Потребител:Givern/Пеле

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Откъси от автобиографията на Пеле


Предговор

Аз съм щастлив човек, защото играх, комбинирах, стрелях и бях рамо до рамо с играчи като Тостао, Гаринча, Клодоалдо, Пепе, Ривелиньо, Жилмар, Белини, Жаирзиньо, Загало и още толкова много други. Аз изживях златните години на футбола. Бразилските национални отбори от 1958, 1962 и 1970 г. дадоха футбола на света и накараха хората да го обикнат. Радостта, с която играехме, разкри магията на този спорт. По онова време ние вдъхнахме любов към футбола във всяко сърце, любов, която сякаш е имплантирана в гените ни, защото децата ни се раждат със същата обич в сърцата си.

Правилата не означават нищо без всички онези идоли, които трябва да ги интерпретират на игрището, и без които футболът няма да бъде зрелището, което обичаме. Мисля, че Бразилия имаше и все още има специално място в света, специална запазена марка благодарение на петте световни купи и на многото си великолепни играчи. Отново искам да заявя, че за мен беше чест да играя с тях, с моите приятели и съотборници, с които спечелихме толкова бляскави победи.

Футболът е нещо специално. Играеш в екип, не можеш да играеш сам и има нещо магическо в абсолютната хармония, която съществува между съотборниците. Точно подаденият пас към стрелеца в никакъв случай не е по-малко важен от самия гол. Когато играта върви леко, всичко е толкова красиво, сякаш играчите танцуват някакъв общ танц.

ПЪРВА ГЛАВА: МОМЧЕТО ОТ БАУРУ Колкото и дълго да живеем, ние никога не забравяме времето, когато сме били млади. Паметта е като филм, който можем да гледаме единствено ние самите. За мен лично детството е най-хубавата част от филма. Отново и отново се връщам към случките, пакостите и невинността от онова време. А също и към мечтите и кошмарите.

Накрая малкото гърчещо се бебе, тоест аз, било представено на света, което накарало вуйчо ми Хорхе да възкликне: „Той определено е достатъчно черен!“. Вероятно тези думи са отговорили на първия въпрос на баща ми дали съм момче, или момиче. Очевидно доволен от пола ми, баща ми боднал с пръст слабото ми краче и казал: „Този ще стане голям футболист.“ Реакцията на майка ми не е документирана, но аз допускам, че това предсказание не я е зарадвало особено много.


Малко преди да се появя на бял свят, в Треш Корасоеш се случило нещо забележително – дошло електричеството. В чест на тази голяма придобивка в нашия бит Дондиньо ме кръстил Едсон в памет на Томас Алва Едисон, откривателят на електрическата крушка.

Баща ми успя да убеди майка ми и ние организирахме пренасянето на малкото багаж, който притежавахме. Хората от Бауру ни изпратиха билети и потеглихме. Пътуването с влака ме направи безкрайно щастлив и в известен смисъл това е първият истински спомен, който е запечатан в паметта ми. През цялото време бях залепен за прозореца и онемял гледах постоянно сменящия се пейзаж. Тогава за първи път разбрах как изглежда моята страна, или поне част от нея. В онези години във влаковете нямаше климатични инсталации и ние ги замествахме, отваряйки големите прозорци в двата края на коридора на вагона. По едно време ми хрумна да видя локомотива и струйката дим от комина му и се наведох толкова много напред, че сигурно щях да падна, ако не беше баща ми. Той ме дръпна решително назад под укорителния поглед на майка ми. Земният ми път можеше да свърши още тогава, но Бог ме държеше под око…

Аз също трябваше да помагам. Все пак бях най-голямото дете и реших, че трябва да дам своя дан. Бях на седем години, когато – благодарение на Хорхе – успях да спестя достатъчно пари, за да си купя принадлежности за лъскане на обувки. Планирах да вися в по-заможните квартали на Бауру и да направя състояние, лъскайки вече излъскани обувки. Но майка ми беше с по-демократични разбирания за нещата и настоя да започна някъде по-близо до вкъщи, предлагайки услугите си на съседите. Половината хора от нашата улица обаче ходеха боси и помня, че идеята не ми се стори особено добра.

