Потребител:Александър/Следи из планините
от Уикипедия, свободната енциклопедия
„Следи из планините“, автор Петър Осоговец (1890-1972), публикувана през 1960г. Текстът е преписан без никакви изменения, стилистични намеси и пр. В преписа на статията за дивата котка текстът не започва от началото на оригиналната статия, тъй като в книгата началото е изрязано от книгата.
[редактиране] По следите на нашите диви животни
Трябваше да се проучи какви животни има у нас по Странджа планина.
Странджа се простира на юг от Бургаския залив, здраво прегърната от Черно море, Тунджа и притоците в долното течение на Марица. Тя пресича южната ни граница близо до морето и с полите си слиза надолу из Турция, чак до Истанбул. Нашата Странджа е повече широка, гориста и хълмиста планина. Най-големият ѝ връх, Голяма Махиада, висок 1031 м, се намира в Турция, не много далеч от нашата граница.
Странджа! Колкото и да сме бродили из нея, тя винаги ни се струва нова, непозната и забулена в някаква тайна. И то не само защото е приютявала в непроходимите си дебри безсмъртните борци за свободата на нашата родина.
Странджа и до днес си остава далеч от нас. Млади туристи рядко я посещават и с възторга си не я разбуждат от многовековния ѝ сън. Затова ние с жажда и трепет навлизаме в нея, за да надникнем в нейните тайни и вечни красоти.
Пътят върви от Бургас на юг. Планината се е навела над морето и върви покрай него в синкавовиолетова чиста премяна. Сякаш тя се е навела да се мие и утоли жаждата си в дълбокото море.
Дълго се върви из крайбрежните пясъци, без път, надолу към Созопол. Минавам покрай пясъчни дюни, покрити тук-там със суха растителност и тъй красиво и чудно надиплени от вятъра, че никой скулптор не би се наел да извърши това велико дело. Краката затъват, едвам се извличат и отново потъват в мекия пясък. Околната красота и безпределната морска шир потикват напред. Към полунощ по мочурливата равнина напосоки пристигам в Созопол.
Рано сутринта пътеката води надолу, покрай големите и красиви блата Алепу и Аркутино. После навлиза в хубави дъбови гори, които покриват цялата област около залива на Масления нос (Зейтин бурун). От двете страни на тясната горска пътека не се вижда нищо, защото гъсти храсти покриват земята и се увиват около дебелите вековни стъбла на дърветата. Отвсякъде долитат най-различни шумове, чуват се гласове на кресливи птици, размесени с ръмженето на някакъв звяр. Над главата се усеща размахването на крила и се долавя шумът на гъстия листак. Всичко това кара пътника да се спира с учудване и затаен дъх.
[редактиране] Таралеж
В началото на гористата пътека бавно се промъква подплашен таралеж. Той е едва около 30 см дълъг и толкова тромаво се движи, даже и да е в опасност, че ако цветът му не е землест и нямаше бодли, отдавна би изчезнал като плячка на другите животни. И ето, аз му препречвам пътя с крак, той веднага се свива на кълбо, от което щръкват на всички страни множество дълги бодли. Това са втвърдени и задебелени косми. Така се свива той и когато случайно падне от високо: бодлите го предпазват да не се нарани или убие.
Щом се махнах, таралежът се отпусна и се завря под корените на близкото дърво. Това е жилището му, но той си изравя и плитки дупки, които биват голи или постлани с шума, трева и мъх. Живее и в чужди, изоставени дупки, между натрупаните камънаци — навсякъде, където може да се скрие.
Като усетиха майка си, от жилището веднага подадоха глави осем малки таралежчета. Отначало те са недоразвити и слепи, затова, когато бъдат застрашени от някаква опасност, майка им ги пренася на друго място. Но малките не са много привързани към дома и майка си. Още на втория месец след раждането си те вече се разбягват и сами започват да си търсят храна.
При първите студове таралежът заспива зимен сън, който продължава до март, когато го пробужда пролетоното слънце. За презимуване му служат купищата сухи листа, сено, слама или мъх.
Когато сам си изкопава жилище, то е на около 20 см в земята и често има два изхода. Ако вятърът духа продължително и силно откъм единия отвор, таралежът запушва отвора. В други случаи, когато се заселва всред висока трева, той си прави там гнездо. Мъжкият и женската си правят отделни жилища, близко едно до друго, но през топлото време могат да прекарват и в едно гнездо.
Само в много тихите места таралежът излиза от жилището си и денем, повечето той търси храната си само нощем. Когато се движи, навежда носа си до земята. По тоя начин надушва всеки предмет, покрай който минава.
Храни се с насекоми и други безгръбначни животни. Яде и дребни гръбначни — жаби, гущери, змии, разни мишки, а също яйцата и малките на птиците, които мътят по земята. Храни се и със сочни плодове, но понякога изравя и посеяните жълъди. Установено е, че отровните змии не му причиняват вреда.
Смята се, че таралежът е полезен за горите и ловът му е забранен.
Таралежът много лесно се опитомява и привързва към човека. За опитомените таралежи съветския изследовател на животните В. Н. Ш н и т н и к о в пише: „Живеещите при мене таралежи ядяха извънредно много. Нормално един таралеж изяждаше наведнъж две зелени жаби, една водна змия, дълга шестдесет сантиметра, три бръмбари носорози и три скакалци. Таралежите не посягаха към друго животно, докато не изядат първото... Те никога не си дават труд предварително да убият змията. Като хванат змията за опашката, таралежите веднага започват да я ядат, без да обръщат внимание на това, че змията се извива и ги хапе. Преди да хванат голяма змия, таралежите се стараеха да я уплашат. Те започваха да подскачат и да хъркат, а когато змията избягваше и се обтягаше, хващаха я...“
„Силно раздразнени, таралежите скриват главата си и високо подскачат, като изправят нагоре своите бодли. В това време те изпускат странен звук, който прилича на пускането на мотор. Моите таралежи се катереха прекрасно. Пуснатият от клетката таралеж свободно се покачваше на масата до стената. Като се опираше с лапите за крака на масата, а с бодлите си за стената, той постепенно се подигаше нагоре...“
Същият наблюдател по-нататък съобщава, че като се прибирал у дома си, често пъти неволно блъсвал с ботуша си таралежа, който го чакал на вратата. Това предизвиквало у него гняв. Неведнъж наблюдавал, че щом вечер събуел ботушите си, таралежът яростно ги нападал. Колкото денем се показвал по-плашлив, толкова вечер ставал по-дързък, смел и лошо настроен. Налитал на влезлия човек и дързостта му достигала дотам, че никой от хората в дома не смеел нощем да премине стаята без обувки.
Веднъж той донесъл у дома си нов таралеж. Таралежът се скрил под миндера и оттогава това място си останало постоянното му жилище. Той лесно свикнал с хората и скоро престанал да се свива на кълбо, освен когато го взимали на ръце. Свикнал да го викат по име и щом чуел да казват „Ежко, ежко“, бързо притичвал, където и да бил скрит. А после при тракане на паничката с храната му по пода веднага излизал от скривалището си. Когато обаче му поднасяли сурово месо от мишка или птичка, той веднага изгубвал спокойствието си, настървявал се като див, грабвал плячката и с ръмжене и съскане бързо я отнасял на тъмно под долапа, миндера или масата, където я изяждал. Живите мишки в стаята обаче не нападал. Понякога те ядели заедно с него от паничката му и пиели млякото му. В такива случаи той се задоволявал само да им изръмжи, за да ги прогони. Но към уловената в капана мишка таралежът бил съвсем друг. Хващал мишката за опашката и я влачел из стаята заедно с капана. Късно през ноември, въпреки че живеел в стая, таралежът преставал да яде и заспивал почти непробудно. Събуждал се през февруари. Така таралежът проживял в дома повече от две години и нито веднъж не се опитал да избяга, въпреки че дворната врата била постоянно отворена.
Б р е м, един от най-прочутите учени наблюдатели и изследователи на всички диви животни по света, пише много интересни неща за таралежа. Според него „Много интересно е да се наблюдава таралежът, когато чува някакъв повтарящ се къс звук. Звукът му действува като електрически удар: при всеки вик той цял трепва, даже ако един и същ звук се повтаря по десет пъти в минута. Дори и съвсем опитоменият таралеж пак не може да се въздържи от това, макар в момента на вика да е зает с яденето си. Но ако твърде дълго го дразним по този начин, това му дотяга и той за четвърт час се свива на кълбо или остава напълно равнодушен, щом разбере, че искат само да го дразнят...“
Когато таралежът е свит на кълбо и в носа му се духне тютюнев пушек, той веднага се развива. Същото става и когато го залеят с вода. Така постъпва с него и лисицата, като го избутва във водата, за да го улови.
Набеждават таралежа, че убива кокошките в кокошарниците и яде яйцата им, но тази вреда още не е напълно доказана.
В у д разказва, че неговият таралеж много ловко изтребвал хлебарките в къщи. Заради това всичките му познати го взимали по домовете си и той минавал от къща на къща. Друг наблюдател — Б а л л пък разказва, че неговият таралеж обичал спиртните напитки. Като се напивал, държал се също като пиян човек. Това нещо Б а л л използувал при опитомяването на всеки нов таралеж, който веднага се привързвал към него. Дванадесет часа след напиването таралежът бил напълно трезвен и вече не проявявал никаква дивост. Не бягал от хората, които се доближавали до него.
Освен лисицата бухалът също се смята за голям неприятел на таралежа.
У нас таралежът се среща не само в горите на Странджа, но и във всички гори по цялата страна, в зеленчуковите градини и лозята, даже и в обширните пясъци.
От залива пред Маслен нос пътеката се изкачва по ниските склонове на хълма Ченгер баир. После човек потъва и се изгубва в зелените обятия на Странджа. Гората е тъмна. Усещаш как навътре диви зверове сноват из храсталаците и дебнат стръвно. Влечуги кръстосват пътеките и правят стъпките несигурни. Бодливи храсти протягат остри пръсти, които късат дрехите и пускат кръв, където пипнат. Тогава човек вдига поглед нагоре да види някое синьо прозорче, отдето се вижда безкрайната небесна шир, окъпана в светлина. Сърцето се облива в някаква нова, незнайна радост, обзето от безгранична доброта.
[редактиране] Катерица
По първите дебели стъбла на високите дървета подскача нагоре и обръща боязлив поглед катерица. Тя се среща много често тук, защото е горски обитател. Наглед е толкова миловидна, че всички я обичат твърде много и никой не се замисля за големите вреди, които нанася, особено на иглолистните гори. А при това е само около 250 г тежка, височината й е около 10 см, а дължината — 25 см. Голямата й рунтава опашка е дълга 20 см.
Цветът на козината се мени през лятото и през зимата. Лете гърбът й е кестенявочервен, а коремната страна — бяла; зиме гръбната окраска е примесена с малко сивобели влакна, но коремът й си остава бял. Срещат се много тъмни, дори черни катерици, но има и съвсем бели или с бели петна, дори и с бели опашки или наполовина бели. Дългите уши са украсени със снопчета от дълги косми.
Тялото на катерицата е пригодено изключително за живот по дърветата. Задните й крака са дълги и силни, а тялото извънредно гъвкаво, та може много добре да скача. Тя прави с голяма лекота скокове по 4—5 метра от дърво на дърво. Пръстите на предните и задните й крака са дълги и свободни. Това позволява на катерицата лесно да обхваща и най-тънките клончета и да се задържа на тях даже и при най-силното им клатушкане или буря. По клоните избягва от неприятелите си. Опашката й спомага при скачането не само като кормило, но и като парашут, ако случайно падне от високо. Тогава тя разкрачва краката си така, че тялото й образува по-голяма площ и увеличава съпротивлението на въздуха. Падането се забавя. Ноктите на пръстите са дълги и остри, което им позволява по-здраво да се забиват в стъблата на дърветата при катеренето, даже и когато кората им е много гладка. По тях катерицата се движи всякога чрез бързи скокове.
Катерицата обича високите и глухи гори. Когато узреят плодовете и орехите из градините, които са близо до горите, тя посещава и тях, ако може да се отиде по редицата дървета. В широколистната гора катерицата се храни с желъди, плодове ,пъпки, орехи, лешници, малки птички и яйцата им. Като намери повече храна, тя натрупва запаси из по-скритите места по дърветата. Яде също ягоди, гъби и някои други плодове. На младите дървета унищожава нарастващите върхове понякога в цели райони и спира растежа им. Понякога обелва спирално кората на младите дървета заради сока им. Из боровите и еловите гори тя остава за по-дълго време и унищожава много шишарки. Откъсва шишарките, отделя една по една люспите им и изяжда семената, а остатъка от шишарката пуска на земята. По тези остатъци, които понякога са твърде много, лесно може да се види нанесената на дърветата вреда от катерицата.
Понеже катерицата е гризач и резците ѝ действуват като длето, то при дъвкането долната челюст се движи отпред-назад и обратно, а горната ѝ устна е разцепена, за да не се поврежда при гризането и резците ѝ свободно да могат да се издават напред. Когато яде, тя седи на задните си крака, а с предните държи храната, като с ръце.
Катерицата е дневно животно. Вечер се прибира в гнездото си да спи. От сетивата ѝ най-добре са развити зрението, слухът и обонянието.
Катерицата ражда два пъти през годината, от 3—7 малки, които са слепи в продължение на 9 дни. Няколко дни след това те започват да излизат от гнездото, семейството се разтуря и малките се пръскат по съседните дървета, но пак се навъртат около старото гнездо.
Катерицата много трудно понася зимата, въпреки че още през есента си набавя запаси в хралупите и под корените на дърветата. Зиме не спи продължителен сън, но стои в гнездото си, като запушва всички дупки и много рядко отива при запасите си за храна.
Най-големият неприятел на катерицата е златката, от която мъчно убягва, защото тя също леко се катери по дърветата. Има и други големи неприятели — лисицата, бухалът, ястребът.
Понякога катериците се събират на извънредно големи стада и предприемат далечни преселвания, като преплуват даже и големи реки. Според Г а л л при такива преселвания в западната част на Северна Америка всеки стопанин избивал големи количества катерици. Г а с к а р л пък разказва, че на остров Явапри своите преселвания катериците нанасяли такива повреди на кокосовите орехи, че цели села се разорявали. В Северна Америка в много селища катериците нанасяли на плодните поля грамадни загуби.
