Поток (село)

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Поток е село в Северна България. То се намира в община Габрово, Област Габрово.

Поток (село)
Карта на България, мястото на Поток (село) е отбелязано
Данни
Област: Габрово
Община: Габрово
Население: 14 (13/09/2005)
Надм. височина: 936 м
Пощ. код: 5309
Тел. код: 066
Геогр. положение: 42° 46' сев. ш.
25° 22' изт. д.
МПС код: ЕВ
Кмет или наместник
Име Фамилия


Съдържание

[редактиране] География

Село Поток се намира в планински район. Увод

ИЗГРЕВ И ЗАЛЕЗ В БАЛКАНА

Идеята да се напише тази книга зрееше в продължение на няколко години, когато всяко лято, със съседа - бати Христо Тодоров, дълго разглеждахме старите снимки под сянката на лозата и разказвахме на нашите деца и внуци още не съвсем добре написаната история на нашето родно село - Поток. Явно беше, че ако не го направим сега, съществуваше голямата възможност то да не стане никога. Най-вероятно, името на селото "Поток" или "Потока" е свързано с многобройните изворчета, поточета и кладенчета разположени около река "Сивек". Реката разделя селото почти на две половини и като ляв приток на р.Янтра се влива в нея при с.Етър. Съществуват още много поточета и по течението на "Буров дол" - ляв приток на р.Сивек. В Сивек се вливат още две рекички І- "Еловица" и "Страшката река". Другата възможност за произхода на името е тази, която предлагат в своите записки Христо Тодоров [1] и Койо Митев [2]. Те смятът, че селото е едно от най-старите, разположено в полите на Габровския Балкан. Някога, на юг от билото на Стара планина, южно от днешните градове Шипка и Карлово, е имало друго голямо селище със същото име. Разположено било около малка рекичка - поток, от където е носело и името си. Населено било с българи и гърци. Когато на Балканския полуостров нахлуват турските завоеватели, жителите му били принудени да го напуснат и се насочили на север. Една част от тях се установили и основали днешното село Крън, а други прекосили билото на планината и потърсили нови рекички и потоци. Установили се около сегашната река Сивек, само, че далеч от нея по по-високите хълмове. Така се сложили основите на т.н. "Стария Поток". Името на рекичката, наречена Сивек, неволно се свързва с т.н. "Сивешки стени" през чийто пролом сегашният път навлиза в една малка котловина след фабрика "Еловица", където пък могат да бъдат съзрени първите къщи на селото. Преди това обаче, първо се минава край гробищата, които някога едва се забелязваха от пътя през реката, а днес там са се преселили повечето от хората на селото, за което предстои да стане дума тук. Иначе селото е на разстояние около 12...15 км от град Габрово и на 3 км от Етнографския парк - музей "Етъра". Надморска височина - 936м. Координати: 420 46i С.Ш. и 250 22i И.Д. В момента наброява десетина жители. Някога до селото се е стигало само пеша или с конска каручка, а днес има и асфалтов път.

[редактиране] История

                 Глава 1. 

Тук изгревът настъпва късно

Тук изгревът настъпва късно защото селото е разположено ниско доло, край реката, която от незапомнени времена лъкатуши между високите склонове на планинските била устремени успоредно на север. Даже през лятото първите слънчеви лъчи се появяват към 9 и си отиват към 5 след обяд. Тогава слънцето минава реката и бързо се устремява към "комините". Така са наречени няколкото високи скали разположени под източното било. Някога те се виждаха съвсем отчетливо, а днес са потънали зад високите клони на зелените букове. През зимата, когато оста на земята се килне на север, слънцето минава "Зареда" и се появявя чак над "Златева бахчия". Посвети, посвети и току се скрие зад западното било над "Езерото". Докато капчуците се събудят, изстива отново и така снежната покривка от ноември може да се задържи чак до март. Разбира се имало е и по-топли зими и по-малко сняг, но това се е случвало по-рядко, а най-силно в моето съзнание е останала зимата на 1952-53, когато и Дунава замръзна и лавина затрупа горски работници в "Сапатовец" и още чувам вятъра в комина и загрижените разкази на моите родители за случилото се. Но всичко отминава, идваше пролет, хората се съживяваха след тежката зима така и селото се събуждаше за нов живот...