Беше един следобед след училище, доколкото си спомням ритахме топка, когато някой извика, че в моргата имало мъртвец, пилот, който се разбил с безмоторния си самолет. Ние бяхме просто момчета и затова аз и много от приятелите ми намерихме това за безкрайно вълнуващо. Мъртвец! И при това пилот! Отидохме на мястото на събитието, за да огледаме нещата по-отблизо.

Друго любимо наказание на Дона Луринда беше да ме слага в ъгъла на класната стая с гръб към съучениците ми с разперени ръце като голямата статуя на Спасителя Исус в Рио де Жанейро. Беше много изтощително. Когато се уморях и ръцете ми започнеха да падат надолу, незабавно получавах плесница, която ме връщаше в изходно положение. Но в мига, в който енергичната ми учителка погледнеше встрани, аз веднага отпусках ръце.

ВТОРА ГЛАВА КРАСИВАТА ИГРА

Това е онзи, за когото ти казах, че ще бъде най-добрият в света. - Валдемар де Брито

Мисля, че началото бе сложено от самия факт, че баща ми беше футболист. Повечето синове искат да бъдат като бащите си и аз не бях изключение. Дондиньо бележеше много голове и всички казваха, че е добър. Никога не съм си мислел, че ще играя за Бразилия, че ще спечеля световната купа или нещо такова. Просто казвах на приятелите си: „Един ден ще стана добър футболист като баща си.“ Дондиньо беше и добър човек, прекрасен баща. И макар че футболът никога не му донесе много пари, самото обстоятелство, че това бе неговата игра, накара и мен да се влюбя в нея. Въпрос на гени.

Когато ни омръзна да правим циркови представления, започнахме да мечтаем все повече и повече за футбол и за следващия път, когато ще можем да играем пак. Екипи и обувки, разбира се, нямахме. Нямахме дори и топка, затова си я изработвахме собственоръчно, натъпквайки парцали и хартия в дълъг чорап, след това оформяхме нещо като сфера и връзвахме чорапа с канап. Случваше се да се натъкнем на случайно изпуснат чорап или дреха – а понякога дори посягахме на някой простор, оставен без наблюдение – и топката ставаше още по-голяма, след което отново завързвахме канапа. Така, малко по малко, тя започваше да прилича на истински футбол.

Играхме, докато се стъмни. Половината мач играх силно изнесен напред, а през останалото време в средата или като център-нападател. Сам определях поста си, нали все пак бях „Пазителят на топката“, главатарят. И да си призная, бях донякъде и диктатор. Веднъж обаче възникна проблем, когато топката се удари в жиците, направи късо съединение и цялата улица остана без ток. С това си спечелихме безброй ругатни и трябваше бързо да прекъснем играта. В такива случаи майка ми губеше търпение и пипнеше ли ме, здравата ме натупваше, а също и брат ми Зока, защото той винаги беше с мен.

Баща ми ме научи на много неща, не само за техниката и за това как да се държа на футболното игрище. Някои от триковете и уменията, които по-късно щяха да ми помогнат да отбележа толкова много голове и да спечеля медали, бяха оттренирани и развити под неговия бдителен поглед. Той ме научи как да използвам магическата извивка на ходилото, как да подавам точно и как да пазя топката. Това стана нещо като мой почерк – къси крачки при владеенето на топката, главата наведена колкото може по-близко над нея, така че да си осигуря пълен контрол при дрибъл между защитата.

Цареше пълна тишина. Вече не се чуваха радостни викове, бомбички и увеличеното до края радио. Световната купа беше толкова важна за Бразилия и никой не допускаше, че ще изгубим. При това по един толкова унизителен начин от Уругвай и Аржентина, които бяха нашите заклети противници. Огорчението беше непоносимо. Бауру заприлича на призрачен град. Това беше също първият път, когато видях баща ми да плаче. Много от приятелите му също не можеха да сдържат сълзите си. Беше много шокиращо за мен, защото бях научен, че мъжете не трябва да показват чувствата си. – Някой ден аз ще спечеля световната купа – обещах на баща си, опитвайки се да го успокоя.