Младите катерици лесно свикват с човека и се привързват към него, но на старост и най-опитомените стават зли и хитри.
Изтребват катерицата не защото е вредно животно, а заради ценната ѝ кожа, която е обект на голяма търговия. Преди Великата октомврийска революция в Русия се изнасяха на пазара годишно около седем милиона кожи. Днес в Съветския съюз има цяла промишленост, организирана много добре чрез съответни мероприятия. На чуждите пазари се изнасят извънредно много кожи от катерици. Ние също изнасяме на чуждите пазари кожи от катерици. А и много такива кожи се употребяват у нас за облекло, защото кожата на катерицата много топли и отлично замества другите по-скъпи кожи.
Катерицата живее около седем години.
От това място нататък пътеката става тясна и навлиза още по-навътре в гората, като съвсем откъсва пътника от света. После неочаквано свършва и го извежда на брега на река Ропотамо, близо до нейното устие. Широка, пълноводна, с почти замряло течение и толкова бистра, че всичко личи ясно по тинестото ѝ дъно. Тя има изглед на река от топли и чужди земи, всред непроходим тропически лес. Прилича на грамадна, протегнала се всред гората змия, натопила устни в морето. Надвисналите почти до водата клони хвърлят по гладката ѝ повърхност тъмнозелена сянка, а далеч нататък се образува някакъв тъмен тунел, като пещера, която поглъща реката и вече нищо не се вижда. Всичко тук е мълчание и тайна.
[редактиране] Видра
Изведнъж нещо изплясква във водата. Само за миг се вижда, че това е видра. Видрата предпочита именно такива реки, чиито брегове са покрити с гора. Там тя си прави жилището. То е особено устроено. Входът му е под водата, на около половин метър под повърхността. От него навътре в брега следва един ход (тунел), наклонен нагоре, за да не може да влиза вода. Този ход завършва на височината, която е над повърхността на водата, после той продължава нататък, различно дълъг, според мястото, но вече водоравно под земната повърхност. Накрая завършва с широко легло, от което право нагоре има един малък отвор -- за проветряване. Ходът за леглото, което е постлано с трева, е дълъг около 2 метра. При прокопаването на ходовете видрата разрушава корените, които й пречат, и с това нанася вреда на дърветата. Понякога за жилище видрата използува и дупките на другите животни, като само ги приспособява за себе си, и то ако са близо до река. В някои случаи видрата си устройва и по няколко жилища край бреговете.
Жилището на видрата се открива много лесно по тъй наречените стълбища, които се намират по брега над входа и се получават от постоянното качване и слизане по едно и също място.
Тялото на видрата е напълно пригодено за живот във водата. То е покрито с гъста къса козина, която прилепва много плътно. Цветът на козината й е тъмнокафяв, но повечето от видрите са сивокафяви. Срещат се и видри, които по гърба си имат големи белезникаво-сивожълтеникави кръгли петна.
Тялото на видрата е тънко и дълго около 1.20 м, а опашката й - 40--43 см. Това й позволява лесно да се завира между подводните скали, когато преследва рибата. Краката й са къси и яки. Служи си с тях не само за движание по земята, но и за плуване, защото са снабдени с плавателна ципа между пръстите. Главата й е широка, с къса, тъпа и широка муцуна, което й позволява лесно да пори водата. Очите й са малки и много силни, за да вижда много добре под водата. Ушите й са също малки, могат да се запушват и са закръглени, та не пречат при плуването. Ноздрите й могат да се затварят, когато видрата е под водата. Опашката й е дълга, сплесната, широка в основата си и заострена на върха, поради което действува като кормило при плуването. В устата си има кучешки зъби, с които много лесно задържа уловената риба. В кожата на видрата има много жлези, които излъчват голямо количество мазнина за намазване на козината, за да не пропусква вода.
Видрата се храни предимно с риба, но яде и раци, жаби, разни водни насекоми, водни плъхове, птици и яйцата им. Водните птици напада, като се приближава предпазливо под водата към тях, сграбчва ги внезапно за корема с острите си зъби и ги изнася на брега. Затова обича горските реки, потоци и езера, из които извънредно свободно плува, а зиме се движи и под леда. Понякога употребява и растителна храна, което се познава по екскрементите й, които тогава биват лъскаво зелени.
Видрата обича най-много рибата, която извънредно лесно и ловко хваща чрез много умелото си плуване, на което другите водни бозайници не могат да й съперничат. Помагат й също и острите зъби, от които рибата не може да се изпълзне. Видрата изяжда голямо количество риба. Тя хваща шарани до 5 кг тежки, което дава основание да се предполага, че тя изяжда годишно до 400 кг риба.
През деня видрата рядко си търси храна. Обикновено тя излиза на лов след залез слънце или нощем и прекарва из водата цяла нощ. Плува винаги срещу течението на водата и от време на време се подава, като издава силни писъци, за да сплаши рибите. Пляска с опашката и лапите си по водата, както правят рибарите, за да накара рибата да се скрие под камъните и подмолите, където лесно я лови. Може да плува и само по гръб, тласкайки тялото си с опашката.
Дребните риби видрата изяжда веднага, а едрите изнася на брега или върху някой голям камък и изяжда само месото им. По остатъците от тези риби може да ес съди за присъствието на видрите в околността. В по-големите води се срещат по няколко видри, които едновременно и задружно гонят рибата срещу течението. Зимно време видрата може да стои по няколко дни наред под леда, като от време на време си подава носа през някоя дупка, за да поеме пресен въздух.
Когато видрата попадне на големи ята риба, тя изпада във възбудено състояние и унищожава извънредно голямо количество. Тогава тя не убива толкова, колкото й е необходимо, за да се нахрани, а й прави удоволствие да души, докато не остане нито една жива риба. В такива места, където през нощта е вилняла някой видра, могат да се намерят много удушени и наядени риби. Понякога видрата влиза даже и в поставените мрежи, за да унищожава уловената в тях риба. По този начин тя често нанася големи вреди на риболовството от Дунава и Черно море.
Смята се, че видрата ражда най-малко два пъти през годината, и то през февруари или март и през септември, по 2--3, рядко по 4 малки, които отначало са слепи, но след десетина дни проглеждат. Два месеца след това майката ги извежда от гнездото на лов за риба. Видрата живее около 15 години. Присъствието на видрата на дадено място лесно се открива по останките от храната й, които тя има навик да оставя по брега на определени места.
Следите на видрата лесно се познават по отпечатъка на плавателната ципа между пръстите на краката й. Там, където ципата е опряна на мека почва, се получава съвсем гладък отпечатък. Следите на видрата могат лесно да се познаят и върху снега, главно по отпечатъка на влачената опашка, която оставя една непрекъсната линия, винаги от лявата страна на стъпките. При обикновен ход с характерното подскачане стъпките са 2 по 2, косо наредени спрямо правата посока на движението. При бягане стъпките често се подреждат почти в една линия, косо разположени към посоката на движението.
Младите видри могат лесно да се опитомяват. Хранят се с мляко и хляб, а после се използуват за риболов, както това се практикува в Китай, Германия и Шотландия.
Опитомените видри са много добродушни, лесно се привързват към стопанина си, след когото свикват да вървят като послушни кученца. Щом свикнат на млечна и растителна храна, престават да търсят риба. Те често лягат на коленете на стопанина си или се завират в дрехите му, а много често играят сами, като се търкалят по пода, ловят опашката си и се забавляват до пълна умора. После лягат в леглото на стопанина си и спят при него.
Убиват видрата за извънредно скъпата й кожа, която е една от най-ценните на нашия и всички европейски пазари, известна в търговията под името "лутър".
Ловът на видрата се извършва чрез примамки и уловки (капани). Биенето й чрез засади става най-често през лунните нощи, покрай горските реки, където видрата излиза да си търси храна. Избраното за лов място трябва да е плитко, за да може видрата да се покаже над водата.
Ловенето чрез примамки става с помощта на различни миризливи вещества, които я привличат. От тези вещества се приготвя смес с прясна свинска мас или несолено масло и се поставя на капана във водата там, където минава видрата, за да излезе на брега.
На суша видрата се лови по-мъчно. Най-добри капани за ловене на видрата са така наречените "стъпни капани", които се затварят чрез стъпване върху една тясно поставка.
За да се предпазят рибниците от видрите, те трябва да се заграждат с дъски или мрежи, по които нарочно се оставят отвори и на тях се поставят сандъковидни капани. Видрата може да се лови и с обучени кучета.
Приведен под клоните на дърветата, пътникът дълго още се лути из малки, колкото за един човек тесни горски пътечки. Още по-нататък една крайбрежна пясъчна пътека извежда на голямо блато, наречено Дяволското езеро, оградено с остри бодлести треви, разположено почти до самия бряг на Дяволския залив. В средата на това твърде голямо блато, което приема водите на Дяволската река, множество диви патици чертаят красиви кръгове и се гмуркат из водата.
Тук гледката е прекрасна. Колкото и да бързам, не бих могъл да не се спра, за да се полюбувам на хубавата природа. Гледам и ми се струва, че съм първият, който минава из тия места, и че никой друг преди не е виждал тези дивно хубави картини. Гледам и забравям, че съм капнал от умора.
[редактиране] Язовец
Неочаквано ме стресва шум. Веднага разбирам, че това е язовец, който е подплашен и бърза да се скрие. Върви с тромава походка, защото стъпва почти на цялото си стъпало, а и тялото му е дебело. Козината му е дълга и твърда, на гърба — червеникавосива, а по коремната страна — кафява. Космите му са бели в основата, а черни в горната си третина. Главата му е бяла, с по една кафява препаска от муцуната, през очите, до тила, а ушите остават бели. Муцуната е черна и заострена, очите малки, краката къси и черни, със силно развити нокти за ровене на земята, а опашката — къса.
Кожата на язовеца не е плътно прилепнала до тялото, а и прикрепена за него само на няколко места. Затова тялото стои в кожата си като в торба. Това много спомага на язовеца. Ако бъде уловен от неприятеля си, той може да се извива на разни страни и да го ухапе.
язовецът живее в гъстите гористи и скалисти места, там където почвата позволява да рови дупките си, изложени винаги на слънчеви места. За жилище той изравя в земята просторни и дълбоки ходове с по няколко, понякога до 8 отвора (дупки). Главната част на жилището му е котловидна, с няколко хода. Тази част е постлана с мека покривка и е толкова голяма, че в нея свободно се помества язовецът заедно с малките си. Многото ходове в жилището служат на язовеца за укриване през време на опасност.
Дължината на отделните ходове, които водят в котловидното легло, е около 10 м, а розстоянието между отделните му изходи на повърхността достига и до 20 м. Котловидната част на жилището се намира на 2 до 5 метра под земята. Когато копае жилището си, язовецът изхвърля излишната пръст силно назад със задните си крака. Не я събира на купища отвън до отвора, а така силно я изритва, че тя се разпръсква далеч, за да не личи мястото на дупката и да не се забелязва лесно от неприятелите. Когато е дълбоко в земята, язовецът изтласква изровената пръст и като я докара до повърхността, пак я разпръсква наоколо чрез силно ритане със задните си крака.
Язовецът е нощно животно и прекарва по-голямата част от живота си в жилището, което държи много чисто. Той излиза от него само късно вечер и се връща призори. Денем излиза в редки случаи — ако обитава глухи и безлюдни места. Язовецът не излиза веднага от дупката си, както правят всички други животни, а само подава главата си, оглежда всичко наоколо и след като се убеди, че навън няма никаква опасност, излиза, но пак се оглежда, души наоколо и тогава бързо се отдалечава с лек тръс. Може да бяга твърде бързо. При обикновен ход движенията му са бавни и си влачи краката. Възрастните излизат поединично от дупката си, а малките — вкупом.
Язовецът употребява смесена храна: раци, дребни бозайници, особено зайчета, птици и яйцата им, жаби, насекоми, червеи, а също и растителна храна — корени, желъди, разни плодове и др. Понякога прави пакости из градините и лозята, като яде грозде, моркови, цвекло. Язовецът не може да бъде причислен към вредните горски животни. Той е полезен за горите, защото изтребва плъховете, мишките и разните вредни насекоми по ниските дървета, които може да достигне. Освен това с острите си нокти той рови пъновете и трупите и изважда от тях всички вредни за дървото насекоми. Особено много той унищожава майския бръмбар — голямо негово лакомство.
Доскоро смятаха, че язовецът е вредно животно за горите, защото обхожда местата, където е засявано семе. От изследванията обаче се доказа, че той не унищожава нито едно от засетите семена, а търси и яде вредните личинки на насекомите, които се срещат по тези места заради семената. Само в Азия е установено, че язовецът е вредно животно. Там той напада телетата, овцете и други домашни животни.
Като наближи зимата, язовецът се приготвя за зимен сън. Предварително постила жилището си и си приготвя малък запас храна. Когато настъпят студовете, той се скрива в жилището си и запушва всички входове. Там стои от ноември до края на март. Отначало яде от приготвената храна, като повечето прекарва в дрямка, но после постепенно изпада в по-дълбок сън, докато заспи съвсем, и се събужда чак пролетта. Напролет язовецът излиза от жилището си съвсем изнемощял, олюлява се и се търкаля по земята, докато се съвземе, а след това тръгва за вода и храна.
Женската на язовеца ражда през месец март от 3—5 малки, които отначало са слепи и проглеждат на десетия ден. След откърмянето им те не почват веднага да си търсят храна, а майката им донася животинска и растителна храна в жилището. Ходят с майка си заедно чак до есента и тогава се отделят, за да заживеят в своите нови дупки. В много редки случаи младите остават при родителите си още една година, но си изравят странично, също така котловидно легло.
Язовецът се брани много добре. Ако го нападнат, той ляга по гърба си, хапе и с големите нокти на яките си предни крака разрязва като с нощ гърлото на противника си. Ако някое куче от породата „дакси“, с което обикновено преследват язовеца, влезе в леговището му и бъде наранено, то по раните може да се познае дали са били нанесени от язовец или от лисица. Ако има рани по носа и челото на кучето, те са от зъбите на лисица, а ако раните са по челюстта и гърдите, те са от ноктите на легналия по гърба си язовец.
Стъпката на язовеца много лесно се познава по ясно отпечатаните дълги и доста широки нокти на предните му крака. Също така на стъпката му добре личи цялото стъпало и широките дълги пръсти на предните крака. От отпечатъците на пръстите стъпката му получава форма като на разперена ръка. При спокоен ход на язовеца дясната и лявата му стъпка са доста отдалечени встрани от средната им линия. Стъпките на задните крака са съвсем близо до тези на предните и дори се застъпват една друга.
