Древна история на Камбоджа
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Съдържание |
[редактиране] Праистория и древни кралства
Съществуват археологически доказателства, според които части от територията на днешна Камбоджа са били населени още през второто и първото хилядолетие пр.н.е. от народи с неолитна култура. До началото на I век сл.н.е. местното население вече било развило сравнително стабилни и организирани общества, които отдавна били преминали първоначалната фаза на развитие на културата и техническите умения. Най-развитите групи хора живеели покрай брега и в долината и делтата на долен Меконг. Там те култивирали ориз с помощта на напоителни системи и опитомявали домашни животни.
Учените смятат, че тези хора вероятно са били от австроазиатски произход и са имали родствена връзка с предшествениците на етносите, които днес населяват островната част на Югоизточна Азия, както и много острови в Тихия океан. Те можели да обработват метали — включително бронз и желязо — и притежавали навигационни умения. Мон-кхмерите, които пристигнали по-късно, вероятно се смесили с тях. Кхмерите, които днес населяват Камбоджа, може би са се преселили от Югоизточен Китай в полуостров Индокитай през I век сл.н.е. Смята се, че те са пристигнали на полуострова преди днешните си виетнамски, тайландски и лаоски съседи.
[редактиране] Древното индизирано кралство Фунан
По времето, когато средиземноморската класическа култура и институции били възприемани от древното население на Западна Европа, народите от вътрешната (континенталната) и островната част на Югоизточна Азия реагирали на въздействието, оказано от зародената през предишното хилядолетие цивилизация в Северна Индия. Британците, галите и иберийците били пряко повлияни от средиземноморската култура посредством завладяването и приобщаването им към Римската империя. Обратно, индизирането на Югоизточна Азия било по-дълъг процес от европейското романизиране, тъй като индийците никога не получили пряка власт над местното население, а и двата района били на голямо разстояние един от друг по суша и вода. Въпреки това, индийската религия, политическа мисъл, литература, митология и художествени мотиви постепенно станали част от културата на местното население в Югоизточна Азия. Кастовата система никога не била приложена, но индизацията подбудила местните народи към създаване на централизирани и добре организирани държави.
Фунан, първата индизирана държава, е обикновено смятана от камбоджанците за първото кхмерско кралство в района. Фунан е основан през I век сл.н.е. в делтата на долен Меконг. Столицата му Вядхапура вероятно се намирала около днешния град Пуми Банам в провинцията Прай Венг. За пръв път името Фунан се споменава в описание на китайска мисия, която посетила страната през III век сл.н.е. Самото име 'Фунан' идва от китайския превод на древната кхмерска дума 'бнам', която означава 'планина'. Не е известно как народът на Фунан в действителност е наричал себе си.
По времето на този ранен етап от развитието на Фунан населението вероятно било концентрирано в села покрай река Меконг и река Тонле Сап. Транспортът и комуникациите се осъществявали най-вече по вода — чрез реките и притоците към делтите им.
Областта предлагала естествени условия за развитието на икономика, основаваща се на риболов и култивиране на ориз. Съществуват солидни доказателства, според които икономиката на Фунан зависела от излишъците от ориз, произведени чрез екстензивно континентално напояване на почвата. Морската търговия също играла важна роля за развитието на Фунан. Сред останките от смятаното за главно пристанище на Фунан Ок Ео (намиращо се днес във Виетнам) има и римски, персийски, индийски и гръцки артефакти.
До началото на V век държавата вече упражнявала контрол над района около долен Меконг и района около Тонле Сап. Плащан му бил и данък от по-малки държави в местностите, които днес се намират в Северна Камбоджа, Южен Лаос, Южен Тайланд и северната част на Малайския полуостров.
Индизацията била благоприятствана от все по-засилващите се контакти със субконтинента чрез пътувания на търговци, дипломати и ерудирани брамани (индуси от най-висшата каста, обикновено причислявани към свещеничеството). Индийските имигранти, за които се смята, че са пристигнали през IV и V век, ускорили още повече процеса. До началото на V век културата на елита била изцяло индизирана. Използвал се санскрит; законите на Ману, индийския кодекс, били възприети; въведена била азбука, основаваща се на индийската писменост.
