Луфтвафе

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Табела за ремонт

Тази статия се нуждае от подобрение.

Необходимо е: привеждане в енциклопедичен вид, неутрализация на стила, разделяне на подсекции, форматиране, препратки. Ако желаете да помогнете на Уикипедия, просто щракнете на редактиране и нанесете нужните корекции.


Луфтвафе (немски Luftwaffe - въздушно оръжие) е названието на германските военно-въздушни сили. Луфтвафе на Третия райх не е обикновена въздушна сила, а оръжие в ръцете на фюрера Адолф Хитлер за постигане на завоевателните му планове за налагане на "нов ред" на Земята и е основен компонент на така наречената светкавична война (Blitzkrieg).

Съдържание

[редактиране] История

След разгрома на Германската империя през Първата световна война Версайският договор забранява на Германия да притежава каквито и да било моторни самолети. Германското правителство успява да заобиколи тази забрана като сключва секретен договор със Съветския съюз. Той дава възможност в СССР да се обучават тайно от 1923 до 1933 г. средногодишно по 240 германски пилоти, главно на летището Липецк, а също да се експериментират нови конструкции на самолети. Тази база се нарича официално 4-и авиоотряд на 40-и авиополк на Червената армия. Тези пилоти образуват ядрото на Луфтвафе, създадено след като Хитлер и неговата Националсоциалистическа партия идват на власт през 1933 г.

Луфтвафе е създадено официално на 9 март 1935 г. като самостоятелен род войска с персонал 18 200 души. Главнокомандващият райхсмаршал Херман Гьоринг, герой от Първата световна война, е централната фигура и идол на младите мъже, който ги увлича в изграждането на въздушната мощ на Третия райх. Но тя се оказва малка за постигането на целите и задоволяването на големите апетити на фюрера Адолф Хитлер.

Херман Гьоринг лично избира за Луфтвафе една емблема, която се различава от тази на другите родове войски. Запазен е орелът, стар символ на Германската империя, но той е в съвсем друга поза. От 1933 г., когато Националсоциалистическата партия на Хитлер идва на власт, орелът държи в краката си символа на тази партия - пречупения кръст (древен символ на изгрева), който обикновено е ограден с дъбови листа. За Луфтвафе Гьоринг отхвърля стария хералдически орел, който е много стилизиран, много статичен и много масивен и приема един по-младолик, по-естествен и по-лек орел с криле, разперени в положение на полет, който повече подхожда на една въздушна сила. Докато орелът на Вермахта стиска здраво с двата си крака символа на нацистката партия, този на Луфтвафе държи пречупения кръст само с единия си крак, а другият е свит в заплашителен и агресивен жест.

Луфтвафе натрупва първия си боен опит в Гражданската война в Испания, която се превръща в "изпитателен полигон" за самолетите му. 7000 "доброволци" от легиона "Кондор" участват на страната на националистите на генерал Франко. Разработват се и много нови тактически приоми.

В завоевателните планове на Вермахта, съобразявани до 1942 г., се предвиждат внезапни удари с танкове и самолети, за да се постигнат изненада и успех, вместо да се използват огромни маси от пехота както през Първата световна война. Още от първите минути на Втората световна война германското Луфтвафе овладява небето и взема решаващо участие в сухопътните сражения. То за броени дни утвърждава доктрината на модерната война: който постигне господство във въздуха, печели сражението, а ако успее да поддържа това господство - печели войната.

Предхождани от Луфтвафе, което постига бърза парализа на противника, сухопътните войски изпълняват определените им задачи след поредица от въздушни удари, които поразяват враговете, сковават отбраната им и прегазват страната им. Това е война в постоянно движение и без постоянна фронтова линия.Такъв тактически подход, известен като светкавична война, се оказва изключително успешен в походите срещу Полша, Дания, Норвегия, Холандия, Белгия, Франция, Балканите и в първия етап на военните действия на Източния фронт срещу СССР. Но Луфтвафе си остава една въздушна сила за нанасяне на тактически удари и за отбрана на Райха, без възможности да извършва бомбардировки над отдалечени обекти и да заплашва промишлената мощ на противниците. В Битката за Англия (лятото и есента на 1940 г.) германските бомбардировачи могат да достигнат едва една десета от стратегическите обекти в Англия. На Източния фронт те достигат само малко зад Москва и не могат да нападнат например промишления център Горки (днес Нижни Новгород), където през военните години се произвеждат хиляди танкове Т-34. Това се дължи на обстоятелството, че Гьоринг и Хитлер пренебрегват тежките бомбардировачи с голям радиус на действие и разпореждат приоритетното производство на тактически бомбардировачи. До 1942-1943 г. Луфтвафе има все още успехи благодарение на своя персонал от ветерани с висок боен дух, отличната им подготовка, голямата им упоритост и наличието на все още модерни за онова време самолети

