Цариградска конференция
от Уикипедия, свободната енциклопедия

Цариградската конференция е конференция на посланиците на Великите сили, акредитирани към Високата порта, провела се в периода 23 декември 1876 г. – 20 януари 1877 г.
Съдържание |
[редактиране] Причини за конференцията
Поводите за провеждането на Цариградската конференция са въстанието в Босна и Херцеговина от 1875 г., Априлското въстание в България, както и последвалата война между Сърбия и Черна гора, от една страна и Османската империя, от друга. Подготовката на Русия за война кара британския премиер лорд Дизраели да се съгласи със свикването на посланическа конференция в османската столица.
В конференцията участват представителите на Великите сили – Великобритания (специалният пълномощник маркиз Солсбъри и посланикът в Цариград сър Хенри Елиът), Германия, Австро-Унгария, Франция, Италия и Русия (граф Николай Игнатиев), както и османски представители (Сафет паша и Едхем паша).
Първоначално (от 30 ноември до 10 декември 1976 г.) маркиз Солсбъри и граф Игнатиев разговарят относно политическото устройство на българските земи и на Босна и Херцеговина. След това започват предварителните заседания на конференцията (11 – 22 декември) без османски представители.
[редактиране] Проект за териториални промени в Западните Балкани
По време на предварителните заседания посланиците на великите сили излизат с общ план за решаването на проблемите в Западните Балкани и установяване на мир между Сърбия и Черна гора и Османската империя. Планът предвижда създаване на автономна област от Босна и по-голямата част на Херцеговина с един главен управител. Сърбия получава малка поправка на границата си, а Черна гора се разширява териториално в Южна Херцеговина и Северна Албания.
[редактиране] Проект за териториални промени в българските земи
По отношение на българските земи участниците в конференцията предлагат различни решения.
Руският проект, изработен от княз Алексей Церетелев и американският консул Юджийн Скайлър, предвижда единна българска автономна област, включваща Дунавския вилает, Софийски санджак, Пловдивски и Сливенски санджак от Одринския вилает и населените с българи части на Македония. Срещу него обаче възразяват представителите на останалите Велики сили и особено австро-унгарският външен министър граф Андраши и британският представител маркиз Солсбъри. Така в окончателния план на конференцията се налага британското предложение България да се раздели вертикално на две автономни области – Източна, с център Търново, и Западна – с център София. На заседанието на 8 януари 1877 г. маркиз Солсбъри заявява, че „в границите на тези две провинции, образуващи България, не влизат районите, в които не преобладава българско население, нито районите, които не са били изложени на лошата администрация, която даде възможност да се извършат зверствата от миналото лято.“
Източната българска автономна област включва санджаците Търновски, Русенски, Тулчански, Варненски, Сливенски, Пловдивски (без казите Султанери и Ахъчелеби в Родопите) и казите Кърклисийска (Лозенградска), Мустафапашовска (Свиленградска) и Казълагачка (Елховска) от Одринския санджак.
В Западната област влизат санджаците Софийски, Видински, Нишки, Скопски, Битолски, част от Серски и казите Струмишка, Велешка, Тиквешка и Костурска.
Така българските области са отдръпнати от Егейско море и извън тях остават Воденско , Кукушко и Дойранско, Западна Тракия, по-голямата част от Източна Тракия и по-голямата част от Родопите.
Аргументът, който британските представители Солсбъри и Елиът изтъкват за вертикалното разделяне на българските земи, е, че в Източната област живеят предимно турци и гърци и тя трябва да се управлява отделно. Всъщност целта е Русия да не усили прекалено своите позиции и чрез смесената Източна област да се попречи на пътя й към Цариград и Проливите - Босфора и Дарданелите.
[редактиране] Органически устав на българските области
Пратениците на Великите сили изработват и проект за органически правилник за двете български области, който предвижда:
- Главните управители на двете области се назначават от Високата порта със съгласието на Великите сили. (Отхвърленият руски проект предвижда главният управител на единната българска област да се избира от местното население). Те може да са турски или чужди поданици, но трябва да са християни.
- Всяка област ще има законодателен орган - събрание, избирано от всички жители на областта над 25 години, имащи определен имуществен ценз.
- Областното събрание низбира административна комисия (правителство) към главния управител за срок от четири години.
- Областите запазват 70% от приходите си за свои нужди.
- Създава се местна милиция от християни и мюсюлмани, но в крепостите и градовете остава редовна турска армия.
- Черкезите се изселват от двете области.
- Oсновна административна единица е кантонът с 5 до 10 хиляди души, прегрупирани според религиозната им принадлежност (християнски и мюсюлмански). Няколко кантона образуват санджак, който се управлява от мютесариф (християнин или мюсюлманин, според мнозинството на населението в санджака), който се назначава от Високата порта.
- Предвижда се Международна надзорна комисия да следи в продължение на една година изпълнението на тези споразумения.
[редактиране] Провал на конференцията
На 21 декември изготвеният на конференцията план е връчен на Високата порта. Но междувременно султан Абдул Хамид II назначава за велик везир привърженика младотурската партия и на конституционното управление Мидхат паша. И на официалното откриване на конференцията на 23 декември 1876 г. допуснатият до заседанието Сафет паша става и прогласява „великия акт на промяна на 600-годишната форма на управление на империята. Негово величество султанът ощастливи империята с конституция.“ Така Сафет паша обявява конференцията за излишна, тъй като конституцията дава на империята нужните реформи. Веднага след прочитането на изложението на османския външен министър топовни гърмежи оповестяват прокламирането на конституцията. Държавите – участнички в конференцията, в знак на протест отзовават своите посланици от Цариград.
[редактиране] Вижте още
[редактиране] Източници
- История на България. Том 6. Българско Възраждане (1856-1878), стр. 428-431.