Макбет
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Макбет е сред най-популярните пиеси на Уилям Шекспир, а също така и най-кратката от неговите трагедии.
Пиесата е архетипно сказание за опасностите от покварата на властта и предателството на приятелите и е слабо основана на историческия разказ за шотландския крал Макбет, записан от шотландския философ Хектор Бойс.
Тази статия е мъниче. Можете да помогнете на Уикипедия, като я разширите. Просто щракнете на редактиране и добавете онова, което знаете.
|
Макбет
„Макбет” е последната от великите трагедии на Шекспир. Написана е в началото на 17. век, но относно точната година на създаването й възникват спорове. Има различни предположения, но отделните теории я поставят в рамките на периода от 1602 до 1608 година. Според едно от предположенията драмата е била поставена в Единбург около 1602год., където Шекспир избягал след неуспешния метеж на граф Есекс. По-вероятно е, обаче, да е написана по-късно, по времето на крал Джеймс I Стюард. Повечето изследователи твърдят, че пиесата най-вероятно е създадена и поставена на сцена през 1606 год. Според една легенда (?) пиесата е написана през 1605 или 1606 година и е поставена в Хамптън корт през 1606 година за крал Джеймс I и неговия близък роднина датския крал Кристиан. Независимо дали неистина е била предназначена за краля, или премиерата й е била в театър „Глобус”, както повечето пиеси на Шекспир, не може да възникне съмнение, че целта на трагедията е да угоди на Джеймс I, който по това време е патрон на Шекспировата трупа. (Например, образът на Банко, легендарния родоначалник на Стюардите, може би е представен в тази добра светлина, само за да се удовлетворят желанията на краля.) „Макбет” е най-кратката трагедия на Шекспир с ясна и целенасочена композиция, в която необратимостта на трагическата развръзка напомня за традициите на древногръцката драма. Тя разказва за престъпленията, извършени от Макбет, смел и по начало честен пълководец, който е унищожен от амбицията си да стане крал на Шотландия. Трагедията може да бъде описана като силно и вълнуващо изследване върху престъплението и наказанието – за страданието на човека под влиянието на собствената му съвест. Силно повлиян от пророчеството на Вещиците и подтикнат от съпругата си, Макбет се решава да убие Дънкан, краля на Шотландия, и да стовари върху себе си съкрушителния товар на вината и страданието. Това убийство стои съвсем близо до началото на пиесата. През останалата й част ставаме свидетели на ужасната разплата за убиеца и също толкова виновната му съпруга и как хаосът и злото се разпространяват из страната, чието управление Макбет е завзел по нечестен път. Сюжетът на пиесата е зает от „Хрониките” на Рафаел Холиншед. Според хрониката тези легендарни събития са случили през 11. век. Макбет е реална историческа личност, но специфичната обработка на историята, направена, за да се удовлетворят целите на сполучливото развитие на трагедията, правят ориентирането из действителния конфликт между Макбет и Дънкан доста трудно. Макбет е роден през 1005год. в семейството на Финдлих мак Рюадри (Findlaech mac Ruadri), владетел на Moray, намиращ се в северния край на Шотландия. Името на неговата майка е неизвестно, но в някои източници се споменава, че е дъщеря на крал Кенет II или на крал Малком II. През 1020 год. Финдлих е убит и наследен от племенника си Гилакомгейн (Gillacomgain). През 1032 год. Гилакомгейн и още петдесет от съратници му са изгорени до смърт най-вероятно от Макбет и негови поддръжници, като възмездие за убийството на Финдлих. След като убива Гилакомгейн, Макбет взема за жена неговата вдовица (в пиесата тя ще се превърне в лейди Макбет) и отглежда сина й Лулах (Lulach) като свой доведен син. През 1034 год. умира тогавашния крал Малком II и е наследен от