Поради царуващите сред ръководителите на Луфтвафе некомпеттентност, интригантство и корумпираност се прахосват труд, време и материали с малка или никаква полза за създаването на неудачни самолети, като например тежките изтребители (разрушители) Messereschmitt Ме 110, Me 210/410, щурмовият самолет Henschel Hs 129 и тежкият бомбардировач Heinkel He 177. Много самолети, създадени за нуждите на Луфтвафе по стандартите от 1935-1937 г., се оказват ненужни и дори безсмислени през 1942 г. Това се дължи на нови нужди, възникващи по-бързо, отколкото могат да реагират мозъците на шефовете на Техническия отдел, които са все още на нивото на Първата световна война. С изключение на турбореактивните изтребители Messerschmitt Me 262 и Heinkel He 162, ракетните изтребители Messerschmitt Me 163 и турбореактивните бомбардировачи Arado Ar 234, които са все още несъвършени и се появяват твърде късно, за да могат да окажат някакво влияние на военните действия, през 1945 г. Луфтвафе воюва основно със същите типове машини, създадени по идеи от 1930-те години, с които е разполагало през 1941 г. Поради ограничените ресурси германците не могат да рискуват да спрат производството на утвърдени модeли като Messerschmitt Me 109, Focke-Wulf Fw 190 и Junkers Ju 88 и да организират производството на реактивните самолети, за които не се знае кога ще има годни двигатели и до края на войната не са изяснени проблемите на оборудването, обучението, въоръжението и тактиката.

След смъртта на генерал Ернст Удет в края на 1941 г. началник на Техническия отдел на Луфтвафе става прагматика генерал Ерхард Милх. Той проумява необходимоста от цялостна реконструкция на производствената база, за да може да се противопостави на нарастващата мощ на съюзниците. Той поставя началото на едно сериозно увеличаване на производството на самолети, което е реализирано през 1944 г. Въпреки тежките бомбардировки и нарушения транспорт, през 1944 г. са произведени около 40 000 самолета, което представлява една трета от всички произведени в Германия през Втората световна война. Но се оказва, че за тях вече няма достатъчно гориво и опитни пилоти.

Човешките ресурси на Луфтвафе нарастват от 600 000 души в началото на войната на 1 100 000 в края на 1942 г. Но по-късно поради липса на гориво и резервни части за самолетите част от персонала е изпратена да воюва в така наречените полеви дивизии (Luftwaffen-Felddivisionen). С напредването на войната се налага все повече сектори на фронтовете да се обслужват от все по-малко самолети, пилотирани от недообучени летци. Поради липса на самолети, на гориво, а и на време задължителните часове за обучение на пилотите се намаляват от 260 през 1942 г. на 110 през 1943 г., а накрая на 50 през 1944 г.

В началото на 1945 г. основната задача на Луфтвафе вече е отбраната. То разполага със сили за противовъздушна отбрана на Райха от около 2000 самолета плюс не повече от 1000 самолета, пръснати в малки тактически поделения по фронтовете. Това е повече от 20 пъти по-малко от броя на самолетите на съюзниците, действащи в Европа. Това трагично положение се дължина обстоятелството, че когато нацистка Германия започва да води война с три противника, всеки от от които е по-богат, по-многочислен и по-мощен, отколкото самата нея заедно с ресурсите от покорените европейски страни, тя разчита на Луфтвафе, а то в същност се оказва създадено за водене на краткотрайни локални войни. Принудени да воюват на няколко фронта в Европа и Северна Африка и да преодоляват огромни разстояния, елитните въздушни сили на Третия Райх не могат вече да се справят с поставените им задачи, когато войната се превръща в глобална.

През февруари-март 1945 г. бойната сила на Луфтвафе пада драстично както поради големите загуби на самолети и най-вече на летци, така и поради изчерпване на резервите от горива. Със заповед от 13 февруари се ликвидират всички учебни ескадри. Разрешено е да продължи обучението само на пилоти, които се нуждаят от още 2 до 4 седмици, за да бъдат готови за включване в бойните действия. В началото на април са ликвидирани голям брой бомбардировъчни и други поделения, а от 1 април се прекратява производството на бойни самолети с бутални двигатели. Много летци са изпратени в пехотни поделения по фронтовете. Това е тъжният край на могъщото някога Луфтвафе.

