Уикиизточник bgwikisource https://bg.wikisource.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0 MediaWiki 1.47.0-wmf.2 first-letter Медия Специални Беседа Потребител Потребител беседа Уикиизточник Уикиизточник беседа Файл Файл беседа МедияУики МедияУики беседа Шаблон Шаблон беседа Помощ Помощ беседа Категория Категория беседа Автор Автор беседа Page Page talk Index Index talk TimedText TimedText talk Модул Модул беседа Event Event talk 0 6386 18678 2026-05-18T20:49:21Z Lordakryl 2149 Нова страница: „{{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част= IX. Миролюбие на един мироносец | автор = Иван Вазов | previous = [[../VIII. Иванчо Йотата|VIII. Иванчо Йотата]] | next = [[../X. Убедителност на един сладкодумник|X. Убедителност на един сладкодумник]] }} — Е, сега кажи ми как стана това прик...“ 18678 wikitext text/x-wiki {{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част= IX. Миролюбие на един мироносец | автор = Иван Вазов | previous = [[../VIII. Иванчо Йотата|VIII. Иванчо Йотата]] | next = [[../X. Убедителност на един сладкодумник|X. Убедителност на един сладкодумник]] }} — Е, сега кажи ми как стана това приключение, от що, защо сиреч и прочия? — каза Иванчо, като подир много сигнали и псувни генерал Селямсъз направи да млъкне батареята му. За голямо чудо, същото се случи и с противната батарея. — Какво приключение? — изпъхтя отчаяно Селямсъзът. — Никакво приключение и отключение! Аз откак съм човек на света, а викам се на седем-десет-осемдесет години… Такова куче краставо да се подиграва с моя честни дом… Иванчо, как го приимаш това? Какво му прави портата ми на тоя унгурин и манастирско магаре? Аз, човек с жена и с фамилия и с четиринайсет деца, плащам деветстотин и деведесе и един грош данък, долни пари, на царщината, на старо време да ме обезчести, и защо? Я го питай защо, я?… Не, аз това го не возприимам, проклет да е Селямсъзът, ако возприима това!… Иванчо изслуша търпеливо, па го пресече: — И прочия… Сега, бай Иване, да дойдем на историята. — Историята, историята, историята е тая: обесил ми гръбнака на портата, хърватинът проклети, та кой отде замине, да гледа и да се подиграва с моята честна порта. И Селямсъзът плюна. — Тогава ти? Потопи котката и прочия? — Каква котка и кой потопи?… Та искам да ти кажа, че аз откак съм на света, а викам се човек на осемдесет и пет години, такова грешно и срамотно нещо не съм видял да направи христиенин на христиенин, та той, това куче, Тарилйомът, не е и христиенин, ами същий цинцарин, дядо му е бил дошъл от Воскополи, из арнаутлука, с една торба на гърба и е продавал пуканици и халва! — А защо Варлаам ти е направил това презрение? — Кой? Тарилйомът ли? Аз ти казвам, Иванчо, че такава поганска работа нито съм видял, камо ли да съм чул!… Стар човек ме гледаш, ама дето го рекли: пази, Боже, от зло… Джанъм! Първица ли е човек да се скара? Живи сме. Човек не е дърво я, виж децата ми, що се викат — деца са, па и те се карат и бият и всяка вечер ставай кадия, та ги разправяй… оная вечер щях да потроша Маноля с бой. А не съм вчерашно пеленаче… Помня едно време, когато се скараха, пак за капчук, Хаджи Петко и Хаджи Папурко, влачиха се по кадии и по мюфтии запалиха си един друг копните, а Хаджи Петко и Хаджи Папурко бяха донейде си сватове: Хаджи Петко водеше лелината дъщеря, Рипсимия, на Хаджи Папурка; той беше, Хаджи Папурко, най-старият син на дяда Бенча, от Сюлюменовий род, и имаше къща, кажи, цял конак… Та когато се сбиха по заговезни Хаджи Петко и Хаджи Папурко, тебе лъжа, мен истина, извадиха калъчи… — И прочия… сега чуй-прекъсна го Иванчо, — да си поприкажем сърце откровено… Ти си баща и прочия… Е? Тогава? Ти потопи котката във вапцилката, от разярение душевно. А пък котката, когато Варлаам легнал с булката и прочия… отишла, та направила всеобще злоупотребление, разбирам, животно е. Селямсъзът изгледа свирепо Иванча, па каза сърдито: — Е, добре, котката аз я потопих, кръстих я! И аз я пуснах да иде да им се погали в гащите… та какво? — И Селямсъзът се изпули на Иванча още по-застрашително. Иванчо само клюмна с глава. Селямсъзът си отри с шапката потното чело и продължи: — Какво бива от една котка и от един Тарилйом? Нищо. Котката се измива и дрехите се изпират. Ами това леке, дето го залепи той на вратнята ми и на лицето ми, кръв го измива! Кръв, знайш ли, Иванчо? — Не, не, преговерете се. Виж, сто души народ ви гледа на портите и се смеят великогласно, не подобава, прегърнете се и прочия. — С Тарилйома ли? Та той не струва колкото едно добрутро! — И двамата. Аз знам, че ти имаш пълно право. Варлаам е един богохулник и анадолски капасъзин! Не може още името си да запише, и епитроп! Срам за българския народ. И Иванчо тупна с крак. — Имам ли право? — Имаш. Опростете се. — Тебе да бяха ти окачили на вратнята гръбнак от шаран, един лакът дълъг, какво щеше да направиш? — Кой ще ми го окачи? — Кой и да бил. — Гръбнак от шаран? — Нека бъде биволски. Иванчо се ядоса. — Казвай, де? — попита натъртено Селямсъзът. — Кой смей? Някой, да кажем Тарилйомът. Иванчо погледна страшно събеседника си, махна с ръка из въздуха и издума тържествено и ниско: — Той няма да е жив. Смерт! Горд человек беше тоя Иванчо. dcco6valoid9erru17yjcahqx74j7nr