Скала (Област Бургас)
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия се нуждае от подобрение.
- За другото българско село с име Скала, вижте Скала (Област Силистра).
Скала е село в Югоизточна България. То се намира в община Сунгурларе, Област Бургас.
Скала (Област Бургас) | |
---|---|
![]() |
|
Данни | |
Област: | Бургас |
Община: | Сунгурларе |
Население: | 20 (13/09/2005) |
Надм. височина: | ? м |
Пощ. код: | 8462 |
Тел. код: | 05572 |
Геогр. положение: | 42° 46' сев. ш. 26° 41' изт. д. |
МПС код: | А |
Кмет или наместник | |
Име Фамилия |
Част от данните не са попълнени, но бихте могли да ги добавите.
Съдържание |
[редактиране] География
Село Скала се намира в планински район.
[редактиране] История
[редактиране] Легенда за Каябашкото блато (Скалянско езеро)
Каябашкото блато (в по-стари карти и изследвания - “Светото езеро”, “Светото блато” 1) се намира в Източна Стара планина, в източния дял на Стидовската планина2 между две разклонения на т.нар. Каябашки рид. Северно от него е разположен тесен гребен с три могилообразни възвишения, които Ж. Радев назовава от запад към изток “Могилата”, “Средната” (или “безименна”) могилка и “Калето” (вис. 576 м). Езерото (надм. вис. 497 м, дълж. ок. 1 км, шир. ок. 0,5 км и дълб. 6-7 м) е стеснено на две места, от което се създава впечатление за три езера, свързани последователно едно с друго, над всяко от които се възвисява могила. Върху южното разклонение на Каябашкия рид се намира сега с. Скала (старо Каябаш). От МокренскиАврамовския (по-рано Аврамовския) проход в непосредствена близост до Каябашката височина, но западно от нея, се простира в северна посока до р. Луда Камчия височината “Здравченица” (или “Здравчелик”, 542 м),а “Могилата” над прохода е обща за двете височини.
Необичайното, почти безотточно езеро6 навръх Каябашките височини отдавна е привличало погледите на пътешественици и изследователи7. То е локален култово-религиозен ориентир за селищата между два от най-важните проходи в Източна Стара планина (Върбишки и Ришки), който обвързва в сферата на духовния живот цял ред митопоетични мотиви и обредни действия - от него се вади кръста на Йордановден (последното понякога ставало и в “Светия дол”), там се къпят младоженците на Ивановден и ходят след приключване на обредните действия по Сирни Заговезни и Пеперуда. На Каябашкия рид югоизточно от блатото край старата селска черква се правел сбор на Св. Троица (Св. Дух) с курбан за дъжд. Вярва се, че веднъж на всеки десет години езерото взимало човешка жертва (единично сведение).
Легендата за Каябашкото блато има два печатани варианта - първият е публикуван от Илия Блъсков (1865 г.) вторият - в антологията “Българско народно творчество” (1963 г.).
...Било е по времето, когато Господ ходел по земята. Веднъж, на Великден или на Св. Троица той слязъл на това място, където някога било село Босилково. Празнично облечените моми и момци от хорото се присмели на убогия старец. От цялото село го приютила единствено бедна вдовица с две деца. Цял ред чудеса ознаменували присъствието на божествения гост в бедната хижа - говеждата лепешка в огнището се превърнала в дъхава пита хляб, разсъхналите бъчви се напълнили с вино, а кацата - със сирене. На изпроводяк той й казал да вземе най-ценното вкъщи и да си тръгне от селото, без да се обръща. Вдовицата сложила на глава решето с квачка и пиленца, взела за ръце двете си деца и потеглила на запад-югозапад към Мокренския проход. В това време Господ се върнал насред мегдана и побил бастуна (тояжката, патеричката) си сред хорото с предизвикателното предложение към някой от младите да го извади. Никой не успял и това сякаш било доказателство за греховността им - само с кутрето си Той го изтеглил, екнал гръм от внезапно бликналата силна вода, в миг селото било потопено и се образувало Каябашкото блато. Вдовицата чула гърма, забравила предупреждението и се обърнала да види какво става, но се вкаменила с решетото, квачката с пиленцата и децата в ръце.
Каменната група се виждала векове наред над Мокренския проход, докато в 1934 г. не била взривена от иманяри.
[редактиране] [[Още една легенда за блатото]]
Каябашкото блато
I
Сега там има блато, а ино време там имало село Босилково. На Света троица там ставало голям празняк и господ отишъл на туй село със скъсани дреи.
Отишъл най-напред при младите на хорото. Като отишъл там, сички млади започнали да го подиграват. Оттам отишъл дето са ва- рят курбаните. Никой не му дал ина мизя, изпъдяли го. Отива при ина крайно бедна вдовица. Рекъл той:
— Дъще, аз много огладнях!
Тя заровила в огъня ино биолско гойно и лъжела децата, че е ляб. Тя рекла:
— Да имам, дедёня, ама нямам нито ляб, нито катък! Той казал:
— Извади го, туй е житен ляп.
Изважда го и що да види: един житен ляп опечен. Той рекъл:
— Сега ша извадиш сирене.
Тя отишла и що да види: една каца пълна сирене. Донесла му. Той пак рекъл:
— И вино ша наточиш!
— Какво вино, бъчвите са разсъйнали.
— Иди, иди!
Отишла и вино донесла. Нараняли са богато. Дядото казал на вдовицата:
— Кое ти са свиди най-много? Тя рекла:
— Двете деца, ина кокошка и пилетта.
— Ша земеш децата и кокошката, ша идеш на юг към урманя и като чуйш гьрмел, да не се обърнеш назад!
И жената тръгнала.
Дядото са облякъл модерно и отишъл при сухрата. Сички го каняли. Което земе, дядото го сипвал на дреите и викал:
— Ихтибарю на дрёите.
Подминал курбаните и отива на орото при младите. Извиква ги, забива бастюня у земята и казва:
— Който й мъж, да я издърпаа! Те рекле:
— Е, кви работи сме праяли, че ина пръчка няма да издър- паме!
Отишле, с две ръце дърпали, не моят да я извадят. Той казал:
— Гледайте сега кво сгава!
Отишъл, дръпнал с кундека, прегърмяло и село Босилково по- тънало, станало блато.
Жената по туй време стигнала над Аврамово. Като чула гър- мёла, тя са обърнала и са вкаменила.
И досега стои там скалата от мрямор, пилетта с ръшетото на главата й. И децата отстрани стоят.
II
Около блатото Каябаш идин овчер пасял овцете. Видял някое эй животно и завърта с кривак да го удари. Ни сполучял и загубил кривако.
В кривако той имал двеста рубёта. Минало са време. Търгов- ците събирали овни и той отишъл с овните в Цариград. Като предал овните, излязъл в града да са разоди. Влиза в един музей и гледа закачена неговата гегя. И казал на пазача:
— Тоз кривак й мой, откъде го имате?
— Намёряйчи го у одата в Бунархисар. С како ша удостовриш че й тою?
— Оторете белезйка и ако няма двеста рубета, не е мой.
Отворяли кривако и извадяли двеста рубета. Дали му кри- вака.
Значи, таз ода, дето тече при Коябаш, отива чак при Бунар- хисар.