       1.1. Първите заселници

Както вече бе посочено в увода, първите заселници на това забравено от бога, диво и красиво място, съвсем не са били разположени около днешната река. Останките от стари къщи, които все още си спомням, бяха разположени високо по околните хълмове, като "Зареда", "Дядо Славчовата рътлина - горната и долната", "Дренливец", а може би и другаде.Част от тези къщи са сложили основите на "Стария Поток". Историята с преселниците от Южна България може и да е легенда, но такава местност - "Стария поток" или само "Потока", съществува и до днес.Тя е разположена югоизточно от днешното село, скътана зад някогашната рътлина, в подножието на "Златюва бахчия". На снимката, която съм направил от нашата къща, той се намира точно между "Горната рътлина" и склоновете на "Зареда". Нашето място, което обработваха моите родители, се намираше настотина метра под местността "Седлото". Най-често, моите родители, сееха царевица и тикви, а на долния край - гръсти.

"Старият Поток" е скътан зад "Рътлината". Снимката е направена от прозореца на нашата къща някъде около 1960г.

Останките обаче от стари постройки по "Рътлината" и "Зареда" са факт, които, като дете, си спомням много добре, което означава, че легендата е истина. Всъщност, една от тези къщи, тази на Иван Велев, беше обитаема по време на моите детски години и спомените ми за нея са съвсем реални и точни. Тази къща беше напълно скрита зад изчезналата днес рътлина и не можеше да се види от днешното село разположено край реката. Един от най-големите проблеми на тези хора е било снабдяването с вода. И до днес си спомням, сякаш като на много стар филм, как баба Йордана с кобилицата и менците слизаше чак до чешмата срещу къщата на Иван Данев, само на 20-тина метра от реката за така нужната вода. Това разстояние от около половин километър е било извървяно от тази жена по няколко пъти на ден. Слизането не е било проблем, но изкачването... През пролетното пълноводие "Стублата" оживяваше - малко кладенче изровено в скалата под "Зареда", на около 100 м по пътеката южно от тази къща. През лятото обаче то пресъхваше и вода можеше да се вземе само от чешмата до реката, която трябваше да се носи и на гръб с помоща на глинени делви или менци. Странно е, че тези къщи не са били много близо до възможните водоизточници, но пък между тях е съществувала отлична визуална връзка, а вероятно това е било по-важно през тези далечни и смутни времена. Покрай реката е минавал пътя / или пътеката/ по която би могло да се пресече билото на Балкана през "Предела" или "Копаците". Явно хората са се страхували да свиват гнезда на пътя на евентуални кервани, разбойници и други хайдути. Както отбелязва в своята книга [2], Койо Митев, за сега не са открити документи, които да свидетелствуват за първите заселници. Той се базира на различните предания и запазени названия на местности около селото. Той смята, че "Потока" или както се изговаря "Потука" е българското название на славянското име на сегашното село Крън, Казанлъшко. При нахлуването на турците през 1370г., то било разрушено до основи [2]. Населението му потърсило спасение на север от билото на Стара планина. Предполага се, че някои от тях са отседнали в райна на днешното село Потока, като са запазили името на стария Потук. Някои от тях се заселили по високите хълмове западно от река Сивек. По предания на приемници от рода Аврам [2], дядо Аврам бил дошъл от "Лонгоза" - югоизточна България и се зеселил в местността "Дренливец". В околностите на тази месност и досега съществува кладенец носещ името "Дядо Аврамовия кладенец". Тъй като там моите родители имаха място за обработване, където сееха предимно овес, аз доста смътно си спомням основите на някои стари постройки. Спомням си още как мама ме водеше да се изкачим по-на север по хълма и гледахме силуета на Паметника на свободата на връх "Свети Никола",който величествено изникваше над гората на "Шандурка". И до днес в гробището на с.Потока стои стар паметник с надпис "Иван Аврамов 1861". Според [2] това е паметник на един от неговите синове. Друго доказателство за съществуването на първите заселници в този район е названията на месностите, като "Гергевото", "Симеоновото", "Дядо Пеня", "Колчовото" и др., които са запазени и до днес. И до днес си спомням стръмния път към "Гергевото", когато натоварен от мама на самара на катъра ходехме за сено от "Шандурка". Там слънцето огряваше много рано и доловете се огласяха от песните на безброй щурци, скакалци и птици.