едни от внуците си – Дънкан. Като историческа личност, Дънкан не е мъдрият и благороден владетел, описан от Шекспир. Той управлявал в продължение на шест години, през които се включва в несигурната Англо-Норвежка политика, което води до множество неуспешни кампании в Англия. Аналите категорично посочват Макбет, като човека, който премахва Дънкан и го наследява на трона през 1040 год. Макбет се съюзил с нормана Торфин от Оркний (Thorfinn of Orkney). Двамата победили и убили Дънкан в битката при Елджин през август 1040 год. Торфин получава властта над Северна Шотландия, а Макбет – над Южна Шотландия. Според хрониките Макбет е бил добър управник в първото десетилетие на своето управление. През 1054 год. граф Сиуард нахлува в Шотландия. Според Англосаксонските хроники той се сражава с Макбет и го побеждава в битката при Бърнамския лес/Дънсинейн на 27 юли. Голяма част от войските на Макбет са избити, но самият той успява да се спаси. Според някои от хрониките Макбет продължава да управлява и всъщност е убит по-късно от сина на Дънкан Малком. Шекспир, обаче, не щади своя герой. Според историческите факти Макбет има своето оправдание за извършеното престъпление – той убива един слабохарактерен крал, неспособен да управлява, убива го открито без да накърни законите на гостоприемството и сам управлява умело Шотландия в продължение на десет години. Холиншед разказва в своята „Хроника” за убийството на крал Дъф, извършено от Доналд, един век преди управлението на Макбет. Според Холиншед Доналд бил подложен на постоянните упреци на жена си докато не извършил ужасното си деяние. Шекспир адаптира това към реалната история на Макбет. В една кратка и динамична пиеса Шекспир показва как дори велик човек може да постигне собственото си разрушение благодарение на една единствена слабост в характера си. Насилието в пиесата се разкрива пред публиката благодарение на силните картини, които откриваме в текста. В цялата пиеса Шекспир използва картини на кръв и кръвопролитие, подчертаващи жестокостта, с която Макбет и неговата съпруга извършват престъпленията, за да бъдат самите те унищожени в края й. Животът на Макбет наистина е изпълнен „със много шум и бяс”. Въпреки че трагизмът е съсредоточен основно върху Макбет, пиесата не се занимава единствено с личната трагедия. Шекспир изтъква, че злото съществува не само в самия човек, но и в човешкото общество, и из цялата вселена. Той показва, че се провежда нескончаема битка между хармонията и хаоса в света и че ние трябва да предотвратим превръщането на живота в „история, разказана от луд”. Пиесата е смятана от много учени за най-мрачната творба на Шекспир. Тя е относително кратка, без голяма втора сюжетна линия и затова е възникнала хипотеза, според която пиесата не е достигнала в цялостния си вид до нас. Въпреки това, обаче, в творбата няма нито една непроследена докрай сюжетна линия, а пиесата се отличава с невероятно въздействие върху своята публика. Краткостта й дава една непреодолима, почти брутална, сила.
В пиесата, както е характерно за всички Шекспирови творби се редуват постоянни покачвания и спадове в напрежението. Това обуславя и няколкото възможни завръзки и развръзки в трагедията. Ролята на възможна завръзка играе епизодът на срещата между Макбет и трите вещиците, както и моментът, в който лейди Макбет убеждава съпруга си да убие Дънкан и по този начин да се сдобие с Шотландската корона. Кулминацията в пиесата е убийството на краля. Това е едно деяние, от което няма връщане назад и след което Макбет е принуден да продължи кръвопролитието, за да премахне последиците от престъплението си. Възможни развръзки в творбата са: все по-многобройните убийства на Макбет (стражите на Дънкан, Банко, лейди Макдъф и сина й); втората среща на Макбет с вещиците или пък двубоя на Макбет и Макдъф.
