Томас Хобс

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Томас Хобс
английски философ
Томас Хобс
Роден: 5 април 1588
Молмсбери, Англия
Починал: 4 декември 1679
Хардуик, Англия

Томас Хобс (1588-1679) е английски философ-емпирик. Най-известният му труд е "Левиатан" (1651). Хобс посвещава много свои трудове на политическата философия и на други теми, като представя човешката природа като егоистична кооперация. Съвременник е на Френсис Бейкън и на Декарт и пише отзиви за Декартовите "Размисли".

Годината на раждането на Томас Хобс (когато испанската армада напада Англия), както и целият му живот преминават под знака на едни от най-драматичните събития в новата история на Англия. Това е времето, свързано с края на властта на кралица Елизабет и с победата на първата английска революция, осветена с обезглавяването на Чарлз I, управлението на Кромуел и реставрацията на Стюартите. Хобс е роден в семейството на викарий в малкото крайбрежно градче Уестпорт (провинция Малмсбъри). Получава висшето си образование по право, философия и класически езици в Оксфордския университет. Като възпитател в дома на известния английски политик лорд Кавендиш бъдещият философ прекарал няколко години в Италия, където се запознал с Галилео Галилей. Оттогава датира афинитетът му към математически занимания, както и убеждението му, че математическият метод трябва да бъде приложен към всички области на науката. Хобс е бил толкова впечатлен от логическото изящество на Евклидовата геометрия, че възкликнал : „За Бога, това е невъзможно!”. В биографията му важно място заема и годината, когато е бил личен секретар на Франсис Бейкън. Това определя материалистическата насока на неговата мисъл, както и критиката и трудностите, произтичащи от приложението на индуктивните методи във философията. Като емигрант във Франция заедно със семейството на лорд Кавендиш Томас Хобс известно време е преподавател по математика на бъдещия Чарлз ll. По вемето на Кромуел философът се завърнал в Англия, но скоро бил принуден да я напусне отново, защото след публикуването на неговото съчинение „Левиатан” той е обвинен в подкрепа на монархията. Създателят на новия рационализъм Рене Декарт отправил покана до своя именит английски колега да вземе отношение към неговото съчинение „Размишления върху Първата философия”. Хобс му изпратил своите петнадесет възражения и толкова са и отговорите от страна на Декарт. Това безспорно е един от най-добрите примери за теоретичен диспут между двама велики философи. Завърнал се в своята родина, до края на живота си Хобс изцяло е отдаден на философско творчество. Неговите основни съчинения : „За тялото”, „За човека” и „ За гражданина”, представляват завършена система на механистическия материализъм на 17 век. Маркс нарича Томас Хобс „геометризатор на Бейкъновия материализъм”, а Бъртранд Ръсел смята , че е много трудно да бъде определена философската физиономия на Хобс, тъй като в нея сложно са преплетени различни теоретически тенденции. Но именно съчетанието на логическите изисквания на механистичноматериалистическата и номиналистическата онтология (съществуват само единични тела) с рационалистическата методология (истината е само в тези положения, на които може да се припише всеобщо значение), придава и до днес на философската система на Томас Хобс изключително значение за разбирането на основните тенденции на новата европейска философия. В стремежа си да превърне философията в наука Хобс отъждествява цялата наука с философията. „Науката, т.