Паламарца

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Паламарца е село в Североизточна България. То се намира в община Попово, Област Търговище.

Паламарца
Карта на България, мястото на Паламарца е отбелязано
Данни
Област: Търговище
Община: Попово
Население: 520 (15/03/2007)
Надм. височина: 247 м
Пощ. код: 7850
Тел. код: 06035
Геогр. положение: 43°24' сев. ш.
26°10' изт. д.
МПС код: Т
Кмет или наместник
Добринка Христова

Съдържание

[редактиране] География

Поглед към селото
Поглед към селото

Селото се намира се на около 7 км северозападно от град Попово, на 200 – 300 м надморска височина. Разположено е върху равен рид между хълмове – в подножието на Поповските височини, които са разклонение от източната част на Стара планина. През средата му минава едно дере (Коларца), приток на река Черни Лом. Граничи със землищата на селата Гагово, Медовина, Посабина, Ковачевец, Голямо Градище и с градовете Попово и Опака. Асфалтов път го свързва с град Попово, а до съседните села има черни пътища. Образувано е от четири махали, имената на които днес почти не се помнят: Обръщенската махала, Палаз махала, Ристем махала, Сеид махала и Селим махала, като в далечното минало е било едно от най-големите села в района.

[редактиране] Кратка историческа справка

Селското читалище
Селското читалище

За пръв път името на селото се среща, макар и в леко изменен вид като Прамаличе в османски регистър от 80-те години на 15-ти век с 85 християнски и 4 мюсюлмански домакинства. В опис на населението от 15151517 год. селото е записано под името Праматаличе. В документ от 1524 год. селото отново е записано под по-старото си име – Прамаличе с 77 християнски данъкоплатци, като административно е било поставено в нахия Чернови, зеамет Крапич. Според стари предания селото се е намирало в местността Калакоч (Калакоч юртлу), но било преместено поради появата на чумата. Още по това време то се е състояло поне от две махали, защото се среща и името на Прамаличе-и кючук (малкото Прамаличе). Предполага се, че днешното село е на около 400 години. Стари български мъжки имена още от 16-ти век, срещащи се в селото са – Стоян, Стойко, Димитри, Никола, Йован, Добре, Добройко, Драган, Драгослав, Слав, Михаил и др. Българите в селото са стари местни жители, наричани още ерлии или хърцои, а по етнически произход спадат към капанците. В османски данъчен регистър от 1573 год. селото е записано под името Паламарица, форма много по-близка до сегашната, която през 19-ти, 20-ти век все още се е използвала за селото. През 17-ти век административно селото се намира в каза Херазград (дн. Разград), вилает Провадия. За времето от преди Освобождението са запазени и до днес документи за насилствено помохамеданчване на моми – българки от село Паламарца, като за някои от тези случаи има записани интересни легенди.

Около 1860 год. в селото са се заселили 10 къщи балканджии от Котленско и Габровско и жители на село Стеврек, Омуртагско. По същото време в Паламарца са заселени 15 къщи кримски татари, които не остават дълго там, а към 1868 год. са заселени и черкези, които си устройват собствена махала (бивак) извън чертите на тогавашното село и са основни причинители на повечето беди, връхлетели жителите на село Паламарца. Преди Освобождението селото е имало около 100 български и около 160 турски къщи. Според други документи през 1877 год. в селото е имало 155 къщи с 853 жители.

По време на руско-турската война през 1877 год. черкезите нападат, опустошават и опожаряват селото, като избиват част от българското му население. След войната селото е изградено наново, а черкезите повече не се завръщат. По-голямата част от турското население се изселва към Анадола през 1901 год. Килийно училище в селото е устроено през 1860 год, а църквата на селото „Свети Николай“ е построена през 1868 год. и е обявена за архитектурно - строителен паметник от епохата на Възраждането. След Освобождението се прави светско читалище, а през 1960 год. е открита построената с доброволен труд от жителите - сграда на днешното народно читалище "Искра". В читалището има богата библиотека, музейна и етнографска сбирка. Фолклорната група е редовен участник в надпяванията в Копривщица и е носител на не една награда.

Старите местни родове в селото са: Бонджуковите, Гюргьолова милет, Добрьова милет, кенар Добрьовци, Кироолу, Коважоолар, Кючук Къньоолу, Палазовите, Паткоолу и др. Характерна особеност на живеещите в селото е наличието на силна прякорна система (така по-лесно се познавали). Индивидуалните прякори са над 168, а личните имена са около 250. В селото има 23 фамилии, които носят имената на жени (Велкини, Вишини), 7 фамилии на растения (Гроздеви, Шушанови, Росна китка), 2 фамилии на животни (Вълкови, Синекпенчови - от "синек", муха), 12 носят военни звания и чинове, 21 фамилии са с имена на световно известни личности - Франко, Паскал, Цезар, Сукарно, 33 фамилии са и имена на професии (поп Стефанови, Джамбазови, Дерменджиеви) и една уникална фамилия - Колипацови. Представката "кара" носят 16 фамилии.

Днес в селото живеят около 900 души и всяка къща пази забележителните родови истории. Силно преобладаващата част на населението на селото са българи, като има малко семейства турци и роми. Има много участници във войните 1912-1944 год. От тук са тръгнали да търсят работа по време на Световната икономическа криза 1929 - 1933 год. много гурбетчии към САЩ и Аржентина. Сега, уви, внуците отново са принудени да поемат пътя на дедите си....

