Василовци (Област Монтана)
от Уикипедия, свободната енциклопедия
- За другото българско село с име Василовци, вижте Василовци (Софийска област).
Василовци е село в Северозападна България. То се намира в община Брусарци, Област Монтана.
Василовци (Област Монтана) | |
---|---|
![]() |
|
Данни | |
Област: | Монтана |
Община: | Брусарци |
Население: | 1 525 (13/09/2005) |
Надм. височина: | ? м |
Пощ. код: | 3658 |
Тел. код: | 09785 |
Геогр. положение: | 43° 43' сев. ш. 23° 8' изт. д. |
МПС код: | М |
Кмет или наместник | |
Лилия Еленкова |
Част от данните не са попълнени, но бихте могли да ги добавите.
Съдържание |
[редактиране] География
Село Василовци се намира в пресечена местност. От южната му страна минава река Лом, а над нея има широколистна гора предимно от акация, липа и цер. Селото се намира на 15км югозападно от град Лом.
[редактиране] История
Писмените паметници сочат, че корените на селото датират от 18 век, когато хора са населявали отсрещния (десния) бряг на река Лом. След наводнение или чумна епидемия, селяните са започнали заселване на левия бряг. Местните хора обаче разказват легенда, според която мъж на име Васил отглеждал голямо стадо овце на точно това място, оттам и името на селото. Старото име на селото е било Пордим, по-късно е наречено Александрово.
След Кримската война част от селяните се преселват в южна Русия, но не след дълго се завръщат в родния си край. Разказ за тези събития от изгубен впоследствие документ цитира писателят Георги Марковски в книгата си "Достойно ест", Издателство "Христо Г. Данов", Пловдив, 1986, стр. 40:
Навръх Гергьовден на лето 1861 сичките человеци од нашето село се свикаме до школото на даскала Филипа при герана, що стоеше на двайсет-триесе раскрача от църквата, дека е на изгрева на слънцето до междата на гробището. Там се сдодумаме синца що ни рече поп Мито Еванов и Ганчо Кривобарски да одиме у Русия. Тамо да се сдобиеме с долуме, що ни дава наш брат Еван у Русия. Сдодумаме се и отидоме с гимиа, но кога стапиме на земята у Русия, не се сбъдна що ни рече поп Мито Еванов и що ни рече Ганчо Кривобарски. Долуме не земаме, а щом зима клекна, мор ни залови и синца одма рекоа да си одиме у село у Поломието. Кога си дойдоме, сите наши къщи се заседнале пришелци и татаре и керкезе. У школото на даскала Филип се заседнал Абедин арнаутина. Даскал Филип се прости у Тулча и там си го заминаме. На него дойде даскал Стефана, он остана без школо, оти лют керкезин го засвои. Навръх Великден у ден втори на лето 1864 от литоргиа се сдодумаме що ни рече даскал Стефан ново школо да сградиме у празното место у гробището, дека зейят вратата църковни за първо венчило до сами бреста. Речено и сторено, от сами ден първи след Педесетница одма майстор Петко Павлов и Кръсто Ненов се обещаха църковна килия да сградат за школо да бъде и кръщаване да се служи на челията наша. Всичките человеци се обещаа по пет шиници кукурус да донесат, та работа от сам ден Петровден, та после до Кръстовден и на сами ден Димитровден школото се освети с водосвет от поп Мито и даскал Стефан и челията мъшка одма почна да се учи на четмо и писмо. Това писал Младен Маринов у село Василовци на лето 1868 у копане кукурус.
Австро-унгарският пътешественик Феликс Каниц преминава по долината на река Лом през 1864 и оставя следното описание на района и село Василовци ("Дунавска България и Балканът", Том 1, Издателство "Борина", София, 1995, стр. 123-125):

От Чорлево до Дунава по течението на реката Лом се натъкнах на най-голямата смесица от народи. Българи, румънци, татари и черкези живеят тук в села, често отдалечени само на 20 минути едно от друго. Най-голямата част от татарите са изоставили носията си, донесена от Крим, за да я заменят с българската народна носия: чубара (калпак от овча кожа), бяла, надиплена везана риза и на краката опинци - вид сандали. Много от тях говорят вече български, обикновено се радват на обичта на славянското население и с общопризнатото си трудолюбие издигнаха селищата си за кратко време до значително благосъстояние. Особени грижи полагат и за своите училища, но през 1877 г. трябваше да продължат своето странстване.
