Арабски халифат

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Арабският халифат към 750 г. С различен цвят са означени владенията ма мюсюлманите при смъртта на Мохамед, завоеванията на 3-та първи халифи и завоеванията на Омеядите
Арабският халифат към 750 г. С различен цвят са означени владенията ма мюсюлманите при смъртта на Мохамед, завоеванията на 3-та първи халифи и завоеванията на Омеядите

.

Арабският халифа́т e феодална теократична арабско-мюсюлманска държава, възникнала в резултат от арабските завоевания през 7 — 9 в. и възглавявана от халифи.

Първоначално ядро на Халифата става създадената от Мохамед в началото на 7 век в Хиджаз (Западна Арабия) мюсюлманска община, наречена умма (нация, народ). В резултат от арабските завоевания е създадена огромна държава, включвала Арабския полуостров, Ирак, Иран, по-голямата част от Задкавказието, Централна Азия, Сирия, Палестина, Египет, Северна Африка, по-голямата част от Пиренейския полуостров, Синд.

Думата халифат (на арабски: خليفة, халифа, от «наследник», «представител») означава както титлата на халифа, така и обширната държава, създадена след Мохамед от арабите-завоеватели под предводителството на нейните халифи - "наместници" на Мохамед и поради това притежаващи неговата политическа власт, избирани да представляват мюсюлманите[1].


Съдържание

[редактиране] От основаването на халифата (632г.) до династията на Омеядите (750 г.)

Този период включва епохата на първите 4 халифа, «вървящи в правия път », (ар-р â шидин) — Абу Бакр (632—634 г.), Умар (634—644 г.), Усман (644—656 г.) и Али (656—661 г.) и владичеството на Омеядите (661—750 г.). По размерите си империята, създадена за по-малко от сто години превъзхождала Римската и това е невероятно като се има предвид, че след смъртта на Мохамед е имало голяма вероятност да рухнат и тези не особено големи успехи на исляма, които той постигнал в Арабия. Умирайки, Мохамед, не оставя наследник и след смъртта му (632 г.) по въпроса за неговия приемник избухват раздори в Медина между жителите на Мека и Медина, които можело да доведат до края на исляма. Умар обаче успява да наложи избора на Абу Бакр. Междувременно, с известието за смъртта на Мохамед почти цяла Арабия, освен Мека, Медина и Таифа, веднага се отказва от исляма. С помощта на вярващите от Медина и Мека Абу Бакр съумява да върне обширната, но разединена Арабия назад към исляма, в което най-голяма помощ му оказва така наречения «меч Божий» — опитния пълководец Халид. Халид разбива 40-хилядната армия от последователи на лъжепророка Мосейлими в така наречената «ограда на смъртта» при Акраба (633 г.). Веднага след потушаването на арабското въстание, Абу Бакр, продължавайки политиката на Мохамед, повежда война срещу Византия и Персия.

Умар (634—644 г.) успешно продължава тези завоевания и към края на живота си освен самата Арабия владее в Азия Сирия, Месопотамия, Вавилония и западната половина на Персия, а в АфрикаЕгипет, Варка и Триполи.

При Усман (644—656 г.) е завоювана източна Персия до Амударя (Оксуса), остров Кипър, Картаген. Междуособиците сред арабите, предизвикани от убийството на Усман и политическата некадърност на Али, довеждат до край на завоевателните походи и дори до отпадане на някои погранични области.

При първият от Омеядите - Муавия I (661—680 г.) арабите минават отвъд Амударя (Оксус) в Туркестан, до Пейконда, Бухара и Самарканд, а в Индия достигат до Пенджаб; завладяват Мала Азия и се доближават дори до Константинопол, в Африка достигат до Алжир.

Избухналите при сина на Муавия I -Язид I (680—683 г.) нови междуособни войни и борба на Омеядите със сина на Али - Хасан, светите градове и сподвижниците на Абдула ибн-Зубейра, хариджитите и др. водят до това, че някои погранични области отново отпадат. След прекратяването на междуособиците (от 693 г.) при халифа Абд ал-Малик (685—705 г.) и неговия син Валид (705—715 г.) арабите постигат почти невероятни успехи в Афганистан, северна Индия и Туркестане — на изток, Армения, Кавказ и Мала Азия — в центъра, западна Африка (до океана), Испания и южна Франция — на запад. Само енергичните действия на император Лев III Исавр, храбро отбил нашествието на арабите към Константинопол и Мала Азия (717—718 г.), и на Карл Мартел, сложил край на успехите на арабите във Франция (732 г.), спасяват Европа.