[редактиране] Германската самолетостроителна промишленост

В нацистка Германия стотици фирми работят в областта на самолетостроенето. Голяма част от тях са производители на агрегати, възли и полупродукти. С конструиране и производство на самолети, както и на елементи и възли за тях, се занимават около 20 фирми, между които са по-малко известните AGO, Bücker, Blohm & Voss, DFS, Erla, Flettner, Gotha Waggonbau, Klemm, Siebel и Weser. Но осем са големите фирми, които създават и произвеждат основната част на самолетите на Луфтвафе през Втората световна война. Това са:

Arado Flugzeugwerke, Dornier-Werke, Gerhard-Fieseler-Werke, Focke-Wulf Flugzeugbau, Ernst Heinkel, Henschel-Flugzeugwerke, Junkers Flugzeug- und Motorenwerke и Messerschmitt.

За самолетостроенето работят и много други фирми. Това са производителите на двигатели, например Argus, Daimler-Benz, BMW, Bramo, Hirth, Walter, на оръжейни системи, например Mauser, Rheinmetall-Borsig, производители на хидравлични и пневматични системи, лагери, каучукови и текстилни изделия, електротехнически, дървообработващи, металообработващи и много други предприятия. През войната част от производството е изнесено в окупираните страни. Затова след края на войната производството на редица самолети, например Ju 52, He 111, Fi 156, Ме 109, Me 262 и Si 204, продължава в Чехия и Франция под ново име.

[редактиране] Обозначаване на самолетите на Луфтвафе

За обозначаване се използват букви и цифри. Първите букви характеризират основната фирма-производител. Например: Ar = Arado, Bf = Bayerische Flugzeugwerke, Bv = Blohm & Voss, Do = Dornier, Fi = Fieseler, Fw = Focke-Wulf, Go = Gothaer Waggоnfabrik, He = Heinkel, Hs = Henschel, Ju = Junkers, Kl = Klemm, Me = Messerschmitt, Si = Siebel. В края на войната някои от самолетите на Focke-Wulf са обозначени с името на главния конструктор инж. Курт Танк, например Та 152 и Та 154.

След фирменото обозначение следва цифрова комбинация, отговаряща на кодовото число, под което даден самолет се води на отчет в Министерството на въздухоплаването (Reichsluftfahrtministerium, RLM). Това число не е свързано с последователността на приемането на въоръжение на самолетите.

След основното обозначение следват буква, която отговаря на варианта, например Ме 109Е, и цифра, която отговаря на на серия, респ. подвариант, например Ме 109Е-4.

Прототипите се обозначават с буквата V (Versuch) и поредно число, например Не 111V-7 е седмият прототип на бомбардировача Не 111.

С буква U (Umrüst-Bausatz) и цифри, отделени с коса черта, се обозначават допълнителни устройства или преустройства, които се монтират в завода-производител, например Fw 190A-4/U8 е изтребител-бомбардировач, който може да носи четири бомби по 50 kg под крилата, а под тялото - резервоар за допълнително гориво с вместимост 300 литри. Машини с допълнително въоръжение, което се монтира във фронтовите работилници, са обозначени с буквата R (Rüstsatz), например Fw 190A-6/R6 има под крилата две тръби с диаметър 210 mm за изстрелване на неуправляеми ракетни снаряди Wgr.21.

Самолетите, пригодени за служба в пустинни райони, са обозначени със съкращението Trop, например Me 109E-7/Trop.

[редактиране] Структура на германското Луфтвафе

Основната тактическа единица на Луфтвафе през Втората световна война е ескадрата (Geschwader). Всяка ескадра е обоначена с букви и цифри. Буквите характеризират предназначението на ескадрата, например:

JG Jagdgeschwader = изтребителна ескадра, NJG Nachtjagdgeschwader = нощна изтребителна ескадра, ZG Zerstörergeschwader = ескадра от тежки изтребители (разрушители), EJG Ergänzungsjagdgeschwader = резервна истребителна ескадра (за преквалификация), SG Schlachtgeschwader = ескадра от щурмови самолети, StG Sturzkampfgeschwader (Stukageschwader) = ескадра от пикиращи бомбардировачи (щуки), KG Kampfgeschwader = бомбардировъчна ескадра, SKG Schnellkampfgeschwader = ескадра от скоростни бомбардировачи, LG Lehrgeschwader = учебна ескадра, TG Transportgeschwader = транспортна ескадра.