Старите язовци не могат да се опитомяват и приобщават към човека, защото са много лениви, недоверчиви и злонравни. Тогава те излизат само нощем от скривалището си, често тракат злобно със зъби и хапят всекиго, който се приближи до тях. Наблюдателят Ленц пише, че неговият язовец, който не можел да свикне със стопанина си, предпочитал змиите пред всяка друга храна, която му давал.
Когато е млад, язовецът лесно се поддава на опитомяване, особено ако се храни изключително с растителна храна. Той толкова се привързва към стопанина си, че даже върви след него и ако го оставят да излезе навън, веднага се връща в клетката си, щом го извикат.
Фон Пиетрувски разказва, че неговите два млади язовеца на петия ден от хващането им така привикнали с него, че вземали поднасяната им храна направо от ръцете му. Ядели всичко, но най-много обичали сурово место. Свикнали да отговарят на повикването им и прекарвали постоянно в стаята на стопанина си. В светлите и топли нощи играели извънредно занимателно: лаели като кучета, бърборели, прегръщали се и заемали най-различни чудновати пози. Когато заколвали някоя овца или теленце, те веднага завличали трупа в жилището си. Мъжкият язовец прекарвал повече в дупката си, а женската постоянно следвала своя стопанин при неговите разходки.
През есента наблюдателят поставил язовците в голяма каменна яма и на дъното ѝ направил малко жилище с диаметър 2 метра и половин метър високо затваряща се врата. Двата язовеца били затворени вътре. В продължение на две седмици те се заровили на още два метра дълбоко в земята. Застлали леглото си с прясно сено, като изровили друг изход под дървената къщичка. Едва тогава се успокоили, че не са затворени, и свободно влизали и излизали от жилището си. През декември и януари двата язовеца останали в леглото, а през февруари се събудили.
Язовецът живее средно около 12 години. Достига на дължина до 75 см без опашката, която е около 18 см. Височината му е около 30 см, а тежината — до 20 кг. Избиват го заради месото и кожата му, които се ценят много. Неговото месо се смята за по-вкусно от свинското. Маста му се яде, намазана на хляб, като много изискано ядене, използува се и за лекарство, а навсякъде — за осветление. От козината му се приготвят четки, а от кожата му, която не пропуска влага, се приготвят особени обвивки за предмети за предмети, които много лесно се повреждат от влагата при пренасянето им по море.
Изтребването на язовеца става чрез засада, отрова, капани, кучета „дакси“ и чрез разравяне на жилището му. Засадата се прави по пътечката, която той си утъпква, защото излиза от жилището си винаги в една посока. Тя може да се различава по това, че при жилището поради силното утъпкване прилича на бразда и се разделя на три клона, в три различни посоки. Засадата се извършва далече от жилището, та в случай че бъде ранен, да не може да се укрие в него. При разрушаване на жилището му, язовецът се спасява, като се заравя под леглото си в земята на повече от два метра дълбочина. Не го намират дори и кучетата от породата „дакси“.
В Европа язовецът е доста намалял. Среща се сравнително малко в горите с изключение на най-северните части на Скандинавия, където изобщо го няма. Затова в много страни той е под закрила и избиването му е позволено от септември до декември. И въпреки това годишно на пазарите се изнасят много хиляди кожи от язовец. У нас избиването му е разрешено през цялата година. Годишно се избиват около 2000 язовеца.
Освен из горите на Странджа у нас язовецът се среща из гористите места и по другите области на страната.
[редактиране] Що е зимният сън?
Зимният сън е особена вътрешна проява у животните. Някои бозайници спят зимен сън през време на най-неблагоприятните за техния живот условия. По-рано се смяташе, че причината за това е студът, но после се намери, че той не може да предизвика зимен сън. Например ако прилепът се държи на студено през лятото, той няма да заспи зимен сън. Има животни, които и през топлото време на годината спят продължителен летен сън.
Важното тук е, че и в двата случая се отнася все за животни, които обикновено се хранят със зелена растителна храна или с насекоми. Тези храни не се срещат през цялата година в прясно състояние. С настъпването на зимата тези животни почти не могат да намерят зелена растителност или насекоми и затова заспиват. По този начин дългият сън се явява като приспособление за прекарване на времето, през което животното не може да си намери храна.
Още с настъпването на зимата у нас насекомите измират, изсъхва зелената растителност и почват да замръзват водите. Животните, които се хранът със зелени растителни части и насекоми или пък търсят храната си във водата, започват да се приготвят за зимен сън. Те намират някои по-удобни дупки в дърветата или в земята, или пък сами ги изравят нарочно за тази цел и ги постилат с мека постилка. След това постепенно заспиват зимен сън, който е различно продължителен и различно дълбок за различните диви животни.
Заспиването у всички животни не става едновременно. Топлината на тялото у някои животни постепенно спада, даже до 11°, и става променливо-зависима от околната температура. Пулсът я някои постепенно отслабва, и то до такава степен, че едно биене на сърцето се пада на половин час, затова кръвообръщението става извънредно бавно. Дишането също е съвсем бавно. Всички функции на тялото замират, но не се прекратяват напълно. Изследванията доказват, че с напредването на зимния сън кръвта се обогатява с повече въглероден двуокис. Това е една от причините за намяляване дейността на централната нервна система. Като последица от това се намаляват и всички други служби. По този начин зимният сън все повече се задълбочава.
А кои са вътрешните причини за това състояние? Смята се, че това е във връзка с някои жлези с вътрешна секреция, т.е. жлези, които нямат явни канали, а веществата им се просмукват и разнасят чрез кръвта. При това състояние най-много се изменя тъй наречената щитовидна жлеза, която се намира върху гърлото. Значението на тази жлеза за сънливото състояние на животните се потвърждава и от обстоятелството, че ако на едно животно, заспало зимен сън, се впръска извлек от нормална щитовидна жлеза, то се събужда и остава в будно състояние, докато му действува инжекцията. След спирането на въздействието животното отново заспива.
А какво кара тези жлези да се изменят и да нарушават функцията си? Някои мислят, че причина за това е изгубването на значителна част от силата на светлината през зимата. Според други причина за това не е липсата на достатъчна светлина, а липсата на витамин Д, който се съдържа в зелената растителна храна. Защото, ако поставим през зимата в храната на животните голямо количество от този витамин, те не заспиват и остават в будно състояние през целия зимен период.
Температурата, при която започва зимният сън, не е еднаква за всички животни. Намерено е, че суровостта на зимата има значение за продължителността на зимния сън. Полът също има значение — мъжките животни заспиват по-късно. През време на зимния сън поддържането на живота става за сметка на мазнините, които животното натрупва през време на храненето си. Затова напролет тези животни са много мършави.
От зимния сън животните се събуждат постепенно, като жизнените им служби се засилват все повече и повече. За различните животни това е различно, но винаги е в тясна връзка с затоплянето на времето.
[редактиране] Лисица
Ето я с дългото си тяло и удължена глава, с остра муцуна. Като се спря и загледа насам, ясно личеше, че очите й са наклонено разположени, а зеницата й — отвесна и продълговата.
Козината й е светло-ръждивочервеникава, с бели устни, челюсти и гърло, с черни лапи, на гърдите и корема е нечисто бяла или сива, а върхът на опашката й — бял. Тази окраска винаги се мени от това, кои места обитава лисицата. Мени се и през различните сезони. Срещат се даже и бели (албиноси) лисици, а понякога и изцапани като със сажди, наричани от народа ни „кюмюрджийки“.
Лисицата има силно развито обоняние и слух, но слабо зрение. Тя добре разпознава предметите само ако са наблизо до нея или ако са в движение. Зрението й е толкова слабо, че понякога тя се приближава и до неподвижно изправения човек, щом вятърът не идва срещу нея.
Макар че краката на лисицата са къси и опашката дълга и много рунтава, тя може да тича добре и продължително, а при нужда — даже и да плува.
Лисицата издава особено лаене, което много прилича на дважкането на младо куче. Нейното лаене е бързо и се повтаря по 5—6 пъти поред, като в повечето случаи завършва с хрипкав вой. Особено характерен е този лай през зимата, при настъпването на мразовито и ветровито време. Също тъй особено лае и през време на брачния период. Лаенето й прилича на мяукането на пауна. Когато пък се брани от кучетата или от друг някой неприятел, тя ръмжи, а когато е ранена, издава особен вой.
Лисицата живее в дупки, които сама си изравя в земята, или се заселва в пукнатините, пещерите, в скалите. Често заема жилището на язовеца или само един от ходовете му. Дупката, която сама си изравя, се състои от едно или повече леговища, от които излизат на земята няколко хода с отвори в най-различни посоки. Тука по хитрост лисицата не надминава язовеца. Пред леглото й понякога има особени помещения, дълги около 1 м, които служат за натрупване на запаси от храна. Понякога лисица прекарва и във временни дупки, които имат два входа и които често се срещат из горите и даже в полетата. Тя също се заселва временно и в някоя хралупа. Лисичите дупки, където и да се намират, много лесно се познават по извънредно неприятната миризма, която издават.
Лисицата се движи в тръс, а стъпките й се нареждат в една линия.
Храни се с най-различни животни: птици и яйцата им, дребни бозайници, зайци, гризачи, особено мишки и плъхове. Напада сърната, малките на елена и дивата коза, а понякога и малките на дивата свиня. Напада таралежа, яде змии, гущери и жаби, а също риби, охлюви, бръмбари, скакалци и червеи. Тя не се отказва също от мед, грозде и разни други плодове. Изяжда и уловената в капан лисица, а ако сама се улови в капан, прегризва стиснатия си крак, за да се избави и избяга. Жестока съобразителност и саможертва — нещо непознато за другите животни.
Като улови и убие плячката си, лисицата я отнася далеч в някои храсталаци, където я разкъсва и изяжда. Ако не е гладна, скрива я някъде из гората. Често в някои по-закрити горски места могат да се намерят събрани накуп птици, риби и други умрели животни, скрити от някоя лисица. В крайгорските селища тя често напада домашните птици и питомните зайци. Понякога разравя мравуняците и изяжда какавидите им. Зимно време в гората се храни с мишки и други дребни гризачи, които изравя изпод снега. Не яде кукумявки, бухали и повечето от хищните птици с изключение на свраките и гаргите.
Най-големи врагове на лисицата от животните са рисът, вълкът и орлите. Тя боледува и от различни болести — бяс, а често и от трихина.
Лисицата не спи зимен сън. През зимата е твърде активна, защото трудно си намира храна. Лисицата е много плодовита. След 9-месечна бременност женската ражда, обикновено през април, от 4—7, по-рядко до 9, а още по-рядко до 10—12 малки. Те проглеждат след 2 седмици, а след 7-8 седмици вече започват да излизат от дупката. Вече през юли излизат на лов заедно с майка си. Докато лисичетата са още малки, мъжката и женската живеят заедно из а отглеждането им се грижат и двамата.
Ловците безпощадно изтребват лисицата за ценната й кожа. Всяка година на пазарите в чужбина се изнасят извънредно много лисичи кожи. Много се ценят кожите на червеникавите лисици, но твърде скъпи са кожите на чернокафявите лисици. Напоследък на пазара извънредно много се цени така наречената „сребърна лисица“, чиято черна кожа е изпъстрена с чисто бели косми, та общият й вид е донякъде сребрист.
Лисицата е извънредно съобразителна и решителна. В. К. Арсенев разказва за една лисица, която била заградена от три страни с въоръжени ловци, а от четвъртата — с ивица горски пожар. „Лисицата започна да се мята, а после изведнъж спря. Бързо се потопи във водата, като остави отвън само носа, очите и ушите си. Кучето беше вече на няколко крачки от нея. Без да се бави никак, лисицата излезе отново на сушата и без да се изтърсва, хвърли се там, дето огънят беше най-слаб. Като избра подходящ момент, тя прескочи през пламъка. Щом избяга от огъня на 20 крачки, лисицата се отърси от водата, огледа се към нашата страна и се впусна в бяг.“
„Лисицата има много начини, за да забърква следите си и за затрудни преследването. Тя никога няма да премине по свежия сняг върху старата си следа, по леда на потока или по следите на скиора ловец. По пътя си лисицата прави бримки, раздвоява следите си по лишените от сняг склонове на доловете, по буците на картофените полета, по преминаващите пътища. Ако се спре за малко, за да си отдъхне, тя ляга на открито, на някое възвишение, откъдето да се вижда далече наоколо.“
Интересен случай с лисица разказва Е г о р, бивш пазач във Виенската зоологическа градина. Според него една лисица в тази градина била затворена в клетка и там прекарвала в постоянно и пълно безразличие като осъден престъпник. Той не можел повече да понася това тежко състояние на животното и решил да хвърли лисицата в помещението на мечките. В първите минути тя се почувствала твърде неловко. Една от женските мечки първа дошла да разгледа и подуши лисицата. „Лисицата с невъзмутимо спокойствие издържа този преглед. Но когато мечката тръгна по-нататък и с подозрителен вид се приближи до самата й муцуна, лисицата прекара зъбите си по лицето й. С този изразителен начин тя даде на мечката да разбере, че с нея шега не бива. Мечката смутено потри муцуната си с лапа и продължи да стои на почтено разстояние. При това лисицата, без да става от мястото си, внимателно разглеждаше наоколо, определи си в ъгъла удобно местенце и с грациозен скок изведнъж се намери там.“
„След малко цялото мечешко общество се представи пред лисицата, за да й засвидетелствува своето почитание. Много смешно беше да гледа човек как четири космати мечки, наредени в полукръг, с недобър поглед разглеждаха притиснатия в ъгъла безсилен пришелец и все по-близко и по-близко се придвижваха към него ... Лисицата спокойно гледаше в лицето своите противници и когато един от тях се опита по-близо да приближи муцуната си, то на носа му не се забави да се появи кървава драскотина... Същото се случи и с другите късолапи мечки: всичките трябваше да се отдръпнат с издраскани носове. Лисицата безгрижно започна да снове по цялото помещение. Като си избра удобно място между два големи камъка, легна да си почива. Мечките оставиха гостенина си на спокойствие...“
„След няколко дни лисицата напълно свикна с новото помещение и се чувствуваше съвсем като у дома си... Колко лисицата се безпокоеше от присъствието на мечките се вижда от това, че тя никак не измени начина на живота си... Настъпилите зимни студове още веднъж доказаха умението й да се приспособява към всякакви обстоятелства... През нощта, когато студът вече много я измъчваше, тя се приближаваше и с пълно спокойствие се настаняваше между хъркащите мечки, като се завираше дълбоко в козината им, сякаш това не бяха грозни зверове, а просто космати чували...“
У нас лисицата живее около 15 години, тялото й е дълго 1.40 м, а опашката — 35 см. Висока е около 32 см и тежи от 7 до 10 кг.
