Уикиизточник bgwikisource https://bg.wikisource.org/wiki/%D0%9D%D0%B0%D1%87%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B0 MediaWiki 1.47.0-wmf.3 first-letter Медия Специални Беседа Потребител Потребител беседа Уикиизточник Уикиизточник беседа Файл Файл беседа МедияУики МедияУики беседа Шаблон Шаблон беседа Помощ Помощ беседа Категория Категория беседа Автор Автор беседа Page Page talk Index Index talk TimedText TimedText talk Модул Модул беседа Event Event talk 0 3224 18679 16529 2026-05-19T19:14:46Z ~2026-30135-88 6231 /* На български */ 18679 wikitext text/x-wiki {{Творба | заглавие = Писмо на папа Инокентий IV до българския цар Коломан I | автор = папа Инокентий IV | бележки = Това е адаптиран превод от латински на писмо на папа [[w:Инокентий IV|Инокентий IV]] (1216-1227), което приканва българския цар [[w:Коломан I|Коломан I]] да се върне към унията с Католическата църква. }} ==На български== [Инокентий, епископ и т.н.]. До славния Калоян, царуващ в България – да обича бога и да се отнася със страхопочитание към него. Понеже сме определени да бдим над апостолическия престол, принудени сме да скърбим силно и да сме обезпокоени, като виждаме, че някои членове на тялото са разделени от своята глава и нито скърбят, нито чувстват загуба от раздялата, като че ли са мъртви. Естествено смятаме, че не остава вече скрито за никого от православните, че на земята има само една глава, която обединява цялото тяло на войнстващата църква. За самата природа е чудовищно тялото, което би имало две глави. Това се потвърждава и от разума на вечния първообраз, според който законодателят е разбирал, че войнстващата църква и през двата завета трябва да се урежда чрез евангелско наставление, според проповедта на апостол Павел – да вършиш всичко съобразно с примера на първообраза, който ти се е явил на планината, където според устройството на божието чиноначалие последните се обръщат към Посредника на всички чрез намиращите се най-близко до тях, а те пък – чрез стоящите начело. А Светото писание обявява и одобрява, че на това чиноначалие трябва по необходимост да подражава странствуващата църква. Единствен Адам е бил изпратен да обслужва и пази Рая и е получил една невеста и един господ Исус Христос, създаден в справедливостта и искреността на истината, явявайки се представител на същия Христос и на единствената негова невеста – църквата – на земята, както свидетества учителят на народите: „Това тайнство, казва апостол Павел, е голямо, но аз говоря в името на Христа и църквата...“</br> Обаче господ, предвиждайки, че неговата църква ще се тъпче от тирани, ще се разкъсва от еретици и ще се разцепва от схизматици, казва: „ Аз се молих, Петре, заради тебе, да не отслабва вярата ти, и ти, веднъж приел вярата, утвърждавай [в нея] твоите братя.“ Оттук става ясно, че всяко оплакване трябва да се отнася до престола на Петър. Понеже ние стоим на престола по благоволението божие, а не по наши заслуги, не можем да гледаме без мъка как от тялото на такава глава са отделени някои части, т.е. църквата на гърците и на българите, и отделена – естествено поради неподчинението си на своята глава, тя не взема участие в чувствата на тялото, понеже се е откъснала от единението си с нея. Ето защо, понеже сме задължени да се стремим към спасението на всички, като роб на робите на оногова, който не желае никой да загине, напълно незаслужено преизпълнени в гърдите си със състрадание към тебе и твоите поданици, вземаме върху себе си грижите на учителя на народите Павел, който, знаейки, че у твореца на всичко няма лицеприятие, е станал опора за слабите, всичко за всички, за да спечели всичко за Господа. Молим те и те заклеваме в господа Исуса Христа да не отлагаш да се възвърнеш към единението със светата Римска църква и да не смяташ за безполезно това, което ние решихме в това отношение по силата на Светото писание през тези дни по божие внушение и по съвета на нашите братя, жадуващи за твоето и на подчинения ти народ просветление. Защото ние не търсим вашето богатство, но жадуваме заедно с Исус Христос за спечелване на вашите души, нищо не желаем да извлечем от вашето състояние или да намалим от вашето достойнство, но се стремим, колкото можем, справедливо с бога да ви издигнем и по-скоро да ви възвеличим. После с благоволението на господа Исуса Христа нашата благосклонност към теб ще се увеличи, ако ти, когото смятат глава и княз на твоя народ, чрез благодатта на разума, с който се различаваш от подчиненото ти множество, изслушвайки търпеливо направеното ти чрез пратениците на мира предложение, се върнеш към единението с католическата църква, за да станеш за Христа първата придобивка от народа, който ще се възвърне. Ако пък искаш да се извиниш, като казваш, че това не може да стане без общ събор, ние ти отговаряме, че сме благосклонни относно твоето искане и с искането на прелатите на Гърция и България за свикването на събор и сме готови да приемем вас и вашите пълномощници и пратеници сърдечно и почтително. Тъй като носим одеждата на първосвещеник, ние ще възстановим частите на тялото на църквата, ще заколим угоено теле, ще устроим общо угощение за всички верни на Христа и ще известим с ликуване и радост, че католическата църква е облечена в своята украса, както преди като богата лоза, а нейните деца са разположени като издънки на маслинови дървета около своята трапеза в очакване да посрещнат своя спасител господа Исуса Христа. Заради това насърчаваме твоята ревност и чрез всемогъщия бог, и чрез Исуса Христа, неговия син, който ни спаси чрез своята кръв, ти вменяваме в дълг любезно и благосклонно да приемеш и достойно да се отнесеш към възлюбените синове – братя от ордена на миноритите, приносители на настоящото писмо, добродетелни мъже. Те дълго време са били редовно наблюдавани и проверени и са запознати със Светото писание. Затова ги предпочетохме пред другите и решихме да бъдат изпратени при тебе, понеже вярваме, че ще ти бъдат по-полезни, тъй като са смирени като нашия спасител. Ти трябва от уважение към бога и към нас да приемеш учтиво и благосклонно тях или по-скоро нас в тяхно лице и да се отнасяш към тях почтително, да ги изслушваш внимателно и да вяврваш твърдо каквото и да решат да ти предложат от наша страна. Впрочем, ако смятахме, че има лица, по-полезни и по-приятни на теб, ние щяхме да изпратим при теб други църковни прелати или други с висок сан. И така, след като водиш плодотворен разговор за споменатите по-горе (неща) и особено за тези, които се отнасят за мира, погрижи се за тях при идването и връщането им за сигурния им съпровод и за другите необходими неща, за да могат да отидат в безопасност при татарите и други по-далечни племена. Предадено в Лугдунум [Лион] на 21 март [1245]. През втората година на нашето първосвещенство. ==Източник== *Латински извори за българската история. БАН, C: 1981. с. 89-92. k1zrldkpwe06kfwra1eu8vdyqmv65be 0 6387 18680 2026-05-19T21:27:47Z Lordakryl 2149 Нова страница: „{{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = X. Убедителност на един сладкодумник | автор = Иван Вазов | previous = [[../IX. Миролюбие на един мироносец|IX. Миролюбие на един мироносец]] | next = [[../XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата|XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата]] }} Хаджи Смион от с...