Галактика

от Уикипедия, свободната енциклопедия

[редактиране] Етимология

Думата "галактика" идва от гръцкия израз за нашата собствена галактика, "галаксиас" (γαλαξίας) или "киклос галактикос", което означава "млечен кръг". В гръцката митология всемогъщият бог Зевс поставил сина си от смъртната Алкмена, Херкулес, да суче от Хера докато тя спи и така, пиейки божествено мляко, да стане безсмъртен. Хера обаче се събудила и разбрала, че кърми чуждо дете, отблъснала го от себе си и тогава струйка мляко опръскала нощното небе.

[редактиране] Астрономия

Галактика е гравитационно свързана система от звезди, междузвезден газ и прах, плазма и невидима тъмна материя. Освен това, в тях има и различни видове звездни купове и мъглявини, като повечето от звездите в галактиките са част от система от две или повече звезди.

Типичните галактики съдържат от един милион до хиляда милиарда звезди, гравитиращи около общ гравитационен център. Различават се различни типове галактики в зависимост от формата и структурата им. Учените са дали имена на над 200 000 галактики.

Внимание! Текстът вероятно нарушава нечии авторски права. Ако можете да подкрепите или опровергаете това подозрение с факти, моля пишете на беседата!


Коя е причината за различните галактични типове?

Астрономите все още не са сигурни каква е причината за разнообразието от галактични типове. Първоначално се смятало, че различните типове се образуват в следствие от различната скорост на въртене на галактиката при раждането й. Въртенето може и да играе роля за определянето на типа на галактиката, защото бързовъртящите се обекти, по принцип, се сплескват. Този ефект е отговорен за плоския профил на Слънчевата система и за сплеснатостта на Земята при полюсите. Като имаме в предвид връзката между сплескването и въртенето е естествено да си зададем въпроса дали същия процес се наблюдава и при галактиките. Дали елиптичните галактики са кръгообразни, защото се въртят бавно, а спиралните плоски, защото се въртят бързо? При измерването на ротационните скорости на галактиките тип Е, астрономите открили, че те се въртят, но бавно. От друга страна дисковете на спиралните галактики се въртят относително бързо в сравнение с Е галактики със сравними размери. Имайки в предвид всичко горе, изглежда, че скоростта на въртене определя дали галактиката ще се превърне в тип Е или тип S. Въпреки всичко обаче, сравнение на ротационните скорости на елиптични галактики с различна степен на сплеснатост, сочи, че няма връзка между ротационната скорост и сплеснатостта или ако има такава връзка, то ефектите от нея са пренебрежително малки. Скоростта на въртене може и да е от значение, но определено има и по важни фактори. Друг тип различия в скорости, например, може да предложи обяснение за различните типове галактики.

Хронология на откритията

През 1610, Галилео Галилей използва телескоп за да изучава Млечния път и открива, че е съставен от голям брой слаби звезди. В трактата си през 1755, Имануел Кант изказва предположението, че галактиката е въртящо се тяло, състоящо се от огромен брой звезди, задържани от гравитационните сили подобно на Слънчевата система, но в много по-голям размер. Кант също така изказал твърдението, че някои мъглявини са отделни галактики. Към края на 18 век Шарл Месие съставил каталог съдържащ 109те най-ярки мъглявини, последван от по-голям каталог от пет хиляди мъглявини,издаден от Уилям Хершел. През 1845 Лорд Роз констуирал нов телескоп и бил в състояние да разграничи елипсовидна мъглявина от спираловидна. През 1917 Хебер Куртис наблюдавал новата С Андромеда в Месиеровия обект М31. Претърсвайки фото архива, още 11 нови били открити. Куртис забелязал, че тези нови били приблизително 10 магнитута по слаби (бледи) отколкото тези, намиращи се в нашата галактика. Като резултат той успял да изчисли разстоянието от 150 000 светлинни години. Той предложил така наречените "острови на Вселената", хипотеза, която твърди,че мъглявините са самостоятелни галактики. През 1920 се състоял т.нар. Велик Дебат между Харлоу Шапли и Хебер Куртис, отнасящ се за природата на Млечния Път, спиралните мъглявини и размерите на вселената. За да подкрепи становището си, че М31 е цяла галактика, Куртис отбелязал появяването на тъмни ивици наподобяващи облаците прах в нашата собствена галактика, също както при забележителния Доплеров ефект. Въпросът окончателно е разрешен през началото на 20те от Едуин Хъбъл, който използвал нов вид телескоп. Той успял да изследва външните части на някои спирални мъглявини като групи индивидуални звезди, така той изчислил разстоянието до мъглявините: те били прекалено далеч за да са част от Млечния Път. През 1936 Хъбъл създава система за класификация на галактиките, използвана и до днес под името Редица на Хъбъл. Първият опит да се опише формата на Млечния Път и позицията на Слънцето в него бил осъществен през 1785 от Уилям Хершел, чрез внимателно преброяване броя на звездите в различните части на небето. Използвайки прецизен метод, през 1920 Каптейн достигнал до картината на малка (диаметър около 15 килопарсекса) елипсовидна галактика със Слънцето близо до центъра. Различен метод, използван от Харлоу Шапли, базиран на каталогизиране на кълбовидни групи довел го коренно различна картина: плосък диск с диаметър приблизително 70 килопарсекса и Слънцето далеч от центъра. И двата анализа пропуснали в изчисленията поглъщането на светлина от междузвездния прах съществуващ в галактиката, но след като Робърт Тръмплър определил количествено този ефект през 1930 чрез изучаване на отворени групи, настоящата картина на нашата галактика се появила. През 1944 Хендрик ван де Хълст предсказал микровълново лъчение с дължина на вълната 21 см, като резултат от междузвездния атомен хидрогенен газ, каквото наистина било наблюдавано през 1951. Това лъчение дава възможност за много по-добро изучаване на Галактиката, стига да не е повлияно от абсорбация на междузвезден прах и може да бъде използвано за картотекиране на движението на газа в галактиката. Тези наблюдения довели до постулирането на структура в центъра на галактиката, въртяща се около ос. Чрез подобрени радио телескопи, хидрогенния газ също може да бъде проследен и в други галактики. В началото на 90те, космическият телескоп Хъбъл дал възможност за по добри наблюдения. Hubble deep Field, изключително дълго изследване на относително празни части на небето, предоставя доказателства, че има около 175 билиона галактики във вселената. Подобрена технология разкрива спектри, невидими за човека (радио, инфрачервени, рентгенови телескопи), които откриват галактики, неразкрити от Хъбъл.