Среща се почти по цялото земно кълбо. Има я навсякъде в нашата страна.
започва бързо да се смрачава и пътеката нататък почти не се вижда. Няма нужда да се бърза, ще се нощува в гората. Планинската пътека неочаквано свършва с малка камениста, слабо затревена полянка, зад която в настъпилия мрак се вижда гора от високи дървета. От полянката не може да се навлезе в гората, защото я дели река, десетина крачки широка, и не личи откъде може да се премине. Всеки опит излиза напразно, макар че пътечката свършва на брега. Налага се да се нощува на полянката, а призори ще се потърси брод! Лягам направо на твърдата земя, посипана с остри камъчета, и се готвя да заспя.
Скоро откъм гората и околните храсти започват да се долавят шумове и леки стъпки.
[редактиране] Чакал
Не минава много време и на двадесетина крачки от мене прибягва ниска сянка. Явно, че е някакво животно. Неочаквано сянката измяуква като котка. Без съмнение това е чакал, той мяука и вика другарите си. Хвърлих му камък, той се притаи, но скоро пак измяука. Веднага му отговориха още два чакала от две различни посоки. От захвърлените камъни не бягат, а само за малко замлъкват. После се обадиха още няколко, после още няколко, докато разбрах, че съм ограден от около десетина, а може би и повече чакали. Добре, че са доста страхливи, та и без оръжие не изгубвах кураж, а цяла нощ хвърлях камъни. Моите нощни приятели много не им обръщаха внимание и концертът им в моя чест продължи дълго.
Чакалът е по-малък от вълка, има стройно тяло и високи крака. Муцуната му е по-остра, отколкото на вълка, но е по-тъпа от тая на лисицата. Очите му имат кръгли зеници, а ушите му са дълги и доста раздалечени едно от друго. Опашката му е рунтава и виси почти до земята.
Чакалът е сивожълт, по гърба и отстрани — тъмен, дори до черен, коремната му страна е по-светла. Цветът на отделните части на тялото се колебае различно: на някои места е червеникавопепеляв или червеникавожълт.
По начина на живота си чакалът заема средно място между лисицата и вълка. И той излиза за храна нощно време, а през деня се крие. Почти през цялата нощ издава особен лай, по който веднага се познава. Среща се из горите както поединично, така и на глутници.
У нас в горските и полски места чакалът е полезен, защото изтребва лешовете и дребните вредни гризачи. Влезе ли в населените места, той причинява доста вреди. Тихо се промъква в самите жилища при спящите хора или дворовете, откъдето измъква не само каквато храна му попадне, но и някои животни. Освен това отнася надалече къщни редмети, които съвсем не са за ядене, като бакърени и други съдове, без да го усетят. Колко тихо чакалът се промъква до спящия човек показва един случай у нас през Балканската война. Едно войсково отделение нощувало на открито по-надолу от Бургас. Когато на сутринта войниците се събудили, всички останали смаяни, като се видели боси. През нощта чакалите пригризали вървите и изяли цървулите им, както били обути на краката на войниците.
Според нашите овчари чакалът напада само слабите и болнави овце, които изостават след стадото. Край морския горист бряг чакалът изяжда умрелите риби. Яде още охлюви и всякаквид ребни животни. По нашите места чакалът бяга от човека, но в Индия ежегодно стават негова жертва голям брой деца и болнави възрастни хора. След тигъра там той е един от най-опасните хищници.
Брачното време на чакала е пролетта. Тогава чакалите постоянно вият. След 9 седмици женската ражда от 5 до 8 малки, които след два месеца вече ходят на лов заедно с майка си. Младите чакали могат да се опитомяват много лесно и да се кръстосват с домашните кучета. И чакалът, както и кучето, често страда от побесняване.
Младите чакали много по-лесно се опитомяват, отколкото лисицата. Стопаните на опитомени чакали казват, че техните чакали толкова много привиквали към хората, че не само ходели след тях, но позволявали и да ги галят. При повикване идвали при стопанина си, като въртели опашка. Придобивали напълно привичките на домашните кучета. Според тях даже и старите чакали привиквали постепенно към човека.
Чакалите у нас имат средна дължина около 1 м, само опашката е 20-30 см. Чакалът е висок около 50 см, а тежината му достига до 10 кг.
В Европа чакалът е дошъл от Азия, където е отечеството му.
Чакалът е разпространен у нас отдавна — още в предисторическо време, и то предимно в Северна България, където са намерени остатъци в Преславско, Русенско, Разградско. Сега се среща повече покрай черноморския бряг. Среща се в Странджа планина, Бургаско, Созополско, Мичуринско, Ямболско, Родопите, по-рядко — във Варненско и Лонгоза, а твърде рядко и на други места в страната.
Изтребването му е разрешено през цялата година и затова количеството му постопенено намалява. Смята се, че през последните 20 години у нас са избити повече от 3000 чакала.
[редактиране] Вълк
Вълкът прилича на голямо куче и се смята за прадядо на овчарското куче, което е дошло чрез кръстосване с чакала. Главата му е широка, а муцуната — дълга и изострена. Очите са коси, с кръгла зеница, а ушите — подвижни, прави и остри. Вълкът има много остър слух. Шията му има силни мускули, затова е дебела и лесно не може да се извива настрана. На нея вълкът може леко да носи продължително даже едри убити от него животни. Задната част на тялото му е малко по-ниска от предната. Опашката е винаги увиснала и достига чак до петите му, които не допират до земята.
Козината на вълка е сивожълтеникава и прошарена с черни косми. Коремът му е белезникавосив. Лете цветът на козината е повече червеникав, а зиме — повече жълтеникав. В по-северните страни цветът е изобщо по-светъл, а в по-южните — по-черен.
Едрите вълчи породи живеят в горите, а дребните обитават повече полята. Горските вълци имат по-добра козина.
Ако няма малки, вълкът не се застоява на едно и също място. Скита се из разни места, там дето има повече храна. В горите и полята излиза на лов следобед, а населените места посещава обикновено нощем. Зиме понякога образува глутници, а напролет и лете се скита повечето сам. Ако се срещнат два вълка заедно — те са мъжки и женски, а в глутницата — повечето са мъжки.
Вълците могат да изминат за едно нощ по 40-80 км. Денем глутниците се крият из храсталиците. Като се движат по снега, вълците вървят един зад друг, почти в едни и същи стъпки. Глутниците се разтурят през брачния период.
Вълкът се храни с разни домашни бозайници, птици, диви животни, но яде и царевица, тикви, картофи и други растителни храни. Понякога яде даже и насекоми. Вълкът е вреден хищник. Той издушава много повече животни, отколкото може да изяде. Лете вредата му е много по-малка, защото тогава се крие из горите, където лови лисици, таралежи, мишки, влечуги, а яде и растителна храна. Там напада и по-едрите горски животни. Зиме обаче напада стадата от едър и дребен рогат добитък, а също така влиза и в населените места. Понякога напада и човека, когато женската се бои за малките си или пък когато вълкът е бесен.
Вълкът издебва животните и със скок ги хваща за шията, като ги поваля на земята, а след това ги удушава. В гората той очаква жертвите си по пътеките или пък ги дири по следите им.
Вредата от вълка у нас е твърде голяма, но точно не може да се установи, защото не могат да се водят точни статистически сведения. В другите страни обаче такива сведения могат да се водят. Например в СССР статистиката показва, че през зимата вълкът унищожава годишно повече от 180,000 глави едри домашни животни и много повече от 600,000 дребни. Когато е гладен, вълкът не се бои, но ако е сит, бяга даже и при най-обикновено подвикване. Брачният период на вълка е през зимата. Тогава стават жестоки и често пъти смъртоносни борби между мъжките. След бременност от 64 дни женската ражда някъде на скрито място в гората от 4-6, а по-рядко от 3 до 9 малки. В съвсем редки случаи ражда и до 14 вълчета. Отначало вълчетата са слепи, но след три седмици проглеждат. Едва след 6-8 седмици престават да бозаят. Тогава майката вече им донася плячка. Ако са заплашени от опасност, майката ги пренася едно по едно на друго място. Младите вълчета до петия си месец приличат на лисичетата от същата възраст. Единствената разлика, по която могат да се разпознаят, е тази, че у лисичетата върхът на опашката е бял, а на вълчетата опашката е черна.
Младите вълци могат да се опитомяват и се привързват към човека като домашно куче. Ето един случай. Преди години един учен в СССР отгледал и опитомил един млад вълк. Той толкова се привъзал към стопанина си, че вървял след него, без да го връзват, по най-шумните улици. Той станал толкова кротък и страхлив, че когато му се озъбвали кучетата по улицата, завирал се в краката на стопанина си с подгъната опашка.
Вълкът живее около 15 години. От кръстосването на вълка с кучето се получават известните кучета „вълча порода“, които са много силни, тичат продължително и имат много силно обоняние. Затова се използуват за военни, граничарски и съдебни цели.
Освен с оръжие вълците се унищожават и с отравяне. За целта се заколва овца, която се одира, а по тялото ѝ се правят нарези с нож в месото. В нарезите се поставя стрихнин и после постепенно се навлича кожата, като се почне от главата. Тази примамка се поставя на някоя пътека в гората, гдето най-често минават вълци. Така могат да се изтребят много вълци. Обикновеното тровене на вълците е по-несигурно, защото те имат много силно обоняние и лесно подушват миризмата на отровата, която ги отблъсква.
Изтребването на вълците става и чрез „вълчи ями“. Това са ровове, покрити отгоре с тънки и гъвкави клони, трева и мъх. Вътре има завързана жива примамка. За да бъде по-сигурно пропадането на вълка, около рова поставят нисък плет, та вълкът със скок да попадне в ямата.
Кожата на вълка е доста ценна. На европейските пазари се изнасят годишно десетки хиляди вълчи кожи. Избиването му се насърчава във всички страни, дето вълкът се среща. За всеки убит или отровен вълк се дават награди, а в някои страни отделно и земеделските стопани дават големи награди за изтребените вълци.
Вълкът е твърде разпространен из Европа. Но той е много преследван, ето защо в някои страни започва да се среща по-рядко. По-рядко се среща в Белгия и Швейцария, а в Англия, Средна и Северна Германия се смята за нъпълно изтребен.
Средната дължина на вълка е около 1.60 м заедно с опашката, която е дълга 35-45 см. Висок е около 60-85 см. Едрите вълци са тежки средно 40 кг, но понякога достигат и до 50 кг.
У нас вълкът се среща из цялата страна.
[редактиране] Дива котка
... Виждам, че това са прилегнали на клона едри и силни котки. Понякога те бягат между храсталаците, за да издебнат някоя невинна жертва. Тичат в тръс не както домашната котка, а като някакво друго диво животно. Дивата котка се познава по козината, която е гъста и мека като коприна, но по цвят е кафявожълта, а носът — месесто-червен. По челото и гърба вървят назад черни ивици, които после се съединяват в една, към края на опашката. От тази гръбна ивица излизат настрани няколко напречни черни ивици, които отиват към корема. Коремът е жълт, с няколко черни петна. По краката и по опашката също има няколко напречни тъмни ивици като пръстени, черен е също и върхът на опашката.
Дивата котка се среща из горите на цяла Европа с изключение на най-северните ѝ части. На много места е твърде обикновена, а другаде, като в Белгия, Франция, Швейцария, е вече изтребена или се среща извънредно рядко.
Дивата котка прави леглото си в скалите, в лисичите и в язовецовите дупки или в хралупите. Използува леглото си нощем, само когато е студено и за дълго време, когато има малки. През другото време спи по дърветата. Лете води скитнически живот и спи, дето се случи: по дърветата, из дупките. Обикновено тя живее поединично, освен когато отглежда малките си. Денем спи или лежи в дупката си, а привечер излиза да търси храна. Напада животни с малка и средна големина. По-едрите животни напада, като се хвърля върху гърба им и пригризва вратните им артерии. Най-често обаче се храни с мишки и малки птици. Дивата котка лови и риба из горските блата и потоците. Понякога прави и много големи пакости, особено в горите, дето се развъждат фазани. В крайгорските селища понякога напада домашните птици и гълъбите.
Дивата котка е полезна за горите, защото се храни с дребни вредни гризачи, от които всяка година унищожава големи количества. Унищожава и по-едри вредни гризачи, а също и някои вредни птици. Наблюденията в различните страни са показали, че тя е вредна само в някои случаи, а принася постоянна полза за горите, като изтребва гризачите.
Гаргите, сойките и кълвачите крещят силно по дивата котка, когато ги подгони денем по дърветата. Това често се използува от ловците. Трябва обаче да сме много внимателни и предпазливи при преследването ѝ, защото, ако е ранена, тя отчаяно и енергично се защитава и става извънредно свирепа.
Дивата котка води многобрачен живот и не прави семейство. Смята се, че мъжките са по-малко от женските, както това е и у други животни. Брачното време е през февруари или март и след 9 седмици женската ражда обикновено по 3-4, а по-рядко по 5-6 малки. Те отначало са слепи и остават известно време в леглото, което се намира в дупката на някое дърво, скална пукнатина, изоставена дупка от лисица или язовец или в някой непроходим гъсталак. Скоро след проглеждането малките започват да се катерят по дърветата и играят по тях цял ден. Когато са в опсаност, те се прилепват неподвижно до стъблото или клоните на дървото и остават там, докато премине опасността. При опасност майката не брани малките си, а избягва.
Нашите диви котки са по-едри от средноевропейските и руските. Докато онези котки имат обща дължина 1-1.20 м, а френските и ружските 1-1.05 м, то нашите котки имат обща средна дължина до 1.35 м, от които само на опашката се падат 30-35 см. На височина достигат до 35-42 см и тежат около 8-9 кг. Убивани са стари мъжки екземпляри до 12 кг тежки.