“ 18680 wikitext text/x-wiki {{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = X. Убедителност на един сладкодумник | автор = Иван Вазов | previous = [[../IX. Миролюбие на един мироносец|IX. Миролюбие на един мироносец]] | next = [[../XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата|XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата]] }} Хаджи Смион от своя страна пък утешаваше Варлаама Копринарката. Батареята, още в безпорядъчно състояние от трескавото движение, което и беше дала силата на огъня, смъкнала се беше от високата си позиция и клечеше замислена, но още димяща, при барата, с поглед отчаяно впит към стряхата. Там, провесена на малакофа си, съхнеше на слънце и меланхолически се полюляваше праната рокля. Генерал Варлаам, блед, презеленял, запенен, с наострени подстригани мустаци, с изложена Сахара на слънцето, която сега лъщеше заслепително от пладнешките лъчи, ходеше бързо назад-напред по двора, последван от Хаджи Смиона, който чакаше да му отмине малко гневът, за да се не оплете в някоя безполезна, разправия. — Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив? — попита изведнъж Варлаам, като се извърна. — На Селямсъза ли? Но Варлаам, който никога не именуваше съседа си, прибави раздражено: — На оногова, де, казвай! — Слушай, Варлааме, помирете се, казвам ти като на приятел. — Фарлам ли? — Добре е да се помирите, вярвай Бога, добре е да се помирите, по братски, по християнски — казваше покорно Хаджи Смион, който гледаше с добром да ги помири. Варлаам изгледа намръщено Хаджи Смиона. — Аз не очаквах от ваша милост такива едни совещания. — Аз, като приятел — измънка Хаджи Смион нерешително, понеже се боеше от някакво скарване. — Как? С него? Брат? Християнин? — Вярвай Бога, Варлааме, опрости г… Той се моли за прошка. (Хаджията лъжеше.) — Кой? Той? — Той, на, сега ида от тях е… убедих го и той е готов да се целувате, самичък рече, склони. — Целование с Юда? Да пази Господ, никогда! До гроба!… — Ама слушай, Варлааме! — Не слуша Фарлам. — Ама чуй ме де, една думица… — Отнюд! И Варлаам пак взе да ходи назад-напред с наведена глава и с ръцете отдире. — Варлааме — извика пак Хаджи Смион. — Слушам. — Аз и друг път съм ти казвал!… Булка! Нямам ли право? Булката нищо не отговори. Очите и се бяха впили в роклята, по която още личаха следи от два големи облака, нарисувани от котката с най-прекрасно индиго. Варлаам погледна и той роклята, изпречи се като свещ пред Хаджи Смиона и проговори гневно: — Ти от булката искаш право, а? А я попитай, какво и е на сърцето? — Знам я, знам я, тя е милостива. — Я попитай Фарлама как му се въртят облаци из стомаха? — Знам те, знам, да бях на твойто място, вярвай Бога… — Можеш ли изтърпя това кораблесокрушение на целия ми дом? — Не можа. — Би ли се примирил с такъв мръсник — предател и смертоубиец? — Аз? — Ти, де! — Умирвам! — Та и Фарлам умира, но сам си знай на душевното желание трескавицата. Чуждите хора отвън гледат в кошарата… а козата сама знае остър ли е ножът… Смей се, рекли, защо? Плачи, рекли, защо? Ех, по-добре да се смея, та да не плача. Светът е така: никого не е грижа за Фарлама. — Да, никого не е грижа за Варлаама — повтори машинално Хаджи Смион, като гледаше злополучната рокля, както и котката, които се сушаха на слънце. — Да вземе някой да ти наплеще Ингилиза не със синилява боя, ами само с чиста помия, па да му каже: иди се потъркаляй в джамфезената жълта рокля на булка Хаджийка, приимаш ли го? — Не го приимам. — Ами Фарлам как да го возприятствова? — Имаш право, недей приима, човек бъди, дръж се! — Това не е ли цяло отвергателство за честа на фамилията ми? Този смертоубиец ми обезчести леглото. — Право, човек за една чест живей! — каза Хаджи Смион. Варлаам помисли малко, па пошушна: — Знайш ли к’во? — Знам. К’во? — Не обаждай никому. — Няма да обадя никому. — Дай ми твойта… Хаджи Смион се втрещи. — Мойта? — Дай ми я! Смертоноската… — Пушката? — Тя. — Защо ти е? — Дай я. — Пълна е. — Пълна. Хаджи Смион се озърна плахо. — Мълчи, да не чуй някой. — Чувай… — Дяволът си няма работа. — Дай я на Фарлама, не се бой. — Не! — Чуй, няма да го опушна, смерт няма. — А защо ти е? — Ще ти каже Фарлам. Хаджи Смион клюмна отрицателно. — Хаджи, тоя Селямсъз е цял харсъзин… — Знам, е? — Нощеска се прехвърли през моя зид, помисли си… — Мисля. — Може някоя нощ пак да мине и да нападне фамилията. — Разбирам. Лани Геревица, копачката на гюла му, нали го вика на общината?… Пази си честта, Варлааме. — Дай тогава смертоноската! — Да ме пази Господ! — Няма да го убия совсем, ще го уплаша само, не си ли ми приятел? — Не, не, с пушка не си играй, пази си честта Варлааме! И Хаджи Смион бързешката изскокна из вратнята. Кога се отдалечаваше от улицата, той пак зачу силни крясъци, които възлизаха до облаците. Примирието се свърши. Почваше се решителният бой между двамата генерали — с батареите им. 1jjr1mjqwnvcnvs0y76n41i72kupeie 0 6388 18681 2026-05-19T21:30:57Z Lordakryl 2149 Нова страница: „{{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата | автор = Иван Вазов | previous = [[../X. Убедителност на един сладкодумник|X. Убедителност на един сладкодумник]] | next = [[../XII. Волтерианци и елинисти|XII. Волтерианци и елинисти]] }} Хаджи Смион полека...“ 18681 wikitext text/x-wiki {{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата | автор = Иван Вазов | previous = [[../X. Убедителност на един сладкодумник|X. Убедителност на един сладкодумник]] | next = [[../XII. Волтерианци и елинисти|XII. Волтерианци и елинисти]] }} Хаджи Смион полека и машинално влезе в кафенето. Там седяха доста посетители, от които неколцина познати нам вече. Йотата им разказваше с голямо въодушевление приключението тая заран, което беше развълнувало целия град. Хаджи Смион седна тихо и заслуша. — Не ще, та не ще!… — продължаваше Иванчо. — Тогава не се стърпях, ами му рекох: „Най-после ти си баща на четиринайсет деца и прочия… какъв пример ще им оставиш? Помисли: ти си баща!“ — На Селямсъза ли? — обади се Хаджи Смион, които не можеше да се удържи и да не се похвали за доброто дело, що, извърши тая заран. — И аз сущото рекох на Варлаама, гаче сме се наговорили. Иванчо го погледна намусено, па подзе: — Но, гледам, той пак шава… „Аз, каже, това и това!