Някои твърдяха, че виждам по-добре от другите, защото очите ми били по-раздалечени от нормалното. Това не е вярно, но накрая все пак си направих тестове и се оказа, че наистина имам много добро периферно зрение. Играх футбол трийсет години и не си спомням нито веднъж някой да ми е отнемал топката отзад, както толкова често се случва с някои играчи. Това беше невъзможно, защото аз винаги ги забелязвах. Не мога да обясня как – дали ги чувах, дали ги виждах или бе шесто чувство. И притежавах тази способност още от момче.

ТРЕТА ГЛАВА: ОТ САНТОС КЪМ ШВЕЦИЯ


Какво ли ме чакаше в Сантос? Дали щях да се представя добре? Дали щях да се справя без грижите на любящите си родители? Имах толкова много неща, за които да мисля – моите страхове, моята неувереност – но всичко това бяха детски вълнения. Една друга мисъл, съвсем встрани от футбола, бе завладяла ума ми. Една моя отколешна мечта щеше да се сбъдне – щях да видя морето!

На игрището обаче бях друг. Ставах неустрашим. В Бауру се беше случвало да играя с големите и не се страхувах от противниците си. Бяха казали на Формига да ме пази и въпреки това успях да го преодолея на два пъти. Мисля, че точно това направи най-силно впечатление на Лула. Ако участието ми в тази тренировка беше тест, определено го бях издържал. – Харесва ми как играеш – каза Лула. Не знаех какво да отговоря и затова той продължи: – Ще трябва да поработиш върху физиката си обаче, ако искаш да играеш в първия отбор.

Играехме срещу Жабакуара, друг клуб от Сантос. Съдия беше Ромуалдо Арпи Фильо, който години по-късно щеше да свири финала на Световното първенство от 1986 г. Той отсъди дузпа в наша полза, която щеше да реши мача. Аз се наех с изпълнението, но уцелих гредата и изгубихме титлата. Бях съкрушен. Запалянковците ме освиркаха. Плаках, дори ридах, толкова бях отчаян. Бях объркан и ужасно засрамен, затова същата вечер реших, че не мога да понеса това и трябва да напусна Сантос. Това беше детинска реакция, но в същото време много бурна. На другата сутрин се събудих в 6,30 с твърдото намерение да се върна в Бауру. Тихо приготвих багажа си и тръгнах на пръсти към вратата. И тъкмо когато стигнах там, чух глас: – Хей, ти! Кой ти е позволил да излизаш?

Тренирах упорито. Винаги съм бил професионалист – и все още съм такъв. Работех най-вече върху левия крак, защото не беше толкова силен, колкото десния. Упражнявах и удари с глава. По онова време имаше спортен уред, в края на който висеше топка; футболистът отскачаше и се опитваше да удари топката с глава. Тези съоръженията вече ги няма, но те вършеха чудесна работа.

Настроението в националния беше добро. Бяхме сплотени. Всеки от нас си имаше по един-два прякора. Някои от тях бяха доста странни, но никой не може да се спаси щом му лепнат подобно прозвище. В Швеция Жилмар беше Жирафа, може би заради дългата си шия. Чудесният Кастильо, за съжаление вече покойник, беше Бурис, макар да не съм сигурен дали причината за това бе известната му прилика с актьора Борис Карлоф. Де Сорди беше Кабеса или Главата; Джалма Сантос имаше различни прякори, но най-популярният май беше Рато – Плъха. Белини, който във Вашку да Гама беше познат като Капитана, тук беше Вола. На Дино Сани викахме Коляното, защото беше плешив и главата му приличаше на коляно. Не мога да ви кажа прякорите на Зито и Орландо – те няма да ми простят това дори и сега. Диди беше Черната чапла. Мацола – Кара де Педра или Каменното лице. Прозвището на Пепе беше Макарони – нямам представа защо. Загало беше Ревльото, а аз бях Алемао – Германецът, което също остава загадка за мен.