Освен в Странджа планина дивата котка се среща и в долините на р. Бистрица и Елидере, по дунавските острови, Търновско, Коларовградско, на много места из Стара планина, Средна гора, Родопите, Бургаско и другаде.
Избиването ѝ е разрешено през цялата година.
[редактиране] Рис
Преди години Странджа беше главно обиталище на риса. Глухите места, които и денем са доста тъмни, увивните растения, които образуват гъса мрежа около стъблата на дърветата, са естествени скривалища на риса и му дават лесна възможност да се хвърля отвисоко и неочаквано върху жертвата си, без тя да може да му избяга. Рисът, макар и по-рядко, се среща и из Бургаско, Панагюрско, Твърдишкия балкан, Власи планина и на други места. Обаче от известно време насам не се е случвало да е убиван рис. Може би у нас се срещат вече само единични екземпляри, укрити в най-гъстите гористи и необитаеми места. За последен път рис е убит в Странджа през 1913 година.
Цветът му е червеникавосив и ръждивосив, изпъстрен с черни петна и ивици, наредени в надлъжни редове. От двете страни на главата козината е по-дълга и се спуска надолу като раздвоена брада. На върха на ушите се намира по една дълга четчица от черни косми. Опашката му е къса.
Рисът се среща в тъмните, мъчно проходими гори.
Обикновено рисът живее поединично. Понякога из гората се движат заедно по три-четири риса, но не задълго.
Рисът има силно тяло и високи крака, затова може продължително да се движи, без да се уморява. Когато се движи, той повече ходи или тича с лек тръс, а по-рядко скача, като прави грамадни скокове. Катери се много добре и може да плува. Има извънредно силно развит слух, а малко по-слабо е зрението. Обонянието е сравнително по-слабо. Осезанието става чрез мустаците.
Рисът е нощно животно. Денем се крие или лежи в леглото си. До него винаги се връща, като прави няколко големи скока, за да прикрие следите си. Когато напада животните или се предпазва, той дебне като котка. За да избегне опасностите, обикновено се връща по пътя, по който е минал по-рано. Това улеснява ловците, когато го преследват, особено зимно време. Стъпките му са много характерни: по-големи са от тези на вълка, правилно кръгли и се отличават от тях, че нямат отпечатък от ноктите, та следите отпред са затъпени. Ако се движат няколко риса заедно, те всички стъпват в едни и същи стъпки, както на отиване, така и на връщане. Това твърде много затруднява наблюдателя, защото не може да се определи посоката, по която са минали животните.
Скрит на някое дърво или скала, рисът обикновено се хвърля със скок върху минаващото животно. Той напада различни бозайници и птици, без да избира големината им, като напада даже и елените. След убиването на плячката, ако е дребна, играе си с нея, както котката си играе с уловената мишка. В някои горски места, където наблизо има селища, той напада и овце, кози и телета, като понякога умъртвява по няколко наведнъж.
Рисът е изобщо рядко животно и животът му не е добре изучен. Смята се, че след десетина седмици бременност женската ражда по две, а по-рядко по три малки, които отначало са слепи. След откърмянето им майката ги храни с мишки и малки птици.
Рисът е доста преследван, затова се среща извънредно рядко. В Германия например последният рис е бил убит през 1846 година. Убиват риса заради ценната му и рядка кожа. На европейските пазари излизат годишно много рисови кожи, а по-рано едва се продаваха по 25,000-30,000 кожи на година.
Дължината на тялото е 1 метър заедно с опашката, която е около 15 см дълга. Живее около 20 години според наблюденията в зоологическите градини.
[редактиране] Дива свиня
През пътеката нататък в гъсталака бяга едра дива свиня! Бяга и грухти, подплашена от неочакваната среща с човека, особено ако нещо стърчи на рамото му. Наплашена е, защото кой знае колко пъти вече е патила от неговото преследване.
Тя е единственият представител на непреживните двойнокопитни животни из нашите гори. Сивокафявата ѝ до чернокафява четина лете е по-светла, отколкото през зимата.
Най-характерна особеност на дивата свиня е конусовидната ѝ глава. Тя е голяма и заема една трета от цялото ѝ тяло, като тилът е издигнат високо нагоре, а муцуната завършва с рило. В рилото се намира една кост, която го прави толкова твърдо, че дивата свиня с него може да изравя големи дупки, даже и в много твърда почва.
Очите са малки, скрити дълбоко в орбитите и покрити със снопче четинки. Това позволява на дивата свиня свободно да се движи из горските гъсталаци и свободно да рови земята, без да си затваря очите. Ушите ѝ са черни и стърчат нагоре. Дивата свиня има остър слух.
Шията ѝ е къса и дебела, та не се отделя рязко нито от главата, нито от тялото. Поради това тя държи главата си ниско към земята и мъчно се извива настрани.
Предната част на тялото е много по-силно развита от останалата, защото по плещите, между кожата и месото се развива една особена вроговена тъкан — слин, която достига до 3 см дебелина. Тази вроговена тъкан има формата на щит, който спомага на животното да понася леко ударите и хапенето на противника през време на лютите борби, които стават през брачния период между мъжките.
Дивата свиня е нощно животно. Обикновено през деня спи или почива в някои удобни и добре запазени от неприятелите места, било из храсталаците на големите гори, било из тръстиката по горските блата. По размерите на леглото по тези места, което тя си прави, може да се съди за големината ѝ, защото по-големите мъжки, наричани г л и г а н и, правят леглото си по-дълбоко и изравят повече земя. Предполага се, че избирането на място за дневната почивка е във връзка със състоянието на времето. Ако е хладно, животното избира по-слънчеви места, ако е топло, предпочита да е на хлад, в някое по-засенчено място.
Като се стъмни, дивата свиня излиза предпазливо от скривалището си, за да си търси храна. Тя яде всичко — храната ѝ е най-различна: растения, желъди, кестени, корени от различни хранителни растения, яйца от някои птици. Някои смятат, че когато рови в сечищата, поврежда опадалите семена и унищожава пониците. При това ровене обаче тя спомага за заравянето на много семена, за разрохкването и наторяването на почвата и унищожава намиращите се в земята вредни насекоми, личинки и какавиди. Понякога излиза от гората и напада близките жита и зеленчукови градини, където причинява по-значителни повреди. За да предпазят посевите си от дивата свиня, на някои места стопаните използуват един много прост начин. Те забиват в земята на няколко места край нивата пръчки, дълги 50-60 см, разцепени на върха, и в цепнатината се поставя парче плат, напоен с петрол. Тези стопани твърдят, че дивите свине, елените, козите и даже зайците не нападат така завардените посеви.
Когато дивата свиня търси храната си нощем, тя е много предпазлива и при най-слабия шум или подозрение сумти, измъква се съвсем тихо и мигновено изчезва от мястото, където е била, без да се разбере накъде е отишла.
Понеже слухът и обонянието на дивата свиня са много силно развити, тя може да долови от далечно разстояние и най-слабия шум, и най-лекия мирис, който иде откъм приближаващия се неприятел. Затова бързо и лесно може да избягва опасността. Ако бъде нападната от кучетата на ловците, тя дълго и добре се брани. Едва след като изгуби и последните си сили, примирява се с участта си. Плува много добре и често пъти използува тази си способност, за да избяга от неприятеля си.
Като изключим човека, който е голям неприятел не само на дивата свиня, тя почти няма неприятели между горските животни. Само вълкът често напада малките ѝ, когато се поотдалечат от майка си.
Дивата свиня се размножава през ноември и декември, но според състоянието на времето на отделни места може да започне и по-рано или да продължи чак до края на февруари. Завладяването на женската става с много големи и кървави борби между мъжките съперници. Те си нанасят тежки и дори смъртоносни рани в плешките, ребрата и задните части на тялото.
Дивата свиня може да ражда преди да достигне пределната си зряла възраст. Затова свине на една и половина година възраст вече могат да дават потомство.
Понеже дивата свиня може лесно да се опитоми, то могат да се получат кръстоски с питомните свине. Обаче тези кръстоски не представляват стопански изгоди, защото полученото потомство не е годно за угояване.
След 18-20-седмична бременност по-младите диви свине раждат обикновено от 4 до 6 малки, а по-старите — от 10 до 12 малки.
Малките придружават майка си цяла година, а понякога и повече. Козината им е нашарена със светли надлъжни ивици. Към края на първата година тя става по-червеникава. Надлъжните светли ивици на малките се изгубват още при първата смяна на козината.
През първата си годишна възраст, в зависимост от охранването, дивата свиня достига на тежина между 25 и 40 кг; през втората — между 50 и 70 кг; през третата — между 80 и 100 кг, а през четвъртата — от 100 до 125 кг. Убивани са и диви свине, тежки до 150-200 кг.
Смята се, че дивата свиня живее средно около 20 години. Мъжките живеят повече усамотен живот, особено като застареят, макар че дивите свине обичат да живеят на стада.
Между болестите, от които страда дивата свиня, най-опасна е „гърлената жаба“ — прилича на рака, от която най-често измират. Освен това през зимата дивата свиня най-много страда от набиване на копитата на предните си крака, което е обикновено явление през по-студените зими в гората. Тогава при потъването на краката в заледената кора счупеният лед прорязва кожата над копитата. Поради това нараняване животното се движи трудно и често става жертва на вълците и други неприятели. По наранените места се получава възпаление и инфекция, често пъти смъртоносни за животното. Затова зимите с поледици в горите са лоши за дивата свиня.
Много характерна е стъпката (дирята) на дивата свиня. Тя твърде много прилича на стъпката на домашната свиня, но е по-тъпа от нея, защото дивата свиня се движи твърде много и върховете на копитата ѝ затъпяват. Стъпката на възрастната дива свиня много прилича на стъпката на елена и може да се смеси с нея. Добрият познавач обаче може лесно да я отличи, защото при стъпване еленът не оставя отпечатъци на задните си копитца, които са малки и стоят високо над ходилото, а в стъпката на дивата свиня тези копитца оставят следи. Следите на дивата свиня и елена се различават и по разстоянието една от друга. Разстоянието у елена е по-голямо, отколкото при дивата свиня.
Дивата свиня не е толкова опасна за горите, както някои изтъкват, за да оправдават нейното безмилостно изтребване. Това изтребване е почти към своя край не само в чужбина, но и у нас.
Дивата свиня освен в Странджа се среща и в по-големите гори на Стара планина, Средна гора, Осогово и други места, а също и покрай дунавските блата. На много места у нас са намерени остатъци на дивата свиня от предисторическо време. Тогава тя е била много разпространена.
Според новия закон за лова дивата свиня е вредно животно и избиването ѝ е разрешено от октомври до януари. Поради това до неотдавна у нас биваха избивани годишно повече от 500 диви свине.
Оттук нататък Странджа има вид на най-безразборно разхвърляни или събрани на купове по-ниски и по-високи гористи гълмове. Сле ддългото лутане по склоновете или пък през самите върхове на хълмовете, след много изкачвания и слизания, пътникът често трябва да пълзи по земята и да се провира под ниско увисналите стъбла на бръшляните, дивите лози и други растения, които се увиват от дърво на дърво като тежки и големи змии. Като се върви право на юг и вляво от реката Орешка, достига се до хълм, слабо осеян от храсти, от които се виждат долу ниско някои от къщите на село Потурнак. Близко на юг е връх Голеш (426 м), по-далече на изток се хубавее връх Живак (449 м), а още по-нататък, зад село Индже войвода, синее връх Екихчи (492 м). Оттук нататък вече има по-добър път, който иде откъм Потурнак и скоро се превръща в хубава горска алея, цяла и засенчена от короните на дърветата, прилична на обрасъл със зеленина тунел. Вече леко се пътува из този средгорски път, през тези усойни недра на Странджа.
Нататък пътят изведнъж се изкачва на съвсем открито, оголено място, на върха на една височина. Наоколо лежат труповете на хиляди изсъхнали дървета. Навярно страшна планинска буря, минала преди години оттук, е съсипала този край с вековни гори. От това място се открива далеч на изток морето. Навътре в него се вижда параход на път за Истанбул, а още по-нататък, изгубила брега, личи блестяща точка, запалена от яркото слънце. Това е посребреното платно на смел ветроход на път към градеца Мичурин. Погледът обхваща широк кръгозор, но тук за последен път се вижда красивото родно море. Нататък пак започва голяма гора.
Всички тези красиви места са обиталище на сърната, елена, дивия заек, златката, белката, невестулката и разни други дребни хищници и вредни гризачи.
[редактиране] Сърна
Сърната се познава лесно, защото през зимата козината ѝ е бозавокафява, а през лятото се променя дори до ръждивочервена. Коремната страна е всякога по-светла. На малките сърнета козината е прошарена с бели петна, разположени в по три странични реда.
Много характерно за сърната е, че на седалището си тя има светло петно, наречено о г л е д а л о, което през зимата е бяло, а през лятото — жълтеникаво. Космите на огледалото са извънредно подвижни и по волята на животното могат да настръхват или да се прибират. Поради това и огледалото се стеснява или разширява. Когато животното пасе, огледалото се намалява, но когато се ослушва или е в неспокойно състояние, то се разширява. Затова някои са склонни да смятат, че има някаква връзка между състоянието на животното и състоянието на огледалото. Предполага се, че разширяването му служи като предупредителен знак, даван на стадото от водача, който всякога се движи и пасе най-отпред.
Срещат се обаче сърни и с други цветове. Макар и много рядко, но има бели сърни (албиноси) с червени очи; има черни сърни, а също и сърни с черен само през зимата гръб.
Сърната мени козината си два пъти годишно; напролет, когато опадва зимната козина, и наесен, когато между лятната козина пораства нова дълга и я покрива, без тогава да става опадване.
Характерен признак за сърната са рогата ѝ, които са плътни, образувани от костно вещество. Те са разклонени вилообразно и на горния си край имат най-много три върха. Рога имат само мъжките животни, а в много редки случаи и на женските порастват рога.
На малките мъжки сърнета за първи път рогата започват да се появяват още на четири месеца след раждането — през септември. Тогава на мястото, дето ще се образуват израстъците за рогата, челната кост започва да се издува. Около един месец по-късно — през октомври или ноември, на подутите челни кости се показват две малки, едва напипващи се издутинки. Тези издутини постепенно нарастват и се превръщат в същински костни челни израстъци, върху които по-късно се образуват и самите рога.