е. познаването на следствията от причините, което се нарича също философия” (Левиатан). Тук Хобс има предвид всички познати на времето науки, като ги превръща в подразделения на философията. Знанието, което може да бъде причислено към науката и философията, според него е това, което разкрива „последователната зависимост на твърденията едно от друго”. Това именно отличава разсъждението (логическото познание) от непосредственото наблюдение. На това основание философията се отъждествява с „естествения разум”. Превръщането на философията от „наука над науките” в „цялата наука” е израз на Хобсовото разбиране, че „има два вида знание”, от които едното е знание зе факти, а другото- „знание за последователната зависимост на едно твърдение от друго”. Знанието за фактите, което се опира върху усещанията и паметта(обхваща естествената и гражданската история), може да даде изчерпателно описание на изучаваните събития и факти, но това още не ги обяснява. Другият вид знание почти винаги е „условно”, защото установява не конкретни факти, а утвърждава необходими зависимости между нещата. „Това е знанието, което се изисква от философите, т.е. от тези, които претендират, че могат да разсъждават”, пише Хобс във встъплението към „Левиатан”. Според Хобс методът на философското (научното) изследване „ е отчасти аналитичен, отчасти синтетичен; намирането на принципите на сетивните възприятия става чрез аналитичния метод, а всичко останало- чрез синтетичния метод. Хобс уточнява, че анлитичният метод служи „да се установят отделните предпоставки на действието”, а синтетичният- да се „обедини в едно това, което последва от взаимодействието на всяка отделна предпоставка като такава”. Хобс не е рационалист в строгия смисъл на думата. Той изхожда от сенсуалистичната предпоставка , че „първите начала на всяко познание са сетивните образи и въображението; за тях ние знаем по природа, че съществуват”. Но защо те съществуват и от какви причини произлизат, „може да се познае само чрез научното заключение, което...се състои в отделяне и разлагане и после в обобщаване”. Хобс разглежда опита като съвкупност от сетивни знаци, които само свидетелстват за съществуването на обективната реалност. Тя самата не е дадена в опита. Затова научното познание започвало с въпроса за причината за произхода и съществуването на съвкупността от сетивни знаци и довеждало до разкриването на основните характеристики на обективната действителност. Най-напред следвало да се разложи мислено причината за преживяването, на сетивните знаци, т.е. онтологичният (обективно-реалният) обект на „ неговите основни елементи”. Под „основни елементи” на обекта (тяло) Хобс разбира неговите най-общи (и най-прости) свойства и отношения. Той следователно изхожда от вярното допускане, че те се съдържат в природата на отделното нещо. Причините на тези всеобщи свойства и отношения (универсални) са „самоочевидни”, в смисъл че са известни „от природата”. Хобс не дава по-нататъшно разясняване на тази очевидност. За него е важно преди всичко, че тези причини се свеждат до една всеобща- движението на телата, различните модификации на което са причина за различните универсалии. Например линията възниква от движението на точката, повърхнината- от движението на линията, едно движение- от друго и т.н. синтетичният метод започва от определенията на универсалиите и техните причини и е мислен от Хобс като реконструкция на независимия от човешкото познание обект. Концепцията наХобс за връзката на аналитичния и синтетичния метод в научното познание получава по-нататъшно развитие в диалектикологическия принцип за възхождането от абстрактното към конкретното в теоретичното възсъздаване на обекта като развиваща се система от определения у хегел и Маркс.