Фунан достигнал своя разцвет през V век сл.н.е. В началото на VI век гражданските войни и династическите борби подкопали сигурността на Фунан, превръщайки го в относително лесна плячка за набезите на враждебно настроените му съседи. До края на VII век северната му съседка, кралство Чен-ла, го превърнала в свой васал.
[редактиране] Наследничката Чен-ла
Народът на Чен-ла също бил кхмерски. След като установяват контрол върху Фунан, той започнал завоевателна кампания, продължила три столетия. Подчинени били Централен и Горен Лаос, анексирани били части от делтата на Меконг, а териториите на днешна Западна Камбоджа и Южен Тайланд били завладени.
Благородническите родове на Чен-ла се сродили с тези на Фунан, като по този начин запазили в общи линии по-ранните политически, обществени и религиозни институции на Фунан. През VIII век обаче, след спорове вътре в двора на Чен-ла, кралството било разделено на две половини. Според китайските хроники, тези две части били наречени Чен-ла Суша (или Горна Чен-ла) и Чен-ла Вода (или Долна Чен-ла). Чен-ла Суша поддържала сравнително стабилно своето съществуване, докато Чен-ла Вода била непрекъснато подложена на размирици.
В края на VIII век Чен-ла Вода била подчинена от пирати от Ява, Суматра и Малайския полуостров. До началото на IX век тя, както изглежда, станала васал на яванската династия Саилендра. Според преданията, последният крал на Чен-ла Вода бил убит около 790 г. от явански монарх, когото той обидил преди това. Окончателният победител в борбата, която последвала, бил владетелят на малка кхмерска държава, разположена на север от делтата на Меконг. Той поел властта под името Джаяварман II (ок. 802 – 850), а неговото царуване ознаменувало освобождението на кхмерите от сюзеренитета на Ява и създаването на обединена кхмерска нация.
[редактиране] Ангкор
Ангкорският период, известен още като Кхмерската империя, обхваща времето от началото на IX в. до началото на XV в. Що се отнася до културните постижения и политическа власт, този период бил златен век на кхмерската цивилизация. Величествените храмове в района на Ангкор, намиращ се близо до днешния град Сием Реап, са трайно свидетелство за величието на наследниците на Джаяварман II. (Дори Червените кхмери, които не гледали с добро око на по-голямата част от историята на страната, се съгласили да сложат на знамето на Демократична Кампучеа изображение на ангкорски храм. Подобен мотив се открива и в знамето на Народна Република Кампучеа.) Кралството, основано от Джаяварман II, дало името на днешна Камбоджа, или Кампучеа. От началото на IX в. до средата на XV в. то било известно като Камбуджа, което първоначално било името на северноиндийска държава.
Вероятно за да се разграничи от придвижващите се с кораби яванци, Джаяварман II се заселва на север от Тонле Сап. Той построил няколко столици преди да установи като такава Харихаралая, която се намира близо до мястото, където били издигнати ангкорските постройки. Индраварман I (877–889) разпрострял властта на кхмерите на запад чак до платото Корат в днешен Тайланд и наредил да се построи огромен резервоар на север от столицата, който осигурил напояването на засятата с ориз площ. Неговият син Ясоварман построил Източния Барай ('резервоар' или 'водохранилище'), останките от който могат да се видят и днес. Дължината на този изкуствен воден източник била 7 км, а ширината — 2 км. Сложната система от канали и резервоари, създадена по времето на Индраварман и неговите наследници, осигурила могъществото на Камбуджа за половин хилядолетие. След като кхмерското население вече не било зависимо от непостоянните сезонни мусони, то могло да направи ранна „зелена революция“, която осигурила страната с големи излишъци от ориз. Упадъкът на Камбуджа през XIII и XIV век вероятно бил ускорен от западането на напоителната система. Набезите на тайландците и други чуждестранни народи, както и вътрешните противоречия, породени от династически съперничества, разединили човешките ресурси по отношение на поддръжката на системата и тя постепенно била занемарена.
