Фландрия (графство)
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия се нуждае от подобрение.
Фландрия някога е била графство, едно от княжествата на кралство Франция, с граници силно оспорвани между 866 г., датата на нейното създаване и 1384 г., датата на смъртта на последния фландърски граф Луи ІІ дьо Мал в Сент-Омер.
[редактиране] История
[редактиране] Предисловие
Фландърският граф бил един от шестте първоначални светски пера (светските перове при възкачването на Юг Капет). За списъка на фландърските графове виж страниците "Фландърски графове" и "Династията на Фландрия". Двама от фландърските графове са имали титлата регенти на Франция: единият, Балдуин V, бил настойник на Филип I, крал на Франция; другият, Филип Елзаски, син на Тиери Елзаски, имал опека над Филип Август. Един трети - Балдуин IX, бил император на Константинопол (1204).
[редактиране] Римска епоха и ранно средновековие
От епохата на римляните територията на Фландрия, която била част от Белгийска Галия, била заемана от морините (les Morins), частично от нервиените (les Nerviens) и от менапиените (les Ménapiens). Тези народи оказали силна съпротива на Юлий Цезар. Само нервиените въоръжили срещу него 60 000 човека и едва не унищожили легионите му. Тази размирна част от Белгийска Галия възстанала през 68 след Хр. под водачеството на батавския вожд Цивилис (Civilis). При Максимиан и Диоклециан там било въведено християнството от тримата мъченици Пиат, Хризол и Евхер (Piat, Chrysole et Eucher). През 445 г. Клодион Космати, вожд на франките, победител на римляните, завладял тези земи и заел Турне и Камбре. След това нашествие последвали през 449 г. разоренията на Атила. През 486 г. Кловис I завладял страната, която при наследниците му станала част от Нойстрия (la Neustrie) и била администрирана от т.нар. "Горски" управители. Едва през VIIми век се появява наименованието Фландрия, през тази епоха разпростиращо се само върху територията на Брюге
[редактиране] Начало и разрастване на графството (866-1128)
[редактиране] Начало: 866-879
През ІХ век територията на графство Фландрия се простира по дължината на долината на Лис (la Lys), на запад от река Шелда (на фр. Еско - l'Escaut), между Брюге и днешния Сент-Омер (в района на Па дьо Кале във Франция). То заема земи прогресивно освобождавани от морето, което до тогава ги заемало в значителна степен. Във времената на каролингите няколко мощни фамилии заемали длъжностите на графове и на абати (такъв е случая например на les Unrochides), но те не били закрепени само в този регион. Последователното разделяне на Империята (в Вердюн през 843 г., в Рибемон през 880 г.) и преди всички нашествията на норманите нарушили структурата и отслабила това положение на нещата. Бъдещото графство се оказало в рамките на кралство Франция (Западна Франция - Francia occidentalis, на запад от Еско), където властта се отслабила най-бързо, отколкото на изток. Неспособността на краля да се бори с норманите и техните набези довела до нарастването на мощта на местните феодали, на която населението залагало, за да се защитава. В тази обстановка се появил Балдуин, първия от линията на фландърските графове. С титла на маркиз, той фактически упражнявал функциите на граф. Богатството му било създадено чрез брак с Юдит, дъщерята на крал Шарл Плешиви, през 863 г. Властта си упражнявал в първоначалните земи на графствата Брюге, Гент и Мемписк (района на гр. Берг, сега във Франция). Неговият наследник съединил тези територии в графство Фландрия. При смъртта му (879 г.) наследяването на длъжността му била призната от краля. Семейството му съхранило Фландрия до 1119 г., а след това от 1191 г. до 1280 г.