Рогата на едногодишните сърни се познават по това, че те още нямат изострен връх и нямат в основата си костни венци. Вместо тези венци на рогата на едногодишните сърни има само пръстен от малки костни пъпчици. Тези втори рога на едногодишните сърни опадват на следната година, когато животното е вече на две години. Едва след това се появяват рогата с два върха, които вече са и заострени.
Напълно развитите рога са около 20 см дълги, но могат да достигнат 30 см, както у сърните от по-северните страни на Европа. Рогата имат светло или тъмнокафяв цвят, който зависи от храната, здравето на животното и вида на дървото, о което сърната е търкала рогата си, за да им се обели кожата.
Понеже рогата у сърните, както и у елените, са вторичен полов белег, то всяка повреда на половите жлези на мъжкото животно води след себе си и изгубването на рогата.
По-рано сърната е живяла на открито в равнините. Сега тя е горско животно. Обича да живее в дъбови, букови, трепетликови и други гори, с широки поляни и изобилна паша.
Сърната се храни с трева и листа от различни дървета и храсти, кестени, дива череша, дива круша, къпини, боровинки, гъбата трюфел и други гъби, детелина и още много растения. Употребява млади клончета и пъпки от ясен, габър, клен, леска и други дървета. Понякога през пролетта сърната изяжда толкова много пъпки, които като ферментират в стомаха ѝ, получава се алкохол в достатъчно количество, за да я упие. Тогава пияната сърна започва да залита встрани и без да се предпазва, излиза на открито, където става жертва на ловците или хищниците.
Сърните нанасят големи повреди на дърветата не само като изяждат пъпките им, но и когато белят кожата на рогата си. Тогава те удрят и стържат рогата си по стъблата на дърветата, като им нанасят чувствителни повреди. Някои дървета съвсем осакатени и обелени — често изсъхват. Също такива вреди сърните нанасят на дърветата и когато опадват рогата им. Тогава те удрят с рогата си по стъблата и обелват кората им.
Сърната търси храната си не само нощем, но и сутрин, и вечер. През другото време на деня почива в някои закрити места.
Обикновено сърните пасат по няколко заедно, като едн от тях се грижи да не се появи отнякъде опасност. Обикновено това върши водачът на стадото. Понеже сърните са много придирчиви към храната си, те не се задържат дълго на едно и също място, а обикалят от поляна на поляна, като понякога излизат и в ливадите край горите. Ако времето е дъждовно, те не излизат по поляните, а се движат из големите широколистни гори.
Брачният период при сърните започва най-рано през юни, а някъде — през юли или август. През това време между мъжките сърни стават големи и кървави борби. Тогава те издават един особен рев — знак за борба, който е остър и кратък, доста различен от обикновените проточени звуци на сърните. Борбата между мъжките завършва с пропъждането на по-слабия противник, но понякога завършва и със смъртта на единия от двамата. Намирани са мъжки сърни, в чиято черепна покривка има счупени върхове от рогата на противника.
Преследването на женските продължава много дни. Въпреки че по-силните мъжкари са успели да прогонят по-слабите си противници, овладяването на женската сърна става мъчно и често пъти тя пада убита. Един мъжкар гони пред себе си по няколко женски сърни. Той се увлича в преследването и в непредпазливостта си става жертва на хищниците или ловците.
Бременността продължава 40 седмици. В края на април или май женската ражда някъде на закрито в гората обикновено по едно, по-рядко по две или три и съвсем рядко някои сърни раждат по четири малки наведнъж. Само няколко часа след раждането малките могат да ходят след майка си, като се движат доста безпомощно, защото предните им крака са с 6 см по-къси от задните. По-късно тази разлика намалява, но и у някои възрастни сърни предните крака остават с 3 см по-къси от задните.
Майката отглежда твърде грижливо малките си. През първите няколко дни тя не се отделя от тях. След втория месец майката вече извежда малките на паша. Те ходят с нея цяла година. Понеже сърната е еднобрачно животно — семейството живее вкупом цяла година.
Когато води малките си на паша, майката не се задържа дълго време на едно и също място и обикновено през деня ги притайва някъде на закрито и чак привечер ги извежда. Майката върви напред, а малкото — след нея. Така те се движат близо до дърветата, за да могат в случай на опасност лесно да избягат.
Когато види опасност, малкото сърне издава особен звук. Майката се отзовава и почва да прави кръгове около нападателя, за да отвлече вниманието му, докато малкото избяга. После майката също избягва и го настига. Ако сърнето още не може да тича, за да се спаси от неприятеля, тогава то бързо ляга на земята, силно разкрачва предните и задните си крака, изтяга шия и слага главата си на земята като умряло и стои така, докато мине опасността. През това време майката се стреми да отвлече неприятеля или се преструва на куца, за да го подлъже, че може да я настигне. Понякога скача върху него и го удря силно с предните си крака, за да го прогони.
Есен сърните от няколко семейства се събират заедно и образуват стада от 8-10 животни. Като почне листопадът в широколистните гори, сърните търсят подслон между иглолистните дървета. Особено мъчно преживяват сърните, когато паднат големи снегове. Тогава, събрани на стада и наредени една зад друга, сърните обикалят из гората, за да търсят храна. Ядат предимно пъпки, които намират по обезлесените дървета или гризат младите издънки на ясена, габъра, дъба и други дървета.
Ако се появяват поледици, за сърните настъпват тежки и мъчителни дни. Тогава храната става оскъдна, защото е скрита под ледната обвивка. От продължителен глад, особено малките изнемощяват и падат изнурени на земята, като при умирането си издават един особено жален рев. Зиме сърните най-често стават жертва на вълците, лисицата, дивата котка и други зверове. Малките тогава са толкова беззащитни, че биват нападани даже и от дребните горски хищници.
За да се спасят сърните от гладна смърт, зимно време трябва да им се поставя храна в нарочно приготвени навеси. Тогава гладните животни дотолкова се престрашават, че спокойно вървят след човека, който им носи храната в навеса.
Сърната се опитомява много лесно, но тя не може дълго да живее затворнически живот. Особено опитомените мъжки стават зли и когато застареят, започват да нападат даже и стопанина си. В Странджа преди години сърната не се боеше от хората. В Малко Търново хората се любуваха на една сърна, която свободно бродеше из града и постоянно завираше муцуната си из чувалите на бакалниците. Когато я изпъдеха, тя правеше няколко крачки настрана и след това отново, без всякакъв страх и срам, пак завираше муцуната си в други чували или спокойно започваше да яде наредените покрай вратата разни зеленчуци и плодове. Когато здраво я удареха с пръчка, тя се отправяше към друга бакалница и там правеше същите пакости. При все това тя беше любимката на града и на всички бакали. Понякога се движеше и по шосето покрай града, като пресрещаше пътниците с надежда да получи нещо. Още помня това мило животно, което вярваше в добротата на човека.
В и н к е л разказва за една опитомена сърна, която постоянно си лежала на миндера в стаята и много другарувала с кучето и котката. Когато обаче била разсърдена, тя, вместо да се отстрани, жестоко ги удряла с крака.
Сърната е разпространена почти в цяла Европа с изключение на най-северните ѝ части, като на много места е почти изтребена, защото избиването ѝ е безпощадно.
Стъпката на сърната и елена много си приличат. Обаче стъпката и на най-едрата мъжка сърна е по-малка от стъпката на двегодишно еленче.
Ловът на сърната се извършва чрез хайки, като се използуват обикновено тромави и много лаещи кучета, защото те трябва да подкарват сърната полека.
Нашенската сърна достига на дължина около 1.30 м, височина около 70 см и тежина до 30 кг. Смята се, че живее най-много до 20 години.
У нас сърната се среща на много места: Странджа, Берковско, Разградско, Варненско, Пловдивско, Бургаско, Рила, Родопите, Пирин, Средна гора, Осогово, Клисура, Котленско и др. Среща се и по Витоша, Люлин и другаде, но по-рядко. Според закона за лова задължават се лицата, които случайно спасят от опасност малки сърнета, да ги предават на най-близкото лесничейство или ловно дружество, което веднага ги предава на най-близкия ловен развъдник.
[редактиране] Благороден елен
Еленът също се среща, макар и извънредно рядко, по тези места. Живее в гъсталаците и лесно си проправя път, защото, като дигне глава нагоре, рогата му лягат върху гърба. Клоните на рогата му отбиват настраната клоните на храстите и стъблата на увивните растения.
Еленът се смята за едно от най-красивите горски животни, защото има благороден вид и стройна походка. Мъжкият има много красиви рога. Той се нарича още р о г а ч, а женската -- к о ш у т а. Това, което бие на очи още на пръв поглед, е, че предната част на тялото му е много по-силно развита, отколкото задната. Тази особеност на елена и неговите високи тънки крака му дават възможност да бяга силно и продължително време.
Кафевият цвят на козината по гърба му лете е по-червеникав, а зиме по-сив. Този цвят се колебае различно, а понякога -- и до почти белезникав. По врата и част от гърба му има тъмна ивица. На задната част на бедрата му се образува бяло-жълтеникаво "огледало", заобиколено с по-тъмножълта ивица. По козината на малките има бели петна преди първото й опадване. Сменяването на козината става както при сърната. Опадването на зимната козина не става изведнъж, а постепенно. Затова напролет еленът изглежда дрипав.
На главата си мъжкият елен има големи и силно разклонени рога. Шията е дълга и у мъжкия е покрита с дълга козина -- грива. Опашката е бозава, съвсем къса и конусовидна.
Рогата на мъжкия опадват всяка година и веднага покарват нови. Като наближи време да падат, връзката с челните им израстъци става все по-слаба и най-после рогата падат или сами, или с удар в някое дърво. По-нататък растежът на рогата става както и при сърната. Щом рогата получат окончателната си форма и големина, кръвта престава да нахлува в покриващата ги кожа. Тя изсъхва и започва да се бели на ивици. Тогава еленът ускорява обелването й, като жули рогата си о стъблата на дърветата. В същото време с нозете си той изравя земята около корените на дървото. С това еленът нанася големи повреди на дърветата, защото не само обелва кората на дървото, но поврежда и сърцевината му и дървото загива. По височината на тези повреди и изровената земя опитният наблюдател добива много правилни заключения за големината и силата на елена и за големината на неговите рога.
Рогата на елена са разклонени. В началото те се увеличават всяка година с по един клон. Но по-късно числото на върховете на рогата не се увеличава или се увеличава неправилно. Затова по разклоненията на рогата, особено когато станат няколко, не може да се съди за истинската възраст на елена. Разклоняването върви правилно до седмата година, след това при по-нататъшното неправилно разклоняване се получават най-много по 9-10 върха и в редки случаи повече. Тогава на такъв елен казват, че той е деветовръх и т. н.
Рогата на елена служат за украса, за полилеи и други предмети, затова се ценят твърде скъпо. Дължината им обикновено е около 80-120 см, по-рядко до 130 см, а тежината им е 5-8 кг, а по-рядко 10-12 кг.
У нас еленът предпочита гористите поляни или гъсто обраслите горски ливади и блата. В други страни обаче, както в Шотландия, еленът живее в голите части на планините, стига там да има трева.
Еленът излиза на паша повече нощем. Понякога излиза из гората и крайгорските пасища и ниви. Храни се с листа, пъпки, букови и дъбови желъди, трева. Напада и зеленчуците край горите. Зиме яде мъх или гризе младите фиданки или кората на дърветата. С това наврежда на залесяването. Като настъпи зимата, той се прибира в гъстите части на гората.
Еленът живее обикновено поединично. Ако образува стада, те се състоят от 5 до 8 животни, които обикновено са майки заедно с малките си. Понякога и по-слабите мъжкари вървят със стадото, което се разтуря, щом дойде брачният период.
Даже и при обикновената си походка еленът се движи доста бързо, а при бягане достига светкавична бързина, като отмята шията си назад, за да положи рогата на гърба си, да не му пречат. Ако на пътя му се изпречат препятствия, той лесно ги преодолява, като може да преплува даже и широки реки. В Норвегия например са наблюдавани случаи, при които елени са преплували морски фиорди, широки 4-5 км.
Еленът има силно развито зрение, обоняние и слух. Може да долови шума от човек на разстояние 600 и повече крачки. Когато стадото пасе, винаги има наблюдател пазач. Ако стадото е мъжко, пазачът е един от най-силните елени. Ако стадото е смесено, тогава пазачът е възрастна женска сърна кошута.
Еленът води многобрачен живот. Когато почне брачният период, мъжките се разделят, ако са били в едно стадо, и започват да търсят женските стада. За кошутата мъжките водят помежду си ожесточени борби, които често завършват със смъртта и на двамата съперници. Те се промушват с рогата си или ги преплитат тъй, че не могат да ги отделят и тогава падат на земята и умират от глад. Често са намирани черепи с преплетени рога.
Щом мъжкият намери женското стадо, той разгонва младите мъжкари и настойчиво преследва женските, като ги подгонва към някоя горска поляна. Ако там има блато, ляга в него и цял се нацапва с тиня. След това пък започва да гони стадото, като ту го подкарва на една страна, ту го изпреварва, ту го връща на друга страна. През брачния период мъжките издават особени звуци към женските, които също с особен звук се отзовават на мъжките.
Оплодяването става към края на октомври или началото на ноември. После елените пак се събират в мирно живеещи стада. След бременност от около 10 месеца женската ражда през май или юни по едно, а по-рядко по две малки, които почти нямат други неприятели освен вълка и човека. В първите дни малките са неспособни да се движат, лежат на едно място и майката почти не се отделя от тях. След като проходят, те постоянно се движат заедно с майка си. В случай на опасност майката издава особен вик и с различни хитрини се стреми да отдалечи неприятеля. Някои естествоизпитатели са наблюдавали, че когато към женската, която пасе заедно с малкото си, се приближи ловец с кучета, тогава тя застава права и с тялото затуля малкото. Това продължава само няколко мига, а след това малкото изведнъж започва да бяга встрани така, че тялото на майката го прикрива от погледа на неприятеля. След като се отдалечи и наближат кучетата, майката изведнъж започва да хитрува и побягва в противоположна посока, преструва се на куца и дори оставя кучетата да я понастигнат. После бързо избягва и тръгва да търси малкото си.
Макар че еленът по природа е страхлив, като застарее или през брачния период, става зъл и напада даже и човека.
