Зигмунт Крашински
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Автобиографични данни:
Зигмунт Крашински (1812 – 1859) е син на генерал граф Винцената Крашински и Мария, роден е в Парине, той принадлежи към тази част на полската аристокрация, която поддържа добри отношения с окупационните правителства. Бащата на поета, въпреки позорното си държание и навикът му да се пидържа към силните на деня, смята себе си за патриот и предава това чувство на сина си, премирявайки се с факта, че пребивавайки предимно в чужбина, Крашински става емиграционен поет. За да избегне последиците от тази двулична игра, поетът трябвало старателно да се конспирира, поради което, публикува произведенията си или без подпис или с псевдоним. Това му коства големи усилия и развива у него често срещания при романтичните писатели хамлетовски комплекс, който израства в прекалена чувствителност, в паталогично проницателен самоанализ и липса на равновесие между собственото съзнание и атаките на собствената воля, които отреждат мястото му в заобикалящия го свят. Тези сложни въпроси, намират отдушник в кореспонденцията му, която води години наред с най-различни лица и която представлява единствен по рода си извор за опознаване на романтичната психика и култура на романтизма във всичките техни видове и нюанси. Тези въпроси поставят и основата на творчеството на Крашински.
[редактиране] Творчество
Една от най-ранните му творби е ярката и претрупана с мелодраматични елементи повест „Ахай хан”, предвещаваща появяването на писател от не какъв да е ранк. Зигмунт Крашински се превръща след смъртта си в третият пророк на полския романтизъм – „в по-голяма степен катастрофист от всички останали полски романтици” – М. Янион. Неговото съдбовно двуединство са: философският порив и историческата вина, признанието и гневното обвинение. Обаче доката у Мицкевич и Словацки борбата на полския народ за независимост събужда интерес, Крашински забелязва мощния социален кипеж с международно значение. Той се приближава към предшествениците си, поставяйки въпросите за социалната революция върху основата на психологически явления, върху проблемите на диктата, произтичащ от прихологията на хамлетизма. Той не е нито ентусиаст, нито дори привърженик на революцията като Байрон, Шели, Мицкевич или Словацки, но не спада и към заклетите и врагове. Той е наблюдател, който е убеден в нейната наизбежна необходимост, и човек, уверен в победата и над обществената класа, към която самият той принадлежи. В своето съвремие той съумява да забележи биологичните и психологичните фактори, решаващи за поведението на организираните човешки маси. Той не споделя вярата на привържениците на революцията в „слънчевото избавление”, в трайните резултатаи от революцията. Крашински е изключително чувствителен към всичко, с което живее и което разтърсва романтична Европа. Своите убеждения той наистина обобщава философски, но на явленията реагира преди всичко емоционално и по свой начин. Той е роден да предчувства катастрофите, психиката му притежава своеобразен сеизмограф, който улавя всички политически, социални, философски и религиозни трусове.
Крашински е същевременно и изключителен поляк, ориентиращ се еднакво добре както в жовота на собствената си страна, така и в отношенията между емигрантите, човек, който фокусира върху хартия това, което вижда, чува и мисли. В резултат на литературното му творчество и онази част, която е художествено ценна, и другата – без големите достойнства, а също така и кореспонденцията му имат единствено по рода си документално значение.
Централнит епроблеми в произведенията на Крашински представляват политически-реторични рзмишления за бъдещето на Полша, предадени под формата на римувани трактати, които разрешават чисто практически проблем, на равнището на метафизически разсъждения. Писателят е преди всичко автор на драми в проза – „Небожествена комедия” и „Иридион”, и тази проза той владее майсторски.
Крашински приема Хегеловата диалектика, в нейния полски вариант. В това схващане християнството е религиозна система, която е израснала върху оснаовата на юдеизма и от стадий на култа към бога Отец, въплащаващ принципа на мисълта, преминава към стадий на култ към Христос, въплащаващ принципа на чувството, за да стигне до новия и последен стадий – култа към светия Дух, въплащаващ принципа на волята. Евангелистът философ, автор на „Апокалипсис”, възвестява откриващата се пред човечеството нова епоха, която ще го освободи от задържащите развитието окови и ще го изведе към всеобщо щастие, към царството божие на земята. Тази пълна с очевиден наивитет система притежава обаче и известни черти, които дават възможност да се откие в нея своеобразно величие. Тя представлява опит да бъде хвърлен мост между старите реформаторски течения на католическата мисъл и съвременната философия на Хегел, опит, който е обречен на същата съдба, която сполетява средновековните и посетнешните ереси.
Тези принципи се очертават и в произведението „Три мисли, останали от Хенрик Лигенза” /1840/, но получават пълен израз в поемата „Зазоряване”, издадена под името не приятел на Крашински /1843/.
Като мислене и художествени достойнства „Зазоряване” е крайно неравностойна творба, но тя изразява акценти на творческите убеждения на поета, които правят творбата шедьовър. Крашински смята, че за падението на Полша не е виновно поколението, несъумяло да защити държавата си, а такава е била волята на привидението. Полша е призвана за велики дела и бог не желае тя да се скверни със всички онези убийства, които Европа ще извърши през 19в.; заставя я да прекара този период в политически гроб и да възкръсне, когато тези убийства достигнат най-високата си точка, да стане вестителка на новия живот и победоносна поборница за свобода. „Ти не търси вина в бащите” е основният принцип на писателя. Елементите на тази тирада се разпознават и в „Книга за полския народ”, само че при Крашински предсказанието за родството на Полша с Христос е много по-силно изразено – Полша се превръща в Христос за народите, и то по божия воля, което още веднъж напоня идеята за изкупителната жертва, но не на отделната личност, а на цели човешки маси. Останалата част от поема представлява светла визия за бъдещите съдбини на света след възкресението на страната.
Поемата продължава идеите на „Голямата импровизация” от „Задушница” и изпреварва „Крал дух”, тя е по-скоро политически трактат, написан в осмосричен стих, пълен с лесни за запомняне афоризми, макар че рядко постига поетическо звучене. През следващите години Крашински постоянно се връща към реторичните тонове на „Зазоряване”. Така ства в „Псалми на бъдещето” /1845 – 1847/, „Посленият” /1840 – 1847/, „Resurrecturis” („Възкресение”) /1851/ и др. Всички тези произведения са реакция на автора по отношение на революционния кипеж, предшестващ Пролетта на народите, всички те заемат позицията, че „одеждите на Полша са неомърсени” и не бива да бъдат опетнени с участие в борбата за свобода. Най-популярното от тези произведения – „Псалми на бъдещето”, е отговор на брошурата на Хенрих Каменски. На свой ред Словацки отговаря на Крашински с пламенен манифест.