[редактиране] Създаване на фламандската мощ: 879-1070
Синът му Балдуин II (879-918) създал истинската мощ на Фландрия. Когато норманите опустошавали безмилостно страната (879-883) той издигнал из цялото графство крепости (bourgs), в които населението да се приюти. Политически се опитал да обхване наследството на Unrochides, включително чрез убийства, които частично сполучват (придобиване на абатството на Сен-Бертен в Сент-Омер). Наследникът му Арнул I (918-965) успял да разшири графството на юг до Канш (Арас, Дуе). Арнул I възприема наследството на Булоне и Терноа от своя брат Адалолф Булонски (†933) и се сблъсква още тогава освен със самия крал, също и с други големи феодали: херцога на Нормандия, графа на Вермандоа, херцога на Франция. Макар и войни, тези големи сеньори са също и благочестиви. Така Арнул I поддържа монашеското движение и религиозната реформа. През 962 г. децата на Адалолф Булонски успяват с помощта на крал Луи ІV да си възстановят за единия от тях - Арнул ІІ Булонски принадлежалото на баща им графство Булон, но поставено сега в зависимост от графство Фландрия. Малолетието на двамата графове (Арнул ІІ Фландърски и Балдуин ІV) не водят до реално отслабване на могъществото на Балдуините. През 988 г. богатата вдовица на Арнул ІІ Фландърски Розала Прованска, строга настойница на Балдуин ІV, се жени за капетинга Робер ІІ, но Фландрия запазва независимостта си. Фламандската територия се е стабилизирала и основата й няма да се промени през следващите два века - първоначалното ядро около Гент, Брюге, Лил и Сент-Омер се управлява директно от графа; в южната арка графът е представляван от местни шамбелани, които не са господари на земите; още по-нататък, на юг и на изток, са васалните графства (Булон, Гюин, Хесден, Сен-Пол, Ланс). По този начин била ограничена опасността от вътрешно феодално раздробяване на графството. Действителното управление на Балдуин IV (988-1035) и най-вече това на Балдуин V (1035-1067), който умира като настойник на френския крал Филип I и тъст на Вилхелм Завоевателя, представлява епохата на политически апогей на тази първа Фландрия. След като разширяването на юг се е стабилизирало тя се ориентира в посока към Империята, отвъд Еско. Императорите са създали там марки (Валансиен, Енам, Антверпен) и са усилили властта на архиепископа на Камбре. Като отговор на това, фландърските графове завладяват Валансиен (ок. 1007 г.), разменен за областта Ваес (le Pays de Waes) на север от Гент, както и Катр-Метие, около Алост (между реките Еско и Дендре). Така е създадена една имперска Фландрия - от тогава фландърските графове са също и принцове на Свещената Империя. Бракът на бъдещия Балдуин VI с Ришилда, наследничката на Ено, прави възможен личния съюз на двете графства (1067-1070).
[редактиране] От една династична криза към друга: 1070-1128
Смъртта на Балдуин VI предизвиква династична криза. Ено преминава към неговия по-малък син, докато Фландрия при смъртта на по-големия му син Арнул III (1071 г.) отива към Робер I Фризонски (1071-1093), брат на Балдуин VI, който завладява графството след кратка война. Наследниците на Робер I управляват до 1119 г. – това са Робер II (1093-1111) и Балдуин VII (1111-1119) - преди наследството да премине без проблеми, по силата на завещанието на Балдуин VII, на неговия братовчед Карл Датски (1119-1127), син на краля на Дания Кнуд IV (1119-1127). Фландърските графове са големи феодали и примерни васали. Те създават администрация, която позволява за първи път издигането на служители от простолюдието. Това е епоха на разчистване на земеделски земи, когато се появяват първите "нови градове". Населението расте, градовете се развиват. Появяването на тъкачния занаят около 1100 г., при който се работи хоризонтално с педали, води до появата на текстилната индустрия в градовете, след като тази дейност преди това е съществувала в селата. От тогава нататък текстилната индустрия ще бъде постоянна величина в историята на графството и дори извън самата история на региона. Търговията с английска вълна, реномирана поради нейното изключително качество, е вече проктикувана с островното кралство. Други обмени се осъществяват също по посока на Рейнската област. Търговците и занаятчиите от градовете (Брюге, Гент, Лил, Арас, Сент-Омер, Дуе) започват да се организират. Богатството