Алфонс дьо Ламартин
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Алфонс дьо Ламартин френски поет и политик |
|
Роден: | 1790 Макон, Франция |
---|---|
Починал: | 1869 |
Алфонс дьо Пре дьо Ламартин (на френски: Alphonse Marie Louis de Prat de Lamartine) (21 октомври 1790 - 28 февруари 1869) е френски поет, политически деец и член на Френската академия.
[редактиране] Биография
В детството му любимо негово четиво е Евангелието, а от френските поети – Расин. Ламартин учи първо в Лион, а след това, в йезуитското училище в Бел. Завърнал се в родината, той изучана класическите автори, възхищава се от Русо и от Бернард дьо Сен-Пиер, и с увлечение възприема новите литературни повеи. Юношеските увлечения съставят сюжета на многочислени негови поеми. В разказите за Елвира, Леонора и Грациела, са предадени истински епизоди от живота на поета. Особена роля в живота на Ламартин играе любовта му към младата жена починала рано, възпята от него под името Елвира. Тъжните мечти за изгубеното щастие и печалната меланхолия са наложени на поезията на Ламартин и са го заставили да търси утеха в Бога. Много е пътешествал, живял е в Италия и си е пробвал щастието в дипломатическата кариера.
През 1820 г. излиза неговият първи сборник със стихове: «Поетически съзерцания», посрещнат е веднага с огромен успех; следват произведенията: «Нови поетически съзерцания» (1823), «Хармонии» (1835), «Жослен» (1835), «Падането на един ангел» (1838) и «Поетически сборници» (1839). През 1829 г. Ламартин е избран за член на френската академия; в 1832 г. той извършва голямо пътешествие на Изток. Минава през Пловдив и го описва в «Пътувание на Изток» (1835). Годините от 1839 до 1849 са период на разцвет на политическата дейност на Ламартин.
Неговият талант в много отношения не отстъпва на Виктор Юго, но по своя артистичен темперамент Ламартин не е водач на школа; това го отличава от Юго и определя неговото положение към романтизма. Той е стоял извън литературните разпри на своето време и сам е наричал себе си дилетант. В своите първи стихотворения Ламартин подражава на Волтер, Парни и на смехотворния жанр на Гресе. Големите негови философски поеми в александрински стихове, «Човекът», «Молитвата», «Мезсмъртието», неговите оди, например «Въодушевление» и някои от строфите повтарят маниера на Жан Батист Русо и други поети от XVIII в. Шатобриан, Гьоте и Мадам дьо Стаел са го приобщили към духа на времето; под тяхното влияние е укрепнал лирическият талант на Ламартин, търсейки само рамка за отразяване на вътрешния мироглед.
Тема на неговата поезия, субективна и отчасти ораторска, е станала набелязаната още преди него от Мадам дьо Стал «загадъчна човешка съдба»; нейното главно съдържание е «тъжното съзерцателно настроение, уединението в горите, безпределността на хоризонта, звездното небе, вечността и безкрайността, тъящи се в душата на християнина». Шатобриан внася идеята за християнството в художествената проза, Ламартин внася дълбоко християнско настроение в поезията; тези черти обединяват двама велики представители на романтизма. Но Шатобриан, поет на страстта и на ярките багри, вкарва в религията елемент на любовта и стртастта, неговото християнство е пълно с чувственост и жизнерадост; Ламартин, за когото вярата е работа на природния инстинкт и на възпитанието, възпява любовта, пречистена и удохотворена от смъртта и близостта на приближаващата се или вече настъпила смърт. Това е тази лична нотка, която Ламртин внася в романтическата поезия: създава елегията. «Езеро», «Усамотение», «На Елвира», «Долината», «Crucifix» и др. са вечните паметници на неговата слава и излъчват неподправено, искрено чувство, много повече от дългите му поеми «Жослен» и «Падането на един ангел», където поетическите красоти се редуват с реторическа декламация. В поезията на Ламартин жената се явява посредница между земния живот и висшия божествен свят; мъката при мисълта за загубата на възлюбената обагрят дълбоката вяра в безсмъртието. Съчетанието на поетическа меланхолия с инстинктивна вяра съставят главното обаяние на поезията на Ламартин. В лирическите му сборници, излезнали след първия «Поетически съзерцания», религиозното настроение се усилва и се излива в химни, проникнати от християнско смирение. «Хармонии» е по-музикално по език, но не отстъпват на «Поетически съзерцания» по нежност на формата.
Последните двадесет години от неговия живот са пълни с лишения и страдания. Литературното значение на Ламартин е основано най-вече на неговите първи стихотворни сборници. Френската критика единодушно го признава за един от най-великите поети на Франция.
В младостта си Ламартин служи в краската гвардия, от 1823 до 1829 г. Е бил секретар на посолствата във Неапол и във Флоренция. Княз Полиняк му предлага мястото на главен секретар на министъра на външните работи, но Ламартин отказва, тъй като не споделя реакцонните възгледи на този кабинет. В същата 1829 г. Той е бил назначен за посланник при Херцог Леополд Сакскобурготски. Разбирайки за юлската революция Ламартин подава оставка. Избран през 1833 г. в палатата на депутатите, в първата си реч се обявява за независим консерватор. В политиката е преди всичко моралист, в социалните въпроси е проповедник на прогрес и религиозна търпимост, защитник на свободата и пролетариата. Блестящите му речи вълнуват палатата на депутатите и са били много четени.