Редица ескадри имат имена, например: JG 5 Eismeer, JG 53 Pik As, JG 54 GrÜnherz, ZG 1 Wespen, ZG 76 Haifisch, KG 51 Edelweiss, KG 54 Totenkopf, KG 55 Greif. Други ескадри имат с пропагандна цел традиционно име в чест на загинал герой, например: ZG 26 Horst Wessel - името на герой на нацистката партия, убит през 1930-те години при уличен побой; JG 26 Schlageter - името на борец срещу френската окупация на Рурската област след Първата световна война, разстрелян от французите; JG 2 Richthofen - ас-изтребител от Пъвата световна война; JG 51 Mölders - първият ас-изтребител на Луфтвафе; KG 4 General Wever - първият началник-щаб на Луфтвафе, загинал при самолетна катастрофа, JG 3 Udet и др. Интерексно е да се отбележи, че тази традиция е запазена и в настоящето Бундеслуфтвафе, където има ескадри JG 71 Richthofen и JG 73 Steinhoff.

Всяка ескадра има 120 до 200 самолета и е съставена от щаб и три, а понякога и четири групи, обозначени с римски цифри. Hапример: ІІ./JG 27 = втора група на изтребителна ескадра 27.

Всяка група има 36 до 48 самолета и се състои от три, а понякога и четири ескадрили (Staffel). Например: 2./JG 54 = втора ескадрила на изтребителна ескадра 54.

Обикновено всяка ескадрила се състои от 12 самолета. При изтребителите всяка ескадрила е изградена от три четворки (Schwarm). Най-малките единици са тройката (Kette) и двойката (Rotte).

Няколко ескадри образуват въздушен корпус (Fliegerkorps) или въздушна дивизия (Fliegerdivision).

Най-голямата тактическа единица в Луфтвафе е въздушният флот (Luftflotte), който съответства приблизително на една съветска или американска въздушна армия.

Съществуват и специализирани автономни поделения, например: JV Jagdverband = изтребителен отряд, EK Einsatzkommando = оперативен отряд, HAGr Heeresaufklärungsgruppe = армейска разузнавателна група, KFlGr Küstenfliegergruppe = група за крайбрежно наблюдение, SAGr Seeaufklärungsgruppe = група за морско разузнаване, MSGr Minensuchgruppе = миночистачна група, GrzbV Gruppe zur besonderen Verwendung = група със специално предназначение.

[редактиране] Опознавателни знаци, маркировка и камуфлаж на самолетите на Луфтвафе

След идването на Хитлер на власт в Германия и създаването на Луфтвафе, през средата на 1930-те години като национален отличителен знак върху крилата и телата на германските военни самолети отново се появява правият кръст (Balkenkreuz) от края на Първата световна война. През цялото вертикално оперение преминава червена лента, като в средата й има бял кръг с черен пречупен кръст (свастика) - символът на управляващата Националсоциалистическа партия. Но през следващите години тези знаци са стилизирани и опростени. Червената лента и белият кръг изчезват още преди войната. Остава само черният пречупен кръст, който по-късно е само очертан с бял или черен контур в зависимост от това, дали самолетът е боядисан в тъмни или светли цветове. През войната в много случаи от правия кръст остават само бели ъгли при тъмни повърхности и черни ъгли при светли повърхности.

По време на Втората световна война са въведени специални маркировки за обозначаване на театъра на военните действия. Така например в района на Средиземноморието германските и италианските самолети имат широка бяла лента около тялото. По време на Битката за Англия през втората половина на 1940 г. германските самолети, които участват в нея, имат жълти ленти около тялото и жълто оцветени краища на крилата и (или) обвивки на двигателите и (или) вертикални кормила. При похода на Балканите през пролетта на 1941 г. германските самолети имат също такова оцветяване. Това се налага, тъй като югославските и гръцките въздушни сили разполагат с голям брой германски самолети. Това обозначение е въведено по-късно и за всички самолети на Луфтвафе и на германските съюзници на Източния фронт и на Балканите. То е въведено и на българските самолети.

А какво означават "загадъчните" букви и цифри, ъгли и ленти, нанасяни на германските самолети? Съгласно предписанията за изтребителите на всеки самолет трябва да се нанесе арабска цифра от 1 до 20, както следва: бяла за 1-ва, 4-та и 7-ма ескадрила (Staffel), червена за за 2-ра, 5-та и 8-ма ескадрила, жълта за 3-та, 6-та и 9-та ескадрила. Самолетите от I група нямат специално обозначение. Тези от II група имат на тялото отстрани зад кръста хоризонтална линия със цвета на ескадрилата. В първите години на войната самолетите от III група имат вълнообразна линия с цвета на ескадрилата. По-късно самолетите от III група имат вертикална линия с цвета на ескадрилата, а тези от IV група - вълнообразна линия. Самолетът на командира на група вместо цифра има черен ъгълник. Самолетът на командира на ескадра (Geschwader) освен ъгълник има отстрани дълга черна линия, достигаща до опашката, така че се получава изображението на стрела.