“ Не! рекох му аз благодарно, господине, ти си настоятел училищний, тая чест за колко я считаш? Хаджи Смион се обади пак, като се готвеше да си изуе лявата калевра: — И аз му казах същото на Варлаама — рекох му: А бе, избраха те училищен епитроп и аз дадох глас за тебе… сега ни посрамяваш… вярвай Бога, посрамяваш ни. Иванчо махна с ръка на Хаджи Смиона, изгледа го кисело и продължи: — Тогава Селямсъзът се поубеди малко… Видях, че моите думи го жегнаха. Той ми каза: „Право имаш, Иванчо…“ — И Варлаам най-напред не лягаше, но най-подир ми каза: „Имаш право“… Се сущото! — и Хаджи Смион изгледа важно сьбранието. Иванчо погледна свирепо Хаджи Смиона и като съзря, че си е изул калеврата, за да говори, превари го: — Кажи, че го убедих целокупно, но изведнъж като каза: „Гръбнакът, не возприимам, та не возприимам: аз, този анадолски капасъзин да ми стори това безчестие на портата…“ — Сущо! И Варлаам: „Аз каже, този смертоубиец и Юда Искариотски, дето ми обезчести фамилията.“ — Мълчи бе, дивак! Епитропи! Срам за българския народ! — изкрещя Иванчо разлютен. Няколко души се изсмяха. Хаджи Смион погледна обидно на Иванчо и му каза строго: — Господине, бъди американец, благородно. Подир една минута обаче гневът му мина и той прие драговолно предложението на Иванча да играят на кончина… — Но честно и почтено — прибави Иванчо. — Американски — издума Хаджи Смион, като се намещаваше. Няколко пъти се хвърлиха книгите, а играчите мълчаха. Най-напред Хаджи Смион наруши мълчанието. — Знайш ли — попита той — как го викаха не ланския, а по-ланския кадия. — Пет и три осем и едно девет… Кого? — По-ланския… четири и четири осем… хвърляй. — Хаджи Юнузаа ли?… Хвърляй де, какво се майш? — Малката! Имаш ли да я вземеш — викна Хаджи Смион. — Дявол да го вземе, преяде ме ти! Изгори ми душичката и прочия… На! Обирай! — Пет, две… три… десет! — Голямата! Ох! — изпищя Иванчо уплашен… — Не, чакай, чакай! Девет прави… Какво десет? Долу, долу, долу голямата! — Хай кучетата да го ядат!… А пък аз го сметнах десет — очи, сбърках… На ти я! — И той ядосано шибна голямата на земята. — Занапред, моля, честно и почтено… — казваше Иванчо на следващото хвърляне, като обра голяма и малка. Хаджи Смион сече намусен. Пак заиграха. — Сега, хем бъди свидетел, Хаджи Смионе, аз благородно, по един начин… разбираш? Ще онождам играта… Чакай, тия дяволски книги не идат… Де сега да имах една деветорка!… Чакай, чакай да видя какво вземаш? Две и три пет и четири — девет — и прочия, добре, вземай. — Та ти нямаш поверение на человека — каза Хаджи Смион, като притегли под коляното си три книги от Иванчовите… — Тия дяволски спатии не идат… Хей, хей! С какво взе фантито? — Пак с фанти — отговори добросъвестно Иванчо. — Аз пък рекох — да не е с цар… Видя ми се корона — каза Хаджи Смион, като взе дама с единица и ги смеси набързо с другите си книги. Но Иванчо, без да гледа на уверенията на Хаджи Смиона, поиска да провери книгите му и да види колко са дамите му. — Право, право — казаха неколцина любители. Хаджи Смион тозчас разбърка книгите си с Иванчовите и каза ядосано: — Аз такъва игра не приимам! — Как, как, господине! Ще си пиша пет, плащай кафетата и прочия; защо разбърка книгите? Или вземаш хората за говеда? — Кой ти казва говедо, бе? Но аз не приимам докачение; играй американски. — Не открадна ли? — Кой? — Не улових ли те Два пъти? — Лъжеш! — извика Хаджи Смион. — Ти лъжеш като брадат циганин-и Иванчо захвърли книгите в очите му, с което движение бутна кафеджията, що носеше кафетата, и те се разляха по рамото на Хаджи Смиона. Не се знае какво би направил Хаджи Смион, ако да беше обут в този същи миг, Иванчо отбягна на другая край и зашепна на Миронча: — Мирончо, сега кажи ми: кое е по-велико докачение? Аз мисля, че гръбнакът. Мирончо нищо не отговори. — Според тебе, кое е по-неутерпимо докачение? — попита настойчиво Иванчо. Мирончо го изгледа безстрастно. — Гръбнакът ли? — попита почервенял от досада Иванчо. Мирончо мълчеше. — Или котката, тоест — прибави той упорито. После като промени гласа си, попита поверително: — Чете ли сàтирето. Мирончо го изгледа вътрешно. — Страшно са усмехотворствовали Варлаама и прочия… Чете ли го? Но Мирончо, който не можеше да гледа носа на Йотата, извърна се и се услуша в друг един разговор. Иванчо цял почервеня от гняв, обърна се към стената и избъбра: — Тоя горделивий Дарий ще му разтворя магарешките уши, но чакай! Той не смея да го нападне явно, защото помнеше случката с мангала, но реши да го смути в някой заплетен въпрос, например по правописанието, за което и ставаше прение сега в един кът на кафенето. eevwoks3fwgaj21rz9oucm69hy25s4b 0 6389 18682 2026-05-19T21:32:03Z Lordakryl 2149 Нова страница: „{{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XII. Волтерианци и елинисти | автор = Иван Вазов | previous = [[../XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата|XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата]] | next = [[../XIII. Разходката|XIII. Разходката]] }} Иванчо Йотата неусетно се намести между говорещите; разгов...“ 18682 wikitext text/x-wiki {{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XII. Волтерианци и елинисти | автор = Иван Вазов | previous = [[../XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата|XI. Хаджи Смион и Иванчо Йотата]] | next = [[../XIII. Разходката|XIII. Разходката]] }} Иванчо Йотата неусетно се намести между говорещите; разговорът, захванат по повод на коня на Ивана Болъшъка, се беше обърнал вече на прение по правописанието. Учител Гатю, известен волтерианец, поразяваше безпощадно няколко благочестиви букви, завещани от старината. Съюзниците му бяха: Мирончо, Иван Бухалът, вечен обитател на кафенето; сръбналият дядо Нистор, който ако и безграмотен, занимаваше първо място в редовете на борбата; господин Фратю, голям волнодумец и патриот, и кафеджията. Като съюзници на мусикословесний Хаджи Атанасия, сладкогласния псалт и елинист, фигурираха: многоученият елинист и доктор с тартароеметико — той го даваше за всички стомашни болести — дядо Йоси; поп Ставри, верен съхранител на традициите на школата на Гърбата: той още пишеше с оксии и варии; двама безгласни, но види се, вещи слушатели, защото клюмаха много умно глава всекиму; който вземаше думата от двата лагера; и Иван Капзамалинът, мющерия на Иванча и сват на поп Ставря. Естествено Иванчо Йотата се присъедини към лагера на елинистите. Това като видя, Хаджи Смион мина към партията на волтерианците. Подидаскал Мироновски беше неутрален. Силна и разпалена ставаше препирнята, защото, при всичката кръвожадност на волтерианците, елинистите не отстъпиха ни йота; напротив, заявяваха още по-ужасни притезания. Мусикословесний Хаджи Атанасия изискваше непременно да се възвърнат на първото си почетно място в азбуката и x и Y; Петко Миразът, по-умерен, настояваше само за Th и Ы; поп Ставри беше неукротим