Основните конфликти в пиесата са два. Главният, както и в „Хамлет” е вътрешен конфликт – Макбет е разкъсван от амбицията си и моралните си задръжки. Вторият конфликт е между кръвопролитното зло, представено от Макбет и лейди Макбет и интересите на държавата, застъпени от Малком и Макдъф. В „Макбет” се срещат различни нюанси на злото: това в самия човек, социалното и политическо зло в Шотландия и свръхестественото зло, което непрестанно заплашва да унищожи човека. За известно време злото разрушава естествената хармония на света, но в крайна сметка силите на светлината излизат победители. Пиесата завършва със завръщането на политическия, психологическия и моралния ред в лицето на законния наследник на трона, младия Малком. В пиесата властолюбието е само привидна тема: това, което се показва, е постепенния упадък на човек под въздействието на престъплението, което е извършил. Основната тема в „Макбет” – разрушението, което причинява амбицията, неукротена от моралните задръжки – отправя своето най-силно послание чрез двата основни персонажа на пиесата. Макбет е смел шотландски пълководец, който природно е предразположен към извършване на зли дела, но същевременно е изпълнен с дълбоко желание за по-високо положение и могъщество. Той се противопоставя на личната си преценка и убива Дънкан, но след това попада в капана на вината и параноята. Към края на пиесата изпада в една отчаяна лудост. От друга страна лейди Макбет постига целите си с повече решителност, но тя е по-неспособна да издържи на въздействието на неморалните си действия. Един от най-добре очертаните женски образи на Шекспир, тя безжалостно подтиква съпруга си към убийството на Дънкан и го кара да бъде силен след като се изправя пред последиците, но тя е доведена до разруха от ефекта върху нейната съвест на повторените от Макбет кръвопролития. Във всеки случай амбицията – подпомогната, разбира се, от предсказанието на вещиците – е това, което води двойката до дори по-ужасни жестокости. Проблемът, който пиесата поставя, е, че когато някой веднъж решил да използва насилие, за да спомогне за осъществяването на нечие желание за власт, е трудно да спре. Винаги има потенциална заплаха за трона – Банко, Флинс, Макдъф – и винаги е изкушаващо да се използват насилствени мерки, за да бъдат ликвидирани. Героите в „Макбет” често се спират на въпроса за пола. Лейди Макбет манипулира съпруга си поставяйки под съмнение мъжествеността му, желаейки самата тя да е безполова, и не противоречи на Макбет, когато той казва, че жена като нея трябва да дава живот единствено на мъжки рожби. Както лейди Макбет го подтиква към убийството на Дънкан, така и Макбет провокира убийците, които наема да убият Банко, като поставя под въпрос тяхната мъжественост. Тези действия показват, че и Макбет и лейди Макбет поставят равенство между мъжеството и чистата агресия. Тяхното разбиране на мъжеството позволява политическият ред, обрисуван в пиесата, да се превърне в хаос. В същото време, обаче, публиката не може да не забележи, че жената също е извор на насилие и зло. Предсказанията на вещиците разпалват амбициите на Макбет и окуражават неговото отчаяно поведение; лейди Макбет е мозъка и волята на заговора, организиран от съпруга й; и единственото божествено същество, което се появява е Хеката, богинята на магьосничеството. Като доказателство за това – Макбет проследява корените на хаоса и злото да жена, което кара някои критици да спорят дали това е пиесата на Шекспир, в която най-силно се откроява омразата към жените. Докато мъжките образи са също толкова буйни и предразположени към злото, колкото женските, агресията на женските образи е по-удивителна, защото тя е против господстващите очаквания как жената трябва да се държи. Поведението на лейди Макбет определено показва, че жената може да бъде също толкова амбициозна и жестока колкото и мъжа. Дали заради представите на нейното общество или защото не е достатъчно смела да извърши убийство, за да постигне целите си лейди Макбет разчита по-скоро на измама и манипулация, отколкото на насилието. В тази своя творба Шекспир разглежда и социално-политически проблеми. В пиесата Дънкан винаги е споменаван като „крал”, докато Макбет веднага става известен като „тиран”. Разликата между