Когато на 15 юни излязох на стадиона Ния Улеви в Гьотеборг, предполагам, че немалко от 50-те хиляди по трибуните с изненада са видели едно дребно чернокожо момче в отбора ни. Предполагам, че не по-малко смаяни са били, когато са забелязали фланелката с номер 10 на гърба ми. Вероятно някои от тях са допуснали, че съм нещо като талисман на отбора, особено при едно сравнение с физиката на руските футболисти, всичките до един огромни. Спомням си, че ги гледах и си мислех: „Доста са големи... но и големите дървета могат да бъдат поваляни.“

През второто полувреме на полуфинала с Франция, и по-точно през 52-ата, 64-ата и 75-ата минута, аз бях онзи Пеле, който исках да бъда, отбелязвайки цели три гола. Играех забележително дръзко за седемнайсетгодишно момче, прехвърлях играчите с параболични пасове и демонстрирах всевъзможни други техники... Бях в стихията си и напрежението изчезна въпреки втория гол за Франция, отбелязан от Роже Пиантони. Победихме с 5:2 и се класирахме за финала. Към края на мача ни с Франция мисля, че всички хора по света станаха поддръжници на Бразилия.

Гаринча беше ключът към успеха ни. Неговите пробиви по дясното крило довеждаха защитниците до лудост. Веднъж щом получеше топката, другият отбор не можеше да му я отнеме. Те никога не знаеха накъде ще тръгне в следващия момент. Това даваше време на нашите играчи да се изтеглят в по-предни позиции. В някои случаи той влудяваше и самите нас, неговите съотборници. Не знаехме какъв ще бъде следващият му ход. Аз например понякога губех търпение с него. Когато Гаринча получеше топката, знаех, че ще преодолее най-малко един защитник и след това очаквах да ми я подаде. Но вместо това, той често се изтегляше с топката назад, което ме поставяше в положение на засада и се налагаше да се връщам и аз. Затова нерядко се карахме с него, но въпреки тези малки проблеми, имахме невероятен синхрон.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА: РАДОСТ И БОЛКА


Празникът обаче продължи на следващия ден, когато пристигнахме в Сао Пауло, и стана още по-шеметен, ако това изобщо бе възможно. Цяла Бразилия искаше да отдаде почит на героите си. Народ навсякъде, радостни викове, ръце, махащи за поздрав, скандиране... Всички искаха да ни прегърнат и да се ръкуват с нас. Ако бяхме имали някакви съмнения какво означава спечелването на световната купа за бразилците, те бързо бяха разсеяни през тези първи дни на лудост и еуфория. Това беше уникално, безкрайно вълнуващо преживяване. Ние щяхме да спечелим трофея отново, пак щяха да се вихрят възторжени фиести, но имаше само един първи път.

Прехвърлях в ума си всички тези мисли и се борех с тях, преди да взема окончателното си решение – щях да се оженя за Роз. Но преди това трябваше да се справя с една друга институция – Бразилската армия. Казват, че футболът е като война, особено световното първенство. В Швеция действително имах чувството, че съм играл за страната си и съм спечелил голяма победа. Няколко месеца след завръщането в Бразилия навърших осемнайсет години и пред мен се очерта перспективата да отбия задължителната едногодишна военна служба. Идеята не извикваше у мен особен ентусиазъм и затова отидох при двама от директорите на Сантос, които бяха военни. „Вече се сражавах за родината си – настоявах аз. – Не е нужно да ходя в армията. Аз вече изпълних дълга си.“ Те ме погледнаха и се засмяха. Единственият начин да бъда освободен беше да се намери някаква медицинска причина. – Да не си полудял? – отвърнаха те. – Как да им кажем, че си куц или сакат? Ти съвсем наскоро спечели световната купа. Цялата страна знае, че си в блестящо здраве. Ако не беше толкова известен, може би щяхме да измислим нещо. Но не и в твоя случай. Ако има някой осемнайсетгодишен бразилски младеж, който трябва да отиде в армията, това си ти.


ПЕТА ГЛАВА: ЧОВЕКЪТ-ПРИЦЕЛ Понякога си мисля, че футболът е бил измислен заради този фантастичен играч. - Боби Чарлтън

