История славянобългарска
от Уикипедия, свободната енциклопедия
История славянобългарска е първото произведение на българската историография, написано от Паисий Хилендарски в Хилендарския манастир в периода 1760–62 г.
Нейният пръв препис е дело на Софроний Врачански (1765).
Съдържание |
[редактиране] За „Историята“
„Историята“ на светогорския монах Паисий с право е сочена като важен подтик за формирането на българското национално самосъзнание. В дългите години на робството българите загубват чувството си за общност, родината за повечето от тях се е свила до собственото им малко градче или селце.
Структурно „Историята“ се състои от няколко части - 2 предговора, няколко глави, в които се излагат различни исторически събития, глава за славянските учители, глава за българските светци и послесловие.
[редактиране] Структура и особености на творбата
Първо предисловие - „Ползата от историята“. Представлява препис от чужда история. В тази част се обръща внимание на „любомъдрия“ читател. Историята се определя като извор на знания и надежда.
Второ предисловие - „Към ония, които желаят да прочетат и чуят написаното в тая история“. Втората част е самостоятелно творение на Паисий. В него той се обръща към целия български род, като критикува чуждопоклонниците и хвали патриотите. Сравнява българи и гърци и изтъква достойнствата на простия чистосърдечен наш народ, правейки аналогия с библейските апостоли.
Същинска част - Представлява компилация от трудове на различни историци, най-вече византийски. Състои се от 7 глави, съчетаващи разказ за българските и сръбските царе, на светиите и славянските първоучители. Основното достойнство е не във фактологическата прецизност, а в подбора, като е направен, така че да се подчертае войнството и духовната възвишеност на българския народ.
Послеслов - Това е най-кратката част на историята и представлява авторски текст, който представя лични данни за Паисий и изяснява мотивите, поради които е написал „История славянобългарска“.
[редактиране] Жанрова характеристика
„История славянобългарска“ е сборна творба, която преплита елементи на история, автобиография и публицистика. Произведението съчетава средновековни и ренесансови характеристики. Към средновековните характеристики можем да отнесем това, че Паисий разглежда българската история от Адам и Ева, преписва от други текстове, както и това, че прави аналогии с Библията. От друга страна присъстват и ренесансови елементи. Паисий заявява, че е автор и творец, нещо типично за ренесансовите автори. Пише на прост български език и налага собствени идеи за необходимостта за национално самоосъзнаване.