на графството е толкова голямо, а администрацията достатъчно силна, че трима от неговите графове могат да го напуснат и да се отпряват в Палестина като поклонници или кръстоносци. Въпреки това общественото напрежение, създадено от индустриализацията избухва в периода 1125-1128. Отдавна забравеният бич на глада избухва през 1125 г. Кланът на Бертулф или Бертолф, който е управител на църквата Сен Донатиен и бивш крепостен, станал шеф на графската администрация от 1091 г., нещо показателно за социалните промени, които засягат феодалното общество на епохата, е изобличен в трафик с жито. На 2 март 1127 г. членове на клана на Бертулф убиват графа Шарл Добрия в църквата Сен Донатиен в Брюге по време на месата, отслужена на Пепелната сряда - един нечуван акт, който ще остави отпечатък на епохата. Преданите на графа благородници и буржоазията на Брюге и Гент унищожават силата на Бертулф, който е екзекутиран. Тъй като Шарл Добрия умрял без да има наследници, кралят на Франция Луи Дебели, в качеството си на сузерен, се намесил и наложил кандидатурата на Вилхелм Клитон, син на херцога на Нормандия Робер ІІ, като претендент да го наследи. На 23 март 1127 г. Вилхелм Клитон е интронизиран в графството и да осигури приемането си там, обещава да даде първите свободи на градовете, както и да премахне данъка върху транспортирането на стоките и фиксирания данък върху земите. След като Вилхелм забравил за обещанията си фламандските градове се разбунтували и избрали друг кандидат - Тиери Елзаски, който се наложил окончателно през 1128 г. Тиери Елзаски бил по линия на майка си Гертруда Фландърска внук на Робер Фризонски. Тогава Вилхелм Клитон тръгнал на война, за да си възвърне графството, но намерил смъртта си на 27 юли 1128 г., след като бил смъртно ранен от стрела на арбалет по време на обсадата на Алост.
[редактиране] Политически и след това икономически апогей (1128-1280)
[редактиране] Мощта на Елзаската династия: 1128-1191
Синът на Тиери II Лотарингски (1128-1168) Тиери Елзаски и неговият син Филип Елзаски (1128-1191) управлявали интелигентно въздигащият се патрициат на фламандските градове, като едновременно с това допуснали и градските свободи. Чрез една умела брачна политика, те увеличили своето графство с придобиването на графство Вермандоа и Амиен, графство Булон, седалището на архиепископството на Камбре. Текстилната индустрия продължила своя бърз възход, който продължил до средата на XIII век, а търговския живот се организирал около пет панаира - тези на Ипър, Брюге, Торхаут, Лил и Месин (Месен в сегашна Фландрия). Чрез панаирите на Шампания фламандските платове били продавани в цяла Европа от Генуа до Новгород. До около 1175 г. разчистването на нови земи позволило създаването на множество нови градове. Филип Елзаски пресушил блатата на Аа. Всичко отразявало економическата активност, която придружавала значителното нарастване на населението и на местните политически въжделения на буржоазията. Буржоата все повече заседавали в съветите на ешевените (общински чиновници, помощници на кмета, наричан бургместър), които започнали малко по малко да контролират. Съгласувайки хартите на множество малки градове и като уеднаквявали тези на големите градове (Арас, Брюге, Гент, Дуе, Лил, Ипър, Сент-Омер) графовете удовлетворявали занаятчиите-търговци, като си запазвали контрола върху положението. Те също установили една по-ефективна администрация, като заместили в качеството им на техни представители шателаните (във феодалната йерархия заемащи място след бароните) с управители (les baillis), като продължили едновременно с това да събират данъка върху транспортирането на стоките. Така богатството позволило да бъдат задоволени религиозните и кавалерски идеали на графовете Тиери и Филип Елзаски, които тръгнали като кръстоносци за Палестина. След смъртта на своя канцлер Робер Д`Ер политиката на Робер Елзаски, който нямал преки наследници, станала по-непредпазлива. Той подценил младия Филип Август и направил грешката да ожени за него своята племенница Изабел от Ено, предоставяйки й в зестра Артоа (1180). Краля на Франция здрава закрепя властта си върху тази провинция, като му отнема също и Вермандоа (1184-1191). През 1187 г., вследствие на борбите на своите граждани за независимост, град Турне също преминава в ръцете на френския крал.
