Ябгу

от Уикипедия, свободната енциклопедия

Ябгу (yabγu; китайски: йеху, шеху; арабски: джабгуя; арменски: джебу; грузински: джибго) – титул в Тюркския каганат от източноирански произход, носен най-често от близки родственици на кагана. Пръв го е носил Туу, който се провъзгласил за ,,велик ябгу”. Туу бил син на Асян шад и баща на основателя на каганата – Бумин (545-552). Този титул носили и наместниците на тюркския каган в западната част на държавата през 6 век. Такъв бил братът на основателя й Бумин (Bumyn; кит. Тумин) – Истеми (Ištemi; арабски: Син-джибу, Сил-джибу; гр. Дизавул, Силзивул). Най-вероятно носенето на този титул, поне в началото, било свързано с изпълнението на военни функции, за което свидетелства преводът му с помощтта на източноиранските езици – кушано-сакското yavuga – от ,,yam” - ,,предводителствам, възглавявам, предвождам”+,,uka”, т.е. - ,,предводител”. В последствие се превърнал във втория по значение титул след каганския. Този титул през 7 век бил неизменна част от титулатурите на повечето от западнотюркските кагани - Тон Ябгу (618-630), Нивар Ишбара [ябгу] (651-657) и други, които били считани за младшия клон на династията Ашина. Според мюсюлмански автори, ,,ябгу” (под формата ,,джабгуйа”) бил титул и на карлукските владетели от средата на 8 век нататък, а по-късно и на Караханидите (X в.).