Въпросът за природата на логическото познание на действителността е поставен от Хобс като една от най-важните проблеми на философията като наука. Тази проблема заема централно място в следващите рационалистически системи. Във връзка с нея се водят главните спорове между емпириците и рационалистите, а и днес тя не е изгубила значението си.

В периода, когато отделните науки, с изключение на математиката и отчасти физиката, все още не са навлезли в своя теоретически стадий на развитие, голямо значение придобива изясняването на принципите, върху които се основава логическото (необходимото) познание на действителността. Логическото познание на заобикалящия ни свят има такова изключително предимство пред емпиричното, че не е приковано към числото на известните факти. Под един научен закон, дори и когато се разпростира върху ограничена област, той подвежда всички (опитно никога неизброими) минали, настоящи и бъдещи факти. Какво е основанието ни да сме сигурни в истинността на заключения, които се отнасят до никога ненаблюдавана (или която още не е налице) действителност? От отговора на този философски въпрос в най-голяма степен зависи обосноваването на практическото приложение на научните теории. Като рационалиста Рене Декарт Томас Хобс е убеден, че до необходимото познание за предметния свят не може да се стигне по опитен път. „от опита не следва нищо всеобщо. Ако знаците в двадесет случая са верни и само в един лъжат, то човек може да се обзаложи, поставяйки двадесет против едно, че явлението ще настъпи, но не може да мисли своето заключение за истинно” (Левиатан). Но за разлика от своя френски колега английският материалист не търси в човешката душа вродени идеи и принципи, които говорят за абсолютната същност на външната действителност. Напротив, сетивният опит и за него, както и за Бейкън остава единственият източник на познанието. Фактът на сетивното възприятие според Хобс говори, че вън от нашето съзнание съществуват материални тела. С това той отхвърля всичко съмнения на Декарт относно обективното (независимото от съзнанието) съществуване на материалния свят. Нещо повече, за него единственото реално съществуване, в което не можем да се съмняваме, това са материалните тела. Поради това и всяка наука се отнася само до телата като към свой предмет. Определението,което Хобс дава на тялото, подчертава признака- независимост от всяко (Божествено и човешко) съзнание: „...тялото е онова, което не зависи от нашето съзнание и съвпада или съществува в някаква част от пространството” (За Тялото). Единствено телата- естествените (природните) и изкуствените (държавата и нейните учреждения), са предмет на науката. Така Хобс освобождава механистическия материализъм от концесии с теологията, които все още имаха място във философската система на Франсис Бейкън. Разделянето на телата на естествени и изкуствени показва, че Хобс, подобно на Декарт, смята за действителни само предметите на математиката и механиката. Това е израз на тенденцията най-развитите в дадено време науки да се издигат до идеал за научно познание изобщо и да оказват значително влияние върху разбирането и обяснението на обективната действителност. Обявяването на обикновените тела за единствените реални съществувания- това е основата на Хобсовия номиналистически онтологизъм. Само тялото трябва да бъде признато за субстанция. Това е насочено срещу приемането на абсолютни същности, окултни качества, свръхестествени същества и пр. В опита тялото ни се представя чрез „акциденции”, които са резултат от въздействието на външните тела върху сетивата, но се намират единствено в качеството им на наши възприятия. „ние определяме акциденцията като начина на възприемане на едно тяло”, пише Хобс в „За тялото”, като с това ни предпазва от отъждествяване на акциденцията с присъщите на самото тяло качества. Метафизическият метод на мислене постепенно наложи възгледа, че се изменят само качествата (акциденциите) , но не и предметът сам по себе си. Така най-дълбоката вътрешна субстанциална природа на предмета се обвързва с неизменно ядро, което стои „под” качествата, което поради това не може да се възприеме в сетивния опит, но което именно е „истинският”, за разлика от видимия предмет. Във философията на Хобс и Декарт телесността се отъждествява с протяжността, поради това математиката и по-специално геометрията, а не естествознанието, е истинската наука за същността на природното битие. Теоретическите опасности, произтичащи от този възглед, се проявяват най-очебийно в трактовката на познавателния процес. Във външния предмет има само механическо движение на частиците, което предизвиква съответната реакция в нашата сетивна организация. В този смисъл опитните предмети са само „образи”, „видимост”, „мними”, тъй като ние ги възприемаме като че ли са външните предмети, докато в действителност те са дадени единствено на собствения ни ум. Следователно непосредствено възприеманите в сетивния опит предмети не са самите външни неща и не даже техни адекватни образи, а „сетивни призраци”, които само говорят, че независимо от нашето съзнание