Гражданска война в Гърция
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Гражданската война в Гърция е първият голям въоръжен конфликт в Европа след завършването на Втората Световна война, продължил от 1946 до 1949 година. Поражението на комунистите, подържани от Югославия и Албания, довежда до встъпването на Гърция в НАТО и установяване на влиянието на САЩ в Егейско море до самия край на Студената война.
Съдържание |
[редактиране] Предистория
В 1941 г. след окупирането на Гърция от немците, крал Георгиос II със своето правителство се оказва в изгнание. Гръцката комунистическа партия (ГКП) начело с Георгиос Сянтос успява да създаде широк съпротивителен фронт ЕАМ (Εθνικό Απελευθερωτικό Μέτωπο) със своя собствена нелегална военна организация ЕЛАС (Ελληνικός Λαϊκός Απελευθερωτικός Στρατός), които стават най-многочислената и най-боеспособната организации на националното съпротивление в периода на окупация. Към 1944 г. командващият ЕЛАС генерал С. Сарафис, опирайки се на проверените в боеве воински формирования, е бил в състояние да вземе под контрол цялата територия на Гърция, но според договорка между Чърчил и Сталин Гърция преминава в британската сфера на влияние.
Съгласно споразумение между гръцкото и британското правителства, сключено в Касерт на 20 септември 1944 г., всички въоръжени формирования в страната преминават на подчинение на върховното главнокомандване на Гърция, което фактически възглавява британския генерал Скоби.
Но още на 3 декември избухва престрелка между гръцки демонстранти-комунисти и полицията. Този инцидент фактически поставя началото на гражданската война в Гърция, която с малки прекъсвания се води до 1949 г.
Като следствие, въоръжените формирования на ЕЛАС с численост около 40 хиляди човека в началото на 1945 г. се опитват по следите на отстъпващите немци да завладеят Атина, но се сблъскват с ожесточено съпротивление от страна на британските войски. Добре въоръжените англичани при поддръжката на авиация и артилерия нанасят на ЕЛАС тежко поражение, хиляди гръцки бойци са обкръжени и се предават в плен. Само част от най-непримиримите успяват да се оттеглят в планините. С нарастването на трудностите се образува разкол в самото ръководство на Национално-освободителния фронт на Гърция: значителна част от него иска да се прекрати въоръжената борба.
В така сложилите се обстоятелства, ГКП по настояване на своя лидер Сянтос се съгласява на прекратяване на въоръжената борба и участие в легалната политическа дейност заедно с другите партии и движения. На 12 февруари в град Варкиза се сключва споразумение между гръцкото правителство и ръководството на КПГ и ЕАМ, за разпускане на ЕЛАС. Но радикалната групировка на гръцкото съпротивление, начело с А. Велухиотис, отказва да го признае.
Британските войски съвместно с гръцките правителствени сили започват кампания по преследване на поддръжниците на Национално-освободителния фронт (ЕАМ) и Гръцката народно-освободителна армия (ЕЛАС). При което ръководството на КПГ се опитва да получи поддръжка от комунистическите партии на съседните страни, преди всичко на Югославия и България. През ноември 1944 г. члена на Политбюро на ЦК на КПГ П. Русое се среща с Й. Б. Тито, който се съгласява да помогне на ЕАМ/ЕЛАС във военно отношение в случай на конфликт между тях и британците. Опитите да се получи поддръжка и от БКП срещат уклончив отговор. На 19 декември 1944 г. Георги Димитров изпраща телеграма до Л. Стрингос, член на Политбюро на ЦК на КПГ, където пише "при сегашното международно положение въоръжената поддръжка на гръцките другари отвън е напълно невъзможна. Помощ от страна на България или Югославия, която ще ги постави тях и ЕЛАС против английските въоръжени сили, малко ще помогне сега на гръцките другари, но в същото време, може силно да навреди на Югославия и България".
В сложно положениe се оказва и Югославия. Западните държави обвиняват Белград във «враждебно вмешателство» във вътрешните работи на Гърция. По тяхно настояване се изпраща специална комисия на ООН за изучаване на ситуацията по югославско-гръцката граница.
