Константин I Велики
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Константин I | ||
---|---|---|
Император на Римската империя | ||
![]() |
||
Главата от колосалната статуя на Константин в музея Капитолини | ||
Управление | 306 - 312 (провъзгласен за август на Запада, официално назначен за цезар от Галерий заедно със Север като август, по споразумение с Максимиан, отказва понижаването в цезар през 309); 312 - 324 (неоспорим август на Запада); 324 - 22 май 337 (император на цялата империя) |
|
Пълно име | Флавий Валерий Аврелий Константин | |
Роден | 27 февруари 274[1] | |
Място на раждане | Наисус (днешен Ниш, Сърбия) | |
Починал | 22 май 337 | |
Погребан в | Константинопол | |
Предшественик | Констанций Хлор | |
Наследник | Константин II, Констанций II и Констанс | |
Брак | Минервина, починала или разведена преди 307 | |
Втори брак | Фауста | |
Династия | Константинова | |
Баща | Констанций Хлор | |
Майка | Елена |
Флавий Валерий Аврелий Константин[2] (27 февруари 280 г.[1]–22 май 337 г. от н.е.), по-известен като Константин I (в римокатолическия свят) и Константин Велики или Свети Константин (в източноправославния свят), е римски император, провъзгласен за Август от войските си през 306, който управлява постоянно нарастващ дял от Римската империя до своята смърт. Най-известен с това, че е първият християнски римски император, чийто Медиолански едикт слага край на институционализираното преследване на християните в империята.
Византийският литургичен календар, използван от Източноправославната църква и източнокатолическите църкви с византийски обред, почита Константин и неговата майка Елена като светци на 21 май. Въпреки че той не е включен в списъка със светци на Латинската църква, която почита няколко други мъже с името Константин като светци, той е удостоен с титлата "Велики" за своите приноси към християнството.
През 324 г. Константин обявява решението си да превърне Византион в Нов Рим и на 11 май 330 г. официално провъзгласява града за новата столица на Римската империя. Градът е преименуван на Константинопол, Градът на Константин, след смъртта на Константин в 337 и остава столица на Византийската империя за повече от хиляда години.
Съдържание |
[редактиране] Живот
[редактиране] Ранни години
Константин е роден в Наисус (днешен Ниш, Сърбия)[1] в провинция Мизия на 27 февруари 272 или 282 г., според "Константин, Владетел на християнския свят", като дете на римския военачалник Констанций Хлор и първата му съпруга Елена. Дъщеря на ханджия, тя има изключително властна роля в живота на сина си. Баща му напуска майка му около 292 г., за да се ожени за Флавия Максимиана Теодора, дъщеря (или доведена дъщеря) на западноримския император Максимиан. След смъртта на баща си Константин I напълно реабилитира своята майка Елена като "Августа, майка на Цезар". Теодора ражда шест деца, полубратя и полусестри на Константин, включително Юлий Констанций.
Младият Константин получава отлично образование, започва да говори свободно гръцки език и се увлича по философията.[3] След назначаването на баща му за единия от двамата цезари от тетрархията през 293 Константин служи в двора на Диоклециан в Никомидия. През 305 и двамата августи, Диоклециан и Максимиан, абдикират и Констанций приема от Максимиан поста западен август. Въпреки че са налице двама легитимни синове на императори (Константин и Максенций, синът на Максимиан), и двамата са пренебрегнати при предаването на властта. Вместо това за цезари са назначени Флавий Валерий Север и Максимин Дая. Вследствие на това Константин напуска Никомидия, за да се присъедини към баща си в Галия. Констанций обаче се разболява по време на експедицията срещу пиктите в Каледония и умира на 25 юли 306 г. в Еборакум (Йорк). Военачалникът от алемански произход Хрок и войските, верни на Констанций, незабавно провъзгласяват Константин за август. При тетрархията наследяването на властта от Константин е с несигурна легитимност. Докато Констанций като август е можел да създаде нов цезар, Константиновите (или по-точно тези на войските му) претенции към титлата август игнорират системата на наследяване, установена през 305 г. Поради това Константин иска от източния август Галерий да бъде признат за наследник на бащиния си трон. Галерий му дава титлата цезар, утвърждавайки властта на Константин над териториите на неговия баща и повишава Север в август на Запада.