съществуват материални тела, въздействали върху сетивата. По такъв начин Хобс издигна непреодолима за разума преграда от „сетивни призраци” между познаващия човек и познаваната действителност. Номиналистическото убеждение, че реални са само нещата и техните пространствени определения, у английския философ се съчетава с рационалистическото признаване за истинно единство на това знание, на което е присъщо всеобщо значение. Но доколкото възприеманите обекти са само „сетивни призраци”, съгласуването на всеобщото и необходимо знание със същностните черти на действителността е теоретически непостижимо. Обхващащата всяко научно знание философия се обособява изключително в света на мисловните операции. Мисленето се схваща като събиране и изваждане на идеи- действие, което няма връзка и не може да съответства на реалните процеси в действителността. Всеобщо значение, към което се стреми мисленето, според Хобс може да притежава само „името” (думата). Но това означава да се приеме съществуването на обективна обща същност на познавания предмет. Името „човек” например се отнася до Питър, Джон и до всички други отделни хора, ни не и до някаква „човешка природа” изобщо. Такова нещо няма нито като опитно възприятие, нито като мисловна идея. Нещо повече, за нашия ум нещата придобиват тъждественост само доколкото се означават. Благодарение на това, че се свързват с една дума: ябълка, куче, слънце, ние приемаме нещата като реални единства от свойства, без сами по себе си да са такива. „Когато разглеждаме идентичността на даден предмет, трябва да обърнем внимание на даденото му име” (За тялото). Така не само човешкото мислене за предметите, а и самото тяхно съществуване като опитни обекти се оказва невъзможно без намесата на езика. Изобщо, според Хобс, най-важна черта на човека е да дава имена и чрез тях да формулира общи положения и силогизми. Истината не е в адекватното съответствие на нашите възприятия и мисли с действителните качества и същност на нещата, а в методически правилното съчетание на имената. „Оттук може да се заключи, че първите истини са били произволно създадени от тези, които най-напред са дали имена на нещата, или от този, който е получил тези имена от изобретилите ги хора. Така например изразът „Човекът е живо същество” е истинно само поради това че някога на хората им е дошло наум да дадат тези две имена на едно и също нещо”(За тялото). Още в знаменития им диспут Рене Декарт възразява на Томас Хобс против превръщането на думите от средство за общуване между хората в познавателното съдържание на всяко познание: „Обаче при разсъждението се касае не за съчетание на имена, а на нещата, обозначени с тези имена. И аз се учудвам, че нещо противоположно може да дойде наум на някого. Кой ще се усъмни в това, че един французин и един немец могат да имат еднакви разсъждения и мисли за едни и същи неща, макар че си служат със съвършено различни думи? Нима философът не произнася присъда над самия себе си, когато говори за споразумения, чрез които ние произволно установяваме значението на думите? Ако той признава, че думите означват нещо, то защо не иска да се съгласи, че нашите разсъждения по-скоро се отнасят до обозначеното нещо, отколкото само до самите думи?” Критичните думи на създателя на новия рационализъм могат да бъдат отнесени не само към Томас Хобс. Те придобиват актуално значение, ако се пренесат към най-модерните теории на лингвистическо-аналитичната философия. Времето наложи на Хобс да определи личното си отношение към проблемите на обществото, преди да е разработил основните си философски идеи. В държавата той видя едно механично тяло, което като чужда сила е подчинило тези, които са го създали. Тревожните дни на Първата английска революция се пречупват в съзнанието на философа като неудържим стремеж към нормално и спокойно човешко общуване. Най-голямото зло според него са социалните вълнения и революции. Страхът от войната е накарал далечните ни предци да сключат „обществен договор”, като създали държавата. Защото по природа „човек за човека е вълк” и той може да бъде възпрян в своята агресивност единствено от една могъща сила, каквато е властта на управляващия чрез закони монарх. В името на своето оцеляване хората преотстъпили на държавата всичките си права , произтичащи от тяхното природно равенство. Така човекът се превърнал в социално същество, заплащайки своята сигурност с личната си свобода. Описвайки контурите на конституционната монархия Томас Хобс е убеден, че спрямо държавата и нейните закони всички граждани трябва да бъдат поставени в еднакво отношение независимо от произход и богатство. Държавата от своя страна е длъжна да защитава интересите на всички свои поданици. В своите съчинения и особено в „За гражданина” и „Левиатан” Хобс извежда на преден план при обяснението на човешките взаимоотношения материалните интереси. На него принадлежи знаменитата фраза, че ако алгебричните равенства и геометричните теореми засягаха нечии интереси, те отдавна да са оборени. А ако това се окаже невъзможно, то математическите книги отдавана да са изгорени.







