Неокантианство

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Неокантианството е течение във философията, чиито представители се стремят да възродят учението на Имануел Кант. Възниква през втората половина на 19 век, като последица от разногласията в течението кантианство. Най-широко е разпространено в Германия. Първите неокантианци О. Либман и Ф. Ланге критикуват дуализма в Кантовата философия. В по-нататъшното си развитие неокантианството скъсва решително с „нещата в себе си“ (виж И. Кант) и разглежда обекта на познанието като продукт на мисловна конструкция. Разделя се на две основни школи: Марбургска школа с представители Херман Коен, Паул Наторп, Ернст Касирер и Баденска школа на Вилхелм Винделбанд, Емил Ласк и Хайнрих Рикерт.

На други езици