[редактиране] Един император и две "велики графини": 1191-1280
И така една намалена територия преминава към сестрата на Филип Елзаски Маргарита І (1191-1194). Нейния брак с Балдуин V от Ено (Балдуин VIII Фландърски) позволява личния съюз между графовете на Фландрия и Ено, и възвръщането на по-старшия клон на Балдуините начело на графство Фландрия. Техния син Балдуин IX (1194-1205) частично разгромява Филип Август и през октомври 1197 г. му отнема Ер-сюр-ла-Лис и Сент-Омер. Филип Август решава да сложи край на войната с Фландрия и подписва през януари 1200 г. договорът от Перон с Балдуин IX, който се признава за васал на краля на Франция. Фландърския граф възстановява една голяма част от Артоа. Престижът на графството е на своя връх когато четвъртия кръстоносен поход е отклонен към Константинопол, където Балдуин IX е обявен за император в града (1204), следвайки Източно-римските императори. Този кратковременен политически престиж не попречил на Филип Август, след смъртта през 1205 на своя шурей Балдуин IX (Изабел от Ено, съпругата на Филип Август, която починала през 1190 г. била сестра на Балдуин IX), да се погрижи за своите две осиротели племенници - Маргарита, на 3 години и Жата, на 7 години. Като оженил последната за Феранд Португалски през януари 1211 г., краля на Франция накарал младите съпрузи да подпишат договора от Понт-а-Венден на 24 февруари 1211 г.., по силата на който си възстановил целата област Артоа. Феранд, стремейки се да стане независим от своя сюзерен, организирал коалиция с Иоан Безземни и император Отон IV, но бил победен и пленен в битката при Бувин на 27 юли 1214 г. Откаран в Париж, граф Феранд щял да остане затворен в един затвор на Лувъра чак до януари 1227 г. Графиня Жана се оказала сама в управлението в строгите рамки на Парижкия договор (1214), който санкционирал окончателната загуба на Артоа. Тя трябвало да понесе строгия контрол на кралските представители и се нагърбила със събирането на огромен откуп за освобождаването на Феранд. Властта й било до толкова отслабена, че била почти временно унищожена по време на узурпацията на Лъже-Балдуин (април-май 1225 г.). Тази авантюра, която била симптом на трудния социален и политически контекст, а впоследствие и преждевременната смърт на Луи VІІІ, ускорили освобождаването на Феранд по силата на договора от Мьолюн от 1225 г. Договорът наложил на градовете и васалите на графа вярност пред краля в случай на бунт на техния пряк сюзерен. По това време Капетингите привлекли на своя страна фламандските благородници както с финансовото си разточителство, така и по силата на правото. В противовес на това Жана Константинополска и нейните наследници щели да се осланят, подобно на своите елзаски предшественици, на градовете. В действителност, въпреки трудностите тя твърдо поддържала търговските договорености с Англия, които гарантирали все повече растящия икономическия просперитет на градовете и защитатва ефикасно търговията, най-вече давайки на градовете стриктна правна рамка (харти или keures). Без да има оцелели деца от двата си брака (втория с Томас II Савойски (1199 - 1259), тя била наследена от сестра си Маргарита Константинополска след смъртта й на 5 декември 1244 г. Управлението на Маргарита II (1244-1279) е белязано от нейния бурен частен живот. Оженена на десет годишна възраст през 1212 г. за своя амбициозен настойник Бушар Д`Авен, имала от него двама оцелели синове, но трябвало да се раздели с него по политико-религиозни причини. Оженена повторно през 1223 г. за Вилхелм дьо Дампиер, тя имала от него пет деца. Възшествието й на трона направил съдбовен трънливия проблем за наследяването, който бил утежнен от омразата на графинята към синовете от първия й брак. В по-общия план на борбата между Църквата и Империята се разгърнала една изтощителна война за наследството между Авените, покровителствани от император Фридрих ІІ и Дампиерите, фаворити на френския крал и поддържани от папата. Конфликта, придружен от една война с Холандия, е белязан особено от апела от Ено на Маргарита ІІ към Шарл Д`Анжу. Френският крал Луи ІХ слага край на конфликта, издавайки на 24 септември 1256 г. т.