Първият ни мач беше с България на 12 юли. Бяхме комплектовали добър състав, който обаче никога не бе излизал заедно на терена, което беше невероятно решение при един по-задълбочен анализ. Освен мен в отбора имаше още четирима ветерани от 1958 г.: Жилмар на вратата, Джалма Сантос и Белини в защита и Гаринча. Белини беше отново капитан, след като бе стоял на резервната скамейка през 1962 г. Някои хора се питат защо никога не съм бил капитан на националния. Може би съм бил логичният кандидат, защото – макар да бях само на двайсет и пет години – аз бях много опитен и това бе третото ми световно първенство. Въпреки това винаги съм отказвал този пост. Никога не съм бил капитан – нито на Сантос, нито на Космос, нито на националния на Бразилия. Постоянно обяснявах на техническите комисии, че като Пеле аз вече се ползвам с уважението на играчите, публиката и вниманието на съдиите. Ако бях капитан, това щеше да лиши още един играч от влияние на терена. Ако капитанът беше друг, това автоматично означаваше, че двама души ще имат авторитет на игрището. Спечелихме с 2:0, като първия гол вкарах аз, а втория Гаринча, и двата от преки свободни удари. Едното попадение беше в първото полувреме, а другото във второто.

ШЕСТА ГЛАВА: СЛАВА

Казах си: „Той е човек от плът и кръв,също като мен. Но грешах.” - Тарчизо Бургнич, италиански защитник от Световното първенство през 1970 г.


Като чернокож бразилец аз съм потомък на африканците, които са били докарани в Южна Америка като роби. Робството не е толкова далеч в миналото – аз принадлежа едва на третото поколение в семейството си, което е било родено свободно. Първото е на баба ми Амброзина, която почина през 1976 г. на деветдесет и седем години – нейните родители са били роби. Робството е било унищожено през 1888 г. в Бразилия, последната страна в Америките, която е скъсала с тази зловеща практика. Като чернокож бразилец аз съм потомък на африканците, които са били докарани в Южна Америка като роби. Робството не е толкова далеч в миналото – аз принадлежа едва на третото поколение в семейството си, което е било родено свободно. Първото е на баба ми Амброзина, която почина през 1976 г. на деветдесет и седем години – нейните родители са били роби. Робството е било унищожено през 1888 г. в Бразилия, последната страна в Америките, която е скъсала с тази зловеща практика.

В началото на 1969 г. заминахме отново за Африка. И това беше още едно забележително турне. Най-напред кацнахме в Бразавил, Конго, помня, че по улиците имаше танкове и оръдия. Помня, че докато бяхме там, се появи възможността да прескочим до Нигерия и да играем срещу тях. Но имаше една пречка – Нигерия водеше гражданска война с Биафра, район в югоизточната част на страната. „Не се тревожете – успокои ни нашият бизнес мениджър. – Те ще спрат да воюват. Няма да има проблеми.“ Казах му, че е луд! Знам само, че действително отидохме в Нигерия, играхме, завършихме 2:2 и сетне се върнахме обратно. Говореше се, че наистина е имало 48-часово примирие, сключено специално заради нас. Съотборниците ми бяха видели бели знамена и плакати, които съобщавали, че военните действия ще бъдат прекратени, за да могат хората да видят Пеле. Не съм сигурен, че всичко това е вярно, но нигерийците действително се погрижиха враговете им от Биафра да не нахлуят в Лагос, докато бяхме там. По улиците имаше засилено военно присъствие и бяхме зорко охранявани от армия и полиция.

От лятото на 1969 г. цялото внимание на футболната общественост започна да се фокусира върху наближаващия ми хиляден гол… Сега, когато до магическото число оставаха само два гола, пресата изпадна в едно приповдигнато състояние на делириум. Говореше се, че вкарването на хилядния гол ще ме направи безсмъртен. Това бяха, разбира се, глупости, но действително бях под напрежение.

След еуфорията у мен остана лека горчивина от участията ми на Световни първенства. Е, може и да звучи глупаво, но съжалявах, че не бях успял да вкарам гол със задна ножица. Имам такива попадения с екипа и на Сантос, и на Космос, но не и на световно първенство. Белязал съм всякак – с глава, с десен крак, с ляв крак, от пряк свободен удар, но не и със задна ножица.