Неприятелите на елена са вълкът, рисът и по-рядко мечката. Особено вълците много унищожават елените, защото на цели глутници нападат стадата им.
Стъпките на елена лесно се отличават от стъпките на другите животни по своята големина и правилната, почти сърцевидна закръгленост. По тяхната дължина и широчина може лесно и точно да се определи големината и възрастта на елена.
Еленът живее средно около 20 години, но в зоологическите градини елените са достигали и до 30-36-годишна възраст. Дължината на тялото е средно около 2—2.30 м, опашката — 15 см, височина — 1.20—1.50 м, а тежината — средно около 160—200 кг.
По-рано еленът е бил много разпространен из Европа, но поради прекомерното му избиване на много места той се среща твърде рядко, а в някои страни е съвсем изчезнал.
Докато е малък, еленът лесно се опитомява, а щом застарее, става зъл и нападателен. И неопитомените млади лесно се сближават с човека и стават доверчиви. Един случай доскоро правеше силно впечатление на хората и създаваше приятни развлечения на излетниците в с. Княжево край София. В националния парк Витоша има еленоразвъдник. От миналата година насам един млад мъжки елен се научи да слиза до окрайнините на Княжево. Свикнал с излетниците, той престана да се страхува от тях, полека-лека влезе в самото село и започна свободно да се разхожда по улиците. Започна да прави и пакости по магазините със зеленчук и плодове, като завираше муцуната си навсякъде, въпреки че всички го гонеха. Затова го кръстиха „Хулиган“. Така го знаеха всички излетници по Витоша. Започна да прави и пакости по градините и по дворовете, като леко прескачаше оградите.
„Хулиган“ свикна и с децата, които се събираха на тълпа около него и му се радваха. Той добре ги познаваше и се оставяше да го галят и да си играят с него. Ако някое дете се опитваше да го закачи, той веднага насочваше острите си рога към него и го прогонваше, но не бягаше и не закачаше останалите деца. Беше свикнал да яде хляб от ръцете на децата и възрастните, а обичаше захар и бонбони. Когато някои от излетниците започнаха да му дават мекици и кифли, той разбра, че са вкусни, и вече не искаше хляб.
При това „Хулиган“ започна да застава напреки по средата на шосето, далече пред селото, понякога чак към Павлово. Застане и не мърда, дори да го наближи някоя лека кола. Напразно шофьорите му свиреха, за да го подплашат. Принуждаваха се да отбиват колите си, без той да им обърне внимание и да се отмести.
Понякога заставаше между засадените дръвчета и дълго време стоеше неподвижен, че някои го мислеха за поставена там голяма бронзова статуя.
Понеже съвсем се беше отчуждил от другите елени, като се връщаше горе между тях, те вече не го познаваха и го гонеха. Така той сам се прогони и вече не се връщаше при своите. Принудиха се да го затворят, за да не скита, но затворническият живот го сломи. Той грохна, омърлуши се. Дори козината му доста пооредя. Смятаха, че вече няма да го бъде и се чудеха какво да го правят. Жаждата му за свобода го изтощажаше. Отскоро обаче той пак беше пуснат на свобода. Отново започна да слиза до селото и да радва хилядите си приятели, които с радост го посрещнаха. Неотдавна обаче се опери и на влака и безе премазан.
У нас, освен из Странджа и Бургаско, еленът се среща още и в Стара планина — Клисурско, Тетевенско, Котелско; в Средна гора — Богдан; Рила, Родопите и другаде. Ловът на елени у нас е забранен. Уловените малки трябва да се предават в най-близките лесничейства или ловни дружества, за да се пратят в ловните развъдници.
[редактиране] Мечка
Преди години в горите на Странджа често се срещаше и мечката. Това личи по различните местни наименования на реки, скали, дупки и други местности: М е ч а р е к а, М е ч к о б и е в а — Малкотърновско, М е ч а к а н а р а при връх Живак, М е ч а д у п к а при с. Стоилово, М е ч а д у п к а при с. Цикнихор, М е ч и б а и р при с. Белград — Чаталдженско, М е ч е б р ъ д ц е при с. Калово, А и д е р е (М е ч а р е к а) при с. Терзидере и още много други места.
У нас мечката се среща много рядко: Стара планина — от Тимок до Котленско, Средна гора, Родопите — Брацигово, Беленско, Велинградско, Рила — в долините на Илиина река, Марица, Искър и Крива река, в Осогово, Пирин — в Разложко, а преди много години и по Витоша.
Мечката е най-едрото бозайно животно из нашите гори. Остатъци от предисторичната пещерна мечка са намерени на няколко места, което показва, че тя е обитавала страната ни отпреди много хиляди години. Че е била доста разпространена, се вижда и от изображението й върху стари римски монети, намерени в никополските развалини и други места. Върху тези монети са изобразени и елен, и дърво, което показва, че тогава тука е имало много гори, мечки и елени.
Цветът на козината на мечката се колебае от светло или жълтокафяв до тъмнокафяв, та дори до тъмносив. Не само по цвета, но и по устройството на черепа и външния си вид мечките от различните местности донякъде се различават. Някои наши мечки се приближават до южния вид, така нареченета с и р и й с к а м е ч к а. В Лондонския музей има три мечки от България, които са означени като „сирийска мечка“ вместо нашенската „европейска мечка“. Следователно те са дошли у нас откъм Мала Азия, а не от север.
Главата на мечката е голяма, муцуната удължена, ушите къси и космати, а очите малки. Краката са яки, с много здрави нокти, а ходилата — голи.
Мечката е тромава при ходене и тичане поради особения начин на стъпване. Когато се движи, тя не стъпва както другите четирикраки животни: едновременно на предния ляв и задния десен крак, а после на предния десен и задния ляв крак. Мечката стъпва едновременно ту на двата леви, ту на двата десни крака. Поради това тялото й се клати ту наляво, ту надясно. Това обаче не пречи на мечката да е ловка и да тича продължително в силен галоп. Като тича, задната част на тялото й се подхвърля нагоре, защото задните крака са по-дълги от предните и затова задната част на тялото й е по-висока. Ако мечката бързо се спуска от някоя стръмнина, тя лесно се преобръща и започва да се търкаля. Но това устройство много й помага, когато се изкачва нагоре, защото задната й част е малко повдигната и тялото тогава има по-водоравно положение, което улеснява движението й нагоре. Лошо се движи мечката, когато мени кожата на ходилата си, защото новата кожа отначало е много чувствителна и тогава тя стъпва „като на тръни“. Тя може да се изправя и да върви няколко крачки, изправена на задните си крака. Катери се добре по дърветата и скалите. На стари години почти не може да прави това. Когато затлъстее и стане много тежка, избягва катеренето. Мечката обича да се къпи и умее да плува добре, като се гмурка надълбоко и остава дълго под водата.
Мечката има по-слабо развито зрение, но по-силно развити обоняние, слух и вкус. Затова тя усеща приближаването на човека даже и при неблагоприятния за нея вятър. От 250 крачки разстояние дочува най-предпазливото движение. Обонянието й е толкова силно, че от 30 крачки разстояние подушва хляб, намазан с мед.
Зъбите на мечката са нагодени само за растителна храна. Затова тя рядко напада животните и човека. Макар и да е всеядно животно, мечката употребява повече растителна храна. Храни се главно със сочна трева, житни растения, пъпки, буков и дъбов желъд, диви ягоди, овощия, гъби, а понякога и риба, миди, мравки, разни насекоми и личинките им, а също и мед от гнездата на дивите пчели. Там където изнасят кошерите на горска „паша“, ако не се вземат предпазни мерки, мечката ги разбива зарад меда. Обикновено по тези места кошерите се прикрепват високо по дърветата, като се обелва кората на стъблата до известна височина, за да не може мечката да се покатери, или заграждат тези стъбла с високи колове.
Понякога мечката напада житата, особено овеса и царевицата. Тя може да прави големи опустошения, защото не само изяжда известна част, но поваля и изпочупва посевите, като сяда или ляга всред тях и се влачи по земята. Много обича и желъдите, затова, когато узреят, из дъбовите гори често се срещат по няколко мечки наблизо.
Ако мечката веднъж вкуси месо, тя става хищна и свирепа. Тогава у нас я наричат „мечка стръвница“. Стръвницата напада и едри бозайници: телета, крави, коне. Човека избягва да напада, освен в редките случаи, ако е ранена или се бои за малките си. Когато се брани или напада, тя се изправя на задните си крака, а с предните се нахвърля върху неприятеля, като къса с ноктите си цели късове месо от тялото му.
Мечката търси храната си нощем. Денем спи или почива в леговището си, което се намира в отвора на някоя скала, в дъното на някоя пещера или из храстите в най-дивите планински места. Характерно за мечката е, че на някои места в гората тя има навика да минава в точно определено време. Това улеснява преследването й.
Мечката стръвница е много свирепа и има голяма сила. Наблюдава е мечка, която, като се движела само на задните си крака, пренесла с предните си цяла крава през един ручей. Друга мечка с един удар е разрушила черепа на един горски пазач. Трета мечка е изнесла из една яма рогач, тежък 300 кг, като го е влачила на 500 м разстояние. Виждали са мечка в предсмъртна борба да чупи борови клонове, 10 см дебели.
Когато мечката нападне някое животно, тя му прехапва гърлото и с ноктите откъсва от тялото му цели късове месо заедно с кожата. Остатъка от убитото животно покрива с мъх, листа и съчки като запасна храна, която обикновено после не търси.
Когато започнат студовете, мечката се приготвя за зимен сън. Тогава избира някоя готова дупка или пък се завира в някоя хралупа с тесен отвор. Понякога зимува в някой голям куп шума. Наблюдавали са и мечки да зимуват на някое дърво, на 11 метра височина. Най-напред мечката добре изчиства избраното място и после го постила с мека настилка от мъх, листа, трева. Женската мечка се прибира да зимува много по-рано от мъжката, която често пъти дълго време след падането на снега още броди из гората.
Зимният сън зависи от състоянието на времето. През топли зими мечките не зимуват. Убивани са мечки с малки мечета даже и през февруари. В началото на зимата заспалата мечка лесно се събужда, но по-късно, ако настъпят по-големи студове, спи непрекъснато 3—4 месеца. През това време тя се храни от подкожната тлъстина, натрупана през лятото и есента. Затова напролет мечката е много мършава. Според някои наблюдатели, преди още мечката да влезе в зимното си леговище, се мъчи да прикрие следите си, като прави скокове, по няколко метра големи, по снега. Наблюдавани са мечки, които влизат в дупката си заднешком, с по няколко влизания и излизания, за да умножат следите си и да забъркат неприятеля. Понякога чака ветровито време, да се засипят следите й.
Щом легне да спи, мечката вече не яде нищо. Ако се събуди през зимата, тя рядко търси храна, отива само да пие вода. Мечките, затрупани от снега, спят през цялата зима. След пробуждането си мечката напуска леговището, търкаля се няколко време по снега или пясъка и тръгва да си търси храна.
Според някои наблюдатели оплодяването на мечката става през май или юни, а според други — през август или септември. Предполага се, че бременността на мечката продължава 6 или пък 8,5 месеца. Две до три седмици преди раждането женската мечка не става да търси храна или вода.
Мечката ражда по 2—3, по-рядко по 1 или 4, а още по-рядко по 5 мечета. Новородените са извънредно дребни, слаби и почти недоразвити. Те бързо порастват, очите им се отварят след 5 седмици и започват свободно да се движат на 2,5 месеца. Майката ги води със себе си доста дълго. Има случаи, когато и след новото раждане старите още не са напуснали жилището на майка си.
Докато е с малките си, майката се грижи за тях. Ако ги заплашва някаква опасност, мечката ги пренася в устата си на безопасно място. Обаче новородените и недоразвити мечета тя не чувства като живи същества и във време на опасност ги напуска. Порасналите и прогонените мечета дълго време обитават мястото около жилището на майката и понякога се връщат пак при нея и образуват семейство заедно с новите си братя и сестри. Така семейството на мечката става голямо.
Мечетата имат сива козина, гъста, гладка, съвсем къса, със светложълтеникав оттенък. Скоро обаче тя става мургава (кестенява), дълга и се накъдря. Под шията им се явява бяло петно, което достига до половината на плешките и се разделя на два клона, единият от които отива чак до към ухото. Това петно е с различни очертания и се предполага, че не се появява у всички мечки. Според това някои естествоизпитатели различават две разновидности у мечката. У нас обаче има случаи, когато от 5 родени мечета 3 са имало петно, а останалите — нямат. Някои твърдят, че бялото петно изчезва в продължение на няколко години. Заедно с остаряването на мечката козината в гривестата й част става все по-сивожълта.
Мечката живее до 80 години, а ражда до 31-годишна възраст.
Неприятел на мечката е вълкът, който напада малките й.
Стъпката на мечката прилича донякъде на човешката, но на мечата стъпка ноктите се отпечатват много ясно. Отпечатъкът от задните крака е много по-голям от този на предните. Стъпките на женските са много по-тесни от тези на мъжките. При спокоен ход задните стъпки се отпечатват близо до предните.
Въпреки че мечката не може да се опитоми напълно, както някои други животни, все пак малките мечета бързо свикват с човека и неговото жилище. Б р е м пише, че малките 5-6 месечни мечета са извънредно забавни със своята неловкост и неуморна игривост. Те непрестанно се борят, катерят се по дърветата, подскачат из водата, тичат насам-нататък и вършат най-различни лудории. Който ги храни, им е приятел, а който ги дразни — враг. Плашат се от всичко ново, като се изправят на задните си крака и тракат с челюсти. Вече след шестия месец стават досущ като възрастните мечки: озлобяват се, хапят стопанина и му късат дрехите.
В едно семейство ми разказаха за две мечета, донесени от Съветския съюз. Още с пристигането си мечетата се приобщили към всички домашни и скоро започнали да ходят из стаите и по двора, без да обръщат внимание на кучетата. Всичко из къщата обръщали наопаки, лудували непрестанно, като правели всевъзможни пакости. Свикнали на обед да сядат сами на трапезата и да лижат от поставените им паници. Трябвало постоянно да се пази наредената трапеза, защото те се покачвали върху масата и разбърквали и изпояждали всичко. Ако трапезата била наредена и в стоята още нямало никого, мечетата хващали покривката на масата и я теглели дотогава, докато всички съдове изпопадат на пода. Тогава изпадали в най-весело настроение. Ако ги прогонели навън от стаята, покачвали се на покрива и се гонели ненаситно около комините. Най-после мечетата до такава степен станали невъзможни с лудориите и пакостите си, че семейството се принудило да ги подари на един свой приятел, който много се зарадвал. Скоро обаче той ги подарил на друг приятел, който също ги подарил на приятеля си. Така двете луди мечета минали през много домове, докато пропаднали някъде.