нар. "Едикт от Перон" за разделянето, който повтарял един предходен такъв акт, издаден от него през 1246 г., а именно: на Дампиерите ще трябвало да се предаде богатата Фландрия, а на Авените - Ено. Освен това Зеландия ставала независимо графство под сюзеренитета на Фландрия. Този конфликт струвал твърде скъпо на Маргарита ІІ. Тя потънала в дългове и трябвало да търси помощта на градовете, като по този начин фактически се увеличило тяхното политическо значение. Но бляскавия просперитет, подкрепян от двете графини, не бил оспорен по време на управленията им. Жана увеличила хартите, регламентиращи ешевинажа на големите градове (в Гент със създаването на "39-те", Брюге, Дуе, Ипър през 1228 г.), като възпроизвела този модел и за малките градове и шатленажи (т.е. които имат шателани - châtelain идва от château - замък). Страната се покрива с кулите на кметствата (beffrois) - свидетелство за признатите и регламентирани свободи на общините. За графините градовете служат за противотежест на благородниците, присъединили се към кралската кауза. Панаирите и текстилната индустрия са систематично подкрепяни, като графския двор играе пълноправно ролята на арбитър. Населението продължава да расте, за което свидетелствува подновеното разчистване на земи през втората четвърт на ХІІІ век, което осигурава икономическата експанзия. Практиката на тригодишно редуване на културите и регрупирането на селата са един от феномените от този период във фламандското село, които позволяват поддържането до ХVІ век на зърнен добив от 20 до 24 hl/ha. До средата на века също така се предприема полдеризация на речните устия, започнала с Аа в предходния век. Маргарита разпоредила осъществяването на големи канализационни дейности. Фламандските търговци започнали да изнасят сукното си в цяла Европа и станали кредитори на принцовете. Гент се възползвал от местоположението си на границата на кралството с империята. Ипър се обърнал към текстилната търговия. Арас, от сега нататък в графство Артоа (създадено през 1237 г.) достигнал апогея си. Най-вече Брюге се превърнал във важен център на търговията в Северна Европа. Освен платове и вълна през него минавали кожи и жито от Балтика, вина от Италия. Панаирите на Шампания влезли чрез Брюге във връзка с градовете на Ханзата. Малки градове изникнали из цялото графство. Подобно на графините и буржоата започнали да основат собствени болници и благотворителни начинания, за да покажат богатствата си натрупани от търговия. Книжнината също била окуражавана: Жана покровителствувала Манесие (Manessier), а Маргарита - Жан и Балдуин дьо Конде. Краят на управлението на Маргарита съвпаднал с една икономическа война с Англия (1270-1274), завършила с много изгоден за кралството договор, който бил началото на вече започналото да деградира социално-икономическо положение. Маргарита предала окончателно властта си във Фландрия на своя син Ги дьо Дампиер, а в Ено - на своя внук Жан Д`Авен през 1279 г. Вследствие на това двете графства били отново разделени след смъртта й на 10 февруари 1280 г.
[редактиране] Век на кризи (1280-1384)
[редактиране] Кралските амбиции спрямо фламандците: 1280-1320
Пред следващия период започнал икономически упадък, белязан от промяната на търговските практики в Европа. Първите генуезки галери навлезли в пристанището на Брюге през 1280 г. Занаятчии и търговци щели сега да се разграничат - от активна, търговията станала пасивна. Тези промени били придружени с обществени и политически кризи. В самото начало на управлението на Ги дьо Дампиер (1279-1305) избухнали бунтове във фламандските градове (1280). Комунарите (les communiers) - дребни занаятчии и работници, не понасяли повече заграбването на ешевинажа на градовете от едрата буржоазия. Те били разбити, но градските олигарси, за да запазят властта и независимостта си спрямо графа, започнали все по често да търсят съдействието на краля. Постепенно отсега нататък започнали да се срещат два противоположни лагера - градската олигархия и голяма част от благородниците били привържениците на краля на Франция. Те били наричани les léliaerts, по лилията, която била емблема на френското кралство. Срещу тях застанали les klauwaerts, по ноктите на лъва, прикачен на герба на Дампиерите, които били предимно комунари, верни на властта на графовете. Луи