       Според спомените на Хр.Тодоров, [1] "някога, в Южна България, южно от село Шипка / сега град / и Карлово, имало голямо село, което било разположено около малка рекичка - поток, от където носело и името си. Населено било с гърци и българи.

Когато турците тръгнали да поробват България, селяните натоварили на кончетата и магаретата оскъдната си покъщнина и се насочили на север към Балкана. Една част от тях, главно гърците, се установили и създали днешното село Крън, а другата - основно българи минали през Балкана и намерили място също с рекичка, като създали днешното село Поток. Първоначално то се намирало югоизточно от сегашното село в местността "Потока" или "Стария Поток". Мястото било безводно но скрито от турците". Очевидно, че по време на турското робство, така разпръснатите къщи по високите хълмове са били на по-безопасно място, отколкото сегашното селище край реката. Срещу къщата на Иван Велев, скрита зад високата рътлина, която днес бе буквално изнесена от самосвалите на социалистическото строителство се намирали гробищата. Често пъти в кофите на багерите, товарещи пясък , са попадали и костите на нашите далечни деди. По поречието на р.Сивек [2] e минавал "Малкият друм", който е отклонение от "Големия друм" - сегашният "Шипченски проход". "Малкият друм" вървял от Габрово, през с.Бичкиня, с.Етър, с.Чарково, с.Поток, с.Езеро, местностите "Бру-совете", "Хумата", "Ниския предел" и с.Шипка /сега гр.Шипка /. Този път е бил използван още през Римско време и особено през турското робство [2]. Легендите разказват, че тук е минавала част от хазната събирана от северна България. Хайдути

        нападали керваните и прибирали парите. Старите хора разказваха, че на "Купите" - група скали на югозапад от "Полените" или т.н. "Могила"са били заровени 12 катъра със злато. 

В подножието на "Могилата" се намираше "Извора". Това беше началото на река Сивек. Под ивица скала, почти с постоянен дебит бликаше студена, само няколко градуса, изворна вода. Преди да бъде каптирана и отведена по тръбопровод за гр.Габрово, някъде през 1953г., в този извор можеше да се наблюдават и лъскавите тела на красиви пъстърви. За да се видят трябваше да се доближи много внимателно. Щом ни забележеха те потъваха навътре в извора. След каптирането на този извор, за начало на река Сивек остана днешният "Тракулски" извор, който променя своя дебит в зависимост от сушата или дъждовете. При суша, водата му потъва напълно докато стигне мястото на стария извор, а при дъждове тече през цялото лято. Водата на този извор, също е много студена и също така извира под ивица скала в корените на букови дървета. Но времената се менят... Втората половина на 19 век се характеризира с все по-интензивно развитие на занаятите. Хората се научили да използват силата на водата. Построили многобройни дървообработващи и гайтанджийски работилнички. Постепенно, започнали да слизат от високите върхове по-близо до реката. Започнало изграждането на нови къщи и стопански постройки. Развива се животновъдството, дърводобива и плетенето на гайтан. Появяват се хора и от други населени места на страната. Така например, според спомените на Стойо Христов Власов, дядо му Маньо се преселва в Потока от Плевенския край.

1.2. Селото до Освобождението от турско робство

       Тъй като нямаше как да бъда свидетел на тези събития, разказът ми ще бъде на основата на запазени спомени и писания на по-възрастните.Съхранени спомени разказват следната история [2]: 