На 29 май 1945 г. в Гърция се връща генералният секретар на ЦК на ГКП Никос Захариадис, намирал се от 1941 г. в концлагера Дахау. Той е настроен за въоръжена борба за власт. На 2 октомври 1945 г. на VII конгрес на ГКП, Захариадис отхвърля позицията на някои членове на КПГ относно пътищата за установяване на народно-демократичен строй, считали, че съществува възможност за мирно завземане на властта. Той заявява, че това е "само възможност, но не и действителност, защото е съществувал и съществува чуждестранен, английски, по-точно англосаксонски фактор..."
[редактиране] Ход на войната
На втория пленум на КПГ (12–15 февруари 1946 г.) се взема решение за отказ от участие в изборите и започване на подготовка за въоръжена борба срещу "монархофашистите" при окупацията от Великобритания. През пролетта на 1946 г. Захариадис, връщайки се от конгреса на Чехословашката комунистическа партия, посещава Тито в Белград, а след това отива и в Крим където се среща със Сталин. И двамата одобряват действията на КПГ.
Като начало на войната се счита завладяването на населения пункт Литохоро от въоръжен отряд под командването на Ипсилант. Това става в надвечерието на изборите, състояли се на 31 март 1946 г. На свой ред в Западна и Централна Егейска Македония започва въоръжена борба и Национално-освободителният фронт (НОФ) на "славяногласните" който до лятото на 1946 г. разпространява своето влияние върху цялата Егейска Македония.
Първоначално КПГ приветства решителните действия на НОФ, но след това надделяват притесненията, че това ще доведе до откъсване на Егейска Македония и нейното присъединяване към България или Югославия. Поради това КПГ се разграничава от НОФ, което значително намалява бойните възможности на партизаните. Постепенно от разхвърляните партизански отряди и групи се сформира Демократическата армия на Гърция под общото командване на генерал Маркос Вафиадис, един от най-талатливите генерали-комунисти. Той е твърд поддръжник на воденето на партизанска война "на изтощение" срещу гръцкото правителство.
Тъй като оръжието останало от Втората световна война, с което първоначално са въоръжени партизаните, е недостатъчно и трудно се намират боеприпаси за него, основен доставчик на ново въоръжение става Югославия. През нея са вкарвани съветски автомати, миногвъргачки, полеви и зенитни оръдия. Партизаните са имали дори и няколко катера и една подводница, италианско производство, с които са извършвали военни доставки.
Основната тактика на партизаните е мълниеносни нападения над селища с цел завладяване на оръжие и продоволствие, взимане на заложници и убиване на привържениците на правителството. Това довежда до недоволство от страна на мирното население, което търпи големи загуби.
Липсата на масова поддръжка принуждава партизаните да действат главно в приграничните райони, за да могат бързо да се изтеглят в Югославия или Албания в случай на неуспех. Такива са операциите за завладяване на градовете Коница и Лерин (Флорина), чиято цел е създаването на освободена зона, където да може да се обоснове опозиционно комунистическо правителство. Но те претърпяват неуспех.
Към 1947 година комунистическите партизани наброяват около 23 000 души, като около 20% от тях са жени. Срещу тях са изправени вече 180 000 души правителствени войски, но те са разсеяни в малки гарнизони по градчета и села.
Тактиката на партизански удари, въпреки нейните успехи, не може да доведе до решаващ успех, затова Захариадис решава от отделните отряди да се създаде регулярна армия, която постепенно да заема територия, чак до столицата. За тази цел лидера на гръцките комунисти се обръща към Москва, Белград и Тирана с молба да увеличат военната помощ.
От друга страна САЩ започват засилено подпомагане на правителствените войски с пари и съветници (доктрината Труман). Властите въвеждат и "Сертификат за политическа надежност", действащ до 1962 година, чрез който се удостоверява, че неговият собственик не се придържа към леви убеждения; без този документ гърците не са имали право да гласуват и практически не са могли да получат работа. [1] На 20 юни 1947 г. е подписано споразумение между Гърция и САЩ. Съгласно точка 8 на това споразумение, висшата власт в Гърция фактически се предава на Президента на САЩ, тъй като гръцкото правителство се задължава да изпълни всяка молба на Президента на САЩ (в името на безопасността на страната)[2].
С цел да затрудни снабдяването на партизаните от чужбина, гръцкото правителство изпраща оплакване до ООН, където е сформирана анкетна комисия, за проверка на границите на Албания, България и Югославия[3].