двата типа управление е обяснена в разговор, поставен в 4 действие, 3 сцена, когато Макдъф среща Малком в Англия. За да тества лоялността на Макдъф към Шотландия, Малком твърди, че ще бъде по-лош крал дори от Макбет. Той казва на Макдъф за своите недостатъци – между тях са: жажда за лична власт и буен нрав, които перфектно характеризират Макбет. Това е своеобразна картина на тиранина. Тогава, изготвения образец на крал, който е антипод на тирана, предлага на Шотландия едно въплъщение на ред и справедливост, но също така и утеха и привързаност. При неговото управление поданиците са възнаградени според техните заслуги, както когато Дънкан прави Макбет тан на Кодор след победата му над нашествениците. Най-важното е, че кралят трябва да бъде по-верен на Шотландия, отколкото на интересите си. Като контраст на това, Макбет носи на Шотландия единствено хаос (символизиран от лошото време и странните свръхестествени събития), не предлага истинска справедливост, само навик да убива според каприза си тези, които вижда като заплаха. Като олицетворение на тиранията, той трябва да бъде победен от Малком, за да може Шотландия отново да бъде истинско кралство. Цялата Шекспирова пиеса е изпъстрена от повтарящи се и много характерни за творчеството му мотиви. Особено характерни за пиесата са халюцинациите и виденията(„Хамлет”). Те напълно се вписват в свръхестествената нота на творбата. Виденията и халюцинациите се появяват в трагедията, за да напомнят на Макбет и лейди Макбет за тяхната споделена вина във все по-честите кръвопролития. Малко преди да убие Дънкан, Макбет вижда кинжал, носещ се из въздуха. Облян в кръв и насочен към стаята на краля, той символизира тежкото проклятие, което Макбет е на път да си навлече. По-късно Макбет вижда на пира призрака на Банко, който му напомня, че е убил своя приятел. Привидно уравновесената психически лейди Макбет също се поддава на виденията (тя ходи на сън и вярва, че ръцете й са изцапани с кръв, която не може да бъде отмита). Във всеки един от тези случаи може да се спори дали видяното от героите е видение или просто халюцинация, плод на изтерзан от извършените престъпления ум, но независимо от това и двамата възприемат тези видения като свръхестествени знаци за тяхната вина. „Макбет” е пиеса, наситена с насилие. По принцип сцените на убийствата се случват извън сцената, т.е. публиката разбира за тях чрез описанията на героите. За сметка на това, обаче, тези описания са изключително подробни и натуралистични (от началото на пиесата с описанието на битката до забележките за кървавите ръце на Макбет и неговата съпруга). Цялата творба е заградена в пояс от битки – започва и завършва със сражение: в първата Макбет побеждава нашествениците, а във втората той е победен и убит от Макдъф. В средата публиката става свидетел на няколко убийства: Дънкан, стражите му, Банко, лейди Макдъф, сина на Макдъф. В края на действието изглежда сякаш кръвта е навсякъде. Пророчеството е друг важен мотив в пиесата. Предсказанието на вещиците представлява една от възможните завръзки на действието – именно в него Макбет е наречен първо тан на Кодор и след това крал. Те правят още редица предсказания: казват, че наследниците на Банко ще станат наследници на трона, че Макбет трябва да се пази от Макдъф, че Макбет е в безопасност докато Бърнамския лес не се отправи към Дънсинейн и че нито едни мъж роден от жена не може да убие Макбет. С изключение на това за Банковите наследници, всички други пророчества се изпълват в самата пиеса. Въпреки това подлежи на дебати дали пророчества се изпълняват от само себе си – например дали Макбет сам иска да бъде крал или това е определено от съдбата. В допълнение, тъй като пророчествата за Бърнамския лес и нероденият от жена се изясняват, предсказанията могат да се разглеждат като гатанки след като те не винаги значат това, което би трябвало да означават. Някои феномени в пиесата носят символен характер. Авторът използва предмети и описания, за да предаде абстрактна идея или концепция. Особено характерни явления, носещи символна натовареност в трагедията са кръвта и времето. Кръвта е навсякъде в пиесата, като се започне още от началото на трагедията с описанието на битката с нашествениците, направена от ранения капитан в първо действие - сцена втора. Щом Макбет и лейди Макбет се заемат със своя жесток замисъл, кръвта започва да символизира тяхната вина и те започват да усещат, че техните злодеяния са ги омърсили по начин, който не позволява да бъдат отмити. „Не, дори великият Нептунов океан/ не ще отмие тази кръв от тях;/по-скоро тя морята му безкрайни/ в червено ще обагри и превърне смарагда им във пурпур!”