Септемврийско въстание
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Септемврийското въстание от 1923 г. е организирано от Българската комунистическа партия (БКП) под натиск от Коминтерна, като опит за сваляне на режима на Демократическия сговор, установен с преврата от 9 юни. В него се включват също така леви земеделци и анархисти. Въстанието е насочено към "установяване на работническо-селско правителство" в България[1], а не към преобразуване на обществения строй на страната в комунизъм.
Съдържание |
[редактиране] Неутралитет на БКП и подготовка на въстанието
По отношение на Деветоюнския преврат и последвалото го Юнско въстание ръководството на БКП заема позиция на неутралитет, тъй като смята случващото се в страната за "борба за власт между градската и селската буржоазия". Тази позиция е плод на схващанията на старите дейци на партията, начело с Димитър Благоев и Тодор Луканов, които смятат, че в България не е назряла революционна обстановка.
Същевременно, множество партийни организации в страната се обявяват за противодействие на преврата, някои дори се включват в Юнското въстание. Българският генерален секретар на Коминтерна Васил Коларов изпраща телеграма до ръководството на БКП (т.с.), в което го съветва да "действа решително, даже със Стамболийски", но в крайна сметка единни действия в подкрепа на въстанието на БЗНС не са предприети.
В началото на август 1923 година е свикан пленум на ЦК на БКП (т.с.), на който младите и радикално настроени дейци на партията, начело с Георги Димитров и Васил Коларов, инспирирани и подкрепяни от Коминтерна, надделяват в полза на организирането на ново въстание. За участие в него са привлечени левицата на БЗНС и някои анархисти. Създаден е единен комитет за военнотехническа подготовка на въстанието.
Правитeлството взема мерки за осуетяване на въстанието и арестува повече от 2000 видни дейци на БКП на 12 септември. Като реакция на арестите, въстанието започва да избухва стихийно по места (отначало в Казанлъшко). На 20 септември е свикана среща на ЦК на БКП, на който, въпреки съпротивата на привържениците на легалната дейност, е взето решение за обявяване на въстанието на 22 срещу 23 септември. Планът на въстанието предполага то да бъде масово вдигнато във Врачански окръг, след което да се сформира въстаническа армия, която да превземе София. Целта на въстанието не е промяната на държавния строй, а само "установяването на работническо-селско правителство".[1]
[редактиране] Начало на въстанието
Първи започват въстанически действия комунистите в село Мъглиж, Казанлъшко на 13 срещу 14 септември. Присъединява се и организацията на БКП от село Голямо Дряново. Въстаниците превземат двете села, но не са подкрепени от партийните организации от съседните населени места, които решават да чакат официалното обявяване на въстанието. Няколко часа след началото на въстанието в Мъглиж, те се оттеглят в планините. На 12 септември в Стара Загора е съставен акционен комитет, който решава в окръга да се вдигне въстание на 19 срещу 20 септември. Въстанието започва в Стара Загора в уреченото време, но е бързо смазано от правителствените части. По същото време се вдига Нова Загора, като градът и почти цялата околия са овладени от въстаниците. Отново на 19/20 септември въстават села в околностите на Чирпан, като е направен неуспешен опит за завземане на града. Нереализирането на въстанието в Бургаско позволява на правителството да мобилизира силни войскови части и да потуши въстанието в Старозагорско. Особено упорити боеве се водят за селата Мъглиж, Енина и Шипка.
