Либертинство

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Един от най-известните либертинци, Дон Жуан с дона Ана, картина на Репин
Един от най-известните либертинци, Дон Жуан с дона Ана, картина на Репин

Либертинство или още либертинизъм (на френски libertinisme, libertinage на основата на френската дума за свобода Liberté) е философско течение (философия в смисъла на интелектуална позиция и социална игра), ограничено в литературните и някои други интелектуални кръгове [1][2][3]. Последователите му са хора със свободно нетрадиционно мислене и поведение. Те пренебрегват и отхвърлят религиозните, моралните и етични норми на по-голямата част от обществото. Тази философия е най-силно разпространена във Франция и Англия през XVII, XVIII и XIX век, но остава непредставителна на приетата норма за това време.

Малобройните и често тенденциозно антисоциални групи скандализират с идеологията си и сексуалното си поведение моралистите и са отхвърляни като противостоящи на обществената структура и правила. Либертинските автори и техните произведения, отличаващи се с твърде остра откровеност спрямо проебладаващите литературни конвенции, са обвинявани в порнография, опасен атеизъм или и в двете.

Съдържание

[редактиране] История

[редактиране] XVII век

Напредъкът в науката, географските открития, и хуманистичните учения на Античността стимулират появата през XVII век на нов тип философи, които оспорват доминиращата аристотелова схема на мислене и се обръщат към скептичните, изпълнени с въпроси и съмнения учения на Демокрит, Епикур и Лукреций и към философията, която акцентира върху естествените, природни закони. Тези мислители, дистанциращи себе си от догмите на Църквата, са наречени либертинци (от латински libertinus – освободен роб)[източник?]. Според един от най-острите им критици – йезуитският свещеник Гарас – за тях не съществува “божествена или доминираща сила, различна от природата, в чието име човек е длъжен да задоволи всичко, което тялото и душата искат от него”.

Сред либертинските мислители от XVII век проблемът за еротизма остава страничен, но Църквата заклеймява материалистичния принцип на учението им като предпоставка и причина за сексуална разпуснатост. Еротизмът и либертинството са разглеждани като взаимозаменими и на тях се гледа като реална опасност, застрашаваща моралните устои. Забраняват се и се ограничават еротични книги, които до този момент са се разпространявали свободно[източник?].

[редактиране] Либертинската литература в XVII век

През 1623 г. “с кралско одобрение” е публикувана колекция от стихове “Парнас на сатиричните поети”, чийто първи и скандален сонет се приписва на един от най-изтъкнатите драматурзи на епохата Теофил дьо Вио, известен още с критиката си към Църквата, брака и други социални институции и с формулирането на либертинските идеи[източник?]. Поетът е обвинен в поквара, безбожност и содомия. Дьо Вио отрича участие в изданието и призовава за съд над неговите съставители, но вместо това сам е арестуван. Осъден на изгаряне на клада, той успява да избяга, но при опита си да напусне страната, е заловен повторно. Следва дълъг процес, две години затвор и окончателно прогонване. Година по-късно, едва на 36, дьо Вио умира в Париж вследствие на лошото отношение в затвора и изтощителния си начин на живот. Процесът срещу него води до още по-стриктно ограничаване на еротичната литература и следващото издание на “Le Parnasse des Poètes satyriques” е публикувано нелегално.

През XVII век Мишел Мило пише "Училище за момичета или философията на дамите" (L’École des filles ou la Philosophie des dames). Романът, написан като диалог между две жени, отрича общоприетия морал и защитава етиката на удоволствието.

Друга влиятелна творба с подобни идеи е “Aloysia” или “Диалозите на Луиза Сигея”, написана на латински от Никола Шорие през 1660 година. Сюжетът е концентриран около темите за различните сексуални пози, голотата в изкуството, “неестественото” сексуално желание, важността на дрехите за прелъстяване и секса в и извън брака.

Прелъстителят Дон Жуан се появява за първи път през 1630 година в трагедията на Тирсо де Молина „Севилският измамник" (El burlador de Sevilla), а по-късно в „Дон Жуан, или Каменният гост“, (1665) (Dom Juan, ou le festin de pierre) на Жан-Батист Молиер.

[редактиране] XVIII век

Джони Деп в "Развратникът" (2005)
Джони Деп в "Развратникът" (2005)

Сексуалното спира да се асоциира с греховното и подобно на античността е разглеждано като знак за хармония между тялото и природата. Либертинството се появява първо сред финансово независимата аристокрация като възможна реакция срещу намаленото ѝ влияние под засилената власт на монарха. Майкъл Онфри определя термина като форма на номадство[източник?] – либертинецът отбягва всеки вид партньорство, брака, постоянния дом, всичко, което би го ангажирало и приобщило перманентно към конкретно общество или място.

Съблазняването на непокорните, победата над женската съпротива е възприемано като по-важно от самия сексуален акт. Удоволствието на мъжа и жената са разглеждани като равни по важност, а егоистичният съблазнител - като отвратителен и недостоен. Обвързването с един обект за либертинеца е постоянно самоограничение.

[редактиране] Либертинската литература в XVIII век

“Всеки търси удоволствие” - това са думи на Версак, един от главните персонажи в романа “Les Égarements du cœur et de l’esprit” на Клод Проспер Кребийон-син, написана 1736 година [източник?].