"В селото дошли група турци. Отседнали в една от къщите и започнали да обмислят план за нейното ограбване и опожаряване. В къщата обаче имало стара жена, която разбирала турски език. Тя излязла навън, изчакала връщането на мъжете от работа и им съобщила за кроежа на насилниците. Под ръководството на един от най-смелите мъже - Петко Колев - Бяса, ги посрещнали привидно добре и им уредили добро угощаване. В определен момент, по даден сигнал от организатора, селяните успели да ги обезсилят, завързали ръцете им, извели ги далеч от селото в Балкана и ги ликвидирали". Село Потока, поради своята отдалеченост и малък брой жители, останало някак в страни от подготовката и провеждането на Априлското възстание. "Но народната памет разказва, че когато се чуло за преминаването по билото на Балкана на четата на Хаджи Димитър, поточани са оказвали помощ с хляб [2] ". "На 1 май 1876г. пламнало Габровското възстание. Няма сведения за пряко участие на поточани, но чрез родовите си връзки със село Нова махала /сега Априлово/ неможе да не са знаели какво се подготвя. Известно е, че четата на Цанко Дюстабанов минава през с.Нова махала, прехвърля западния хребет на планината и през местността "Златева Бахчия" и "Стария Поток се спуска към село Чарково. От там се отправят към "Соколския манастир", където полагат клетва за вярност към делото. Към тази чета се присъединил и споменатия по-горе Петко Колев - Бяса, който взел активно участие в следващите сражения с турците. Четата била разбита от изпратените от Казанлък и Търново турски войски и башибозуци. Съгласно документи от 1876г. се съобщава, че турската войска и башибозуци от Казанлък, след като престояли два дни в Габрово, излезли от града и не тръгнали по пътя, ами ударили през колибите за да награбят повече. Само в с.Етър, Трапесковци и Страшката река били задигнати повече от 1500 глави домашни животни: коне, крави, волове биволи и овце [2]. Били опожарени и много къщи. В с.Потока също изгоряли няколко. Такива са били тази срещу сегашния магазин за хранителни стоки и тези на "Славчова рътлина". Година по-късно, Бясът постъпил като доброволец в 10-та опълченска дружина. След Освобождението от турско робство, той получил пенсия за участието си в националната освободителна борба и земя край село Каменица, Плевенско, където се преселва със семейството си [2]". Най-голяма помощ на освободителните руски войски е оказало населението на град Габрово. От спомените на Ганка Аврамова от с.Потока предадени на дъщеря и става ясно, че през зимата на 1877/78г., мъже от селото са ходили на позициите на Шипченския проход и са водили за лечение измръзнали войници, като са ги лекували с кисело зеле [2]. По-късно, колкото пъти и да посещавах тези исторически за цялата страна места, все се мъчех да си представя тези отминали събития...

1.3. Развитие на селото след Освобождението

       Позициите на Шипка са удържани. Плевен пада. Превзета е София. Руските войски и българското опълчение напредват към Одрин и Истанбул. Българският народ ликува от предстоящата победа. 

Но Великите сили /Англия, Франция и Германия/ се намесват и спират настъплението. На 3 март 1878г. в село Сан Стефано, само на няколко километра от Цариград, е подписан мирен договор, съгласно който, България е разкъсана на две части - Северно от Стара планина е свободна, а Южна остава под управлението на Високата порта / Цариград/. Моето родно село, Потока, се оказва в освободената част - "Княжество България", съвсем близко до границата с Южна Румелия... Очевидно, че настъпилият мир е създал благоприятен климат за разрастване на селото и увеличаване на населението му. По данни публикувани в книгата на К.Митев [2], броят на жителите на селото през далечната 1880г. е бил 58. Само за осем години, той почти се удвоява, благодарение на високата раждаемост и достига 90 човека. Административно, управлението на селото се числяло към с.Етър. Към същата община се отнасяли общо 17 села или "колиби", както тогава са ги наричали. Естествено най-голямо е било с. Етър, следвано от с.Газурници /сега Любово/, с.Трапесковци / сега Етър - 2 или там където започва етнографския парк-музей/, с.Варчевци и с.Потока. Село Потока със своето училище и читалище става естествен културен център на остналите близки села: Езерото, Власовци и Чарково. Село Власовци /Власчетата/ днес не съществува, тъй като попадна в района на бурно развиващата се по-късно барутна фабрика и химически завод "Еловица". По данни на [2], населението на тези села е било както следва Табл.1.

Табл.1. Ръст на населението в селата

Години     1880    1888    1900    1926г.
с.Поток      58      90      123      124
с.Езеро      14      28       42       69
с.Власовци           46       57       56
с.Чарково    85      50       68       51


По данни на резултатите от преброяването на населението в княжество България [2] , през 1900 г. 40% от жителите на Потока са били деца до 15 годишна възраст. Многодетните семейства са били много и са създавани с цел осигуряване на необходимата работна ръка. Така например по данни на [2] , семействата на долоизброените родове са имали до 12 деца: Христо Власов..................12 деца, Геньо Станчев Гаджев...........12 деца, Митьо Станев...................11 деца, Еким Иванов Аврамов.............9 деца, Цоньо Пеев Епитропов............9 деца, Пеьо Митев Епитропов............9 деца. Постепенно обаче раждаемостта намалява и броят на населението на селото се запазва почти постоянно до началото на 1930г. Част от младите хора напускат селото и се насочват на работа в гр.Габрово, където индустрията се развива с бурни темпове. Останалото работоспособно население на селото е заето в три основни стопански направления: - Земеделие и животновъдство, - Занаятчийско производство,

       - Фабрична промишленост.