На 23 декември 1947 г. комунистите провъзгласяват създаване на Временно демократично правителство, и главната цел на Демократическата армия на Гърция става завладяването на жизнено важни центрове в северната част на страната, откъдето да се пристъпи към окончателен разгром на правителствените войски.
Но надеждите на КПГ за помощ от СССР не се оправдават. Сталин на среща с югославска делегация през февруари 1948 той заявява: "Вие мислите, че Великобритания и Съединените Щати — Съединените Щати, най-мощната държава в света, — ще ни позволят да им прекъснем линията на комуникациите в Средиземноморието? Глупости. А ние нямаме флот. Въстанието в Гърция трябва да бъде приключено колкото може по-бързо"[4].
Най-ожесточените сражения се водят в планинските части на страната. Планинските райони са най-подходящи за партизански акции и точно там има най-добри възможности за подкрепа от местното население с провизии и жива сила. Но комунистите допускат грешки като се увличат с терора и убийствата на правителствените чиновници и насилствено набират на войници, включително и непълнолетни, което подкопава подкрепата им сред местното население.
Престава да носи успех и тактиката на "разтваряне" на партизаните при приближаването на силен противник, правителствените войски успешно й противостоят чрез засади и миниране на възможните пътища.
Партизаните се опитват да приложат нова тактика в приграничните райони - да встъпят в бой със значителни сили от правителствените войски, а след като са нанесли колкото може повече загуби в жива сила, да се оттеглят в съседните страни. Но тази тактика едва не коства живота на командващия генерал Маркос (М. Вафиадис), когато през август 1948 г., около 40 хилядна армия обкръжава неговият 8 хиляден отряд и се налага да се изтегля с бой. В последствие партизаните започват да избягват големите въоръжени сблъсъци.
Получаването на съвременни американски самолети и прилагането на тактиката "изгорена земя" от правителствените войски, както и тяхното численно предимство започва леко-полека да накланя везните в тяхна полза. Към това се прибавят и стратегическите грешки на комунистите като отстраняването на комадващия на партизаните генерал Маркос Вафиадис, и опита да се приобщи НОФ чрез приемане на решение за присъеденяване на Македония към планираната Балканска федерация. Допълнителен удар е затварянето на югославската граница от Тито, след преориентирането му към Запада. Така партизаните губят своите най-надеждни тилови бази
До пролетта на 1949 г. партизаните са изтласкани от Пелопонес, а до средата на лятото правителствените войски начело с генерал Папагос, владеят и централна Гърция. Остават само големите партизански бази Витси и Грамос, които са превзети до края на месец Август.
Комунистите лишени от своите въоръжени сили и от народна поддържка се опитват да спасят честта си, като заявяват, че сами приемат решение за прекратяване на бойните действия, заради спасяването на гръцкото население от взаимно унищожаване.
[редактиране] Последствия
През януари 1951 г. седмичника на генералният щаб на Гърция "Стратиотика" публикува обобщени цифри на загубите по време на гражданската война. Правителствените войски са загубили 12 777 убити, 37 732 ранени и 4257 изчезнали, убити са 4124 граждански лица, в това число 165 свещеника. На мини са се взривили 931 души. Били са взривени 476 обикновени и 439 железопътни моста. Унищожени са 80 железопътни станции.
Загубите на партизаните са около 38 хиляди души, 40 хиляди са пленени или са се предали.
Хиляди хора са репресирани и насилствено презаселени. 28 хиляди деца са изпратени от комунистите в страните от социалистическия блок.[5] На емигрантите им е забранено връщането в Гърция.
Гражданската война в Гърция се води като победа на политиката за сдържане на СССР, макар и точно СССР никога да не е оказвал реална помощ на комунистите в нея.
[редактиране] Източници
- ↑ http://www.poedem.ru/smap/nf/cntH/id/25/index.htm
- ↑ http://marx-journal.communist.ru/no22/Epizody.html
- ↑ http://www.diplomatic-bg.com/c2/content/view/713/47/
- ↑ Djilas M. Conversations with Stalin. Harrmondsworth, 1963. P.41.
- ↑ http://www.bulpress.net/index.php?p=view&r%5Bid%5D=3342