и повеляваше да се въведат пак титлите, но най-после отстъпи и се съгласи да останат само над Бог и над Ангел; Иван Капзамалинът и двамата неми слушатели също подкрепяха тия мнения и насърчително клюмаха главите, а дядо Йоси, многоученият елинист и доктор, просто препоръчаше елиниката. Хаджи Смион, който още трепереше от гняв, като гледаше рамото си, поглеждаше често и зложелателно към Йотата, когото избиваше пот по челото. Но ехидният Хаджи Смион, за да се наслади по-скоро от отмъщението, прибърза и бутна с лакътя си учител Гатя, който в това време разпалено оборваше елинистите. Той се обърна към Хаджи Смиона и го погледна въпросително. — Ами йотата? — каза Хаджи Смион и твърде безочливо се изсмя към Иванча, от когото не се боеше вече, защото имаше на своя страна, освен учителя, дяда Нистора, който не прощаваше на Йотата, дето блажеше през коледни пости, и го гонеше с чибука, колчим приказваше неуважително за патрика; Мирончо, който презираше Иванча и го наричаше понякога „Иван Йотович ничтожний“, и кафеджията, по природа голям гонител на йотата и на мухите. Иванчо се зачерви и пламна до ушите. Учител Гатю се засмя и погледна съжалително Иванча. — Бай Иванчо, ами вашата йота какво да я правим? Това полуглумливо, полупрезрително отнасяне към йотата докачи Йотата. Той хвърли огнен поглед Хаджи Смиону, който се хилеше предателски, и отговори грубо: — Кажи, нали си даскал? Що питаш мене? Нали си даскал? — Аз казвам — пое учителят високомерно, — че и за нея трябва да кажем вечная памят, както и за дядовите попови дрипели. — Истински волтерианец — пошушна поп Ставри. — Да ме прощаваш, да ме прощаваш, — каза Иванчо гневно! — то не е се едно, йотата е друго, ти тия краставици продавай ги на дяда поп Ставри, на Иванча недей казва… за колко пари те купувам? Дядо поп Ставри погледна зверовито на докачливия си съюзник. Мнозина любопитни обиколиха двамата борци. — Следвай, Иванчо! — насърчи го Хаджи Атанасия от лагера на елинистите. — Браво! — извика несъзнателно Хаджи Смион от лагера на волтерианците. Това насърчи Иванча, а стресна малко забрутения учител Гатя, който изведнъж видя, че побе-дата не ще бъде така лесна, затуй буйно захвана да унищажава Йотата. Но Йотата му възразяваше твърде разумно и го застрашаваше, че ако иска, може да го натъпче в орехова, черупка с доказателствата си. — Докажи! — извика ядосано учител Гатю. — Да, докажи! — повтори и Хаджи Смион. — Да те видим, де — измъмра дядо Нистор, като надуваше чибука неумолимо. Иванчо се помая малко, за да съвземе силите си, и подзе сериозно: — Перво, йотата требува, защото… — Не требува за нищо! — пресече го нетърпеливо учителят. — Не трябва никоя йота на света! — изрева Мирончо. — Трябва! — извика Иванчо упорито. — Не трябва! — Трябва повече от ижето! — Не трябва никак! — извика ожесточено Хаджи Смион… — Аз в Молдовата не зная ли! Само едно и имат! Не трябва. — Молдованското е друго, православного е друго — забележи му поп Ставри. — От язик до язик разлика има — прибави с достоинство дядо Йоси. — Перво — продължи Иванчо, като хвърли заканителен поглед на Хаджи Смиона, — перво, защото йотата присъстува в черковните книги, по отцепредание и прочия… Бива ли сега да се отмятаме сиреч от старите наши славни списания? На поп Ставря се хареса тоя прием и той отвеща гръмогласно: — Не бива. — Противозаконно е, без йотата се не може — проговори с напевателен глас мусикословесний Хаджи Атанасия. — Ха, Ипократ… Иска ли питане? Не е възможно — притури с дълбокоумна усмивка дядо Йоси. — Браво! Иванчо Йотович! — извика Мирончо, който от няколко време взе да гледа Иванча като една йота, скачена с точката си чрез една тъничка чертица (защото такова очертание имаше Иванчовият труп, врат и глава на стъклата на прозореца). Иванчо изруга тайно Мирончо и продължи: — Второ, йотата не подобава да се изхвърли, защото, кажи ми, господине мой, как ще пишеш „созданiя мiра“ например. Това мъдро запитване очарова поп Ставря и той каза язвително към учителя: — Така, созданiя мiра… та Бог знай, те не вярват и в созданiя мiра, волтерианците. — Третю — продължи с растяще въодушевение Иванчо, — третю, йотата е една красота на граматиката, както е очевидно, например… Учител Гатю се изкикоти яката. — Красота на граматиката? Браво! Например? — Например — подзе Иванчо, като се озърташе, пиши например: Хаджи Атанасия с иже — няма никакъв вкус, не стои хубаво; ако ли го пишеш с йота, по си има прилика, гаче си е родено така. Мусикословесний Хаджи Атанасия цял почервеня от самодоволство, като видя, че името му послужи за доказателство необоримо. — Без йотата не се може, какво си играйте — каза той, — аз ви харизвам най-после x и Th и, но за i-то умирам!… Рекох. — Аз жертвувам Ы-то, но i-то да си остане — каза Пощянката. — И аз на поврага пращам титлите на гърбата, но i-то не давам, анатема, който го бутне, то ни е вярата! — каза гръмогласно поп Ставри, увлечен от либерализма на съюзниците си. — Нафиле, не отбирате нищо — отговори безнадеждно дядо Йоси. Иванчо тържествуваше. Той намери горещо подкрепление в своите съюзници, когато учител Гатю още от рано се умори, защото не видя някаква облага от своите. Той беше генерал без войска. Дядо Нистор даже му измени: той само надуваше чибука и клюмаше на поп Ставря одобрително; Мирончо не внимаваше твърде, защото презираше всичко освен възточния въпрос; кафеджият бе седнал с Ивана Капзамалина да играе на табла, и то в разгара на борбата; а господин Фратю се плезеше в огледалото и се мъчеше да се огледа зад ушите. Головратът пък беше впил очи в белите тебеширени драски на вратата и когато учител Гатю се обърна към него и поиска с поглед одобрението му на думите си, той отговори сериозно: — Тъкмо седемдесет и осем кафета. Оставаше един верен съюзник-Хаджи Смион, който беше къс в граматиката — друго нещо, ако се касаеше за политически въпрос, — а подидаскал Мироновски стоеше неутрален. Но на връх триумфа на Иванча му скимна да извика победоносно: — Долу Волтер! Долу гръцкия патрик! — Мълчи там! — извика свирепо дядо Нистор, като замахна с чибука си да го удари. Това внезапно застъпване за Волтера ободри учителя. — Да живее Волтер! Йотата долу! — извика той пламнал и се закани да го наплеще в една дописка, задето беше увил в един школски вестник червен пипер. — Долу антихрист! — извика пак дядо Нистор, като махаше с чибука сърдито на Иванча; после, като се извърна към Хаджи Атанасия и поп Ставря, издума сопнато: — А? Тия кратуни нищо не отбират, аз само седя, та ги слушам! — Няма старото учение, няма — каза Хаджи Атанасия, като отваряше вратата. — Нафиле, нафиле — продума дядо Йоси съкрушено, като излазяше. ocbwf83dqsu81pxhc94wginvncqva4u 0 6390 18683 2026-05-19T21:57:52Z Lordakryl 2149 Нова страница: „{{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XIII. Разходката | автор = Иван Вазов | previous = [[../XII. Волтерианци и елинисти|XII. Волтерианци и елинисти]] | next = [[../XIV. Въздухът трепери|XIV. Въздухът трепери]] }} Подир обяд дружината пак се събра и, с изключение на двама волтериа...