Много от жителите черпят сила и спокойствие от корените си - работят в близките селища и се завръщат по родните си къщи, в които запазват българската национална традиция в бита и обичаите на капанския край. В Паламарца се намира и един от най-големите разсадници за овощен материал в Североизточна България. Тук днес има и екзотични обитатели - щраусите са новите питомници на предприемчиви семейства.

[редактиране] Обществени институции

  • Кметство;
  • Народно читалище "Искра";
  • Основно училище (вече закрито);
  • Целодневна детска градина;
  • Църква „Св. Николай Чудотворец“;
  • Джамия;

[редактиране] Културни и природни забележителности

  • В землището на селото и до днес са частично запазени множество старини - селищни могили от неолита и халколита, антични селища, надгробни могили и др.
  • Гордост за село Паламарца е църковният храм "Свети Николай Чудотворец". За непоклатимата българска вяра тук символизира фактът, че той оцелява след поражения от гръм на три пъти през почти 140-годишното си съществуване;
  • В центъра на селото през 1969 год. е издигнат паметник със 77 имена на загиналите герои във войните за национално обединение;
  • Най-старите надгробни камъни с интересна релефна украса, намиращи се в старите гробища в църковния двор са обявени за паметник на културата;

[редактиране] Редовни събития

[редактиране] Личности

[редактиране] Литература

  • Попов, А., Н. Кънев. Попово - градът и околията му. Историко-географски очерк. Попово, 1929.
  • Димитрова-Тодорова, Лиляна. Местните имена в Поповско. С., 2006.

[редактиране] Други

ЛЕГЕНДИТЕ ЗА ПАЛАМАРЦА

На това късче българска земя се преплитат легенди и факти, както се преплита съвременната нишка с конския косъм в таратурената китка - един от характерните накити в капанската шевица.

КАПАНЪТ

Свитата на личната войска на хан Крум, охраняваща и хазната, е била основно от мъже. С тях той осъществява светкавичната война за връщане на българската съкровищница, като устройва капан на византийския император Никифор І Геник във Върбишкия проход. Оттогава станало нарицателно името капанци, а под влияние на местния диалект по-късно се променя в капанци.

БОЛЯРИ ДАВАТ ЦВЕТОВЕТЕ

През 1211 год. е свикан Първия църковен събор. 10 боляри от свитата на царя застават срущу неговото решение за заклеймяване на Богомилите и са пратени в изгнание в Североизточната част на страната. Всеки от болярите според ранга и близостта с владетеля е имал различен цвят и наметка - червена, синя, зелена. Тези три цвята стават характерни за селата в капанския край. Паламалца - синьо, Садина - червено, Опака - зелено.

СКРИТАТА ПАЛАМАРКА

Настъпва изгрева и с първите лъчи

знам, слънцето те гали и мълчи.

В захлас то търси твоята мома,

изгубила тя тук и паламарка.


Така решили, чувала съм аз,

да кръстят селото си хората тогаз.

Да помни всеки и за векове,

то Паламарца все ще се зове.


В теб има рабост и тъга.

Село си ти на буйни времена.

Тук с бащин гняв заровена била

Антола - непослушна дъщеря.


До днес шептят тук хората една

легенда стара, изпълнена с тъга.

Как тя е съгрешила в любовта -

помогнала на Велизари и

нарушила бащина заръка.

Така започва поема на нашата съвременничка Иванка Тонева Радева, посветена на село Паламарца, община Попово.

Паламарца има повече от 400 - годишна история. Но откъде наистина идва това странно име? Населението е българско, но земите били на турски бей, живеещ в село Кардам, а той ги подарява на своя син, който пък бил военен комендант в село Голямо Градище. Преданието разказва, че от работещите на полето най-работна и лична била мома Неда. И за да не отиде да работи тя за другиго, господарите й скриват паламарката между снопите на купена. Така всеки ден, тръгвайки към полето, всички казвали, че отиват при паламарката.

СИМВОЛЪТ НА ДРЕХИТЕ

За бита и облеклото на хората разказва Недялка Добрева Горчева, икономист-пенсионер, коренячка паламарченка, потомка на род с богата история и забележителни хора. А в наши дни тя с много любов и търпение събира и възстановява шевици и носии, накити и предмети, събира факти и документи за своя роден край.

Животът и бита на паламарчани е свързан със земята. Тежкият и уморителен труд е накарал хората да бъдат практични. Конопеното платно се среща редом с памучното при направата на ризите. Движенията трябва да бъдат свобдни и за това облеклото е с много набори. Дори имаме "кукички" които закрепват широкия ръкав на ризата на рамото, за да шета спокойно жената. Шевиците са красиви и пестеливи, с харектерната за капанско орнаментика и багри. Основните цветове на облеклото като цяло са черният, символ на земята, която ни храни - пояснява Недялка, и белият - на слънцето, което ни съхранява. А капанското синьо се среща в по-декоративни елементи.

Особен колорит създават накитите. Ръченик-забрадка с фина шевица. Челник-наниз от цветни мъниста подредени в различни форми: нежен и ефирен за момите, по широк и с по-големи мъниста за жените и плътна тъкана вълнена лента (около 1 см), с прешити декоративни елементи за мъжете. Тарантурена китка, косичник, тъканите колани - направени с много сръчност и фантазия от женските ръце.

[редактиране] Кухня

[редактиране] Външни препратки