Положението, което заемат арабите в покорените от тях земи, много напомня на военен лагер; фанатично вярващия в исляма Умар I съзнателно се стреми да укрепи в халифата ролята на войнстващата църква. Имайки предвид религиозния индиферентизъм на общата маса араби-завоеватели, той им забранява да владеят в покорените страни земя; Усман отменя тази забрана и много от арабите стават чифликчии в завоюваните страни. Това естествено предполага те да станат по-склонни към мирен труд, отколкото към войни, но като цяло, дори при Омеядите арабските селища сред чужденците не изгубват характера си на военен гарнизон [2]. Все пак, религиозният характер на арабската държава бързо се изменя: едновременно с разширяването на границите на халифата и утвърждаването на Омейядите, от църковно-религиозна община, ръководена от духовния глава на правоверните, поробителя на неверниците, заместника на апостола Божий, Халифатът се превръща в светско-политическа държава, управлявана от владетел над единоверците араби и покорените, стоящи по-ниско чуждоверци. При Мохамед политическата власт била само допълнение към религиозното му върховенство; така и при Абу Бакр и при първия «повелител на правоверните», същинският организатор на исляма — Омар. Властта им над арабите и неверниците произтичала както теоретически, така и на практика само заради това, че били първосвещеници, които заставайки на мястото на апостола Божий (Мохамед), водели правоверните на така наречената свещена война. По времето на Усман обаче настъпват промени както заради разрешението арабите да имат недвижима собственост в завоюваните области, така и заради факта, че Усман раздава управнически длъжности на своите роднини - Омеядите, с техните чисто светски интереси. Когато Омеядите, настроени на практика реакционно към исляма се издигат на престола, то те се оказват точно светски владетели. За да запазят подкрепа, те все пак спазват религиозните си задължения на първосвещеници и наместници на пророка и Халифата продължава да се счита за религиозна и теократическа държава, но това е само на теория, а халифът се оказва политически владетел.

В Персия, от края на VI в. има брожения: страната е обезсилена от разточителността и грабежите на Хосров II (590—628 г.), изтощителните войни с Византия (Ираклий) и анархията; васалите ставали независими и не се подчинявали на шаха; велможи издигали на престола свои креатури, а зороастрийското духовенство успяло да отслаби държавността с безпощадните гонения на многобройните еретици (манихейци, маздакити и др.), а понякога и срещу един от важните културни елементи на държавата – християните. Още преди Мохамед, бедуините-бекрити по границата разбиват през 604—610 г. при Зу-Каре (Долен Ефрата) персийската войска и предприемат ред разбойнически набези по иранските покрайнини. По времето на Абу Бакри бекритският вожд Мосана, приел исляма, се постарава да внуши на Абу Бакри, че при царящото в Персия безвластие, походът срещу нея може да има сериозен успех.

Във Византия, колкото и да била изтощена от войните с Персия, имало повече ред, но в източните й провинции, обитавани от разнородно население (семити, а в покрайнините дори араби и копти), в Сирия, Месопотамия и Египет — там жителите страдали от византийския национализъм и религиозна нетърпимост. Затова в тези страни слабо се противопоставяли на арабите. Нещо повече, от ненавист към византийците в много случаи населението само викало арабите и им помагало. За сметка на това Мала Азия, където населението било поти изцяло византийско, никога не била завладяна от арабите задълго и под стените на Константинопол те неведнъж претърпявали неуспех.

Покорените народи нямали особени причини да се жалват от арабското владичество, дори ако се отчетат унизителните постановления на Омар за друговерците и вродената гордост на арабите по отношение на хора от друга нация. Стига да си плащали редовно данъците – поземления харадж и поголовния (джизие), друговерците в халифата можели спокойно да запазят старата си вяра. Дори според споменатите по-горе много строги постановления на Омар, който бил «по-последователен мюсюлманин от самия Мохамед» [3], принципно се признавало, че законът на Мохамед е насочен само срещу езичниците многобожници, а не срещу християни, юдеи и зороастрийци. В областите, владени по-рано от Персия и Византия, халифатът налагал по-ниски данъци, давал по-голяма религиозна свобода и носел мир на угнетените[4].

Тъй като завоевателите, доскорошни варвари, били съвсем неподготвени за сложните форми на държавна администрация, то даже суровият Умар бил принуден да запази в новообразувания огромен халифат стария, добре смазан византийски и персийски държавен механизъм (до Абд ал-Малик дори документацията не се водела на арабски). По тази причина на друговерците не бил отказван достъп до много управленски длъжности. По политически причини Абд ал-Малик счел за нужно да отстрани немюсюлманите от държавна служба, но това негово разпореждане не могло да бъде приведено в пълна степен нито при неговото управление, нито по-късно. Самият Абд ал-Малика имал близки придворни християни (най-известен пример е отец Йоан Дамаскин). Сред покорените народи имало често случаи хора да се отричат от предишната си вяра (християнска и персийска) и доброволно да приемат исляма. Главна причина за това отстъпничество най-вероятно са били материалните изгоди: новоприетия в мохамеданската вяра не плащал данък (докато Омеядите не отменили закона през 700 г.) и дори напротив – получавал ежегодно средства от държавата; избавял се от презрителното отношение към него, и ако не напълно, то поне донякъде се изравнявал с победителите; високите държавни длъжности ставали по-достъпни, а и варварите-араби все още не можели да се справят с тях.