“ 18683 wikitext text/x-wiki {{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XIII. Разходката | автор = Иван Вазов | previous = [[../XII. Волтерианци и елинисти|XII. Волтерианци и елинисти]] | next = [[../XIV. Въздухът трепери|XIV. Въздухът трепери]] }} Подир обяд дружината пак се събра и, с изключение на двама волтерианци и на повечето елинисти, упъти се към манастира, разходка извън града. Кога минуваха покрай кръчмата на Аврамча Разпопчето, отбиха се да хвърлят по едно киселерско вино, което беше най-прочутото, защото от него си купуваха даскалите. Оттам се упътиха към Караджовския кладенец, дето цялата дружина се хвана на хорото, което Мирончо поведе и завъртя два пъти около чешмата. От хорото Мирончо ги поведе към Капана и без да каже нещо, шопна се в двора му, и всички след него. Капанът имаше тоя ден визита и двете му стаи бяха натъпкани с гости, насядали по турски край стените. Дружината се здрависа с чорбаджията и с домакините му и се намести, както можа. Мирончо се мушна грубо в къта, като настъпа крака на Цочка чорбаджи и окаля чорапа му с чепика си; Иванчо, изут, като дребен, по-лесно се настани въз две колена, принадлежащи на разни стопани; Хаджи Атанасия, както и другите се наместиха между жените. Хаджи Смион, също по калцуни, един се намери прав, като се озърташе ухилено, но щом съзря Миронча в къта, упъти се към него и седна в обятията на Цочка чорбаджи, без да се усети. Види се, Капановият пелинаш не падаше подолу от Аврамчовия, защото когато дружината се намери пак на улицата, Мирончо закрачи по военно и всичките го подражаха, като викаха тихо: раз, два, три! раз, два, три! Сам Хаджи Смион, който беше чул руската команда в Букурещ на 1848 г. когато Киселев управляваше Влашко, надзираше вървежа и правеше строги забележки: — Иванчо, право! Даскале, навътре! дядо Хаджи, по-скоричко, по руски. И всичките: раз, два, три! раз, два, три! Женорята, що стояха на портите, се поуплашиха от тая войнствена дружина, но по-младите от тях се изкикотиха, като видяха Миронча напред, навел глава, и: раз, два, три! раз, два, три! И всички след, него повтаряха същото. А рояк деца отдире им крачат и: раз, два, три! раз, два, три! Но войнственият изглед на дружината се разтури като от магическа тояжка пред вида на аления фее на онбашията, който се зададе от един завой на отсрещната улица. Хаджи Смион храбро посрещна турчина, поздрави го усмихнато и го попита за здравето му и за времето. — Защо се боите? — каза той, като отмина правителственият човек. — И той е человек като всичките хора. — Бог го убил, агарянецът не е човек — избъбра Хаджи Атанасия. — То се зае, не е човек, аз само тъй рекох… — отговори сухо Хаджи Смион. Най-после дружината стигна на зелената поляна пред манастира и насяда на тревата, още шумна и занята с разговори. Мирончо следваше да разправя на Хаджи Смиона и на едного още гайтанджия някаква смешна молдованска история; Иван Стамболлият и Головратът се разговаряха за цената на преждата от три нишки; учител Гатю и Иванчо Йотата пак се бяха счепкали по правописанието, но господин Фратю се намеси, като заговори по французки с учителя, тоест изчете първите редове от „Телемаха“: Саlypso ne pouvait se consoler du deparat d’Ulysse и пр.… за да мами гайтанджиите, нещо, което разсърди крайно Иванча, които покрай Мирончовата гордост мразеше и влашкия език; а Хаджи Атанасия увещаваше Чона Пощянката да припознае патриархията, защото тя дава мирото. Само подидаскал Мироновски идеше още дълбоко замислен върху името си, което най-напред беше Милчев (в Ловеч), Мирович (в Тетевен), Миронов (в Щип) и най-сетне Мироновски (Селямсъзът го наричаше вече Мироносовски). Най-после предложиха да попее Мирончо. Това внимание подокачи мусолюбивий Хаджи Атанасия, също славен по своето сладкогласие в черквата. — Коя? — попита Мирончо. — „Де си, гълъб, де“ — отговори Пощянката. Мирончо нищо не отговори, навъси се, свали тържествено феса си и като примигна Хаджи Смиону, продума набързо: — Хаджи, приглашай ми. — Всички ще приглашаме — отговори Хаджи Атанасия. Мирончо устреми очи към облаците и запя: Где си, гълъб, где? Кой те облак скри? Ревност ме яде, Ще ме умори! Чудно високо издигаше гласа си певецът, засукваше го, изтъняваше го, сваляше, пак гръмваше, пак сваляше любовно-въздихателно и цялата дружина приглашаше на последния стих на куплета. Зефирът пое тая приятна хармония, отнесе я в листата на върбите и орехите, смеси я с шума на реката и я разходи до спалнята на игумена, комуто смути послеобедната дрямка. След Мирончо пяха още неколцина, а на реда си и Хаджи Атанасия изпя едно ново херувико. Учител Гатю се беше изкачил на един голям камък, който наричаха „Волът“. — Даскале, кажи слово оттам — извика Иван Бухалът. — Върху кое? — За което щеш — обади се. Головратът. — За греха на Адам и Ева — рече Мирончо и се изсмя. — За победений Никифора — обади се Хаджи Смион и погледна убийствено иронически Йотата (Хаджи Смион беше вещ в българската история, с която се беше запознал само чрез песента „Поискал гордий Никифор“). — За малкия пост, дето иде — каза предпазливият Хаджи Атанасия, защото се боеше от такива песни, които можеха да му донесат беда на главата. — За свободата — извика господин Фратю, като бутна учителя и се качи той на „Волът“. — За свободата, за свободата! — всички извикаха с възторг, защото господии Фратю минуваше за пръв оратор. Господин Фратю се одушеви, устреми ръце и очи към небето и настръхна, и с една театрална поза започна тържествено-високопарно, в тона на оная епоха: — Братя! Въздухът трепери! Балканът се тресе и доловете ехтят от реванието на балканский окований лев! Liberté, О, Liberté! Ще дойде време и ти да царуваш в тия прекрасни места, дето се вей инферналний полумесец на наший петвековен неприятел и тиранни! Скоро по величествените върхове на тая стара майка (той посочи Стара планина), дето се е проливала цели столетия българска кръв, ще се развее гордий пряпорец на българский герой, внук на славний Крума, Асеня и Симеона; вече пукна първата пушка на нашето Liberté, а знаете ли какво казва нейний гръм? — Ставайте, храбри българи! Доста робство и тиранство! Братя! Въздухът трепери!… — Да живей България! — извика възторжено учител Гатю. — Даскале, хай на конака с мене, вика те беят! — каза някой груб глас по турски. Всички с ужас се отстраниха пред заптието, което се промъкна между тях. 7zd2l8ymo825o4elg8jxw0ksidhi3q5 0 6391 18684 2026-05-19T21:59:07Z Lordakryl 2149 Нова страница: „{{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XIV. Въздухът трепери | автор = Иван Вазов | previous = [[../XIII. Разходката|XIII. Разходката]] | next = [[../XIV. Въздухът трепери|]] }} Ораторът все стоеше прав на камъка, вкаменен и недвижим като древната Галатея! Хаджи Смион се сгуши зад...