[редактиране] Владетел на Запада

Константиновият дял от империята включва Британия, Галия, германските провинции и Испания. Той стои начело на една от най-големите римски армии, разположена по дължината на важната Рейнска граница. Галия е един от най-богатите региони на империята, който обаче пострадва силно по време на Кризата на Третото столетие. Много райони са обезлюдени, а градовете - разрушени. По време на престоя си в Галия, от 306 до 316 г., Константин продължава усилията на баща си за подсигуряване на рейнската граница и възстановяване на Галските провинции. Главната му резиденция по това време е Трир.
Веднага след повишаването му в император, Константин изоставя Британската кампания на своя баща и се връща в Галия, за да потуши бунта на франките. Друга експедиция срещу франкските племена следва през 308 г. След победата си над франките той започва да строи мост над Рейн при Колония Агрипина, за да установи постоянно укрепление на десния бряг на реката. Нова кампания през 310 г. се налага да бъде изоставена, поради бунта на Максимиан, описан по-долу. Последната война на Константин на рейнската граница става през 313 г., след завръщането му от Италия, в която той отново е победител.
Основната цел на Константин е стабилност, която той се опитва да постигне чрез незабавни, често брутални, наказателни експедиции срещу бунтуващите се племена на тяхната страна на рейнската граница и избиване на много затворници при игрите на арената. Стратегията се оказва успешна, като рейнската граница остава сравнително спокойна през останалата част на управлението му.
При вътрешните конфликти в тетрархията Константин се опитва да остане неутрален. През 307 г. августът Максимиан (наскоро завърнал се на политическата сцена след абдикацията си през 305 г.) посещава Константин, за да получи подкрепа във войната с Максенций срещу Флавий Валерий Север и Галерий. Константин се оженва за дъщерята на Максимиан - Фауста, за да затвърди съюза, и е повишен от Максимиан в август. Въпреки това Константин не се намесва във войната на страната на Максимиан.
Максимиан се завръща в Галия през 308 г., след като не е успял да свали от трона сина си. По-късно същата година, на конференцията в Карнунтум между Диоклециан, Галерий и Максимиан, Максимиан е принуден да абдикира отново и Константин е понижен на цезар. През 309 г. Максимиан въстава срещу своя зет, докато Константин води кампания срещу франките. Бунтът е бързо потушен и Максимиан е убит или принуден да се самоубие. Константин и Максимин Дая са разочаровани от понижаването им в цезар и назначаването на Лициний и впоследствие не се подчиняват на това решение и се обявяват за августи, което е потвърдено от Галерий в 310 г., с което империята официално има четирима августи. В 311 г. година Галерий, последният владетел с достатъчно авторитет, заинтересуван от продължаването на тетрархията, умира и системата бързо се разпада. В последвалата борба за власт Константин се съюзява с Лициний, докато Максимин се обръща към Максенций, който все още официално е считан за узурпатор.
[редактиране] 312 до 324 г.
В началото на 312 г. Константин преминава Алпите със своята армия и напада Максенций. Той бързо завлядява Северна Италия с победи при Торино и Верона, след което тръгва към Рим. Там той побеждава Максенций в битката при Мулвийския мост, в резултата на което става западен август или владетел на цялата Западна Римска империя. По време на тази епична битка Константин кара войниците си да сложат на своите щитове това, което според християните е символа лабарум, въпреки че сред историците има противоречия относно това дали този символ има изцяло християнски, древен езически (соларен) или астрономически произход.[4]. Смята се, че лабарумът и свързаното с него мото "С този знак ще победиш" /In hoc signo vinces/ са се явили като видение на Константин при Сакса Рубра и са вдъхновили преминаването му към християнството. През следващите години той постепенно консолидира военното си превъзходство над своите съперници в разпадащата се тетрархия.
През 313 г. Константин се среща с Лициний в Медиолан, за да затвърдят съюза си чрез брака между Лициний и Константиновата полусестра Констанция. По време на тази среща императорите издават прочутия Медиолански едикт, с който официално се прокламира веротърпимост в империята. Срещата е прекъсната, когато Лициний научава, че съперникът му Максимин Дая е преминал Босфора и е нахлул на негова територия. Лициний заминава на изток и в крайна сметка побеждава Максимин, поемайки контрола над цялата източна част на империята. Отношенията между двамата останали императори Константин и Лициний обаче се влошават и през 314 или 316 г. те застават един срещу друг в битката при Аурелиа Цибалес, в която Константин е победител. Те се срещат отново в битката при Мардиа през 317 и сключват споразумение, според което синовете на Константин Крисп и Константин II, както и синът на Лициний - Лициниан, са назначени за цезари.