СЕДМА ГЛАВА: ПЪРВИ СБОГУВАНИЯ

Раздялата с националния тим бе отбелязана с два прощални мача. Първият бе на 11 юли 1971 г. в Морумби, щата Сао Пауло, срещу Австрия. Играх само първото полувреме, но успях да запиша последния си гол, който някога щях да отбележа за Селесао. Това бе 77-ият ми гол с националния отбор и съм горд кажа, че този рекорд все още не е надминат в историята на бразилския футбол. Последното сбогуване не можеше да бъде другаде освен на Маракана. Вторият мач бе седмица по-късно, на 18-ти, и срещу нас беше Югославия. Това бе едно друго невероятно преживяване. Стадионът се пръскаше по шевовете, имаше 180 000 зрители, а срещата дори не бе официална. Получи се незабравима игра, завършихме 2:2, но аз никога няма да забравя сърдечното изпращане, което получих от вярната публика. Беше ми трудно да се концентрирам и играх само първите 45 минути. След края на мача целият стадион започна да скандира: „Fica! Fica!“ („Остани! Остани!“) Направих почетна обиколка, заобиколен от група деца, докато публиката продължаваше да ме умолява да не си отивам! Фланелката ми, това свещено златно и зелено, беше в ръцете ми, но тя не можеше да спре сълзите ми.

ОСМА ГЛАВА: КОСМОНАВТ

Знаех, че Хенри Кисинджър работеше задкулисно, за да направи възможно идването ми в Америка. Той ми беше полезен съюзник. Хавеланж също ми оказа известно съдействие, като няколко пъти се срещна със Стив Рос, тогавашния шеф на „Уорнър“. Най-накрая всички подробности бяха изчистени и договорът беше финализиран. Щях да играя за Космос две години като служител на „Уорнър Комюникейшънс“. Имаше и допълнително споразумение, което ми гарантираше 50% от приходите, които клубът щеше да получи, използвайки името ми. Трансферът щеше да ми донесе близо 9 милиона долара. Това бяха много пари за онова време и въпреки това все още имах някои колебания.

На 1 октомври 1977 г., три седмици преди трийсет и седмия ми рожден ден, 75 000 души дойдоха на стадион Джайънтс, за да видят прощаването ми с играта, която ми беше донесла толкова много радост, двайсет и една години, пълни със събития и емоции. Милиони зрители гледаха срещата по телевизията. Аз отбелязах за Сантос в първото полувреме, но това не ми се отдаде, когато минах на страната на старите си бразилски приятели през второто и Космос спечели с 2:1. Краят бе дошъл и той бе толкова вълнуващ, колкото и предишните ми сбогувания с Бразилия през 1971 г. и със Сантос през 1974 г. Отново сълзите се стичаха по лицето ми, докато публиката ме аплодираше, но понеже този път валеше дъжд, не си правех труда да ги бърша.

ДЕВЕТА ГЛАВА: ГРАЖДАНИН НА СВЕТА


Няколко години по-късно, за мое огромно огорчение, жена ми Роз реши да публикува книга за нашите отношения, въпреки протестите на трите ни деца и на самия мен. Едно от нещата, за които искаше да разкаже, бе за кратката ми авантюра по време на връзката ни, макар и преди брака ни, която бе довела до раждането на дъщеря на име Сандра Режина Машадо. Тя се беше родила през 1964 г., а с Роз се оженихме през 1966 г. Сандра е дъщеря на Анисия Машадо, домашна прислужница. Когато Анисия за първи път доведе Сандра в дома ми, за да ни срещне, аз бях вече женен и първата ми реакция беше да отрека бащинството – в края на краищата Анисия и аз бяхме заедно само веднъж, нищо повече. Бях шокиран и очевидно не можех да приема момичето – нямаше никакво доказателство, че е моя дъщеря. Впоследствие след много дискусии и недоразумения беше доказано, че тя наистина ми е дъщеря и съдът отсъди, че Сандра може да носи фамилното име Насименто. Но историята не свършва дотук. Сандра също реши да напише книга – „Дъщерята, която Краля не искаше“, и всичко това бе много мъчително за мен. Всъщност Сандра влезе във връзка с мен едва през 1991 г. Сестра ми Мария Лусия отиде да разговаря с нея тогава и бе останала с впечатлението, че тя се интересува повече от пари, отколкото да се сближава с баща си. Що се отнася до мен, въпросът е приключил. Уважавам решението на съда и приемам Сандра за моя дъщеря.

