Химиотерапия
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Химиотерапията означава лечение на заболяване с химически вещества. В съвременната си употреба, думата се отнася най-вече за терапия на рак с цитотоксични препарати.
Когато се използва извън контекста на онкологията, понятието химиотерапия може също да се отнася и до антибиотиците. В този смисъл първият химиотерапевтик е разработеният от Паул Ерлих през 1909 г. арсфенамин, съединение на арсена използвано в лечението на сифилиса. По-късно се появяват сулфонамидите, открити от Герхард Домак и пеницилинът, открит от Александър Флеминг.
Освен за терапия на рак, цитостатичните химиотерапевтици се ползват в лечението на автоимунни заболявания като множествена склероза и ревматоиден артрит, и при потискането на отхвърлянето на органи след трансплантация (вж имуносупресия).
Повечето химиотерапевтици се прилагат интравенозно, въпреки че има много и такива, които се приемат през устата.
Химиотерапията може да бъде изтощаваща физически за пациента. Страничните ефекти на съвременните химиотерапевтици основно засягат бързо делящите се клетки в тялото. Като странични ефекти, придружаващи терапията, се описват:
- косопад
- гадене и повръщане
- диария или запек
- анемия
- потискане на имунната система, а оттам и потенциално летални възпаления и сепсиси
- кръвоизливи
- вторични неоплазми
- увреждания на сърцето, черния дроб, бъбреците, слуха
- смърт.