През 320 г. Лициний се отмята от религиозната свобода, прокламирана с Медиоланския едикт през 313 г. и започва ново гонение на християните. Това е предизвикателство към Константин на запад, кулминацията на което е гражданската война от 324 г. Лициний, подпомогнат от готски наемници, олицетворява миналото и античната езическа вяра. Константин и неговите франки маршируват под християнския знак на лабарума, като и двете страни виждат борбата от религиозна гледна точка. Най-вероятно по-малобройна, но подтиквана от своята ревност, армията на Константин побеждава в битките при Адрианопол, Хелеспонта и Хрисополис.
С разгрома и смъртта на Лициний година по-късно, когато той е заподозрян в заговор против Константин и е екзекутиран, Константин става единствен император на Римската империя.[5]
[редактиране] Основаването на Новия Рим
Падението на Лициний олицетворява отминаването на стария Рим и началото на ролята на Източната Римска империя като център на образованието, просперитета и опазването на културата. Константин построява наново град Византион, преименувайки го на Нови Рим (Nova Roma), като в чест на събитието в 330 г. издава специални възпоменателни монети. Нов Рим има сенат и градски служби, подобни на тези в Рим. Новият град е закрилян от предполагаемия Свети кръст, тоягата на Мойсей и други свети реликви, въпреки че една камея, сега намираща се в Ермитажа, показва Константин, коронован от градската Тюхе [2]. Фигурите на старите богове са заменяни и често асимилирани в християнска символика. На мястото на храм на Афродита е построена новата църква на „Светите апостоли“. Поколения по-късно се разказва история, според която божествено видение довело Константин на това място и един ангел, който никой друг не можел да види, го развел на обиколка по новите стени. След смъртта му, столицата му е преименувана на Constantinopolis ("Градът на Константин").[5]
[редактиране] 326-смърт

През 326 г. Константин осъжда и екзекутира най-големия си син Крисп, вярвайки на обвиненията, че Крисп е имал афера с Фауста, втората съпруга на Константин. Няколко месеца по-късно той убива и Фауста като несъмнения източник на лъжливите обвинения.
Евсевий съобщава, че Константин е покръстен съвсем скоро преди смъртта му през 337 г. Той отишъл от столицата в близък курорт с минерални бани, за да използва водите му, след което отишъл в града на майка му - Хеленополис, където се помолил в голямата църква, построена в чест на апостол Лука. С това той последвал един обичай от онова време, който отлагал кръщението за старини или за смъртта.[6] Според Йероним, изборът на Константин паднал върху епископ Евсевий Никомидийски. След смъртта му, тялото му било пренесено в Константинопол и погребано в църквата на „Светите апостоли“.
[редактиране] Наследници
Константин Велики е наследен от тримата си сина, родени от Фауста, Константин II, Констанций II и Констанс. Известен брой роднини са премахнати от сцената на събитията от привърженици на Констанций. Той също така има две дъщери, Константина и Елена, съпруга на император Юлиан.
[редактиране] Константин и християнството
Константин е може би най-известен с това, че е първият християнски римски император. Неговото управление е повратна точка за християнската Църква. През 313 г. Константин обявява толерантност към християнството чрез Медиоланския едикт, който премахва наказанията за изповядване на християнството (вследствие на които мнозина стават мъченици в предходните гонения на християни) и възвръща конфискуваната църковна собственост. Въпреки че подобен едикт е издаден през 311 г. от Галерий, тогава август от тетрархията,[7] дългото управление на Константин, покръстването и покровителството над Църквата променили статуса на християнството в империята.
Учените спорят относно това дали Константин е приел християнството от своята майка Елена на младини или го е приемал постепенно в течение на живота си.[8] Константин е на над четиридесетгодишна възраст, когато най-накрая се обявява за християнин.[9] Пишейки до християни, Константин дава да се разбере, че той дължи успехите си единствено на закрилата на Всевишния християнски Бог.[10] По време на своето управление, Константин подкрепя финансово Църквата, строи разнообразни базилики, дава привилегии (например освобождаване от определени данъци) на духовенството, назначава християни на високи постове и възвръща собственост, конфискувана по време на Голямото гонение при Диоклециан.[11] Най-известните му строителни проекти включват Църквата на Божи гроб и старата базилика „Свети Петър“.