На всички други самолети освен изтребителите са изписани четири букви или три букви и една цифра. Първите две черни букви (или буква и цифра), нанесени вляво от кръста, са кодирано обозначение на групата и ескадрата. Третата буква (вдясно от кръста) е индивидуална характеристика на самолета, често изписвана в цвета на ескадрилата. Последната черна буква указва подразделението в рамките на ескадрата, към ноето е включен самолетът. Обикновено тези букви и цифра са изписани в черно отдолу на крилата.

Германските изтребители от поделенията, включени в отбраната на Райха, имат от 1944 г. широки 90 cm цветни ленти около тялото - зелени, сини, червени, бели, жълти, черни или комбинации от тези цветове.

В предната част на тялото или под пилотската кабина се нанася емблемата на поделението, а в някои случаи личната емблема на пилота.

Трябва да се споменат и малките маркировки, с които се отбелязват постигнатите въздушни победи. Германците отбелязват на вертикалното кормила победите си с вертикални бели ленти (Abschussbalken), над които са изписани малки кокарди или петолъчни звездички в зависимост от това, от каква националност са свалените самолети.

От началото на 1945 г. на германските самолети е забранено изобразяването на всякакви емблеми, както и на маркировки за въздушни победи.

Що се отнася до камуфлажа на самолетите на Луфтвафе, той представлява до началото на войната редуващи се зони в зелени тонове - чернозелено и тъмнозелено (Schwarzgrün и Dunkelgrün) - върху горните повърхности и светлосиньо върху долните. Скоро германците установяват, че сивото е полезен неутрален цвят и го добавят към зелените тонове. По-късно светлозелените и сиви странични повърхности на тялото и вертикалните кормибни плоскости са изпъстрени с тъмнозелени петна. Повърхностите на самолетите, действащи в Северна Африка, са оцветени пясъчножълто (Sandgelb), като в много случаи са изпъстрени с маслиненозелени петна. През зимните месеци самолетите на Източния фронт обикновено са боядисвани бели с водоразтворими бои, за да бъдат по-добре маскирани в зимната обстановка. На самолетите, действащи през нощта, долните повърхности са оцветени черно и белите елементи на маркировките са замазани с черна боя.

[редактиране] Самолетите на Луфтвафе

[редактиране] Изтребители

[редактиране] Разрушители

[редактиране] Щурмовици

[редактиране] Бомбардировачи

[редактиране] Транспортни самолети

[редактиране] Спомагателни самолети

[редактиране] "Реактивните чудеса" на Третия Райх

[редактиране] Оръжията на германските самолети през Втората световна война

[редактиране] Самолетни картечници (Maschinengewehr = MG)

През 1932 г. фирмата Rheinmetall-Borsig създава 7,92-mm самолетна лека картеница, която е приета по-късно на въоръжение в новосъздаденото Луфтвафе в два варианта: MG 15 за подвижен монтаж и MG 17 за неподвижен монтаж. И двата модела се монтират на голям брой самолети до края на Втората световна война.

Фирмата Mauser създава за сухопътните войски 7,92-mm стандартна картечница MG 34. Производството й се оказва по-евтино, отколкото това на MG 15 и MG 17, а подаването на мунициите е по-опростено. Затова Луфтвафе поръчва на фирмата да създаде самолетен вариант на MG 34. Той е готов през 1938 г. и серийното му производство започва под обозначението MG 81. По-късно се появява и сдвоеният вариант MG 81Z (Z = Zwilling = близнак). Тези картечници се използват предимно при бомбардировачите Ju 87 и Ju 88. Когато се разбира, че поради нейната скорострелност тази картечница е подходяща за обстрелване в бръснещ полет на наземни цели, са създадени контейнерите (Waffenbehälter) WB 81. Отначало те са с три хоризонтално разположени картечници MG 81 или три двойки MG 81Z, а по-късно с шест картечници - четири от тях стрелящи хоризонтално напред и две, стрелящи назад под наклон 15 градуса надолу. Такива контейнери се монтират на самолетите Ju 87 и Ju 88.

От 1933 г. фирмата Rheinmetall-Borsig разработва тежка картечница с калибър 13 mm, която в края на 1940 г. Луфтвафе внедрява с обозначение MG 131. Тя съответства на американския стандартен калибър 12,7 mm. Използва се в изтребители и бомбардировачи. При вграждането й в изтребителя Me 109G-6 се налага над двигателя да се оформят две "бузи".

През 1936-1937 г. в швейцарския концерн Oerlikon, където на ръководни постове са германци, е създадено 20-mm оръдие MG FF. То се произвежда не само в Германия, но по-късно и от Hispano-Suiza в Испания и Франция, а също и от Мицубиши в Япония. Монтира се неподвижно или подвижно в бомбардировачи и изтребители. Главният недостатък на това оръдие е това, че то се зарежда само с 45 до 60 снаряда.