Други книги от този период са “Thérèse philosophe”, написана през 1748г. както и творбите на Маркиз дьо Сад - “Философия в будоара” и “120-те дни на Содом” и "Опасни връзки" на Шодерло дьо Лакло (1782). Свободомислието и сексуалната освободеност в тези творби води до изземането и изгарянето им. Някои копия обаче остават на съхранение в Бастилията, поради което са известни и днес [източник?]. Това води и до нелегалното им отпечатване в Англия и Холандия и тайното им внасяне обратно във Франция[източник?]. Както Дени Дидро отбелязва - колкото по-строга е репресията, толкова повече хора търсят и четат подобни романи [източник?].

[редактиране] XIX век

Венсан Перес в "Развратникът" (2000)
Венсан Перес в "Развратникът" (2000)

Първата половина на XIX век: либертинството постепенно изчезва вследствие на промените в социалната структура, политиката, икономиката, индустриализацията и урбанизацията. Това води до утвърждаването на средната класа и връщането към морала. Ако либертинството говори за вечно търсещия прелъстител, то буржоазните текстове връщат образа на отчаяния любовник. Пуританското отношение към живота се приема от буржоазията като добродетел, свободната любов се тълкува като разврат.

Както Мишел Фуко сочи в “История на сексуалността” (1976) [източник?], сексуалните инстинкти се превръщат в основна тема на XIX век и са представяни като социална опасност, от която човек може да се спаси единствено в утвърдените граници на брака. Идеализира се образът на съпругата и майка, незасегната от порочно желание. Отречените от Църквата и заклеймени сексуални практики са преименувани в медицински и психически разстройства. От нормативна гледна точка правилно е само репродуктивното използване на брака, всеки друг акт е срещу природата.

Едни от книгите, написани в този период са “Мадам Бовари” на Гюстав Флобер (1856) и “Земя” на Емил Зола, и двете посрещнати с протести и противоречия. Заради “порнографското” ѝ съдържание “Земя” е забранена в Англия[източник?].

[редактиране] XX век

Цензурата продължава да се налага и през миналия век над книги като “Любовникът на лейди Чатърли” на Д. Х. Лоурънс (1928) или “Песента на червения рубин” на норвежкия автор Агнар Микле през (1957).

През 60-те години на XX век с разрастването на хипи културата, “свободната любов” донякъде реабилитира еротиката.

[редактиране] Либертинството днес

През твърде дългия период от античността до втората половина на миналия век, когато в Европа доминиращ е християнският морал, единственото по-значимо и осмислено противопоставяне е либертинството на XVIII век. Недостатъчно познато и разисквано като явление, то е известно по-скоро със своите конкретни представители, сред които Казанова, Лакло, Маркиз дьо Сад и Рочестър.

Днес либертинството съществува в несъмнено различна форма - тази на дистанцирането от егоистичното желание и незачитане на партньора. Най-важната идея е признаването на другия, неговото право на удоволствие, реализирано при равнопоставеност в двойката. Либертинската философия често е разглеждана като противоположност на християнския морал.

[редактиране] Известни либертинци

Възстановяването на монархията в Англия през 1660 г. под управлението на Чарлс II разгръща либертинската практика сред дворяните. След връщането си от изгнаничество във Франция, английската аристокрация, напълно възприела нравите на свободомислещите, формира собствено общество, основна фигура в което е самият Джон Уилмът, граф на Рочестър, известен сред съвременниците си с развратния си живот и силно еротичните стихове, отличаващи се с пълно отрицание на морала и гняв срещу пуританското лицемерие.[източник?]

Фигурата на либертинеца е пресъздавана и на театралната сцена. От Дон Жуан, “безрасъден, смел и виновен във всички пороци” до “Либертинецът” („Развратникът“) на Томас Шадуел се показва деструктивната и едновременно привличаща сила на прелъстителя.

В края на XVII век либертинството губи част от философската си обосновка и се насочва изключително към еротиката, предизвиква обществото, нарушава утвърдените му норми, влияе върху философията на морала и спомага за създаването на нова литература. Регентът на малолетния Луи XIV, Филип II Орлеан превръща Пале Роял в пространство на неспирни тържества и оргии[източник?]. Барон дьо Бесенвал пише в мемоарите си, че по време на регентството "вече всички мъже са либертинци, опитващи се да превърнат и жените в такива"[източник?].

[редактиране] Маркиз дьо Сад

Маркиз дьо Сад, портрет от Шарл ван Ло (ок. 1761 г.)
Маркиз дьо Сад, портрет от Шарл ван Ло (ок. 1761 г.)

Несъмнена крайност в либертинската литература са творбите на Маркиз дьо Сад, посветени на идеала за сексуалното задоволяване на собственото его като единствена значима цел. Маркизът формулира абсолютната свобода – краен хедонизъм, изведен от господството на престъплението - възглед, който го разграничава от останалите либертинци, които не търсят болката, осакатяването или смъртта като форма на удовлетворение. Но за Сад “престъплението е душата на разврата”[източник?]. В света на маркиза не се допуска “еротичен или насилствен вакуум”[източник?], което се изразява в думите на един от организаторите на мъченията в “120-те дни на Содом” – “Никога не трябва да се извършва престъпление, без да се обмисля следващото”[източник?]. Еднотипността, която при други автори е възприемана като досаден недостатък, в текстовете на Сад се използва за затвърждаване на философските внушения, насочени към пълното приобщаване на читателя.

[редактиране] Външни препратки

[редактиране] Бележки