Управлението на Констанин установява прецедент по отношение на позицията на християнския император в Църквата. Константин смята себе си за отговорен пред Господ за духовното здраве на своите подчинени и поддържането на правата вяра за свой дълг.[12] За Константин императорът не определя доктрината - това е задължение на епископите - неговата роля е да прилага доктрината, да изкорени ереста и да поддържа църковно единство.[13] Императорът осигурява правилното почитане на Господ в империята си, докато в какво се състои правилното почитане определя Църквата.[14]
През 316 г. Константин е съдия в един диспут в Северна Африка и заклеймява ереста на донатизма.[3] През 325 той свиква събор в Никея, който е всъщност първият Вселенски събор (ако не се взима предвид Съборът в Йерусалим), който заклеймява арианството и формулира доктрината за Светата Троица такава, каквато я познаваме днес. Съборът в Никея по традиция бележи края на Раннохристиянската ера.
Според изчисленията, по времето на Константин около десет процента от населението на Рим са християни, като този процент е дори още по-значителен при военните.
[редактиране] Константин и евреите
Константин взима законодателни мерки по отношение на евреите: забранява им се да притежават роби християни, както и да обрязват своите роби. Преминаването на християни към юдаизма се забранява. Забранени са събиранията за религиозни служби, но на евреите е позволено да влизат в Йерусалим на Тиша бе Ав, годишнината от разрушаването на Храма. Константин също така издейства на Първия Никейски събор забраната да се празнува Великден в деня преди еврейската Пасха (nisan xiv), т.нар. Квартордециманизъм, вж също Спорове около Великден.[15]
[редактиране] Реформи
[редактиране] Иконографията и идеологията на Константин
Монетите, сечени за императори, често разкриват детайли от личната им иконография. През ранния период от управлението на Константин първо Марс, а след това (от 310 г.) Аполон, като слънчев бог, често присъстват на реверса на монетите. Марс се асоциира с тетрархията. Тази символика служи, за да се наблегне на легитимността на Константиновото управление. След скъсването на отношенията му със стария колега на баща му Максимиан през 309–310 г., Константин започва да претендира, че има легитимен произход от императора от Третото столетие Марк Аврелий Клавдий Готски, героя от битката при Наисус (септември 268). „Historia Augusta“ от 4 век съобщава, че бабата на Константин по бащина линия - Клавдия, е дъщеря на Крисп, като Крисп е споменат като брат на Клавдий II и Квинтил. Историците обаче подозират, че това е генеалогична фалшификация, имаща за цел да се възвеличае Константин.
Клавдий II Готски претендира за божествена закрила от Аполон-Sol Invictus. Константин също пропангандира връзка между себе си и Sol Invictus, последното божество, появявало се на неговите монети.[16] Реверсите на неговите монети са доминирани за няколко години от неговия "спътник, непобедимото Слънце" — надписите гласят SOLI INVICTO COMITI. Изображението представя Аполон със слънчев ореол, подобен на Хелиос и държащ глобус в ръцете си. През 20-те години на 4 век самият Константин е изобразяван с ореол. Също така има монети, изобразяващи Аполон, каращ слънчевата колесница, върху щит, който Константин държи. Елементи от тази асоциация остават дори след прочутото преминаване на Константин към християнството през 312 г. Оттам нататък в имперската иконография започва да присъства християнската символика, в някои случаи неясна.[17] На монета от 312 г. например са изобразени хи и ро, първите две букви от името на Христос на гръцки, върху шлем, носен от Константин.
Продължение на иконографския прецедент може да бъде видяно в по-голямото око на портрета върху монетата (вдясно). Това предполага по-фундаментална промяна в официалните изображения. Водейки началото си от късния Трети век, портретите започват да стават по-малко реалистични и по-идеалистични. От първостепенно значение е императорът като император, не определеният индивид. Най-общите характеристики на неговия стил са широката челюст и прилепналата брадичка. Големите втренчени очи ще заемат все по-видно място с напредването на четвъртото столетие, например сребърните монети от ранния 5 век на Теодосий I.