“ 18684 wikitext text/x-wiki {{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XIV. Въздухът трепери | автор = Иван Вазов | previous = [[../XIII. Разходката|XIII. Разходката]] | next = [[../XIV. Въздухът трепери|../XIV. Въздухът трепери]] }} Ораторът все стоеше прав на камъка, вкаменен и недвижим като древната Галатея! Хаджи Смион се сгуши зад дебелия дънер на ореха; Хаджи Атанасия се затули зад Миронча, комуто бравото замръзна на устата; останалите зяпаха смаяни. Заптието повтори заповедта. Учител Гатю се посъвзе малко от първото смайване, облече се, пошушна на подидаскала: „Всичко прикрий“, и продума твърдо: — Да вървим, Хасан ага. И тръгнаха. Изпоплашенята дружина се поокопити малко; подидаскал Мироновски удари през лозята и се изгуби. Сбраха се на куп и се съветваха. — Защо викаха даскала? — попита Иван Капзамалинът с побелял нос. — Как защо? Глух ли беше? Аз добре рекох да се каже слово за пост… Ето ви вам едно „въздухът трепери!“ и „да живей България!“ — каза мрачно Хаджи Атанасия. — Не вярвам да е за словото — каза Мирончо. — Как? Ами? — Беят, за да можеше да чуе словото от конака, трябваше да има уши, малко по-длъжки от магарешките, а Хасан ага да е някой магесник да хвъркне тъй скоро тука. Па и Фратя щяха да вземат. — Друго е, даскалът ще е забъркал някоя каша — пошушна важно Пощянката… — Тоя човек го вземаха от пътя, без да попитат кой е и отде е, и го направиха даскал… Ще изгорят селото. Прости работи. — Не се бойте, братя, кураж! — каза господин Фратю, като се озърташе плахо. — Де Хаджи Смиона? — попита един. Всички се огледаха. — Бегал е някъде. — Ето го! Хаджи Смион се показа от дънера на ореха, гологлав и побелял. — Отидоха ли? — попита, а като се озърна, прибави: — Е, сега? — Казвайте! — обади се Мирончо със сериозен вид. — Аз бягам — издума Хаджи Смион. — Бягаш? — Няма защо да бягам; който е надробил попарата, той да си я яде — каза Хаджи Атанасий сурово. — Аз нищо нямам на душата си, политиката не ми трябва — проговори Иван Капзамалинът покорно. — И аз също — продума Иван Бухалът с безгрижен вид. — Моята политика е записана на качулката ми, нека дойде беят, и той ще я прегърне, сакраменто дио! — каза Мирончо. Иванчо нищо не продума; но господин Фратю се обади: — Не се грижете, братя, свободата иска жертви… — Какво дириш там, Хаджи? — попита Мирончо. — Феса си. — Сега до него ли е останало? Ела! — Защо? — Да се съветваме какво да правим. — Аз бягам. — Бягаш ли? — Бягам. — Ти си полудял! — Не съм полудял! — Ами ние всички остаяме. — Аз бягам. — Сам? — Не, с феса си — каза той, като диреше. — Как? Ами булката и децата? — попита Хаджи Атанасия. Хаджи Смион го погледна смаяно. — Коя булка и кои деца? — Твоите! — Моите? Ах, добре каза, не бягам никъде; дето обесят тях, там и мен… Но де ми фесът? Чорт! И той хвана да гледа по главите на другарите си, после каза: — Трябва да го е откраднал оня. — Да, даскалът го взе — отговори Головратът. — Ами неговият? — Ей го там на клона… вземи го, Хаджи, па да вървим — каза Мирончо. — Аз? Пази, Боже. — Вземи го, се едно. — Луд ли съм? Фесът на бунтовник! Ух! — И той се хвана за главата. — Що е? — попита Мирончо, като видя бледавината му. — Та той сега е с моя фес пред бея, загубен съм!… — Хаджи, кураж, свободата скъпо се купува — продума зловещо господин Фратю. Хаджи Смион го изгледа смаяно и попита съвсем смутено: — Ами ако ни хванат? — Ако ни хванат, ще ни вържат — отговори кисело Мирончо. — Ще ни вържат? — После ще ни турят клупа. — После? — После ще го теглят, и свършено. — Разбира се. — Аз бягам. — Накъде? — В балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра, и ще се бия. При всичката сериозност на положението, другарите се изкискаха на тая внезапна войнственост у Хаджи Смиона. Но Иван Стамболлият го поуспокои: — Да ни обесят — не вярвам, какво сме сторили, та да ни обесят? Може само две-три нощи да нощуваме в гълъбарника, додето се изпита работата. — То нищо — каза Хаджи Смион понасърчен, — чисти сме, слава Богу, да вървим, че щото Бог даде… не бойте се. Но завчас се спря и се обърна към Йотата. — Иванчо! — Що е? — Дай да променим фесовете, тоя е окалъпен и по ти мяза. — Не ща го — отговори благоразумно Йотата. — Вярвай Бога, мяза ти. Иванчо си тури ръцете и отбягна от посегателната ръка на Хаджи Смиона. — Нà го тебе, Хаджи Атанасия. — Молим, молим, молим! Аз, стар човек, с такъв фес? — И на мене не става — каза Хаджи Смион и погледна грабителски към Иванча, па прибави: — А бе, какво има? От един фес ли се боиш? През гъсталака се съгледа, че идат хора. — Заптиета! — извикаха неколцина. — Сакраменто дио! — каза Мирончо със сериозен вид. — Тия агарянци са големи скотове, може да ни спримчат и да ни съсипят по съдове, поразено време!… Па тогава иди гледай Цочка чорбаджи. — Тебе що ти е? Имаш патенто, ами ние, горките — каза плачевно Хаджи Атанасия… — Ах, „въздухът трепери“ де ги сега да ги видя — каза той, като диреше с поглед учител Гатя и господин Фратя. По лицето на Миронча веднага се появи някаква нерешителност. Той побледня. — Ако би да идат за нас, елате да се затворим в манастира — каза той, като се взираше в гъсталака. Всички го изгледаха като изумени. — Да се затворим в манастира и да се браним — продължи той, — кулите имат мазгали, а у дяда игумена има джепане за цяла войска… Цял Севастопол е тук! Нека само да посмеят тия магарета… ще ги натъркаляме като кучета, па тогава в планината… Изражението на Мирончовото лице беше станало страшно. Всички гледаха с ужас Миронча. — Де Фратя? — попита той, за да вземе мнението му. Господин Фратя го нямаше. Той беше се изгубил като дим из средата им. Едвам след една минута съгледаха само пискюла на феса му, който ту се подмяташе нагоре, ту изчезваше там някъде из бостаните. — Бяга! — всички извикаха с негодувание. — „Въздухът трепери!“ Де го сега? — викна побеснял Хаджи Атанасий. fej620akrt12d8ml12aad62lngb51aw 18685 18684 2026-05-19T21:59:28Z Lordakryl 2149 18685 wikitext text/x-wiki {{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XIV. Въздухът трепери | автор = Иван Вазов | previous = [[../XIII. Разходката|XIII. Разходката]] | next = [[../XV. Господин Фратю|XV. Господин Фратю]] }} Ораторът все стоеше прав на камъка, вкаменен и недвижим като древната Галатея! Хаджи Смион се сгуши зад дебелия дънер на ореха; Хаджи Атанасия се затули зад Миронча, комуто бравото замръзна на устата; останалите зяпаха смаяни. Заптието повтори заповедта. Учител Гатю се посъвзе малко от първото смайване, облече се, пошушна на подидаскала: „Всичко прикрий“, и продума твърдо: — Да вървим, Хасан ага. И тръгнаха. Изпоплашенята дружина се поокопити малко; подидаскал Мироновски удари през лозята и се изгуби. Сбраха се на куп и се съветваха. — Защо викаха даскала? — попита Иван Капзамалинът с побелял нос. — Как защо? Глух ли беше? Аз добре рекох да се каже слово за пост… Ето ви вам едно „въздухът трепери!