IX, а след него синът му Филип III играели без да злоупоттребяват играта на институциите. Всичко се променило с Филип Хубави (1285-1314) и неговите правни съветници, които систематично започнали да използват правото в полза на кралската власт. Така граф Ги се оказал лишен от каквато и да е свобода за маневри, поради което се видял принуден да обяви открито бунт (1297 г.). Кралят организирал нахлуване във Фландрия (1297-1300). Граф Ги, който напразно търсил съюза на англичаните, бил пленен. Фландрия била брутално инкорпорирана в кралския домен. Несръчността и крайностите на управителя Жак дьо Шатийон предизвикали възстание на комунарите от Брюге, предводителствани от Пиер де Конинк и Жан Брейдел (Pierre de Coninck и Jean Breydel). По време на нощната служба в Брюге на 18 май 1302, рано сутринта, повече от 200 войници от френския гарнизон били посечени, а други изгонени. Робер Д`Артоа, братовчед на Филип Хубави и конедатабъла Раул дьо Нел (Raoul de Nesle) се намесили в потушаването начело на армия от близо 10 000 души, но комунарите пресрещнали френската кавалерия близо до Куртре и спечелили емблематичната Битка на златните шпори (La Bataille des Éperons d'Or) на 11 юли 1302 г. С тези щпори била украсена църквата Света Богородица в Куртре. Съгласно някои съвременни оценки битката наложила в областта фламандския език като официален, поради се счита за рождена дата на фламандската нация, а понастоящем тази дата е възприета за официален празник на фламандската общност в Белгия. Филип Хубави поел отново инициативата като се възползвал от нерешената битка при Монс-ан-Певел (18 август 1304 г.), за да наложи договорът от Атис-сюр-Орж (23 юни 1305 г.), който така и не бил ратифициран от фламандските градове, основно определени да погасяват обезщетенията за войната. Според една от версиите златните щпори били взети обратно от французите след тази битка. Договорът от Атис-сюр-Орж позволил на Робер ІІІ Фландърски, нарчен Робер Бетюнски да поеме управлението на графството (1305-1322) и да наследи баща си Ги дьо Дампиер, умрял в затвора на замъка Понтоаз на 7 март 1305 г. Икономическият застой бил белязан с парично обезценяване и съперничеството между градовете (главно Гент и Брюге). Робер, все в неблагоприятното положение между краля и фламандските градове, систематично се възпротивявал на кралската власт. При все това кралят завладял галиканска или валонска Фландрия, където говорели френски, като я държал като залог, заедно с шателанствата на Лил, Дуе и Бетюн. С договора от Потноаз било осигурено "прехвърлянето на Фландрия". Подписан на 11 юли 1312 г. този договор окончателно отстъпвал на краля галиканска Фландрия, заедно с Орши, като графът получавал за компенсация част от рентата, предоставяна от градовете на краля. Последователните военни кампании на Луи Х Кресльото през 1312, 1313, 1314 и 1315 не успели да наложат договора от Атис. Едва на 5 май 1320 г. граф Робер Бетюнски пристигнал в Париж и се заклел във вярност на краля на Франция, отказва се от галиканска Фландрия и приема мирът да бъде установен с посредничеството на папа Жан XXII. На 2 юни кардинал Госелен, племеник на папата, присъствал на официалното подписване на мира между Фландрия и Франция. Графството било вече ограничено само в езикова зона.
[редактиране] Власт на градовете – власт на графовете: 1320-1384
През 1337 г., при Луи I Фландърски, фламандските градове, по настояване на Жак Артевелд, капитан на корпорацията на пивоварите в Гент, признават за крал на Франция Едуард ІІІ Английски, като с това допринасят за започването на Стогодишната война между кралете на Франция и Англия. През 1382 г., по настояване на Филип Артевелд Гент възстава срещу Луи ІІ Фландърски и срещу Брюге, останал верен на графа. Французите дошли на помощ на графа и под предводителството на Оливие дьо Клисон и на Луи ІІ дьо Сансер, нанесли тежко поражение на фламандците при Русбек на 27 ноември 1382 г. В резултат на това според една от версиите те си възвърнали шпорите, загубени по време на Битката на златните шпори, като ги изложили в базиликата на Сен Дьони, на север от Париж. Според друга версия шпорите били изпратени в Дижон, където и днес се намират в църквата Света Богородица.