[редактиране] Дворът и подчинените на Константин
Константин ценял изтънчеността и християнството и дворът му се състоял от възрастни, уважавани и почитани мъже. Видни римски фамилии, които отказали да приемат християнството, били лишавани от възможност за придобиване на власт, въпреки че две трети от правителството не са християни.[18]
"Константин маха статуята си от езическите храмове. Поправянето на езическите храмове, които западат заради него, е забранено. Тези средства са давани на покровителстваното християнско духовенство. Агресивни форми на религиозно почитане, били те християнски или езически, са забранени. При основаването на Константинопол през 330 г. е изпълнена церемония, която е полуезическа и полухристиянска, а на пазара Христовият Кръст е поставен над колесницата на слънчевия бог. Също така има пеене на химни."[19]
[редактиране] Константиновото правно наследство
Константин прокарва закони, с които прави професиите на месарите и пекарите наследствени и, което е по-важно, поддържа превръщането на наемни фермери (coloni) в крепостници — полагайки основите на европейското общество през Средните векове.
Законите на Константин в много отношения подобряват законите на предшествениците му, въпреки че те са също така отражение на неговото по-бурно време. Някои примери:
- За пръв път момичетата не могат да бъдат отвличани (това може би всъщност се отнася до пристаналите, които са считани са отвлечени, защото момичетата не могат законно да се съгласяват на приставане).
- Смъртно наказание чака всеки, който събира данъци над упълномощената сума.
- Затворникът повече да не бъде държан в пълна тъмнина.
- На осъден човек е позволено да умре на арената, но той не може да бъде жигосван по "неземно красивото" му лице, а само по краката (защото Бог създаде човека по Свой образ).
- На робини-дойки или придружителки, заловени, че са допуснали момичетата, за които отговарят, да бъдат прелъстени, ще бъде излято разтопено олово в гърлата.
- Гладиаторските игри се премахват през 325, въпреки че това има малък реален ефект.
- Правата на господаря на роба са ограничени, но робът все още може да бъде бит до смърт.
- Разпъването на кръст е премахнато, но е заменено с обесване.
- Великден може да бъде празнуван публично.
- Неделята е обявен за ден за почивка, на който на тържищата е забранено да работят, а обществените служби са затворени (освен ако не става въпрос за освобождаване на роби); въпреки това няма никакви ограничения за земеделието (с което се занимава мнозинството от населението).[5][20]
[редактиране] Наследството на Константин
Въпреки че прозвището „Велики“ е дадено на Константин от християнските историци дълго след смъртта му, той може да носи тази титла дори и само заради военните си постижения и победи. Освен че обединява империята под властта на един император, Константин печели важни победи над франките и алеманите през 306–308 г., отново над франките през 313–314 г., над вестготите през 332 г. и над сарматите през 334 г. Всъщност до 336 г. Константин е отвоювал по-голямата част от отдавна загубената провинция Дакия, която Аврелиан е принуден да изостави през 271 г. Във времето преди смъртта си, той планира голяма експедиция, с която да сложи край на набезите на Персийската империя в източните провинции.
Константин се смята за първия византийски император (според друг възглед Теодосий Велики), а също така Свещената Римска империя го причислява към най-почитаните фигури в своята история. Както на Изток, така и на Запад, императори понякога са приветствани като "Новият Константин". Повечето раннохристиянски църкви почитат Константин като светец. На Изток той понякога е наричан или "13-ият апостол" (isapostolos)[4].
[редактиране] Легенди и Константиновият дар
По-късно във времето историческите факти постепенно се забулват в легенди. Схващането, че Константин е покръстен едва на смъртния си одър и то от епископ със съмнително православие започва да се схваща за неуместно и се се ражда легендата, че папа Силвестър I (314-335 г.) е излекувал езическия император от проказа и след това Константин се покръстил и дарил сгради на папата. През 8 век за пръв път се появява документ, наречен "Константинов дар", според който току-що преминалият към християнството Константин дава светското управлението на Рим, Италия и Западния свят в ръцете на папата. През Същинското Средновековие този документ е използван като основа на папската светска власт, въпреки че е отхвърлен като фалшификат от император Отон III и оплакан като корен на папските светски интриги от поета Данте Алигиери. Филологът от 15 век Лоренцо Вала доказва, че документът наистина е фалшификат.