Още през 1934 г. на фирмата Mauser е възложена разлаботката на свръхтежка картечница с калибър 15 mm, обозначена MG 151. Една по-късна поръчка изисква тази картечница да бъде с калибър 20 mm и е създаден вариантът MG 151/20. Създадени са също контейнер WB 151 с две MG 151/20 и модул (Waffenpack) WP 151A с четири MG 151, но те влошават силно летателните характеристики на изтребителите, на които са монтирани. Въпреки това голям брой изтребители са въоръжени с MG 151/20. За да се свали с тази свръхтежка картечница един четиримоторен бомбардировач Boeing B-17, са необходими най-малко 20 преки попадения. До края на войната са произведени 39 500 бройки MG 151, по-голямата част от тях с калибър 20 mm. Само през 1944 г. са произведени 19 000 бройки.

[редактиране] Самолетни оръдия (Maschinenkanone = MK)

Проектираното през 1936 г. от Rheinmetall-Borsig 30-mm оръдие МК 101 не се оказва много удачно. Затова са произведени само малко бройки, които са монтирани на самолети Me 110C, Do 24 и Hs 129B. На базата на МК 101 фирмата създава през 1942 г. подобрения модел МК 103, който не се нуждае от специален лафет. Той се използва през последните месеци на войната на самолети Me 109K, Fw 190A и F и прототипа Do 336V-5.

През 1941 г. фирмата Rheinmetall-Borsig започва работа, без да има поръчка за това, по нов модел 30-mm оръдие на базата на системата Oerlikon, предназначено за атакуване на тежките бомбардировачи. Но шефът на техническия отдел на Луфтвафе генерал Удет отхвърля този проект, като обяснява, че за тази цел са достатъчни 20-mm оръдия. След смъртта му, през март 1942 г.Министерството на въздухоплаването преразглежда проекта и одобрява новото оръдие, което е обозначено МК-108. Серийното му производство започва от средата на 1943 г. и то става стандартно оръдие на изтребителите. Конструкцията му се оказва много удачна с оглед на масовото производство, защото 80% от детайлите са пресовани и само 20% се нуждаят от механична (стружкова) обработка. Един снаряд на МК 108 е достатъчен, за да бъде свален един изтребител Р-51 Mustang, а четири - за свалянето на един бомбардировач Boeing B-17.

Докъм 1942 г. германските самолети могат при използване на муниции тип С да изваждат от строя танкове на противника. Това се променя, когато се появяват съветските танкове КВ I, KB II и Т-34.Бронята на първите два танка е 100 mm и тя не може да бъде пробита от снарядите на МК 101. Последният има броня с дебелина само 45 mm, но тя е монтирана много удачно под наклон. Затова пилотът на щука оберлейтенант Ханс-Улрих Рудел предлага под всяко полукрило на щуките Ju 87D да се монтират 37-mm зенитни оръдия Flak 18. Щуките, превъоръжени по този начин в завода на Junkers в Бернбург, получават обозначение Ju 87G-1, а оръдието - ВК 3,7. С такава щука Рудел унищожава през периода 1944-1945 г. 519 съветски танка. Тези оръдия се използват също на самолетите Me 110G-2 и Ju 88P-2.

Фирмата Rheinmetall-Borsig създава на базата на танковото оръдие (Kampfwagenkanone) KWK 39 самолетното 50-mm оръдие (Bordkanone) ВК 5. През септември 1944 г. 32 самолета Ju 88P-4, въоръжени с това оръдие, са изпратени като изтребители на танкове на източния фронт, без да постигнат особен ефект.

Заводите Mauser също получават поръчка да разработят 50-mm оръдие на базата на KWK 39. Но са произведени само четири прототипа, обозначени МК 214, преди през февруари 1945 г. работата по този проект да бъде прекратена.

В борбата срещу съветските танкове се отличава пехотното 75-mm оръдие Pak 40L на Rheinmetall-Borsig. Неговите снаряди пробиват брони с дебелина до 95 mm. На негова база е създадено самолетното оръдие ВК 7,5. Няколко такива оръдия са монтирани пробно на самолети Ju 88P-1, но те не се оказват удачни. Около 30 оръдия са монтирани на щурмови самолети Hs 129B. Те успяват да унищожат няколко съветски танка ИС, но общо взето не са постигнати очакваните резултати.