Въпреки неблагоприятните теренни и климатични условия, жителите на село Потока успешно отглеждат, макар и в ограничени количества, жито, овес, ръж, царевица и други зърнени храни. В тъй наречените градини и бахчии, особено в тези разположени край реката, са отглеждали, макар и с много труд, боб, картофи, домати, краставици и други зеленчуци. Тази традиция е запазена и до днес. Поради естествените екологични условия, Поточанският боб и картофи се отличават с много добри си вкусови качества. По данни на статистиката и преброяването на населението от 1903г. [2] се вижда, че двете села Потока и Езерото са засяли общо 374 декара с пшеница, ръж и царевица, от които са получени 29750 кг. зърно. Средният годишен добив от пшеница възлизал едва 66кг. от декар, което означавало, че на глава от населението се падало по 123,4 кг. зърно [2]. Този добив е бил крайно недостатъчен и често се налагало да се купува допълнително количество. В своята книга [2], К.Митев напомня за един типичен от онова време израз на Поточани: " Бързам да овършея, че да отида за рана /храна/ !" Вършитбата по онова време, както и това, което аз си спомням от моите детски години, се извършва основно през месец август на харманите, каквито имаше в двора на всяка къща. Преди да бъдат докарани първите узрели снопи с жито, овес или ръж, харманите трябваше да бъдат подготвени. Подготовката се изразява в тяхното почистване, заглаждане и замазване с прясна глина. Глината се почиства от камъни, раздробява се и равномерно се разпръсва по цялата площ на хармана. Мазането започваше от центъра на хармана и по архимедова спирала, "влачката" от подходящи кичести клони се тегли на ръка и обикаля докато изпълни целия харман. От страни се долива вода. След като изсъхне се получаваше една огромно гладка "тава" - харман върху която рано сутрин се развързват снопите и стеблата им равномерно се разпредлят по цялата площ. Впряга се кончето в т.н. "диканя" - широка дървена шейна с многобройни остри ножове от тъмен жълт кварц /кремъни/ и започваха безкрайни обиколки. Това всъщност беше "вършеенето". Возенето на диканята беше истинско удоволствие. Чуваш как стеблата се плъзгат и режат, а зад диканята остава една следа като тази след лодка в морето. Обиколките продължаваха по няколко часа и обикновено приключваха към 14...15 часа след обяд. Посоката на движение се сменяше, помощниците с вили раздигаха утъпканите стебла, преместваха ги по-навътре, докато не се получеше слама с подходяща едрина. После, всичко това се събираше на куп в центъра на хармана и щом слънцето наближаваше реката започваше т.н. "веене". Веялката беше ръчно задвижвана машина снабдена с един голям центробежен вентилатор, зъбни колела и лостове, които задвижваха няколко сита и улеи, така, че в крайна сметка отпред се отделяше зърното, а отзад се събираше сламата.Най-леката част на сламата се наричаше "мекина". Газенето в нея на бос крак бе изключително приятно занимание. Спомням си как с часове съм наблюдавал причудливите движения на зъбните колела и лостовете, които неуморно вършеха своята работа. Особено интересно ми беше да наблюдавам веялката на Радко Стефанов, който я задвижваше с един малък електромотор захранван от електрическата мрежа. Така и не разбрах тогава каква беше силата, която така упорито въртеше малката дървена шайба и пренасяше движението чрез плосък ремък върху голямата, която пък заместваше онази голяма ръчка, която с часове, на смени трябваше да въртят при нашата веялка. Мирисът на лакова изолация от горещия електромотор го правеше още по загадъчен. Тъй като Р.Стефанов имаше и дърводелска работилница задвижвана от водна турбина, знанията и уменията му позволяваха да направи тази малка механизация. Топлият и гладък харман беше особено приятно място - писта за бягане на "бос крак" привечер след вършитбата. Недостигът от зърно, Поточани закупували от пазарите на Габрово, Севлиево или са преминавали Балкана с коне от "Увата" - подбалканските полета край Казанлък - основно, най-близкото с. Шипка.