[редактиране] Константин в Historia на Галфрид Монмутски
Поради славата си и своето провъзгласяване за император на Британия, Константин по-късно е считан и за британски владетел. През 11 век английският писател Галфрид Монмутски издава труд с измислено от него съдържание, озаглавен Historia Regum Britanniae, в който той разказва предполагаемата история на британците и техните крале от Троянската война, крал Артур и англосаксонското нашествие. В този труд Годфрид твърди, че майката на Константин - Елена, всъщност е дъщеря на "крал Кол", митичният крал на британците и основател на Камулодунум. Дъщеря на крал Кол преди това не фигурира в мита или поне сведението не се е запазило при писането, така че това родословие вероятно е дало отражение върху желанието на Годфрид да създаде непрекъсната линия на кралско потекло. Според Годфрид е неправилно да се смята, че един владетел може да има незнатни предци. Монмутски казва също, че в Йорк Константин е провъзгласен за "крал на британците", а не за римски император.
[редактиране] Бележки
- ↑ 1,0 1,1 Рождените дати варират, но съвременни масови източници използват 274 г., например "Constantine", Encyclopedia Britannica, 2007 Online edition; и "Constantine", Dictionary of the Middle Ages, volume 3, 1983.
- ↑ На (латински официалната имперска титла на Константин е IMPERATOR CAESAR FLAVIVS CONSTANTINVS PIVS FELIX INVICTVS AVGVSTVS, Император Цезар Флавий Константин, благочестивият, честитият, непобедимият, Август. След 312 г. той добавя MAXIMVS ("най-великият"), а след 325 заменя invictus ("непобедимият") с VICTOR ("победител"), тъй като invictus напомня за Sol Invictus, езическият бог Слънце.
- ↑ Barnes, T.D., Constantine and Eusebius Cambridge, MA and London, 1981.
- ↑ Elizabeth DePalma Digeser, "The Making of A Christian Empire: Lactantius and Rome" (London, Cornell University Press, 2000) p. 122
- ↑ 5,0 5,1 5,2 MacMullen, 1969
- ↑ По това време кръщението на новородени, въпреки че било практикувано (обикновено при извънредни обстоялетсва), все още не се било превърнало в обичай на запад. Вж Thomas M. Finn (1992), Early Christian Baptism and the Catechumenate: East and West Syria. Вж също Philip Rousseau (1999). "Baptism", in Late Antiquity: A Guide to the Post Classical World, ed. Peter Brown.
- ↑ Едиктът давал право на християните да изповядват религията си, но не им възвръщал никаква собственост; Вж Lactantius, De Mortibus Persecutorum ("On the Deaths of the Persecutors")ch. 35-34
- ↑ R. Gerberding and J. H. Moran Cruz, Medieval Worlds (New York: Houghton Mifflin Company, 2004) p. 55
- ↑ Peter Brown, The Rise of Christendom 2nd edition (Oxford, Blackwell Publishing, 2003) p. 61
- ↑ Peter Brown, The Rise of Christendom 2nd edition (Oxford, Blackwell Publishing, 2003) p. 60
- ↑ R. Gerberding and J. H. Moran Cruz, Medieval Worlds (New York: Houghton Mifflin Company, 2004) pp. 55-56
- ↑ Richards, Jeffrey. The Popes and the Papacy in the Early Middle Ages 476-752 (London: Routledge & Kegan Paul, 1979) pp. 14-15
- ↑ Richards, Jeffrey. The Popes and the Papacy in the Early Middle Ages 476-752 (London: Routledge & Kegan Paul, 1979) p. 15
- ↑ Richards, Jeffrey. The Popes and the Papacy in the Early Middle Ages 476-752 (London: Routledge & Kegan Paul, 1979) p. 16
- ↑ Life of Constantine Vol. III Ch. XVIII от Евсевий; The Epistle of the Emperor Constantine, concerning the matters transacted at the Council, addressed to those Bishops who were not present
- ↑ N. Hannestad Roman Art and Imperial Policy (Aarhus: 1988)
- ↑ P. Bruun Studies in Constantinian numismatics : papers from 1954 to 1988
- ↑ MacMullen 1969,1984, New Catholic Encyclopedia, 1908 Constantine
- ↑ New Catholic Encyclopedia 1908
- ↑ New Catholic Encyclopedia, 1908; Theodosian Code.