[редактиране] Бургундската епоха и последиците й (1384-1555)
[редактиране] Бургундската епоха: 1384-1482
При смъртата на последния граф на Фландрия Луи дьо Мал в Сент-Омер през 1384 г., фландърското графство престанало да бъде пряко зависимо феодално владение на френската корона и било интегрирано в бургундска Нидерландия след брака на Маргарита дьо Мал с херцога на Бургундия Филип Смели, по-малък син на френския крал Жан ІІ Добрия. Тази епоха била за градовете на Фландрия време на блясък и просперитет. Многолюдните градове на Гент, Брюге, Ипър и др. придобили от търговията огромни богатства, но ревниви за своите свободи, те били постоянно във вражда със сеньорите си. Тези територии, с важното изключение на княжество Лиеж, щели да бъдат включени в бургундска Нидерландия (графство Фландрия в 1384 г., херцогство Брабант в 1430 г.). След смъртта на Шарл Смели, който бил винаги във война с Луи XI (1465-1477), графство Фландрия се паднало на дъщеря му Мария Бургундска. Тя се оженила за ерцхерцога Максимилиян I на Свещената Империя и внесла графството с всички негови зависими територии в двора на Австрия. Оттук произлезли дългите войни на Франция с този двор.
[редактиране] Към седемнадесет независими провинции: 1482-1555
Мадридския договор през 1526 г. , премахвайки васалитета на Фландрия, разбил последната връзка, която придържала тази страна към Франция. Карл Пети я инкорпорирал към 17-те провинции, които формирали Бургундския кръг, а по-късно се превърнали в испанска Нидерландия (1549 г.).
[редактиране] “Чуждестранни” суверени (1555-1795)
През 1581 г. Обединените Провинции прокламирали своята независимост и само южна Нидерландия останали под испанска, а по-късно от 1713 г. под австрийска власт (австрийска Нидерландия
[редактиране] Гражданска война: гражданска, религиозна и чуждестранна
[редактиране] Испанска доминация
Пиренейския договор от 1659 г. предал на Франция няколко града във Фландрия и Антоа. Договорът от Нимеген й предал цала Артоа и една голяма част от Фландрия, с малко парче от Ено и град Камбре (1678 г.).
[редактиране] Австрийска доминация
Утрехтския мир (1713 г.) предал Фландрия, която не била френска, на Австрия и тя преминала през 1740 г. към дома Лотарингия-Австрия, но все оставайки я неразделна част от германската империя. През 1792 г. австрийска Нидерландия и княжество Лиеж били завладяни от Франция, после отвоювани през 1793 г. от Австрия. Франция си ги възвърнала през 1794 г., анексирала ги през 1795 г. и ги окупирала до 1814 г., образувайки департаментите на реките Лис и Еско. През 1814 г. днешната територия на Фландрия била дадена на краля на Нидерландия, който направил от нея две провинции. След възстанието на белгийците през 1830 г. тя останала в Белгия.
[редактиране] Територия
Територията на графство Фландрия отговаря само частично на територията на днешна белгийска Фландрия. Тя е била по-обширна и се е намирала географски предимно по-на запад (днешните провинции на фламандски Брабант, Антверпен и Лимбург не са били част от нея). Историческа Фландрия се простира върху: · Белгия с: o две от петте фламандски провинции на Белгия: западна Фландрия (Брюге) и източна Фландрия (Гент) ; o романска Фландрия: историческата област Турнезис, днес присъединена към провинция Ено; · Франция с: o фламандско-езичната френска Фландрия в северозападната част на френския Северен департамент, съставена от Blootland или Морска равнина (Дюнкерк) и от Вътрешна Фландрия или Сърцето на Фландрия с Утланд (Hazebrouck) и Равнината на Лис (Арментиер) ; o романска Фландрия (Лил, Дуе), продължение на графство Фландрия в регионите с фламандска култура и пикардско наречие. · Тези територии са били анексирани от Франция след обсадата на Лил от Луи XIV. · в Нидерландия – Зеландска Фландрия (на нидерландски Zeeuws-Vlaanderen), един малък регион вмъкнат между западна Шелда и Белгия, в южната част на провинция Зеландия. От южната й страна през 1237 е откъсната областта Артоа.