       От изнесениет данни се вижда, че почти всяко домакинство е притежавало кон, който е бил основен помощник в селскостопанската работа.








Кравите, овцете и козите са били основен източник за мляко, сирене и вълна за дрехи и завивки / черги/. Това разпределение на отглежданите животни може да се приеме за оптимално, тъй като то в общи линии се запазва и до 60 те години, когато социализмът прониква и тук, когато бяха създадени и първите Държавни земеделски стопанства. По ирония на съдбата, показаните на снимката по-горе две млади момчета - братовчеди, вече инженери, загиват в автомобилни катстрофи по време на трудовата си дейност:






Обработката на нивите, вършеенето и доставката на допълнително количество храна е изисквало и отглеждането на животни. По данни на [2], през 1905г. в село Потока е имало: - Коне .......................15 бр. - Волове и крави.....39 бр. - Телета.....................19 бр. - Овце......................209 бр. - Кози ........................60 бр. - Свине.........................6 бр. - Кокошки и др.......214 бр.

По спомени на [1], а също така и мои по-късно, през най-добрите си пред военни години, селото и неговите жители са изглеждали така:















1 - Къщата, северно от новото училище на Иван Стефанов Гаджев / Иван-долния, Иванчо-сладкия /, защото живееше в най-долния край на селото. Съпруга - Бона, деца: Славка, Даби, Стефан, Радко, Дана, Величка...

2 - Къщата на Стойо Христов Власов. Съпруга: Дона, деца: Славка, Христина, Петко...

3 - Борис Митев Станев. Съпруга: Рада, деца: Мария и Пенка...

4 - Къщата на брат му Тодор Митев Станев. Съпруга: Рада, деца: Койо, Димитър, Стефан, Тотю...

5 - Иван Екимов. Съпруга: Мина, деца: Еким, Иван, Богдан, Христо, Наца... 6 - Петър Цонев. Съпруга: Радка, деца: Бонка и Пенка. Сега зад тази къща е вилата на Пенка и съпруга и - Васил Чифликов.

7 - Христо Пеев. Съпруга: деца: Цанка, Тотка, Пейчо...

8 - Третия брат - Боню Митев Станев. Съпруга: Ивана, деца: Мария и Димитър...

9 - Къщата на Иван Нанков / чичо ми /, зад чешмата на центъра на селото. Съпруга: Мина, деца: Ганка и Нанко...

10 - Къщата на баща ми - Милчо Нанков. Съпруга: Ивана, деца: Илия и Милчо...

11 - Бончо Георгиев. Съпруга: Радка, деца: Георги, Цветан...

12 - Тодор Христов Велев. Съпруга: Велика, деца: Василка, Христо [1], Цанка и Иван...

13 - Къщата на брат му - Иван Христов Велев. Съпруга: Рада, деца: Неда, Стойна и Христо...

14 - Георги Иванов Радев / гайдаря /. Съпруга: Никула, деца: Иван, Бона и Цоню...

15 - Къщата на третия брат - Йордан Христов Велев. Съпруга: Пена, деца: Недка, Ганка и Христина...

16 - Христо Николов. Съпруга: Никула, деца: Стефан и Кольо...Над нея - вилата на сестрата на Хр.Николов - Гуна и Пею. Деца: Кънчо...

17 - Радко Стефанов Гаджев. Съпруга: Неда, деца: Николай и Румен... По късно Радко Ст. се изсели в Павел Баня. В къщата се настани семейството на Даби Иванов Стефанов. Съпруга: Елена, деца: Бонка и Иванка...

18 - Иван П. Данев. Съпруга: ... деца: Мария, Златка и Пенка...

19 - Група къщи на: Петър Генев. Съпруга: Радка, деца: Христо и Деньо... Цоню Генев Русев. Съпруга: Пенка, деца: Радка, Геньо, Руси... Деньо Генев. Съпруга: Иванка, деца: Славка... Иван Велев - най-отдалечената къща зад рътлината. Съпруга: Йордана, деца: Стефан, Мария, Петър и Иванка...

