Меланхолия

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Албрехт Дюрер, „Меланхолия I“ (гравюра, 1514)
Албрехт Дюрер, „Меланхолия I“ (гравюра, 1514)

Меланхолия (на гръцки: μελανχολια) е вид човешко настроение, не точно определен вид депресия. Характеризира се с ниски нива на ентусиазъм и желание за активност. В миналото, още от 5-4 век пр. Хр. в писания на Хипократ, е описвано като болестно състояние, за което е характерно „липса на апетит, униние, безсъние, раздразнителност, безпокойство“. Твърдяло се е и че „скръб и страх, когато траят продължитлно време, причиняват меланхолия“. В днешно време се смята, че меланхолията е била същия феномен, който сега се нарича клинична депресия.

Според старата Хипократова теория за четирите темперамента, меланхолията произлиза от нарушаване на равновесието в човешката душа, причинено от преобладаването на вещество, произведено от жлъчката, което чрез кръвта се разпространява в организма.

След откритието на кръвообръщението от Уилям Харви през 1628, тази теория губи значението си.

Съдържание

[редактиране] Етимология и история

Думата melancholia в латински език е заимствана от гръцката melankholia. Съставена е от думите melas : черно и khôle : жлъчка и етимологично означава черна жлъчка. Според теорията на Хипократ тялото съдържа четири течности: кръв, лимфа, жълта и черна жлъчка, които определят човешкия темперамент. Ако преобладава кръвта темпераментът бива сангвиничен, ако това е лимфата – флегматичен, ако жълтата жлъчка е в повече – темперамента е холеричен, ако това е черната жлъчка – меланхоличен. Понятието меланхолия е твърде древно и се развива през вековете.

През ХІІ век в куртоазната поезия с меланхолия се отбелязват различни състояния на душата —— от дълбока тъга до лудост.

През ХІV век в поезията на Гийом дьо Машо това е чувството на ревнивия влюбен, който търси усамотение.

През ХVІІ век значението отслабва до тиха и неопределена, безпричинна тъга.

През ХІХ век меланхолията означава две неща: унилост поради някаква дълбока липса, която страдащия не може да определи и в клиничния смисъл психическа болест, свързана с дълбоко отчаяние и отпадналост. Меланхолията става синоним на депресия.

[редактиране] Античност

Преди новата ера меланхолията се свързва със загубата на близък. Върху атическите надгробни стели от ІV в. са съхранени изображения на тъгуващи по починал. През VІ в. Пенелопа е изобразена в меланхолично очакване на своя съпруга пред стана, на който тъче денем. Аристотел си задава въпроса защо всички изключителни хора било то философи, политици, поети или хора на изкуството са меланхолични и страдат от черна жлъчка. Според него и Херхулес вероятно е имал такъв темперамент и древните, разсъждавайки за него, са нарекли епилептичните кризи свещено страдание. За Хипократ също меланхолията е смущение предизвикано от черната жлъчка. Той смята, че жлъчката е органът, който причинява това страдание (за съвременната медицина, този орган има важна роля в имунната защита).

[редактиране] Средновековие

Леността - acedia на латински или по-просто казано мързел е един от седемте смъртни гряха и едно от дяволските изкушения, на което са жертва монасите. Животът на изолираност от света, на бездействие и дълбоката тишина в манастирите довеждат някои служители на църквата до особена одрямалост, безчувственост, леност на ума и унилост.

В началото на ХVІІ век във Великобритания възниква култ към меланхолията. Предполага се, че причините са религиозната несигурност, следствие от английската Реформа и дълбокия интерес към греха, грехопадението и спасението. В музиката негов изразител е Джон Доуланд, който казва за себе си Semper Dowland, semper dolens („Винаги Доуланд, винаги печален“). Уилям Шекспир създава меланхоличния, несговорчив и опасен за своето обкръжение герой принц Хамлет. Още един израз на тази обществена нагласа са обсебените от мисълта за смъртта произведения на Джон Дън. Томас Браун и Джереми Тейлър посвещават многобройни страници на метафизични разсъждения за смъртта. В тази епоха най-дълбоката и най-пълна картина за този феномен от медицинска и литературна гледна точка ни дава Роберт Бъртън. През 1621 той публикува „Анатомия на меланхолията“, книга, в която анализира причините и проявленията на меланхолията и търси средства за лечението ѝ. Той отбелязва и съществуването на религиозната меланхолия. Това съчинение е важен сбор от съществуващите дотогава теории и показва, че меланхолията е била известна. Според Бъртън тя е свързана със загубата на близък човек и с траура. Самият Бъртън е считал себе за меланхолик.

[редактиране] Сплин

В поезията, това състояние на меланхолия без определена причина е наречено сплин. Думата е от гръцки произход и на английски означава жлъчка. Въведена е от Джордж Чейн през ХVІІ век. За него меланхолията е естествено състояние на душата, но той предпочита да използва думата сплин. Понятието се появява през ХVІІІ в творчеството на романтиците от Германия и Великобритания. Гьоте пише романа Страданията на младия Вертер - също меланхоличен герой. Във Франция терминът добива популярност благодарение на Шарл Бодлер. Един от разделите на неговата стихосбирка Цветя на злото е озаглавен Сплин и Идеал. Сплинът е централен поетичен образ, основно естетическо и емоционално състояние на болезнено отхвърляне на социалната реалност. Състояние характерно за човешката участ. Поетът му противопоставя идеала и търсенето на красотата.

[редактиране] ХІХ век и болестта на века

За ХІХ век е характерно болезненото състояние, наречено меланхолия. Мюсе говори за болест на века, Шатобриан за отвратителна морална болест. При Флобер тя присъства като скука, а при Бодлер като сплин. Меланхолията на ХІХ век е породена от травматизма на отреченото по време на Терора (Франция, 1793г.) християнство и краха на френската империята през 1814 г. Това поколение вижда в миналото подвизи, а в бъдещето на новата буржоазна Франция една единствена перспектива — забогатяването. Меланхолията е енергия, която не може да бъде канализирана, съзнателно използвана и която по тази причина се превръща в черна отрова.

В „Смъртната болест“, а и в „Страх и треперене“, Киркегор излага философската мисъл, че човекът е съставен от три същности: крайно, безкрайно и връзката между тях. Крайните (сетива, тяло, познание) и безкрайните (парадокс и умението за вяра) съществуват в състояние на противоречие. Тъкмо това противоречие, осъзнало своето съществувание, е индивидуалността. Когато индивидуалността е погубена, нечувствителна или в свръхизобилие, човешката личност е в състояние на отчаяние. Отчаянието, вместо да е агония, е изгубване на индивидуалността.

[редактиране] ХХ век

През 1938 г. Жан-Пол Сартър публикува романа си (Погнуса). Героят Антоан Рокентон живее с чувство на дълбока погнуса към света около него, към действията и работата си и намира убежище във въображението. Франсоаз Саган пише роман Добър ден тъга