[редактиране] Ракетни снаряди

Още от 1937 г. в Германия се работи по създаването на самолетни ракетни снаряди, но постигнатите резултати са незадоволителни. От лятото на 1943 г. окачват под крилата на някои изтребители Ме 109 и Fw 190, както и на Ме 110, тръби с диаметър 210 mm за изстрелване на ракетни снаряди Wgr 21 (Wurfgranate) за ракетната установка Nebelwerfer 42.

През 1944 г. в заводите Deutsche Waffen- und Munitionsfabriken (DWM) в Любек е създадена неуправляема самолетна ракета R4M Orkan с диаметър 55 mm, дължина 821 mm, маса 3,85 kg и далечина на полета 1500 m. Тя се изстрелва от единични шини или батареи от 12 шини. До края на войната са произведени 12 000 бройки, но само около 2500 са предадени на бойните поделения. Други ракетни снаряди, които не са влезли в употреба, са противотанковият R4 Panzerblitz 1, който пробива броня с дебелина 90 mm, и R4HL Panzerblitz 2, който пробива броня с дебелина 160 mm, както и противосамолетната ракета Hs 127 Föhn с диаметър 73 mm, дължина 330 mm и маса 3,2 kg. 24 ракети Föhn или 33 ракети R4M е трябвало да бъдат монтирани в носа на ракетния прехващач Bachem Ba 349 Natter.

Върхово постижение на самолетните оръжия е ракетният снаряд Х-4 с управление по жици, проектиран през 1943 г. от фирмата Ruhrstahl. Той е предвиден за изстрелване от изтребители Fw 190 и Ме 262 срещу съюзническите бомбардировачи, но това не е реализирано до края на войната.

[редактиране] Тайните оръжия на Третия Райх

За да поддържа вярата на германците в крайната победа след големите поражения на Източния фронт и в Северна Африка, нацисткото ръководство прави демагогски изявления за предстоящ поврат на събитията в благоприятна за Германия насока, за "тайни оръжия", които ще бъдат използвани в "най-скоро време", и т.н. Но от какъв характер са тези оръжия и кога ще се използват никой не казва. Знае го само фюрерът Адолф Хитлер.

До края на войната във военните действия реално са включени само две тайни оръжия, наречени от нацистката пропаганда "оръжия за възмездие" (Vergeltungswaffen). Това са летящата бомба V-1 и балистичната ракета V-2.

[редактиране] Летящата бомба Фау-1 (V-1)

Летящата бомба V-1, изстреляна за първи път срещу Англия през нощта на 12 срещу 13 юни 1944 г., има официалното обозначение Fieseler Fi 103. Тя е разработена под кодовото название Kirschkern (черешова костилка) и с обозначение за заблуждение на противника FZG-76 (Flakzielgerät = мишена за зенитната артилерия).

Въпреки че се води като конструкция на фирмата Fieseler, V-1 е колективно творение на четири фирми. На Fieseler е възложено изработването на корпуса и крилата, на Argus - на двигателя, на Siemens - на автоматичната система за управление и на Walter - на катапулта за изстрелване. Поради липса на капацитет по-късно Fieseler възлага производството на по-голямата част от телата и крилата на автомобилните заводи Фолксваген.

Първите прототипи на V-1 показват много дефекти - нещо нормално за един принципно нов продукт. За да се установят причините за тези дефекти, няколко V-1 са снабдени с пилотска кабина в носа. Но четирима пилоти-изпитатели загиват без да се получат рпезултати. Единствено известната авиаторка Хана Райч успява да изпълни десет драматични полета, при които основните дефекти са изяснени. За своето геройство тя е наградена с високи ордени. Но и западните съюзници създават затруднения при реализирането на програмата V-1. Планираното за 15 декември 1943 г. изстрелване на първите V-1 срещу Англия се забавя в резултат на тежката бомбардировка над Пеенемюнде през август 1943 г., защото се налага службите за изпитване да бъдат прехвърлени в Източна Прусия.

Първите площадки за изстрелване на летящите бомби са разположени дъгообразно във френските провинции Артоа, Нормандия и Пикардия на разстояние от 220 до 250 km от Лондон. Те се изграждат с по няколко рампи с дължина 42 до 52 m с катапулти, бетонени пътища и сгради. Изстрелването на летящите бомби се поема от специално поделение, известно като зенитен полк 155 (Flak-Regiment 155). По време на съюзническия десант в Нормандия на 6 юни 1944 г. около 40 площадки за изстрелване са готови в Северна Франция.

