Нако Станишев
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Нако Станишев български възрожденец |
|
Роден: | около 1810 Кукуш, днес Гърция |
---|---|
Починал: | 1875 Кукуш, днес Гърция |
Нако Стоянов Станишев е български търговец и производител, един от изтъкнатите дейци на Българското възраждане в Македония.
[редактиране] Биография
Най-много сведения за него дава в своите книги Кузман Шапкарев, който двукратно учителства в Кукуш (7 + 1 години).[1] [2]
В продължение на 22 години Нако Станишев е търгувал с бели платна, които кукушани произвеждали в домашни условия от местен памук. След появата на плата «американ» домашната платнарска промишленост в града западнала и Нако преминал към производство и продажба на шарлаган (масло от сусам). Фактът, че с платната обикалял македонските и албанските земи надлъж и нашир, обрисува Нако Станишев като смел и предприемчив човек. Контактите му с много хора доразвили острия му ум и съобразителност. Това, както и силното му чувство за родова и национална принадлежност, постепенно го извежда начело на кукушките първенци и той става главен инициатор и двигател на акцията на кукушани през 1859 година, когато те на 12 юли се обръщат към папа Пий IX и изразяват готовност да преминат към католическата църква. Разиграва се политически театър и в крайна сметка Кукуш пръв от българските градове има православен български владика.
В обръщението си до папата кукушани поставят условия:
- молим Н. Св. Пий IX да не внася никакво изменение в обредите на нашата църква (обичаи, тържества, литургия) и в причастието със Св. Тайни, и в положението на нашите свещеници, и в езика, на който ще се четат молитвите в църква, език, който е старобългарски или славянски;
- нашата епархия да бъде поверена на един архиепископ, избран съгласно с нашите общи желания, избор, който молим Н. Св. Пий IX да одобри;
- архиепископът и свещениците, които ще управляват епархията и енориите, трябва да бъдат всички българи;
- българският език с български букви и знаци да бъде главният език и основа на обучението на младежта.
Кукушките българи предприемат тази стъпка с пълното съзнание, че вече са изчерпани всички средства в усилията да получат от Вселенската патриаршия признание на правото си да имат свой български владика, а църковната служба в епархията да се извършва на роден български език.
Събитията в Кукуш имат ограничен отклик и в някои други български краища. Но постъпката на кукушките българи смущава не само висшите духовници във Вселенската патриаршия. Смутени са и българските първенци в Цариград. Те се страхуват, че е заплашено единството на българския народ. Тревога обхваща и значителна част от радетелите на българската църковна независимост в различни български селища.
Обединени от общата опасност, Българската църковна община в Цариград и Вселенската патриаршия установяват временно, негласно споразумение за единодействие. По общото съгласие на двете страни в Кукуш е изпратен българският епископ Иларион Макариополски. Там отива и главният ръководител на католическата пропаганда в Цариград, игуменът Еужен Борé. Между двамата духовници започва един истински двубой в този малък македонски градец[3]. Крайната победа печели Иларион, а жителите на Кукуш заявяват, че са готови да оттеглят молбата си към Ватикана, при условие че Патриаршията им даде български владика.
Това условие в очите на Фенер е било равносилно на поражение, но той не е можел да постъпи иначе, освен да го приеме, тъй като един отказ от негова страна би означавал едно незабавно възобновяване на еретическото движение, тоя път с особена сила и с много по-тежки последици. Така градът Кукуш извършва исторически пробив в борбата за самостоятелна църква.
В своите Спомени[4] Васил Манчев свидетелства за срещите на Нако Станишев с Драган Цанков, за многобройните му посещения начело на кукушка делегация ту в патриаршията, ту в руското посолство, както и за разговорите с дядо Иларион Макариополски.
Тончо Жечев[5] посочва, че разигравайки униатската карта, Драган Цанков, както и кукушкият възрожденец Нако Станишев, демонстрират изключителна политическа интуиция и познаване на основните тенденции в развитието на прословутия “Източен въпрос”.
Нако Станишев посещава Охрид и Струга още през 1840 година. Оттогава води начало и познанството му с Димитър Миладинов. По негов почин и по негова препоръка Димитър Миладинов постъпва за първи учител в Кукуш през 1840 година. В продължение на повече от две десетилетия Димитър Миладинов и Нако Станишев са свързани със сърдечно приятелство и близко сътрудничество в борбата за църковна независимост, както и в усилията за развитие на българското просветно дело в Македония[6].
В научните изследвания по Македонския въпрос има сведения за контакти между Нако Станишев и Георги С. Раковски[7].
Нако има четирима сина: Константин, Атанас, Димитър (Мицо) и Милош. Трима от тях са получили добро образование. Най-големият, Константин завършва физико-математическия факултет на Московския университет, оженва се за дъщерята на Владимир Дал, преподава и израства до директор на Императорския лицей, а по време на Освобождението на България и в годините след него временно заема важни постове в родината си. Умира в Москва. Мицо също следва няколко години в Русия, но без да завърши, се завръща в Кукуш, за да подхване работите и отговорностите на баща си. Той е и главният продължител на рода, имайки 8 деца, най-известните от които са д-р Константин Станишев и проф. Александър Станишев. Най-малкият син Милош Станишев следва право в Женева и впоследствие израства до главен прокурор в Царство България.
[редактиране] Бележки
- ↑ К. А. Шапкарев, “Материали за животоописанието на приснопаметните Братя Хр. Миладинови, Димитрия и Константина, с прибавление нещо за живота и дейността на Н. С. Станишев и на още двама народни ветерани, Миладинови ученици и негови подражатели, пок. пок. Андроник Д. Йосифчев и Ян. Стрезов”, Издание второ, София, 1909 г. (Издание първо: Пловдив, 1884 г.)
- ↑ Кузман Шапкарев, “За възраждането на българщината в Македония”, Български писател, София, 1984 г.
- ↑ Симеон Радев, Македония и Българското възраждане в XIX век, София, 1927, с. 236, 237
- ↑ Васил Манчев(1825–1907) «Спомени. Дописки, писма», Библиотека "Спомени", Издателство на Отечествения Фронт, София 1982
- ↑ Тончо Жечев, “Българският Великден или Страстите български”, София, 1975, 1976, 1980, 1985, 2000 г.
- ↑ Димитър Райков, «Димитър и Константин Миладинови, Документален разказ за братя Миладинови и тяхната епоха», Партиздат, София, 1986
- ↑ "Македонският въпрос", Институт за история на БАН, София, ноем. 1968г.