Маслодайни култури
от Уикипедия, свободната енциклопедия
[редактиране] Обща информация
Към групата маслодайни култури се отнасят културните растения, които се отглеждат главно за семената или плодовете, отличаващи се с високо съдържание на мазнини. Извлечените от тях масла се употребяват за храна на хората и жовотните, за технически цели, във фармацевтичната промишленост или парфюмерията.
Растителните масла имат много важно значение за храненето на хората, тъй като са по-диетични и по-здравословни от животинските. Поради тази причина производството на растителни масла в световен мащаб непрекъснато нараства.
Растителните масла са най-концентрираната форма на енергия за растителния организъм (средно 9500 кал./1 г мазнини), което е 2-кратно повече отколкото енергията във въглехидратите и белтъчините.
Съдържанието на мазнини, като процент от сухата маса на семената, е различно при различните култури и варира в зависимост от генотипа както следва:
* при слънчоглед - 29-57 % * при сафлор - 25-37 % * при фъстъци - 41-56 % * при соя - 15-25 % * при рапица - 45-50 % * при сусам - 48-62 % * при лен - 30-48 % * при мак - 46-56 %.
Кюспето, получено след извличането на маслата, има висока фуражна стойност.
Маслодайните култури се делят на 2 големи групи:
- едногодишни тревисти растения — слънчоглед, рапица, соя, фъстъци, мак, лен, рицин и др. Тези култури се отглеждат най-вече в страните с умерен климат.
- многогодишни видове — маслина, маслодайна палма, кокосова палма, орех и др. Тази група има по-широк ареал на разпространение и е характерна за страните с тропичен, субтропичен и мек умерен климат.
В света се отглеждат около 1 млд. дка маслодайни култури, като най-голяма е площта със соята, следваната от слънчогледа, фъстъците и рапицата.
У нас основната маслодайна култура е слънчогледът, а от останалите растения като маслодайни се отглеждат: рапица, фъстъци, сусам и мак. До въвеждането на слънчоглед в производството (1917 г.), българското население е употребявало главно мазнини от животински произход (мас, сланина, краве и овче масло). Внасяни са и ограничени количества от други растителни масла — главно зехтин и рапично масло. По време на румънското присъствие в Добруджа, в този район се установява традиция за отглеждане на рапица и репица, което продължава до първата половина на 50-те години.
Консумацията на растителни масла в България нараства от 830 г на глава от населението (1909 г.) на 5 кг (1936 г.), а в нaстоящия момент е около 18 кг. Традицията да се консумира слънчогледово масло доминира и сега, независимо от това, че на пазара се предлага голямо разнообразие от растителни масла.