Първите 10 летящи бомби са изстреляни срещу Англия през нощта на 12 срещу 13 юни 1944 г. Всички са насочени към Лондон, но четири от тях се взривяват още при изстрелването, две не достигат английското крайбрежие и само една пада в района на Лондон. Темпът на изстрелване нараства значително до края на месеца и за 17 дни, до 29 юни, вече са изстреляни 2000 летящи бомби. Но трябва да се има предвид, че поради несъвършенството им, всяка пета бомба се взривява в района на изстрелването или недалеч от него. 316 бомби са изстреляни на 7 август 1944 г. - това е най-голямата бройка за един ден, но само една трета от тях достига Англия.

Британската противовъздушна отбрана успява да се справи с новото оръжие. 1866 бомби са свалени от зенитната артилерия, 232 се удрят в баражни балони. Но най-голям успех имат изтребителите - 34 пилоти свалят по повече от десет V-1, а капитан Джоузеф Бери сваля 61 летящи бомби!

След като съюдническите войски окупират големи части от Франция, през октомври 1944 г. зенитният полк, вече преименуван Пета зенитна дивизия (Flak-Division 5), е прехвърлен в Холандия. Оттам той обстрелва белгийския град Антверпен - най-голямото пристанище, използвано от съюзниците.

След като Лондон вече е извън обсега на площадките за изстрелване на V-1, започва изстрелването им от самолети. За целта се използват около сто модифицирани двумоторни бомбардировачи Heinkel He 111. Но резултатите се оказват незадоволителни. До края на януари 1945 г. са изстреляни срещу английски градове от самолети повече от 1200 летящи бомби, от които само 215 достигат целта си. При тези операции са загубени 77 бомбардировача.

Произведени са повече 30 000 летящи бомби V-1. Използването им приключва на 29 март 1945 г., девет месеца слез първото изстрелване срещу Англия. От 6725 бомби, които пресичат Ламанша, около 60% са свалени от британската противовъздушна отбрана. Над Лондон падат 2419 летящи бомби и освен това малък брой падат и над други английски градове. Те засягат 23 000 сгради и убиват или раняват 73 000 души. Срещу Антверпен са изстреляни 4900 V-1, 2759 от които падат в града, и още около 3000 са изстреляни срещу Лиеж.

Поради неточността си (отклонения от целта от няколко до 100 km) летящата бомба V-1 има много малък ефект върху хода на военните действия и е безполезна от военна гледна точка. Но психологическото й въздействие оправдава използването й. Това е първото оръжие в света с автономно управление, в което са залегнали много от принципите на съвременната ракетна техника. Създадените през последните десетилетия подобни летящи бомби, сега наричани крилати или маршрутни ракети тип "круз", са правнуци на V-1.

[редактиране] Балистичната ракета Фау-2 (V-2)

Това е второто "тайно оръжие за възмездие" с техническо обозначение А-4 (А = агрегат), но по-известно с пропагандното обозначение V-2. Създадено е в научноизпитателния център на сухопътните войски Пеенемюнде на остров Узедом в Балтийско море под ръководството на главния конструктор Вернер фон Браун. След несполучливия атентат срещу Хитлер на 20 юли 1944 г. командването на ракетните оръжия е възложено на СС.

Ракетата V-2 има дължина 14,30 m, стартова маса 12 800 kg, взривно вещество в бойната глава 750 kg, маскимална тяга 255 kN, продължителност на работа на двигателя 63 s, максимална скорост около 6000 km/h, таван 100 до 200 km и далечина на полета 300 до 400 km.

Нападенията с V-2 срещу Англия започват на 8 септември 1944 г. Първата ракета пада в лондонския район Чисуик в 18:43 часа, като убива трима души и ранява 17. Тя е изстреляна от батарея в състава на "дивизия със специално предназначение" под командването на СС-групенфюрер и генерал-лейтенант от Вафен-СС Ханс Камлер, дислоцирана край Хага, на около 300 km от Лондон. Но по това време разгромът на хитлеристка Германия вече не може да бъде предотвратен. Червената армия вече е прекосила границите на Германския райх, а западните съюзници достигат Брюксел четири дни преди изстрелването на първите V-2.

Общо са изстреляни малко повече от 4000 ракети V-2. Но от тях по-малко от 3000 достигат целта си - 1115 в Англия и 1675 във Франция, Белгия, Холандия и Германия (моста на Рейн край Ремаген). Последната ракета е изстреляна на 5 април 1945 г.

Военното значение и ефектът от използването на ракетите V-2 са сравнително малки, но те костват живота на повече от 30 000 души. Това са около 10 000 жители на европейски градове и 20 000 концлагеристи от лагера "Дора" и военнопленници, които са принудени да работят до пълно изтощение в тунелите на подземния комплекс "Мителверк" край Нордхаузен, където се монтират ракетите V-2.


[редактиране] Литература

  • Ст. Семерджиев, "Луфтвафе - възход и крах". Еър Груп 2000, София, 2000.