Ламартин няма определени политически планове ; поддържа консервативния кабинет на Моле, а когато привържениците на последния са му предложили председателство в палатата (председател на народното събране), Ламартин отказва, заявявайки, че той е с напреничави убеждения, а те – консерватори. В 1840 г., противодействайки на политиката на Тиер по източния пост, Ламртин се изказва за унищожаването на Турката империя, предлагайки да се даде Константинопол на Русия, Египед – на Англия, а Сирия – на Франция. От 1843 г. Той става решителен противник на консервативното направление Гизо. Славата на Ламартин достига своя апогей в 1847 г., когато той издава «История на жирондистите». Това е направило огромно впечатление. Увлекателно написана книга Ламартин я превръща в блестяща апология на журандистите. Наука в тази книга има много малко; това са поредица о блестящи портрето и описания, проникнати с републиканско настроение.
След отричането на Людовик-Филип (24 февруари 1848 г.) Ламартин решително въстава в палатата (=народно събрание) против регентството на херцогиня Орлеанска и произнася гореща реч, предлагайки да се учреди временно правителство и да се свика народно събрание. В качеството си на член на временното правителство, Ламартин се захваща с работата на министър на външните работи. Само под напора на обстоятелствата, Ламартин решава незабавно да провъзгласи република, в която той, благодарение на таланта и красноречието си, се явява посредник между консерваторите и крайните сили. В тези бурни дни Ламартин показва голямо мъжество и такт. На 25 февруари, когато временното правителство е заплашено от опасността да бъде разгонено от народната тълпа, Ламартин произнася знаменитата си реч, в която красноречиво описва ужасите на революцията и възпява трицветното знаме (в противоположност на червеното).
На 4 март Ламартин изпраща към европейските монархически правителства манифест в миролюбив дух. Народните манифестации (през март и април) заставят Ламартин да прибегне към военна сила. Спокойствието е възстановено, но популярността му намалява. Въпреки това е избран в 10 департамента за депутат в учредителното събрание и в народното събрание, като член на изпълнителната комисия. Въстанието от 15 май е потушено благодарение на разпорежданията на Ламартин. Това е бил неговият последен ден на слава. Желаейки на всички да стигнат до разбирателство, той никого не е удовлетворен. Събранието отхвърля предложението на Ламартин за недопускане в неговата среда на Луи-Бонапарт, а сближаването на Ламартин с Ледрю-Ролен и генерал Кавиняк оттблъскват от него и консерваторите, и радикалите. Юнските дни са положили основата на края на неговото участие в управлението. Във въпроса за избор на президент на републиката, Ламартин се разминава с Греви, предлагащ да се представи избирането на президент на републиката не на народа, а на народното събрание. На изборите за президент Ламартин получава много малко гласове. Даже в законодателното събрание от 1849 г. той не е бил избран, въпреки че отново е кандидат на десет апартамента.
Връщайки се към литературната си дейност, той основава и редактира политическото списание «Conseiller du peuple» (Съветник на народа). В него през 1851 «Civilisateur» има интересни биографии на велики хора, любопитна е тази на Цезар, всъщност сатира против Наполеон. През 1848 г. Ламартин пише «Trois mois au pouvoir» (Три месеца във властта), а през 1849 г. — «Histoire de la révolution de février» (История на февруарската революция). В «Histoire de la Russie» през 1855, «Histoire de la Turquie» (История на Турция), «Histoire des Constituants» е изразен упадъкът на таланта на Ламартин. В неговата «Histoire de la Restauration» (История на Реставрацията) от 1851 до 1863 г. има много драматични страници и художествени очерци, но без научно значение. Преведено на руски като «История жирондистов» (СПб, 1871, първите 2 тома).
[редактиране] Библиография
- Histoire de la Restauration en huit volumes (1851),
- Histoire des Constituants (1853),
- Histoire de la Turquie (1853-1854),
- Histoire de la Russie (1855).
Autres :
- Saül (1818)
- Méditations poétiques (1820)
- La Mort de Socrate (1823)
- Nouvelles Méditations poétiques (1823)
- Le dernier chant du pèlerinage d'Harold (1825)
- Le Retour (1826), épître à la gloire de Xavier de Maistre
- Harmonies poétiques et religieuses (1830)
- Sur la politique rationnelle (1831)
- Voyage en Orient (1835)
- Jocelyn (1836)
- La chute d'un ange (1838)
- Recueillements poétiques (1839)
- Histoire des Girondins (1847)
- Raphaël (1849)
- Confidences (1849)
- Toussaint Louverture (1850)
- Geneviève, histoire d'une servante (1851)
- Graziella (1852)
- Les visions (1853)
- La vie de Mahommet(1854)
- Cours familier de littérature (1856)
- La Vigne et la Maison (1857)
- L'Histoire de la révolution de 1848 (1849)
- Le tailleur de pierre de Saint-Point (1851)