Никола Жеков
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Никола Жеков български офицер |
|
Роден: | 25 декември 1864 Сливен, днес България |
---|---|
Починал: | 1 ноември 1949 Фюсен, Германия |
Никола Тодоров Жеков е български офицер, генерал от пехотата, министър на войната на България през 1915 година и главнокомандващ на действащата армия по време на участието на България в Първата световна война от 1915 до 1918 година.
Съдържание |
[редактиране] Биография
Никола Жеков е роден на 25 декември 1864 г. в Сливен. Завършва Военното училище в София(1887) и Торинската генералщабна академия в Торино Италия (1898). Участва в Сръбско-българска война като доброволец в резервен полк. В 1886 г. участва в детронирането на княз Александър I Батенберг, за което е разжалван в редник и пратен в 12-ти пехотен полк, впоследствие амнистиран и произведен в първия офицерски чин подпоручик (1887). На 18 май 1890 г. е произведен в чин поручик. Зачислен е във 2-ри артилерийски полк в Шумен, след което е офицер за особени поръчки във военното министерство (1900). На 2 август 1894 е произведен в чин капитан, на 1 януари 1901 г. е произведен в чин майор, а на 18 май 1909 г. в чин полковник. Назначен е последователно за преподавател по военна педагогика във военното училище, инспектор по класовете, за началник на Школата за запасни подпоручици (1901-1909), началник на 1-ви пехотен софийски полк (1910-1912) и началник на военното училище (1912).
През Балканската война (1912-1913) е началник щаб на 2-ра армия, която действа срещу Одрин.
По време на Междусъюзническата война (1913) се разболява тежко, което попречва на участието му, като при демобилизацията след войната е назначен за началник-щаб на окупационните войски в Западна Тракия.
На 2 август 1915 г. е произведен в чин генерал-майор. От 19 август до 4 октомври 1915 Жеков е министър на войната, като на този пост остава до 1 октомври 1915, когато е назначен за Главнокомандващ на действащата армия. Работи за намесата на България в Първата световна война на страната на Централните сили. Под негово ръковдство през Първата световна война (1915-1918) българската войска воюва 3 години на Северния и Южния фронт. На 6 октомври 1916 г. е произведен в чин генерал-лейтенант.
През 1918 г. заболява тежко и на 8 септември заминава на лечение във Виена, където го заварва краят на войната и заповедта за уволнението му. Преминава в запаса на 04 октомври 1918 г.[1] Няколко години остава в изгнание в Германия и Австрия. На 21 октомври 1921 г. се завръща в България и е осъден като виновен Втората национална катастрофа от Третия държавен съд през същата година на 10 години затвор. След 3 години е амнистиран и излиза от затвора на 10 юли 1924 г. Отдава се на научна и литературна дейност, като написва книги на чисто военни теми и мемоари. От 1931 г. чете лекции във Военната академия. След 30-те години се изявява като идеолог на идеите за национална общност и безпартийно управление. Избран е за почетен претседател на Обществото на кавалерите на Ордена „За храброст“ в България. Има лични връзки с Хитлер. На 6 май 1936 г. е произведен в чин генерал от пехотата.
През Втората световна война развива активна прогерманска дейност.
След 1944 г. емигрира в Германия. На 1 февруари 1945 г. е осъден на смърт от народния съд, но присъдата му не е изпълнена, тъй като не е в България и се води в неизвестност.[2] Умира на 1 ноември 1949 г. във Фюсен, Бавария.
На 7 ноември 1992 костите му са пренесени във Военния мавзолей-костница в София.
[редактиране] Награди
- Орден „За храборст“ 2-ра и 3-та степен, 2-ри клас
- Орден „Св. Александър“ 1-ва степен с мечове и Велик кръст на същия орден без мечове
- Орден „За военна заслуга“ 4-та степен на обикновенна лента и 5-та степен на обикновенна лента
- Германски орден „Железен кръст“ 1-ва и 2-ра степен
- Германски орден „Червен орел" 2-ра степен и Голям кръст на „Червения орел“ с мечове по средата
- Германски орден „Сакс Ернес“ с голяма корона и мечове по средата и лавров венец
- Германски орден „Вюртембергска корона“ с мечове
- Австро-унгарски орден „Желязна корона“ 2-ра степен
- Австро-унгарски орден „Леополд“ 1-ви клас
- Османски медал "За бойни заслуги", 1915
- Османски златен орден "Имтияз", 1916
- Османски сребърен орден "Имтияз", 1916
- Османски орден „Османие“ с брилянти, 12.05.1917[3]
[редактиране] Източници
- Енциклопедия „България“, том 2, Издателство на БАН, София, 1981.
- Недев, Светлозар, Командването на българската войска през войните за национално обединение, Военноиздателски комплекс „Св. Георги Победоносец“, София, 1993.
[редактиране] Бележки
- ↑ Форуми Бойна Слава - Българските Генерали
- ↑ П. Мешкова, Д. Шарланов, Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд.
- ↑ Коев, Илиян и др. Българо-турски военни отношения през Първата световна война. Сборник от документи (1914-1918), София 2004, с. 516
Иван Фичев | >>> | министър на войната (19 август 1915 – 4 октомври 1915) | >>> | Калин Найденов |
А-В | В-И | И-М | М-П | П-С | С-Я |
• Георги Абаджиев |
• Велко Вълчев |
• Стефан Ильев |
• Петър Марков |
• Никола Писаров |
• Иван Стойков |