“ и „да живей България!“ — каза мрачно Хаджи Атанасия. — Не вярвам да е за словото — каза Мирончо. — Как? Ами? — Беят, за да можеше да чуе словото от конака, трябваше да има уши, малко по-длъжки от магарешките, а Хасан ага да е някой магесник да хвъркне тъй скоро тука. Па и Фратя щяха да вземат. — Друго е, даскалът ще е забъркал някоя каша — пошушна важно Пощянката… — Тоя човек го вземаха от пътя, без да попитат кой е и отде е, и го направиха даскал… Ще изгорят селото. Прости работи. — Не се бойте, братя, кураж! — каза господин Фратю, като се озърташе плахо. — Де Хаджи Смиона? — попита един. Всички се огледаха. — Бегал е някъде. — Ето го! Хаджи Смион се показа от дънера на ореха, гологлав и побелял. — Отидоха ли? — попита, а като се озърна, прибави: — Е, сега? — Казвайте! — обади се Мирончо със сериозен вид. — Аз бягам — издума Хаджи Смион. — Бягаш? — Няма защо да бягам; който е надробил попарата, той да си я яде — каза Хаджи Атанасий сурово. — Аз нищо нямам на душата си, политиката не ми трябва — проговори Иван Капзамалинът покорно. — И аз също — продума Иван Бухалът с безгрижен вид. — Моята политика е записана на качулката ми, нека дойде беят, и той ще я прегърне, сакраменто дио! — каза Мирончо. Иванчо нищо не продума; но господин Фратю се обади: — Не се грижете, братя, свободата иска жертви… — Какво дириш там, Хаджи? — попита Мирончо. — Феса си. — Сега до него ли е останало? Ела! — Защо? — Да се съветваме какво да правим. — Аз бягам. — Бягаш ли? — Бягам. — Ти си полудял! — Не съм полудял! — Ами ние всички остаяме. — Аз бягам. — Сам? — Не, с феса си — каза той, като диреше. — Как? Ами булката и децата? — попита Хаджи Атанасия. Хаджи Смион го погледна смаяно. — Коя булка и кои деца? — Твоите! — Моите? Ах, добре каза, не бягам никъде; дето обесят тях, там и мен… Но де ми фесът? Чорт! И той хвана да гледа по главите на другарите си, после каза: — Трябва да го е откраднал оня. — Да, даскалът го взе — отговори Головратът. — Ами неговият? — Ей го там на клона… вземи го, Хаджи, па да вървим — каза Мирончо. — Аз? Пази, Боже. — Вземи го, се едно. — Луд ли съм? Фесът на бунтовник! Ух! — И той се хвана за главата. — Що е? — попита Мирончо, като видя бледавината му. — Та той сега е с моя фес пред бея, загубен съм!… — Хаджи, кураж, свободата скъпо се купува — продума зловещо господин Фратю. Хаджи Смион го изгледа смаяно и попита съвсем смутено: — Ами ако ни хванат? — Ако ни хванат, ще ни вържат — отговори кисело Мирончо. — Ще ни вържат? — После ще ни турят клупа. — После? — После ще го теглят, и свършено. — Разбира се. — Аз бягам. — Накъде? — В балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра, и ще се бия. При всичката сериозност на положението, другарите се изкискаха на тая внезапна войнственост у Хаджи Смиона. Но Иван Стамболлият го поуспокои: — Да ни обесят — не вярвам, какво сме сторили, та да ни обесят? Може само две-три нощи да нощуваме в гълъбарника, додето се изпита работата. — То нищо — каза Хаджи Смион понасърчен, — чисти сме, слава Богу, да вървим, че щото Бог даде… не бойте се. Но завчас се спря и се обърна към Йотата. — Иванчо! — Що е? — Дай да променим фесовете, тоя е окалъпен и по ти мяза. — Не ща го — отговори благоразумно Йотата. — Вярвай Бога, мяза ти. Иванчо си тури ръцете и отбягна от посегателната ръка на Хаджи Смиона. — Нà го тебе, Хаджи Атанасия. — Молим, молим, молим! Аз, стар човек, с такъв фес? — И на мене не става — каза Хаджи Смион и погледна грабителски към Иванча, па прибави: — А бе, какво има? От един фес ли се боиш? През гъсталака се съгледа, че идат хора. — Заптиета! — извикаха неколцина. — Сакраменто дио! — каза Мирончо със сериозен вид. — Тия агарянци са големи скотове, може да ни спримчат и да ни съсипят по съдове, поразено време!… Па тогава иди гледай Цочка чорбаджи. — Тебе що ти е? Имаш патенто, ами ние, горките — каза плачевно Хаджи Атанасия… — Ах, „въздухът трепери“ де ги сега да ги видя — каза той, като диреше с поглед учител Гатя и господин Фратя. По лицето на Миронча веднага се появи някаква нерешителност. Той побледня. — Ако би да идат за нас, елате да се затворим в манастира — каза той, като се взираше в гъсталака. Всички го изгледаха като изумени. — Да се затворим в манастира и да се браним — продължи той, — кулите имат мазгали, а у дяда игумена има джепане за цяла войска… Цял Севастопол е тук! Нека само да посмеят тия магарета… ще ги натъркаляме като кучета, па тогава в планината… Изражението на Мирончовото лице беше станало страшно. Всички гледаха с ужас Миронча. — Де Фратя? — попита той, за да вземе мнението му. Господин Фратя го нямаше. Той беше се изгубил като дим из средата им. Едвам след една минута съгледаха само пискюла на феса му, който ту се подмяташе нагоре, ту изчезваше там някъде из бостаните. — Бяга! — всички извикаха с негодувание. — „Въздухът трепери!“ Де го сега? — викна побеснял Хаджи Атанасий. ttszxu485vg7eszpcdkgewno2lxmm58 0 6392 18686 2026-05-19T22:00:31Z Lordakryl 2149 Нова страница: „{{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XV. Господин Фратю | автор = Иван Вазов | previous = [[../XIV. Въздухът трепери|XIV. Въздухът трепери]] | next = [[../XVI. Варлаам пръска прокламации|XVI. Варлаам пръска прокламации]] }} И наистина господин Фратю, като един африкански ураган,...“ 18686 wikitext text/x-wiki {{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XV. Господин Фратю | автор = Иван Вазов | previous = [[../XIV. Въздухът трепери|XIV. Въздухът трепери]] | next = [[../XVI. Варлаам пръска прокламации|XVI. Варлаам пръска прокламации]] }} И наистина господин Фратю, като един африкански ураган, като един буен вихър, който се носи лете по полето, летеше върло през бостаните, през нивята, през ливадите, и оставяше подире си някакво шумене из разклатения въздух. Той не усети как прескочи две широки воденични вади, няколко грамади — огради на лукови бостани; той премина на два скока Дълга могила, не видя исполинския Карачомаков орех, който го зашлевуши с клоните си, и приближи до селото. Но се спря и се озърна слисан накъде да удари. Веднага някаква мисъл го обзе и той хукна пак. Дългото му сетре се развяваше като едно победоносно знаме, а пюскюлът му все показваще вид, че се стреми да хвъркне към небето. При чорбаджи Цочковата кошара го спогнаха овчарски псета, понеже подплаши стадото. Но господин Фратю им остави за плячка един къс от полата си и продължаваше бега си. Когато дойде запъхтян до край селото, господин Фратю остави царския път, зави и влезна в село през чорбаджи Цачовата градина, двата