[редактиране] Източници и допълнителна информация
![]() |
Тази страница, частично или изцяло, представлява превод на страницата Constantine I от сайта http://en.wikipedia.org. Оригиналната страница, както и този превод, са защитени от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, за да видите списъка на съавторите. |
- The Cambridge Companion to the Age of Constantine (Cambridge Companions to the Ancient World), edited by Noel Lenski. New York: Cambridge University Press, 2005 (hardcover, ISBN 0-521-81838-9; paperback, ISBN 0-521-52157-2).
- Barnes, T.D. 1981 Constantine and Eusebius. Cambridge, MA, London.
- Chuvin, Pierre; Archer, B. A. (translator). A Chronicle of the Last Pagans. Cambridge, MA: Harvard University Press, 1990 (ISBN 0-674-12970-9).
- Chapman, John. "Donatists", The Catholic Encyclopedia (1909).
- "Constantine", Encyclopaedia Britannica (1911).
- Dodds, Eric Robertson. The Greeks and the Irrational. Berkeley: University of California Press, 1964.
- Dodds, Eric Robertson. Pagan and Christian in an Age of Anxiety: Some Aspects of the Religious Experience from Marcus Aurelius to Constantine. Cambridge University Press, 1965.
- Eusebius of Caesarea. The Life of the blessed Emperor Constantine in four books from 306 to 337.
- Fowden, Garth. "The Last Days of Constantine: Oppositional Versions and Their Influence", The Journal of Roman Studies, Vol. 84. (1994), pp. 146–170.
- Herbermann, Charles G.; Grupp, Georg. "Constantine the Great", The Catholic Encyclopedia (1908).
- Holloway, R. Ross. Constantine and Rome. New Heaven, CT; London: Yale University Press, 2004 (hardcover, ISBN 0-300-10043-4).
- Jones, A.H.M. Constantine and the Conversion of Europe. London: English University Press, 1948; London: Macmillan, 1949.
- Kousoulas, D.G. The Life and Times of Constantine the Great: The First Christian Emperor. Bethesda, MD: Provost Books, 2003 (paperback, ISBN 1-887750-61-4).
- Lactantius, (240–320). Of the Manner the in Which the Persecutors Died.
- MacMullen, Ramsay. Constantine. Dial Press, 1969.
- MacMullen, Ramsay. Christianizing the Roman Empire A.D. 100–400. New Heaven, CT; London: Yale University Press, 1984.
- MacMullen, Ramsay. Changes in the Roman Empire: Essays in the Ordinary. Princeton, NJ: Princeton University Press, 1990.
- MacMullen, Ramsay. Enemies of the Roman Order: Treason, Unrest, and Alienation, Harvard, 1966.
- Odahl, Charles Matson. Constantine and the Christian Empire. Cambridge, MA: Harvard University Press, 2004.
- Rassias, Vlassis R. Es Edafos Ferein, 2nd edition. Athens, 2000 (ISBN 960-7748-20-4).
- Wilken, Robert L., Christians As the Romans Saw Them. New Heaven, CT; London: Yale University Press, 1436.
- Извори относно чумата при Антонин:
- Гален. За природните способности.
- Марк Корнелий Фронтон. Писма на Марк Корнелий Фронтон.
[редактиране] Виж също
- Амиан Марцелин
- Арка на Константин, триумфална арка в чест на победата при Мулвийския мост.
- Християнство
- Колос на Константин
- Константин I и християнството
- Константинов дар
- Донатизъм
[редактиране] Външни препратки
- Медиоланския едикт
- Писма на Константин: Книга 1, Книга 2, & Книга 3
- Енциклопедия Британика, Константин I
- RomanEmperors.org Vita на Константин
- Ammianus Marcellinus онлайн проект
- 40 мин аудио лекция за Константин
- Константин I в 1911 Енциклопедия Британика
- Сайт посветен на Константин
- Бронзовите монети на Константин
- BBC Северен Йоркшир и Константин Велики
Римски императори | ||
Констанций I Хлор (305 - 306) | Константин I Велики (306 - 337) | Констанций II (337 - 361) |
---|---|---|
Римска империя |
![]() |
Тази статия е включена в списъка на избраните на 21 юли 2007. Тя е призната от участниците в проекта за една от най-добрите статии на български език в Уикипедия. |