„Левиатан”



Левиатан е написана през 1651г. ,а заглавието и идва от името на библейското чудовище Левиатан. Книгата се занимава със стуктурата на обществото и в нея Хобс привежда доводи в полза на социалните контрасти и управлението на абсолютен суверен. Повлиян от Английската гражданска война, Хобс пише, че хаосът или гражданската война-ситуации определени от мотото Bellum omnium contra omnes (войната на всички срещу всички)- могат да бъдат избегнати само чрез силно централно управление. По този начин той отрича правото на бунт към обществения договор. Но Хобс взима под внимание и възможното разпадане на държавата. Докато обществения договор е бил направен за да установи държава, която да осигурява „мир и защита” на хората, то договорът би бил безсмислен ако правителството не защитава своите граждани. В такъв случай човекът автоматично би се върнал в естественото си състояние до създаването на нов обществен договор.

Първата част на „Левиатан” се нарича „За човека”. В нея Хобс анализира обществото започвайки с човека и неговите сетива. Той развива това в редица от дефиниции и посочва нуждата от тях. Хобс открива трите основни причини за конфликта в естественото състояние на човека, което според него е „войната на всеки срещу всеки”. Тези причини са съперничество, неувереност и слава. Неговият първи природен закон гласи, че всеки човек трябва да се стреми към мир, доколкото той има надежда,че ще го получи; и когато не може да го получи той може да търси и използва всички средства и предимства на войната. В естественото си състояние всеки човек има право на всичко, дори и на тялото/трупа един на друг . Но за да осигури предимствата на мира вторият закон гласи, че човек е желаещ както и всички останали...да утвърди правата си над всичко; и да бъде доволен с толкова свобода срещу другите хора както той би позволил на другите хора срещу него. Това е началото на споразумения. Следователно неправдата е неуспех да се изпълни споразумение, а всичко друго е правда.

Втората част на книгата се нарича „ За държавата”. Според нея функцията на държавата е да осигури оцеляването на хората и по-задоволителен жовот. Според Хобс суверенът има 12 основни права: 1) Тъй като едно споразумение не може да отмени предишно, то поданиците не могат (законно) да променят формата на управление. 2) Тъй като с договора създаващ държавата поданиците дават правото на суверена да действа вместо тях, то суверенът не може да наруши договора; следователно поданиците не могат да искат да бъдат освободени от договора поради действията на суверена. 3) Изборът на суверен е (на теория) според мнозинството на вота; малцинството се е съгласило да се съобразява с това. 4) Всеки поданик е автор на действията на суверена: оттук суверенът не може да нарани никой от поданиците си и не може да бъде обвинен в неправда. 5) Следователно суверенът не може да бъде убит от поданиците си. 6) Тъй като целта на държавата е мир и суверенът има правото да прави каквото счита за нужно , за да запази мира и сигурността , следователно суверенът може да определя кои мнения и доктрини са нежелани , кой ще има правото да говори на множеството и кой ще разглежда доктрините на всички книги преди да бъдат издадени. 7) Да изготви правилата на гражданския закон и собствеността. 8) Да бъде съдия. 9) Да води война или мир както той реши и да командва армията. 10) Да избира съветници, министри, магистрати и офицери. 11) Да възнаграждава с почести и богатства или да наказва с телесни или парични наказания. 12) Да установи закони за почести и скала за заслуги.

Третата част на книгата е озаглавена „ За християнската държава”. В нея Хобс изследва същността на християнската държава. Това веднага повдига въпроса на кое Свето писание трябва да вярваме и защо. Ако всеки човек може да твърди,че свръхестественото откровение е по-висше от гражданския закон, тогава би настъпил хаос, а пламенното желание на Хобс е да избегне това. Затова той твърди,че не можем със сигурност да знаем,че думите на някои друг са божествено откровение. Заглавието на четвъртата част на „Левиатан” – „За кралството на тъмнината” не означава Ад (Хобс не е вярвал в Ада и Чистилището), а тъмнината на незнанието противопоставено на светлината на знанието- „Кралството на тъмнината.... е нищо друго освен заговор на измамници да се сдобият с владение над хората в сегашния свят, опит, чрез тъмни и погрешни доктрини, да изгасят в тях светлината...” Държавата

Според Хобс държавата е изкуствено тяло създадено от хората , за разлика от естественото .В проявлението си държавата се подчинява на законите на механиката и тя от своя страна е сложен механизъм.Нейното изучаване предполага както всеки друг механизъм ,тя да се разчлени на съответните части и елементи , нейна частица е човекът.Първата теза , която защитава Хобс , е че държавата не е съществувала вечно , тя е създадена.Поради тази причина той се опира на идеята за естественото състояние .В него хората са равни , в своята свобода да си вредят един на друг , това право е присъщо на всеки. За това в естественото състояние хората се намират в непрекъсната война .