зида на която взема с пристъп, от нея той се хвърли в Хаджи Димовия гюл и се вмъкна в Шашовия двор, след люд бой със затрънения плет, който остави славни рани на сетрето му, покачи се по ниската стреха на дядо Постоловата къща и скокна в една потулена, тясна сляпа уличка, която опираше на Баторовата вратня. Баторовият двор само го делеше от дома му, но Баторът и Баторката бяха сълудничави и страшно се мразеха с Фрятюви, и когато го видяха на двора си, спогнаха го, Баторът с шестака, а Баторката с хурката и с кучетата, и с гъските, но господин Фратю се покатери чевръсто по стълбата, която беше опряна на лозата им, хвърли се на керемидите, които изпротестираха под краката му, и се спусна у тях си по клона на Баторовата череша, който се пак вдигна, като отнесе със себе си хвъркатия пюскюл, във вид на транспортен откуп. Оттам се покатери по стълбите, мина през пруста на чардака със същия урагански вид, втурна се в новата соба, отвори раклата, дето стояха неизпразнени от две години бащините му сребърни кобури, което като видя майка му, която го подири уплашена, изписка, но господин Фратю не пипна оръжието, а измъкна из ъгъла една книга с пепелява завехтяла корица, с надслов „Горски пътник“; после друга една зелена брошурка с название „Хайдут Янчо“; после два сплути вече от четене броя „Бъдащност“; после „Глас едного българина“; после „Райна Княгиня“; после един брой и половина „Народност“; после картината на окована България, от Мутевски; и най-после няколко ръкописни бунтовни песни, между които и „Поискал гордий Никифор“, като свали от стената и портрета на покойния Хаджи Нонча, който, казваха, приличал много на Тотя. И всичкото това го смачка, сви, сграбчи и хвърли в огъня под котела, в който варяха вапцилка от орехови кори. Като се свърши това autо-da-fе, господин Фратю се възкачи и скри в сламника, като поръча през една дупка на слугинята-бабичка да иде на кладенеца и да разбере каква е политиката, а ако я попита някой за него, да каже, че е отишъл нанякъде, например — на баните. knb2xeh4m4bfy25kalptuwtheh9x1az 0 6393 18687 2026-05-19T22:01:25Z Lordakryl 2149 Нова страница: „{{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XVI. Варлаам пръска прокламации | автор = Иван Вазов | previous = [[../XV. Господин Фратю|XV. Господин Фратю]] | next = [[../XVII. Не само инженерите правят лоши мостове|XVII. Не само инженерите правят лоши мостове]] }} На поляната пред манаст...“ 18687 wikitext text/x-wiki {{Творба | заглавие = [[Чичовци]] | част = XVI. Варлаам пръска прокламации | автор = Иван Вазов | previous = [[../XV. Господин Фратю|XV. Господин Фратю]] | next = [[../XVII. Не само инженерите правят лоши мостове|XVII. Не само инженерите правят лоши мостове]] }} На поляната пред манастира дружината стоеше нащрек. Вместо заптиета, зададе се Димо Казакът. — Казак! Казак! — всички се развикаха и го посрещнаха. — Помия — каза той запъхтян. Всички се изгледаха уплашени. Той си отдъхна и прибави: — Тарилйомът я оцапа!… Поразеникът! — Ха, то ще е за гръбнака, нали? — попита бързо Хаджи Атанасий. Казакът го изгледа свирепо: — За него, зер, вземал, та си го намъкнал в гърлото и се удавил — каза той сурово. — Не вярвам нарочно да го е направил това — забележи Хаджи Смион. — Но защо викаха даскала? — попита Иванчо Йотата. — Вързаха ли го? — попита Хаджи Смион. — Защо ще го вържат даскала? — изрева грубо Казакът. — Даскала го вика за друго беят… — Знам, знам — пресече го досетливият Хаджи Смион, успокоен вече, — да му прочете някоя вехта тапия, и той е къс в учението като мене. — Каква тапия вехта? — изгърмя зверовито Димо казакът. — Каква тапия? Прокламация! Прокламация от букурещкия комитет! Всички се втрещиха. И Димо Казакът взе да им разправя развълнувано, че днес подир пладне Варлаам залепил извън на вратнята си една прокламация с образа на Тотя войвода, както разправят, и Селямсъзът, като разбутал любопитните, които я чели, отишъл, та я занесъл тичешком на бея. Това страшно учуди всичките, защото никога не би помислили, че тоя смирен Варлаам бил такова опасно същество; най-паче Хаджи Смион се уплаши, като си науми, че днес беше у Варлаама, който му иска даже и пушката, което и обади на другарите си. Мирончо се разкрещя и изпсува „предателя“ Селямсъз, като се закле, че кога да е ще го обеси на портата му, като Варлаамовия гръбнак; Иванчо също изказа негодуванието си против „народното предателство“ на Селямсъза, като изруга и невежествения Варлаам, който не е роден за бунтовник, но биде страшно поразен, когато Казакът му каза, че онбашият го търсил, защото нощеска до заранта светяла свещ в стаичката му над бакалницата, което породило съмнение. Другарите си зашушнаха и погледнаха подозрително на гузните двама души, съвсем като листо разтреперани от страх. Подир минутно съвещание дружината промени плана и реши да иде в града. — Направете се да ви няма, доде се разбере работата. Сбогом! — каза Мирончо строго на двамата души, като им посочи къде Стара планина. Двамата приятели останаха няколко време поразени и се гледаха в очите, без да си продумат. Хаджи Смион с учител Гатювия фее на глава, смутен, замаян и изгубен, хвърли най-сетне бърз поглед към посоката, дето бяха изчезнали другарите, и наведе глава още по-отчаяно. Иванчо Йотата пръв наруши мълчанието. — Дай совет, Хаджи. Хаджи Смион го изгледа упорито. — Какъв совет? — попита той сопнато. — Къде да се крием? — С тебе? Да ми изгориш душичката! — Слушай, любезний приятелю — каза тоя път с покорен вид Иванчо. — Какъв любезен и какъв приятел? Аз те не познавам! — Ама чувай бе, брате, не се бой от мене. — Ами какво пишете нощеска? — Не прокламация, брате мой? — Кому ги продаваш? Иди си! — Не бе, брате мой, чакай да ти обадя. Хаджи Смион го изгледа високомерно и недоверчиво. — Казвай, нямаш ли пръст в прокламацията? — Нямам, нали ти казвам? — каза Иванчо с шепнене. — С Варлаама не си ли едно? — Не, брате мой — каза убит Иванчо. Хаджи Смион помисли. — Закълни се, че нямаш пръст. — Заклевам се, на! — И Иванчо се прекръсти. — Закълни се според закона. — Как? — Речи: да ми капнат и двете очи, ако зная нещо. Иванчо се закле, па попита тайнствено: — Ами ти нямаш ли някакво известие и прочия?… — Отнюд… Ами аз какво да правя сега? — Да бягаме бе, брате, да бягаме! — Да бягаме? — Да бягаме в планината — каза Иванчо плахо. — Добре, в планината. Ами булките? Не, не тогава ще речат: истински бунтовници… Па ако ни хване Филип? Пази, Боже, трябва да се бием с турците! — Ами к’во? Не се страхувай от мене, бе, брате мой. Хаджи Смион щеше да каже нещо, но изведнъж помисли и продума: — Закълни се пак. Иванчо пак се закле. — Ела сега да идем да се крием в „Дупката“. Оттам се гледа навсякъде, тя е до планината. Па ако ми изгориш душицата… И тръгнаха бързо през ливадите към Бели яр. nl2b1xsn46x4f5cr1d9q9unn91hk73q