Водачите на въстанието Георги Димитров и Васил Коларов си избират за действие Северозападна България - район, по-близо до границата с Югославия[2]. На 22 септември революционен комитет, в състав Георги Димитров, Васил Коларов и Гаврил Генов обявява въстанието. На 23 септември сутринта под ръководството на Христо Михайлов е завзет град Фердинанд. Правителството изпраща войскова част от Враца, която след сражение отблъсква въстаниците от града. На свой ред, правъзхождаща я по численост въстаническа дружина начело с Георги Дамянов отблъсква войската и наново завзема града. Междувременно въстанието избухва в почти всички села от околностите на Фердинанд, Оряхово, Берковица, Бяла Слатина и Лом. На 24 септември въстаниците изтласкват от Берковица войсковите части и зле въоръжени цивилни поддръжници на правителството и завземат града[3]. Ден по-рано въстанически сили нападат Лом и почти напълно го завземат. Въстанически позиции са разположени в прохода Петрохан. Във Врачанско, Видинско и Белоградчишко въстават само отделни села.
[редактиране] Въстанието в Северозападна България
Правителството на Александър Цанков, което се се опира на българската армия, обявява военно положение на 22 септември и мобилизира големи войскови сили за справяне със въстанието. Срещу въстаниците се сражават и цивилни доброволци, наречени по-късно и шпицкомандаджии.
В помощ на обкръжения от въстаниците в Лом конен полк и въоръжени от властта цивилни е изпратено подкрепление от Видинския гарнизон. Силите на въстаниците са подпомогнати от едно оръдие под командването на поп Андрей, но то не успява да наклони везните в тяхна полза. След тридневни улични боеве правителствените войски овладяват Лом.
На 25 септември сутринта, под ръководтсвото на Гаврил Генов, въстаниците нападат насочващите се в гръб на въстанието във Фердинанд войскови части при гара Бойчиновци и след ожесточено сражение ги разбиват(Бойчиновски бой). Победата повдига бойния дух на въстаниците и те се насочват към Враца, но след сражение с правителствени войски са отблъснати. Въстанически сили също са разбити след ожесточен бой при Брусарци с частите на Видинския гарнизон. В същото време е преодоляна съпротивата на въстаниците в Петроханския проход. Многобройни тежковъоръжени войскови части напредват в посока към Фердинанд и Берковица. За да спаси въстаниците от пълно изтребление, ръководството дава заповед за отстъпление в посока към Югославия. На 27 септември правителствените войски влизат във Фердинанд. На 28 и 29 септември се водят само откъслечни боеве между отстъпващите въстаници и армията.
[редактиране] Въстанието в други части на страната
В Пловдив и околността въстанието не е подкрепено от местното население и практически не избухва. В Пазарджишко въстават някои села, сред които Мухово и Лесичево. На 24 септември въстаниците безуспешно атакуват гара Саранбей.
След заминаването на Димитров и Коларов за Северозападна България, в София не се предприемат подготвителни мерки за въстание. Причината за това е, че софийската организация на БКП е доминирана от привърженици на легалната съпротива срещу режима на Цанков. В крайна сметка е организиран военнореволюционен комитет в състав Антон Иванов, Димитър Гичев и Тодор Атанасов, но той е разкрит и членовето му са арестувани още на 21 септември. Неизбухването на въстанието в София позволява на правителството да използва силните военни части, съсредоточени там срещу въстаниците в други части на страната.
Въстанието избухва в ограничен мащаб в Ихтиманско и Самоковско, както и в отделни села в околностите на София и Пирдоп. Завзети са Ихтиман и Костенец, но въстаниците са бързо разгромени от силни войски, дошли от София.
Още преди началото на въстанието межд БКП и ВМРО се сключва споразумение, според което БКП няма да вдига въстание в Пиринско, а ВМРО няма да пречи на подготовката му в другите части на страната. Впоследствие и двете страни не спазват споразумението. Въпреки споразумението, в Петричко въстават комунистически привърженици в Разложка околия. ВМРО се намесва в конфликта на страната на правителството. След кратки въоръжени действия, въстаниците се оттеглят в планините.
Въстание избухва в отделни села в Търновско, Шуменско и Бургаско.