Според Хобс човекът е едно от множеството природни тела и от гледна точка на механиката естествено състояние е състоянието на ентропия , на постоянен сблъсък между телата .Но човекът е и духовно същество , част от духовната му природа е и правният разум. Водени от него хората формулират естествените закони и следвайки ги преодоляват естественото състояние и преминават към гражданското , което от своя страна има за цел да постигне мир и той да се спазва. Тази цел според Хобс се постига чрез създаване на държавата.Тя се създава въз основа на договор , който включва две клаузи. Първо – всеки индивид се отказва от своите естествени права , от възможността си сам да ги реализира , защитава.Изключение се прави единствено с правото на живот и на собственост, хората не се отказват от тези свои права. Второ- всички останали естествени права и тяхната защита преминават върху едно лице или едно събрание от лица , което свежда волите на всички до една обща воля .Тази обща воля е държавната власт , а хората , подчинени на нея създават едно изключително тяло – народната държава.

Митичното чудовище “Левиатан “ или държавата е едно лице отговорно за действията заради ,които е създадено. Неговите задачи са да гарантира на индивидите техният мир и да им осигури защита. В изпълнението на тези задължения държавата може да използва всички сили и средства както сметне за необходимо.Това дава основа да се определи Хобс като идейния баща на тоталитаризма . Верен на своя подход той си обяснява държавата като я сравнява с човешки организъм, с изкуствен човек, значително превъзхождащ по сила и размери естествения човек. Определена роля има върховната власт, тя е душата , която дава живот и движение на политическото право. Длъжностните лица са ставите , а съветниците са паметта , а нормите предвиждащи наказание са нервите на Левиатана .Това тяло също боледува , а гражданските войни водят до смъртта му.

Властта е съсредоточена в държавният орган , който може да е едноличен или колективен.Тъй като властта се установява по всеобщо съгласие , то никой не може да се противопоставя на нейния носител.Той остава абсолютен суверен. По силата на договора , който извежда Хобс гражданите са в голяма степен безправни.Правомощията на монарха са толкова големи ,че се стига до противопоставяне на права и задължения . Всички права са съсредоточени в ръцете на монарха , а за простолюдието остават само задълженията. Пак по силата на договора, върховната власт освен неограничена е и неотговорна, Хобс привежда много примери , за това ,че поданиците могат да се противопоставят. Неговите правомощия са неприкосновени , както и неговата личност. За Хобс каквото и да е право на съпротива е изключено, това схващане е преодоляно от Джон Лок .Гражданите на Хобс не могат да се противопоставят на суверена и да отказват обществените си задължения след като веднъж са се договорили ,че не могат да се откажат от договора ,тъй като това ще ги върне към естествения хаос .Гражданите не могат да сключат друг договор , защото веднъж вече са се задължили да признаят властта на своя суверен . Накрая властта е неделима и не може да се прехвърля на друг субект , това би било разрушение на нейната цялост.

„За тялото” (De Corpore)

„За тялото е първата част от трилогията на Хобс „Елементите на философията”. Заглавието на творбата е двусмислено, тъй като Хобс приравнява „тялото” и „субстанцията”. В първия смисъл означава трактат за природата на материалния свят или физиката. Във втория си смисъл означава трактат за битието или метафизиката. Тази двусмисленост съответства на двусмислеността на думата „философия”, която значи и метафизика, и естествена философия.

 Първа част: ИЗЧИСЛЕНИЕ ИЛИ ЛОГИКА покрива езика, разсъждението, природата на знанието и научният метод.  Втора част: ПЪРВА ФИЛОСОФИЯ обхваща пространството, времето и субстанцията , но след това разглежда и величината, която не е толкова „първа философия” колкото технически текст по геометрия и пропорции.  Трета част: СЪОТНОШЕНИЕТО НА ДВИЖЕНИЯ И ВЕЛИЧИНИ продължава дискусията за геометрия и пропорции, но също така прави и някои общи заключения за законите на механиката.  Четвърта част: ФИЗИКА ИЛИ ЯВЛЕНИЯТА В ПРИРОДАТА се състои главно от описания на различни природни феномени. Въпреки това тя започва с описание на животинските (и човешки) усещания и мотивации.