигат до река Сирет в днешна Румъния или до Карпатите.

Първото споменаване на печенегите в древноруските летописи е в "Повесть временных лет", която съобщава, че през 915 година печенегите сключват мирен договор с княз Игор[3]. Въпреки това, през Х и ХІ век те често водят войни с Киевска Рус. През 968 година обсаждат Киев, а през 972 година убиват завръщащия се от поход в България киевски княз Святослав І. През 1036 година печенегите отново достигат Киев, но са разбити от княз Ярослав Мъдри и по-големият дял от тях се оттегля на Балканите. През 1121 година киевският княз Владимир Мономах прогонва останалите в териториите, съседни на Кивска Рус, печенези и сродното им племе берендеи.

През ХІ век печенегите окончателно са изтласкани от куманите към Унгария и на Балканите.

[редактиране] Печенегите на Балканите

[редактиране] Печенегите и българската държава

След успешната българо-печенежка акция срещу унгарците в края на ІХ век, през следващото столетие като византийски съюзници печенегите се включват в няколко коалиции срещу България. Опитите на цар Симеон да сключи съюз с печенегите са провалени от византийската дипломация, която предоставя щедри дарове на печенежките вождове. През 917 година византийска флота пристига в устието на Дунав, за да прехвърли печенежката войска на десния бряг на реката, но нападението се осуетява и печенегите опустошават отвъддунавските владения на България. Стивън Рънсиман дори предполага, че с това нападение България губи последните си отвъддунавски територии, макар че провалът на опита за печенежко нахлуване на юг от Дунав, позволява на цар Симеон да съсредоточи силите си за победата при Ахелой през 917 година [4]. През 944 година печенегите успяват да преминат Дунав и опустошават част от България.

Изворите съобщават за българо-печенежки преговори по времето на цар Иван Владислав (1015-1018) и за подготвяно печенежко нападение във владените от византийците земи в Източна България, което обаче се провалило [5].

[редактиране] Печенегите - врагове на Византия

През ХІ век печенегите се установяват във Влашката низина. Оттам и от Бесарабия те предприемат редица походи на юг - вече срещу Византия и намиращите се под византийска власт български земи. В 1032 година печенегите нахлуват в Северна България и разоряват земите между Дунав и Стара планина, а през 1034 - достигат до Солун. Опустошителни печенежки нападения са извършени и през следващите години. В "Българския апокрифен летопис" от ХІ-ХІІ век се казва: "И след това пак излязоха някакви насилници и измамници, наречени печенеги, неверни и беззаконници"[6].

Към средата на ХІ век е засвидетелстано първото заселване на печенези на юг от Дунав. Според Скилица-Кедрин като византийски съюзник печенежкият предводител Кеген се заселва край Дунав заедно с 20 000 души. В 1048 година, след като преминава Дунав, е разбит и пленен върховният печенежки хан Тирах, чиито печенеги са заселени край Средец, Ниш и в Овче поле. По-късно тези печенеги се разбунтуват, разбиват византийците и преминават в земите на север от Стара планина, в тема Паристрион, като години наред контролират района. През следващите години изворите отбелязват още заселвания на "скити", сред които освен печенези след 1064 година се включват и узи, а по-късно - и кумани. Някои историци говорят за смесено крайдунавско население през ХІ-ХІІ век, състоящо от българи, печенези, кумани и други.

През 1087 година печенеги, унгарци и кумани преминават Дунав и достигат до Източна Тракия. През 1090-1091 година в съюз със селджукските турци печенегите организират мащабно нападение срещу Византия. В 1091 г. в решителна битка при Левунион, подпомогнат от кумани, византийският император Алексий I Комнин им нанася съкрушително поражение. Оцелелите печенеги са заселени в Мъглен, Беломорска Македония (дн. Гърция), където образуват специален византийски военен отряд. През 1094 година куманите нанасят още едно поражение на печенегите.

През есента на 1122 година прогонените от киевския княз Владимир Мономах печенези нахлуват в земите на юг от Дунава, настаняват се в Северна България и опустошават големи райони от Тракия. През пролетта на 1123 година византийският император Йоан ІІ Комнин ги разбива при Боруй (днес Стара Загора), с което печенегите са отстранени като политически фактор в историята на Балканите. Оцелелите печенеги са заселени в българските земи като войнишко население.