Суряварман II (1113–1150), един от най-великите ангкорски монарси, увеличил територията на кралството след поредица от успешни войни срещу кралство Чампа, което се намирало в Централен Виетнам, кралство Нам Виет в Северен Виетнам, и малки държави на народността мон на запад до река Иравади в Бурма. Той превръща тайландските народи, мигрирали в Югоизточна Азия от Юнан, район в Южен Китай, в свои васали и установил сюзеренитет над северната част на Малайския полуостров. Неговото най-голямо постижение било изграждането на градът-храм Ангкор Ват, който е най-голямата религиозна постройка в света. Той се смята от мнозина за най-великото единично произведение на изкуството в Югоизточна Азия. Управлението на Сурияварман II било последвано обаче от 30-годишен период на династични вълнения и на нашествие от съседен Чам, който унищожил Ангкор през 1177 г.
Чам в крайна сметка били изтласкани и завладени от Джаяварман VII, чието царуване (1181 — ок. 1218) било връхна точка на могъществото на Камбуджа. За разлика от своите предшественици, които възприели култа към индуския бог-крал, Джаяварман VII бил ревностен привърженик на Махаяна-будизма. Удостоил се сам като Бодхисатва, той започнал трескаво да строи, като някои от неговите постройки включват Ангкор Том и Байон, забележителен храм, чиито каменни кули изобразявали 216 лица на буди, богове и крале. Той също така построил над 200 странноприемници и болници из цялото си кралство. Подобно на римските императори, той създал система от пътища между столицата си и градовете в провинцията. Според историка Жорж Кодес, „Нито един друг камбоджански крал не може да твърди, че е преместил повече камък.“ Често качеството било за сметка на бързото построяване и размера на сградата, както се вижда и от интересния, но недобре изграден Байон.
Дърворезбите показват, че всекидневните ангкорски постройки били направени от дърво — разликите с тези в днешна Камбоджа не са особено големи. Впечатляващите каменни постройки не били обитавани от кралското семейство. По-точно те били център на индуски или будистки култове, които били насочени към божествеността на монарха и неговото семейство. Коде предполага, че те имали двойна функция — като храм и като гробница. Типично, те отразявали структурата на индуската митологична вселена. Например, петте кули в центъра на Ангкор Ват представляват върховете на планината Меру, центъра на вселената; външната стена символизира планините, които заобикалят краищата на света; а ровът представлява космическия океан. Както много други древни постройки, така и монументите в Ангкор изисквали много човешки ресурси и труд, а тяхната цел остава неизвестна.
Ангкорското общество се подчинявало строго на йерархията. Кралят, към когото се отнасяли като към божество, притежавал земята и поданиците си. Веднага след монарха и семейството му падали браманите и малка класа длъжностни лица, които били около 4000 през X век. След това идвали обикновените граждани, които имали задължения, свързани с насилствен труд. Имало също така и голяма класа от роби, която, подобна на масите в древен Египет, построила вечните монументи.
След като Джаяварман VII умрял, Камбуджа навлязла в дълъг период на упадък, който довел до разпадането й. Тайландците ставали все по-голяма заплаха за западните граници на империята. Разпространението на Теравада-будизма, който дошъл от Шри Ланка чрез кралства на мон, предизвикал кралските индуски и махаянско-будистки култове. Проповядвайки аскетизъм и спасение на личността чрез собствените му усилия, Теравада-будизмът не дал доктринна подкрепа на обществото, управлявано от богатата кралска власт, която се крепяла на практика на робството на масите.
През 1353 г. тайландска армия превзема Ангкор. Кхмерите си го възвръщат по-късно, но войните продължават и столицата била плячкосана няколко пъти. По време на същия този период, кхмерската територия на север от днешната граница с Лаос била завладяна от лаоското кралство Лансанг. През 1431 г. тайландците превземат Ангкор Том. Оттогава нататък целият ангкорски район не бил кралска столица, освен през един кратък период в третата четвърт на XVI век.