[редактиране] Причини за неуспех
Има множество и различни причини за неуспеха на въстанието. Арестите на опитни комунистически дейци в началото на септември води до слаба организация на въоръжените действия. В голяма част от страната дори комунистите не посрещат идеята за въстание с ентусиазъм[4]. То не избухва в големите индустриални центрове - София, Варна, Бургас, Пловдив, където са съсредоточени немалка част от привържениците на БКП. По този начин се дава възможност на правителството да използва големите войскови части в тези градове срещу въстанието в селските райони. Въпреки специалните усилия на БКП за агитация сред българските войници, армията застава изцяло на страната на правителството, макар че повечето войници произхождат от бедни селски семейства, традиционно симпатизиращи на БЗНС и БКП. Железниците на страната, в които през предишните години избухват едни от най-големите стачки, по време на въстанието функционират успешно, ръководени от социалдемократическия министър Димо Казасов.
[редактиране] Последици от въстанието
След потушаването, правителствени войски, шпицкоманди и чети на ВМРО извършват масови изстъпления срещу част от мирното население във въстаналите райони. Зверствата са най-големи в някои села около град Фердинанд. Избивани са и дейни комунисти и земеделци, включително такива, които не са участвали във въстанието. Жертвите сред цивилното население са оценявани на повече от 2 000 души (в историографията от периода 1944-1989 данните възлизат на 30 000 души).
След разгрома на въстанието лидерите му Георги Димитров и Васил Коларов бягат в Югославия, а оттам в Съветския съюз. Някои от бунтовниците остават в страната и действат като чети в планините, а други емигрират в Югославия.
Септемврийското въстание дава възможност на правителството на Александър Цанков да се представи пред Запада като борец срещу комунистическата опасност и да пледира за смекчаване на някои от военните ограничения, наложени над България с Ньойския договор.
Според някои историци още по своя замисъл въстанието е безперспективно, защото дори и комунистите да бяха завзели властта "западните сили несъмнено биха разрешили на съседните държави да съборят едно болшевишко правителство в София, както вече е станало в Будапеща през 1919 г."[5].
В българската историография от периода 1944-1989 година Септемврийското въстание се описва като първото антифашистко въстание в Европа, а правителството на Цанков - като фашистко. След 10 ноември 1989 повечето български историци отхвърлят идентификацията на режима на Цанков с фашизма.
[редактиране] Септемврийското въстание в изкуството
Септемврийското въстание и жестокостите при потушаването му предизвикват силна реакция сред тогавашната българска интелигенция. Сред по-известните произведения, посветени на въстанието са поемата "Септември" на Гео Милев, романът "Хоро" от Антон Страшимиров и картината "Септември 1923" на Иван Милев. Сред другите известни произведения са стихосбирките "Пролетен вятър" на Никола Фурнаджиев и "Жертвени клади" на Асен Разцветников. Те двамата, заедно с Ангел Каралийчев, автор на книгата с разкази "Ръж" после дълго биват квилифицирани като септемврийското поколение писатели.
В периода 1944-1989 година в населени места, чиито жители са участвали във въстанието, са издигнати негови паметници.
[редактиране] Външни препратки
- Питане от депутат-социалдемократ в НС за терора в Ломско през септември 1923 година
- Народна песен за масовото убийство на въстаници в Горна Гнойница
- Коментар на данни на немската легация и разговор с Александър Цанков
[редактиране] Източници
- Анри Барбюс, "Палачите", София, 1928 г.
- Кратка българска енциклопедия, София, 1969г.
- ↑ 1,0 1,1 История на България, С., изд. "Христо Ботев", 1993
- ↑ Марков, Георги. Покушение, насилие и политка в България 1878-1947, София 203, с. 221; Грънчаров, Стойчо и Елена Стателова. История на България в три тома, т. ІІІ История на Нова България, София 1999, с. 406
- ↑ Протойерей Йордан Попов. Записки по небългарските въстания, София 1992, с. 27-28
- ↑ Грънчаров, Стойчо и Елена Стателова. пос. съч., с. 405
- ↑ Крамптън, Ричард. Кратка история на България, София 1994, с. 148