Може да се предположи, че ислямът не е бил нито за християните, нито за персийците някакво необичайно нововъведение – в много отношения той е бил близък до техните религии. В Европа дълго време гледали на мюсюлманството, което наистина почита Иисус Христос и Пресветата Дева, като на една от християнските ереси (сравнително неотдавна православният архимандрит-арабин Христофор Жара се опитва да докаже, че религията на Мохамед е просто арианство), а блеестящите, почти чудотворни победи на арабите доказвали верността на тяхната вяра.

Фактът, че християните и персите приемали исляма имал извънредно големи както религиозни, така и държавнически последствия. Били привличани все по-образовани хора, които накрая се заели с научна обработка на мюсюлманското богословие и свързаното с него право. Така били въведени тенденции и идеи, които били чужди или неизвестни на Мохамед. Вероятно с влиянието на христианите [5], се обяснява появата (в края на VII в.) на сектата на мурджитите, с тяхното учение о безмерно милосърдното търпение на Господ и сектата на кадаритите, която с учението за свободна воля на човека подготвя тържеството на мутазилитите. Много е вероятно и мистическото монашество (наричано суфизъм) да е било заимствано от мюсюлманите от сирийските християни [6], 57). В долна Месопотамия, новообърнатите в мюсюлманството християни опълват редовете на републиканско-демократичната секта на Хариджитите.

Още по-двусмислено в развитието на исляма се оказва участието на персите. Много от тях смятат, че «царствената благодат» (фаррахи каяник) се предава само наследствено. Тази идея се възприема от сектата на шиитите, подкрепящи династията на Алия (мъж на Ф â тима, дъщеря на пророка Мохамед). Освен това, да се обявиш в подкрепа на преките наследници на пророка означавало за неарабите да се обявят в опозиция на омеядското правителство, с неговия ясно изразен арабски национализъм. Опозицията придобива реални размери когато Умар II (717—720 г.), единственият от Омеядите, предан на исляма се опитва да въведе благоприятни за мюсюлманите-неараби принципи на Корана и така внася в омеядската система на управление дезорганизация. 30 години след смъртта му, персите-шиити свалят династията на Омеядите (част от които избягват в Испания. Така персите получават при новите управници – Абасидите надмощие в държавата. Дори столицата на халифата се премества към границата на Персия: първо в Анбар, а по-късно в Ал-Мансур и още по-близко — в Багдад: почти на същите места, където е била столицата на Сасанидите. Наследствени съветници на халифите за половин век по-късно станали членовете на везирското семейство на Бармекидите, произхождащи от персийските жреци (отзвук от тази история има в арабските Приказки от 1001 нощ).

[редактиране] Възцаряване и могъщество на Абасидите (почти до средата на 11 век)

Настъпва политически и културен разцвет на ислямската империя с участието на победените неарабски народи.

[редактиране] Източници

Основните източници за историята на Xалифата са арабски:

1) историци като Бал â зорий (починал 892 г.), ибн-Котейба (поч. 889 г.), Абу-Ханифа Динаварий (поч. 895 г.), Табарий (поч. 923 г.), Масуди (поч. 956) и др.;

2) географи (изд. у де Гye в «Bibl. geogr. arabicorum») и древни юристи, най-вече ханифита Абу-Юсоф (поч. 798) и Яхъя ибн-Адам (поч. 818);

3) ранни коментари на произведенията на арабски поети (например, за епохата на Омеядите — на диван Ахтал, Джарир и Фараздак) и разяснението на поетическите и прозаични антологии, например «Книга на песните» на Абул-Фарадж Испахански (поч. 973 г.) — за епохата на Омеядите, «К â мил» Мобарад (поч. 898 г.) — за хариджитското движение, «Ятимет-ад-дахр» Та â Либия (поч. 1037 г.) — за историята на хамданидите и буидите; богат източник за културната история на Халифата е полубелетристичното съчинение на Дж â Хиза (поч. 868 г.; издадено от фан-Флотен);

4) хадиси, които по отношение на Мохамед, цитиран в тях са недостоверни, но добре характеризират епохата, когато са били съчинени;

5) нумизматични находки изследвани от Тизенхаузен[7], [8], [9], [10]

[редактиране] Бележки

  1. Encyclopedia of Islam and the Muslim World, (2004) v.1, p.116-123
  2. Vloten. Recherches sur la domination arabe, Амстердам, 1894
  3. Нелдек (1983) «Οr. St.»
  4. John Esposito (1992) p.36
  5. А. Мюллер (1981) «История на исляма, II, 81»
  6. А. ф. Кремер (1957) («Gesch. d. herrsch. Ideen»
  7. Тизенхаузен « Монети на източния Халифат »
  8. Френ «Recensio»
  9. Ст. Лен-Пуля « Монети на източния Халифат »
  10. Ст. Лен-Пуля - в каталога за източни монети на Британския музей

[редактиране] Виж също