[редактиране] Социална организация

Основна социална структура на печенежкото общество, както и при други степни племена, е родът, оглавяван от старейшини. Няколко рода се управляват от съвет на старейшините, чието председателство се предава по ред между отделните му членове. При война властта се предава на военен вожд, избиран не само по старшинство, но и заради способностите си[7]. Родовете образуват племена. През Х век печенежката земя, според Константин Багренородни, се дели на осем теми, т.е. племена: Цур (Куарцицур), Кулпей (Сирукалпеи), Талмат (Вороталмат), Цопон (Вулацопон), Гила (Хавуксингила), Харавои, Хопон (Гиазихопон) и Иртим (Иавдиертим). В средата на Х век първите четири племена обитават земите на запад от Днепър, а вторите - на изток от Днепър. [8] През 11 век се говори за 13 печенежки племена.

[редактиране] Език и култура

[редактиране] Език

Според Махмуд Кашгари, който познава тюркските езици от ХІ век, печенежкият език е сроден на киргизкия, кипчашкия (куманския) и огузкия език. Ана Комнина твърди че печенегите (наричани от нея "скити") говорят същия език като куманите.

Печенежкият език се причислява към огузката група на тюркските езици.

[редактиране] Вяра

В началото на ХІ век католическият мисионер Бруно характеризира печенегите като "най-жестоките и упорити от всички езичници". [9] Според арабски източници, в началото на ХІ век сред една част от печенегите в Причерноморието се разпространява ислямът. Заселените по това време и по-късно на юг от Дунава печенеги са покръстени.

[редактиране] Погребални обичаи

Както и други степни народи, печенегите погребвали заедно с мъртъвците и част от тялото на техните коне. В погребалните могили на печенежките вождове, заедно със скелетите на мъртъвците се откриват главите и части от краката на коне, често заедно със седлото и сбруята. Ориентировката на скелета на коня винаги съвпада с тази на човешкия скелет [10].

[редактиране] Печенежкото наследство

След заселването им на Балканите и в Унгария западните печенеги са асимилирани от местното население. Според Йордан Иванов те оставят следи при формирането на шопите. Той свързва наименованието на шопите с печенежкото племе цопон [11]. Константин Иречек вижда прилики между антропологическия тип на част от шопите около Витоша и печенегите[12]. Според някои мнения печенегите са сред предците и на гагаузите[13]. А. В. Шабашов предполага, че ролята на печенегите при формирането на гагаузите е не по-малка от тази на огузите [14].

Останалите в Азия източни печенеги също са претопени. Смята се, че те участват във формирането на няколколко средноазиатски народности - каракалпаки[1], казахи и други.

[редактиране] Топоними с печенежки произход

[редактиране] Бележки

  1. Гумилев, Лев Н.. Древние тюрки, Москва 1993, с. 266
  2. Путешествие Ибн-Фадлана на Волгу. (Перевод и комментарии А.П.Ковалевского.) Под редакцией И.Ю.Крачковского., Москва-Ленинград, 1939, с. 65
  3. Повесть временных лет, перевод Дмитрий С. Лихачов, Москва-Augsburg 2003, с. 14
  4. Златарски, Васил. История на българската държава през средните векове Том I. История на Първото българско царство. Част II. От славянизацията на държавата до падането на Първото царство (852—1018), София 1927, с. 376, 379,Steven Runciman. A history of the First Bulgarian Empire, London 1930, p. 159-160
  5. Златарски, Васил, цит. съч., с.726-727,Runciman, Steven, op. cit., p. 247
  6. Стара българска литература. Апокрифи, редактор и съставител Донка Петканова,София 1982, с. 299
  7. Гумилев, Лев. Н. Тысячелетие вокруг Каспия, Москва 1993, с. 214
  8. Constantine Porphyrogenitus, De administrando imperio, гл.37
  9. Гумилев, Лев. Древняя Русь и Великая степь, Москва 1989, с. 285
  10. Плетнева, Светлана А. Печенеги, торки и половци в Южнорусских степях, Материалы и исследования по археологии СССР, 1958, № 62, с. 153-165, 173, 183
  11. Иванов, Йордан. Северна Македония. Исторически издирвания. София 1906, с. 42-43
  12. Иречек, Константин. Пътувания по България, София 1974, с. 63, 146
  13. Nistor, Ion. Istoria Basarabiei, Cernăuţi 1923, p. 286
  14. Шабашов, А.В. Этногенез, в: История и культура гагаузов. Очерки, ред. С.С. Булгар, Комрат-Кишинэу 2006, с. 29
  15. Иречек, Константин. Няколко бележки върху остатъците от печенези, кумани, както и върху т.нар. народи гагаузи и сургучи в днешна България, Периодическо списание, 1890, год. 7, кн. 32-33, с. 213-214

[редактиране] Литература

  • Голубовский П. Печенеги, торки и половцы до нашествия татар. История южно-руских степей IX-XIII вв. Киев. 1884.

[редактиране] Външни връзки