Имах обаче и една връзка по време на брака си – през 1968 г. се срещах за кратко с журналистка от „Рио Гранде до Сол“ на име Ленита Курц. Тя също доведе до раждането на дъщеря – Флавия Кристина Курц, макар този път да не се стигна до съдебен процес. Флавия ме потърси – за да установи контакт с мен, а не да иска пари – и в мига, в който майка ми я видя, тя веднага разбра, че няма нужда да се прави ДНК тест. Нямаше съмнение, че това е нейна внучка. С Флавия, която сега е омъжена, се разбираме добре и понякога тя ни навестява в ранчото ми Сосего в Жукия.

ДЕСЕТА ГЛАВА: СЕМЕЙСТВО

Когато ми казаха какво се е случило, ми се стори, че сънувам кошмар, от който не мога да се събудя. Но мъката на всички около мен и тревогата ни бяха прекалено истински, за да е сън. Осъзнах, че е станало нещо, което никога не съм допускал, че е възможно – синът ми беше арестуван за трафик на наркотици. Каква тъжна ирония – Единьо бе син на човек, който през целия си живот се беше борил срещу наркотиците. Няколко дни по-късно Единьо беше отведен в строго охраняван затвор в Президент Бернардеш, град във вътрешността на щата Сао Пауло, и остана там два месеца. Тези шейсет дни определено бяха най-тежките в живота ми. Те го третираха като чудовище, изолираха го сякаш беше някакъв изверг, който може да причини зло на света. Сърцето ми се късаше от мъка и болка. Гнетеше ме усещането за провал. Чувствах срам, страх, съмнение, тъга и омраза. Спохождаха ме налудничави мисли, искаше ми се да имам свръхсилите на Спайдърмен и Супермен и да променя хода на тази ужасна история, копнеех да видя сина си и да поговоря с него, да му разкажа малко повече от онова, което знаех за живота и за хората. Често ни се струва, че децата ни са вече пораснали и сетне изведнъж разбираме, че са си все още деца, че все още имат нужда да чуят добра дума от някой по-голям от тях, че биха се радвали баща им да е до тях в тежък момент. Дондиньо ми липсваше в тези странни времена – той бе починал през 1998 г. – а сега ми беше нужен повече отвсякога, сякаш самият аз бях още дете. Искаше ми се да вземе ръката ми и да повърви с мен, да ми покаже пътя в падналия мрак.

ЕДИНАЙСЕТА ГЛАВА: ИКОНА

Пеле е един от малцината, които опровергават моята теория – вместо петнайсет минути слава, той ще има петнайсет века. - Анди Уорхол


Винаги се е вдигало много шум около съперничеството между мен и Марадона. Ние сме приятели, а не врагове. Когато той ме помоли да взема участие в неговата телевизионна програма, аз с радост приех. Пресата обича да подчертава разликите между нас и да повдига вечния въпрос кой е по-добрият футболист. Макар и това да не е особено важно, мисля, че когато се съди за футболистите, трябва да се взимат под внимание всякакви показатели – кой стреля най-добре с десния крак, кой стреля най-добре с левия крак, кой е най-добър с глава, кой е най-бърз и т.н. и т.н. При един такъв анализ не може да става дума за никакво сравнение. Такава е реалността. Но футболните запалянковци не се интересуват от реалността, те се интересуват от страстите.

Както отбелязах по-горе, най-неловко се чувствам, когато трябва да коментирам бразилците, защото и сто списъка да направя, те няма да удовлетворят дори и един от почитателите ни. Макар да предпочитам да говоря за поколения, мисля, че като индивидуалности най-силният ни отбор беше от 1958 г., в който бяхме аз, Гаринча, Нилтон Сантос, Диди, Вава… А като колектив – онзи от 1970 г. Единствените звезди там бяхме аз, Жаирзиньо и Тостао. Сегашното поколение също е много специално и в него блестят имената на Роналдиньо, Жуниньо Пернамбукано и Кака.

Имам един спомен от детството, който грижливо пазя в чекмеджето си – дървен пумпал. Той стои там с документите и химикалките ми. Когато се почувствам самотен в някой хотел, аз го изваждам, навивам връвта около него и го завъртам на пода. Докато е още на земята, човек може да го вземе и да го сложи на ръката си, без да прекъсва въртенето. Много ме бива в това. (Зока може да ме бие на футбол с копчета, но аз съм по-добър от него с пумпала!) Приятно ми е да виждам как равновесието се запазва върху дланта ми. По този начин се връщам към невинността на детските си дни.