20 - Пею Генев. Съпруга: Пена, деца: Мария и Геньо...

21 - Иван Иванов. Съпруга: Мина, деца: Василка, Милчо и Кръстина...

22 - Петко Генев. Съпруга: ... деца: Геньо и Димитър...

23 - Дивитър Генев. Съпруга: ... деца: Димитър, Цанка и Мильо...

Като пример за архитектурата на най-старите къщи в селото може да се посочи тази на баба Митювица, която беше западно от нашата. Като малък там играехме на войници. Къщата бе изградена направо на земята. Състоеше се от три стаички и стени от лесков плет измазан с глина. Покривът беше покрит с турски керемиди. Имаше креват, който стоеше на четири кола набити направо в земята. Не липсваше и традиционната камина. Хр. Тодоров [1] разказва: " Баба Митювица нямаше деца. Съпругът и не помня. На нейният харман се правеше "задушницата". Идваха хора от цялото село. На паралийки / някои ги носеха на главите си - дядо Хр.Власов/ нареждаха храната и си подаваха парче хляб с лъжица боб и жито отгоре". Къщата на Хр.Тодоров, която той описва в своите спомени [1] e от по-нов вид:











Строежът на нашата сегашна къща е започнал през 1940 г. на базата на "Позволителен Билет №46" от 16 май, за което баща ми е заплатил сумата 690лв. и 100лв. такса съгласно чл.34 т."н" от Закона за обществено подпомагане. Разрешението е за двуетажна паянтова къща върху площ от 49 м2. Една архивна снимка е запазила част от младите тогава хора на Потока, които са строили нови къщи:

                 1.4. Участие във войните

Макар и отдалечено от центъра на световните и държавни събития развиващи се през 20-те и 40-те години на 20 век, грохотът на световните войни достига и до село Потока. Както е записал в книгата си [2] К.Митев, призованите в армията Поточани били убедени, че отиват да се бият за освобождаване на поробените им събратя-българи в Македония и Тракия. Тогава нямало как да се узнае за истинските цели на войните и очакваната разруха. Патриотичния дух достигнал и до това закътано в планината селце. По данни на [2] и военният исторически архив във Велико Търново, във войните са взели активно участие и са дали живота си следните Поточани: Богдан Е. Аврамов - /1884-1912/ бил мобилизиран в индентската служба в гр.Търново. По свое желание, той заминал на фронта като командир на рота. Като Поручик, той взел участие в редица боеве и загива в битка при Люле-Бургас.

Тодор Дабев Генев- / 1892-1913/ - загива при Щип,

Иван Цонев Епитропов- / 1887-1917/ - загива при с. Върбен, Леринско, Македония,






Петко Христов Барончов - /1896-1916/, Вельо Христов Велев - Бяса - /1896-1917/, Христо и Лальо Христови - починали след заболяване на фронта и тяхното завръщане,






Христо Славейков - разстрелян на фронта за антивоенно поведение - големият цигулар и певец на Потока. С медали за проявена храброст се завърнали: Иван Екимов Иван Христов Велев. По данни на военния исторически архив във В.Търново, от всички мобилизирани и участвували във войната от Етърска и Новомахленска община са загинали около 120 души. Десетки други са попаднали в плен и са останали с неизвестна съдба. Последвалата катастрофа засяга не само цяла България, тя зясяга и планинското село Потока. Раните от войната се лекуват трудно. И все пак през следващите 20 години започва период на възраждане на селото. Започва ново развитие на животновъдството, земеделието, занаятите, образованието и културата. Но на хоризонта се задават новите черни облаци на Втората световна война /1939 - 1945г. /. Макар България да не взема пряко участие в първата фаза на войната, мизерията на народа е повсеместна. Следвайки развитието на световните събития, България е принудена да вземе участие в края на войната / септември 1944 - 1945г. / на страната на Съветския съюз. Като участници в края на Втората световна война от района на с.Потока загиват: Поручик Иван Димитров Иванов - роден в с.Власовци от рода на поточанката Пена Хр.Гаджева.






Димитър Николов Радомиров - танкист на фронта, заболява и умира от туберкулоза.

[редактиране] Културни и природни забележителности

[редактиране] Редовни събития

[редактиране] Други

[редактиране] Външни препратки