Ловът на мечки става по няколко начина, но най-често се прилага три от тях: чрез засада, с капан или закрити с шума и трева ями, в дъното на които има забит остър кол. Ловът на мечката е доходен, защото месото й се цени скъпо, тъй като е много вкусно, а масата й не се втвърдява на студено и някъде я употребяват като лечебно средство против косопад. Когато е прясна, мечата мас има неприятен мирис и вкус, но ако при топенето й се постави лук, тя става вкусна. Месото на младите мечки е по-вкусно от месото на възрастните, чиито пък лапи се ценят като деликатес. От мечешкото месо се приготвят най-хубавите шунки. Скъпа е и мечешката кожа, особено ако е от голяма мечка.
Всичко това е причина за прекомерното изтребване на мечката във всички страни. Днес мечката по-рядко се среща в Съветския съюз, Швеция, Турция, Гърция, крайдунваските страни. Съвсем рядко в Швейцария и Франция. Съвсем е изтребена в Белгия, Холандия, Дания, Англия и Германия.
Нашенската мечка има дължина обикновено от 1.50—1.85 см. Убивани са мечки до 2.20 м заедно с опашката, която е около 8 см дълга. Височината й е около 1.25 м, а тежината, според угояването, достига обикновено до 150-200 кг.
По-рано у нас са убивани годишно над 100 вемки, но сега числото им е твърде много намаляло.
[редактиране] Златка
Златката има гъста и мека козина, на гърба тъмнокафява, а по корема — жълтокафява. На гушата и на гърдите има жълтеникаво овално петно, откъдето идва и името ѝ „ златка“. Зимно време окраската е по-тъмна, отколкото през лятото. У женската златка жълтото петно не е така ясно, както у мъжкия.
Златката живее по дърветата или в пукнатините на скалите. Тя приготвя жилището си сама или използува гнездата на птиците, жилището на катерицата и дупките по дърветата. Прекарва деня в леглото си и нощем излиза да си търси храна. Ако обитава непроходими гори, излиза от леглото си и денем.
Златката се храни с различни животни. От бозайниците напада дребните видове, но понякога напада и зайци, даже и млади сърни, като се нахвърля върху тях и прегризва врата им с острите си зъби. Храни се и с птици и яйцата им, унищожава яребиците и глухарите, на които прегризва гушата или врата. Разрушава гнездата на всички видове птици, а заради меда напада и гнездата на дивите пчели. Храни се още и с разни насекоми, яде диви круши, сливи и други плодове. В селищата близо до гората напада домашните птици и предимно гълъбите, по което прилича на пора.
През април женската ражда по 3-4 малки, които след 6-8 седмици вече свободно се катерят по дърветата заедно с майка си.
Стъпката на златката прилича донякъде на стъпката на котката, но е продълговата, с отпечатък на ноктите. Понякога стъпките ѝ могат да се смесят със стъпките на заека, но се отличават от тях по това, че стъпките на златката са еднакви.
Златката се лови заради скъпата ѝ кожа. Ловът на златката става с капани, снабдени с примамка. Според някои пресмятания годишно на европейските пазари се изнасят повече от 250,000 кожи от златки.
Златката живее около 10-12 години и достига на дължина 85 см. Половината от тази дължина се пада на опашката.
У нас златката се среща често. Най-много я има в Белоградчишко, Врачанско, Преславско, Родопите, Рила, Странджа и на много други места. Смята се за вредно животно и изтребването ѝ е разрешено през цялата година. Затова годишно у нас се убиват не по-малко от 400-500 златки.
[редактиране] Бялка или самсар
Козината на бялката е кафява или сивокафява по гърба, а на гушата и гърдите тя е чисто бяла, във вид на неправилно петно, което у младите понякога е жълточервеникаво. Много рядко се срещат и светложълти белки. На върха на ушите си има бели космици, каквито златката няма. Носните отвори са кръгли, а на златката — елипсовидни. раката са по-къси от тези на златката.
Бялката се среща по същите места, където и златката, и по начина на живота си не се отличава много от нея. Лете живее в дупки по дърветата или скалите, а през зимата се преселва близо до селищата в купищата дърва, камънаците, дъпките по старите стени и другаде.
Употребява същата храна, както и златката, но е по-кръвожадна от нея и се смята за по-вредна, защото унищожава много от полезните за човека животни. Често спохожда населените места и прави големи опустошения на домашните птици. При тези нощни нападения тя издушава всички птици, които ѝ попаднат, въпреки че не ги отнася всичките. В гората напада разни дребни бозайници, предимно мишки и плъхове, а също и разни видове птици, даже влечуги и жаби, които златката не лови. Влиза в градините и яде плодове. Унищожава и конопеното семе. За да предпазят плодните дървета от бялката, където се появи, намазват стълбата със силен тютюнев разтвор или каменовъглена смола. Бялката напада и птичите гнезда и ги отнася на скрито място, където ги унищожава, когато изпитва голям глад. Търси храната си нощем, като се катери свободно не само по дърветата, но и по скалите.
Оплодяването става към края на февруари, малко по-късно, отколкото у златката. Тогава белките мяукат и ръмжат като котките, а между мъжките стават големи борби. След 9 седмици бременност женската ражда, обикновено през април, от 4-5, а понякога и до 7 малки. Случва се често кръстосване между златки и белки, от което се получава нещо средно по външен вид между златката и бялката.
Стъпката на бялката мъчно се различава от тази на златката. Тя се отпечатва по-ясно и по-гладко, защото петата и пръстите ѝ са съвсем голи.
Бялката също я убиват заради скъпата ѝ кожа. Унищожаването ѝ става по същия начин, както и на златката. На европейските пазари годишно се изнасят до 400,000-5000,000 кожи, най-ценните от които се доставят от България, Турция и Унгария.
Бялката живее 10-12 години и достига на дължина заедно с опашката до 70 см.
Освен из Странджа бялката се среща на много места из нашите гори, по скалите, а често и по жилищата в крайгорските селища. Има я в Белоградчишко, Дряновско, Тетевенско, Сливенско, Омуртагско, Варненско, Кубратско, Осогово, Панагюрско, Рила, Родопите и другаде.
Причислена е към вредните животни и биенето ѝ е разрешено през цялата година.
[редактиране] Черен пор
Козината на пора е тъмнокестенява, а по корема — чернокафява. Страните на главата му са белезникави, устните и подбрадната част — бели, носът — жълтокафяв, а опашката — черна. Има порове и с по-друго разпределение на окраската. Има даже и съвсем бели (албиноси) или жълти порове. У женските белезникавите места са чисто бели, а у мъжките — малко жълтеникави.
Порът живее в земни дупки, дърветата и скалите, а понякога се заселва и в купчина камъни или в готови дупки, изоставени от други животни. Той е нощно животно и ако се намира до селищата, особено зиме, напада домашните птици, питомните зайци и др., поради което се смята за вредно животно. В горите и полята той е полезен, защото изтребва голямо количество мишки, плъхове и змии. В тези места ползата от него е толкова голяма, че в някои страни, като Германия, порът не само не се изтребва, но размножаването му се насърчава с особени закони. Там стопаните в крайгорските селища строят кокошарници, недостъпни за пора.
При липса на друга храна, порът лови риба, яде охлюви и някои насекоми, плодове, мед и жаби. Порът събира запаси от храни и затова в жилището му се намират по няколко мишки, плъхове, жаби, яйца, птици.
Оплодяването става обикновено през март, когато между мъжките се водят големи борби, придружени със силни крясъци. Тези борби са твърде жестоки и двамата съпернци така здраво се вчепкват един за друг, че понякога падат заедно от доста голяма височина — скала или дърво — и долу на земята продължават борбата, без да се разделят.
Бременността продължава два месеца, след което женската ражда обикновено от 3-6 малки, по-рядко до 8, за които майката се жертвува, като се нахвърля даже върху лицето на човека. Шест седмици след раждането малките напускат леглото.
Порът се среща на много места в Европа. Пренесен е от Африка. У нас се среща навсякъде.
Живее около 10 години. Средната дължина на нашенските порове достига до 56 см. Опашката му достига до 16-17 см.
Избиват го заради кожата му, а също и за опашните косми, от които правят меки четки за рисуване с водни бои.
[редактиране] Пъстър или сарматски пор
Той не се среща в Странджа, но го има из горите, храсталаците, лозята и по други места в Разградско, Русенско, Коларовградско, Кюстендилско, Панагюрско.
Козината му е къса и корава. По гърба и страните на тялото тя е кафява, с разпръснати жълти петна, които у младите са малко жълточервеникави. Коремът, главата и краката откъм вътрешната им страна са черни. На гърлото има няколко ръждивочервени петна. Устните са бели, а от очите нагоре през темето минава бяла ивица. Само върховете на ушите са ръждивобели. Опашката е различна по цвят в основата, по средата и на върха. Поради тази пъстрота кожата на този пор се употребява у нас за яки на дамски и детски палта.
По живота си той много прилича на обикновения пор. Среща се в Югоизточна Европа, на север достига до Полша, но по всички тези места, както и в Азия, където е отечеството му, той е съвсем рядко животно.
Дължината на тялото му заедно с опашката достига до 50 см. Нашите пъстри порове имат дължина до 44 см.
[редактиране] Невестулка или попадийка
Невестулката е най-малкото от поровите животни. Козината ѝ на гърдите и корема има слабо жълтеникава отсенка. Младите имат изобщо по-жълт цвят от старите. НА предните си крака имат бели или кафяви петна, но окраската на двата крака не е винаги еднаква.
По живота си много прилича на черния пор. Тя е голям неприятел на мишките, които изтребва бързо, и толкова много ги наплашва, че там, дето се появи, предизвиква истински преселения на мишките от едно селище в друго.
Невестулката живее около 10 години и дължината ѝ е 27 см, а опашката — около 7 см. У нас често се среща из горите, полята и селищата.
В Странджа съм наблюдавал как невестулката учи малките си да скачат от клон на клон и от покрив на покрив. Когато малките се страхуват да скокнат, тя застава зад тях и ги бута да скочат насила.
Всички тези места, из които срещнахме и проследихме дребните хищници, се намират в най-южните окрайнини на Странджа, отвъд река Велека и селищата край нея, в които още има живи от по-раншните огнеиграчи — нестинари. Кажи-речи, вече сме опрели до южната ни граница, на река Резова. Покрай нея на запад пътят извежда до Малко Търново. Оттам, вече все на север, се минава през голяма и хубава гора от ориенталски бук, после пак през девствени гори, из които стърчат грамадни самотни каменни блокове и издадени високо над земята стари корени, докато най-после пътуването завършва в Бургас.
[редактиране] Дива коза
Дивата коза не се среща из Странджа. Макар и много рядко, тя се намира из Средна Стара планина — Тетевенско и Троянско (Козята скала), в Калоферско (в подножието на Марагидик), далече от човешкия поглед, из забулените в облаците висини, в Средните и Западни Родопи, из Рила и Пирин, навсякъде, където има непристъпни скалисти места и високи горски поляни.
Цветът на козината ѝ е различен през разните годишни времена. През пролетта е обикновено бозавочервена, а през зимата — червенокафява, дори ясночервеникава. Коремната страна е жълточервеникава през лятото, а достига до чисто бяла през зимата. Една тъмнокафява ивица започва от върха на муцуната, преминава през окото и достига до ухото. Понякога се срещат и съвсем бели диви кози.
Рогата на дивата коза са малки, изправени нагоре, с малко завити назад върхове. На женската рогата са по-тънки, отколкото на мъжкия.
Дивата коза предпочита най-непристъпните планински места или голите поляни над горите, понякога слиза и по-ниско, в самата гора. Според местообиталището тя мени и навиците си, но е изобщо дива и търси непристъпните за човека и другите животни места.
Старите мъжки живеят съвсем уединено, а женските и малките образуват стада от по 4-5-6, по-рядко и до 5-20 животни. Дивите кози пасат денем, ядат пъпки и листа. Всяко стадо си има пазач — обикновено това е най-старата женска коза. Щом забележи и най-малката опасност, тя издава един особен звук. Всички кози тогава бързо избягват в непристъпните и безопасни места по скалите, по които се катерят с голяма бързина. Макар че стадото има пазач, козите са толкова предпазливи, че постоянно се озъртат на всички страни.
Дивите кози търсят храната си сутрин към 9-10 часа и следобед към 16-17 часа. След това те почиват по непристъпните и безопасни места, като преживят храната си. Там прекарват и нощта. Предпочитат хладината, затова обикновено избират северните склонове. Когато стадото се движи, най-старата и опитна коза го води. Погрешно някои смятат, че водачите са мъжки кози. При това се знае, че ако някои по-слаби мъжки не бъдат отстранени от стадото, те го следват най-отзад.
Дивата коза често посещава скалите, покрити със селитра. Понякога по такива скали те идват от твърде далечни места, за да лижат сол. Това е съдбоносно за тях, защото овчарите и ловците слагат на такива места сол и избиват примамените по този начин диви кози.
Измислица е, че когато дивата коза се катери по скалите, се залавя с рогата си. Невярно е също и твърдението, че дивата коза, като скача, се хвърля тъй, че да падне на рогата си.
Дивата коза има силно развити зрение, слух и обоняние. Големи неприятели на малките са орлите.
След 20 до 21-седмична бременност женската ражда през април или май обикновено по едно, по-рядко по две малки. Чрез кръстосване с питомната коза много често се получават смесени приплоди.
Смята се, че дивата коза живее около 25 години и достига на дължина до 110 см. Опашката ѝ е дълга около 8 см. На височина дивата коза достига до 75 см, а на тежина — до 40-45 кг.
В Европа дивата коза се среща в Алпите и Пиренеите. Поради системното и безогледно изтребване тя е намаляла дотолкова, че някъде е съвсем на изчезване. На други места са известни само по няколко отделни кози, на които местното население е дало собствени имена и знае дори тяхното леговище. В Швейцария след въвеждането на специалния защитен закон дивите кози са се увеличили.
Ловът на дивите кози се извършва с ловни кучета.