Доколко заселените на двата бряга на Лом черкези се оказаха способни в култивирането на голямата българска тераса, е трудно да се каже. Още от началото си спечелиха омразата както на турците, така и на татарско-румънско-българското селско население със склонността си към упорство, грабеж и кражба. Но след 1864 г. настъпи постепенно обрат към добро; нуждата от принуди кавказките герои да се заемат по неволя с полския труд, а през 1870 видях да участват на полето дори отделни черкезки жени. Но голямото предпочитание към чужди коне черкезите си запазиха и по-късно. Те си съперничеха в това отношение с циганите-чергари, поради което стотици от всички тях изкупваха по всички времена във видинската крепост своята склонност да се сдобият с кон за сметка на съседите си. Тежко понасяха черкезите дори и най-малкото наказание с лишаване от свобода; при постоянната безогледна строгост, те трябва да са се приспособили и относно чуждите четириноги към западните понятия.
В село Василовце срещнах българи, доверили се на обещанията на русите и изселили се в 1861 г. в Крим, но завърнали се съвсем разочаровани в 1862 г. Те намериха своите напуснати села заети от колонизираните на тяхно място татари, поради което не им остана нищо друго, освен - доколкото им разрешаваха средствата - да си построят нови жилища. Те трябваше да са изглеждали много зле и да са учудвали немалко западноевропейците. Видях тук малко променено въплъщение на подробно описаните от Оуен Стенли обитавани от хората на бронзовата епоха "пенпитс" в Енджълси (O. W. Stanley, On the remains of the Ancient circular Habitations in Holyhead Island). Вкопани наполовина в земята, с покриви от трамбована пръст върху наведени един към друг трупи и комини, изплетени от тръстика, те правеха впечатление на истински пещерни обиталища. Тук, за тези българи, като наследници на онези "троглодити", обитавали - според Птолемей - североизточната част на Мизия край Дунава, Едуард Браун, пропътувал тези земи преди 200 години по поръка на Лондонското научно общество, с много по-голямо основание, отколкото при вида на няколко цигански колиби, би могъл да възкликне: "Сега аз вярвам в троглодити от миналото, както говорят Херодот и Страбон. Оттогава винаги, където циркулират тези хора тук-там частично в дупки, аз намирам и човешки къртици." (A brief account of some travels in Hungaria, Serbia, etc., London, 1673.)
Но ако се съпостави този пример на най-примитивен строеж с архитектурна напредналите постройки, издигнати и обитавани от същото българско население в градовете, археологът и изследователят на културната история ще извлекат от това сравнение поуката, че трябва да бъдат много предпазливи при преценката, класификацията и разграничаването на праисторическите останки. Защото тук се натъкнахме на жители, принадлежащи към народ, който упражнява майсторски най-различни занаяти, произвежда достойни за най-голямо учудване филигранни накити, изключително красиви грънчарски изделия и тъкани, но живее в обиталища като на кафрите, които - както е известно - стоят във всички изкуства на най-ниското стъпало.
През 20-те години на 20 век някои василовчани са свързани с подкрепа на комунистическите функционери: укриват нелегални дейци, отделни селяни впоследствие се включват в партизански отряди по време на Втората световна война.
[редактиране] Културни и природни забележителности
Първото училище във Василовци е открито през 1826. Днес негов наследник е училището „П.Р. Славейков“.
В селото има читалище, а църквата носи името на св. Георги.
Над селото, от към северната му част минава стар римски път от настлани камъни, който се използва и до днес.
[редактиране] Редовни събития
Всяка година се провежда събор на мегдана пред читалището във втората събота и неделя от месец юни.
[редактиране] Личности
[редактиране] Литература
Феликс Каниц, "Дунавска България и Балканът", Том 1, Издателство "Борина", София, 1995.
Димитър Маринов, "История на града Лом и Ломска околия", Избрани произведения в 5 тома, Том III, Издателство "Изток-Запад", София, 2003.
Георги Марковски, "Достойно ест", Издателство "Христо Г. Данов", Пловдив, 1986.
Георги Марковски "Триножник", Издателство "Христо Ботев", София, 1990.