. Подобни моменти се срещат на още няколко места в трагедията. Всъщност кръвта символизира вината, която се явява като неизменен товар на съвестта и на двамата – и на Макбет, и на лейди Макбет – която ще ги преследва до смъртта им. Както и в други Шекспирови трагедии („Крал Лир”), редицата от ужасни престъпления, извършени от Макбет са съпроводени от многобройни свръхестествени явления в природата. От гръмотевиците и светкавиците, съпровождащи появата на вещиците, до ужасната буря, бушуваща в нощта на убийството на Дънкан. Тези изкривявания в природния ред отразяват разрушението, царящо в моралното и политическото равновесие. Цялото действие на пиесата е обгърнато от мрак. Почти всичко се извършва през нощта или при мъгла и дъжд, а единствената сцена, където се чувства слънчевата светлина – пристигането на Дънкан в замъка, където го очаква смъртта – е наситена със зловеща ирония. По всяка вероятност написана през 1606 година, „Макбет” е последната от трите велики трагедии на Шекспир, останалите, от които са: „Крал Лир” и „Отело”. С универсалните проблеми за отношенията между човека и властта и тези между амбицията и моралните задръжки пиесата продължава да бъде актуална и до днес.
Списък на героите
Макбет - Макбет е шотландски пълководец и тан на Гламис, който е наведен на порочни мисли от предсказанието на трите вещици, особено след като пророчеството им, че ще стане тан на Кодор се сбъдва. Макбет е смел войник и силен човек, но той не е добродетелен. Той е лесно изкушен да извърши убийство, за да осъществи амбициите си за кралската власт и след като веднъж извършва престъпление и е коронясан за крал на Шотландия, се впуска в по-нататъшни жестокости с нарастваща лекота. Накрая, Макбет доказва, че е по-подходящ за войн отколкото за политик, защото му липсват необходимите познания как да властва без да бъде тиранин. Отговорът му за всеки проблем се изразява в насилие и убийства. За разлика от великите злодеи на Шекспир, като Яго в „Отело” и Ричард III в „Ричард III”, Макбет никога не се чувства удобно в ролята си на престъпник. Той е неспособен да понесе психологическите последствия от своите престъпления. Лейди Макбет – Съпругата на Макбет, крайно амбициозна, която ламти за власт и положение. В началото на пиесата изглежда, че тя е по-силна и по-безжалостна от двамата, като подтиква съпруга си да убие Дънкан и да вземе властта. След началото на кръвопролитията обаче, лейди Макбет става жертва на вината и лудостта и то дори в по-голяма степен от съпруга си. Съвестта й влияе дотолкова, че тя в крайна сметка извършва самоубийство. Тя и Макбет по интересен начин са представени, като силно влюбени и в много от думите на лейди Макбет личи, че нейното влияние над съпруга й е предимно сексуално. Тяхното единение в отчуждението от останалия свят, основано на съучастничеството им в убийството, изглежда, че подсилва връзката между двамата. Трите вещици – Трите „тайнствени среднощни врачки”, които подготвят зло за Макбет, използвайки магии, заклинания и предсказания. Техните пророчества го подтикват да убие Дънкан, да поръча смъртта на Банко и неговия син и сляпо да повярва в собственото си безсмъртие. Пиесата оставя истинската същност на вещиците неизяснена – като се изключи, че те са слуги на Хеката, се узнава малко за тяхното място във вселената. В някои отношения те кореспондират с митологичните Моири, които тъкат нишките на човешката съдба. Те открито показват извратеното си удоволствие да използват познанието си за бъдещето, за да си играят и унищожават човешките същества. В драмата те придобиват силата на символи, но не на неизбежна съдбовност, а на злото, което всеки таи някъде в душата си и което, ако не му се даде отпор, може неусетно да се разрасне и да завладее целия човек. Банко – Смелият, благороден пълководец, чиито деца, според предсказанието на вещиците, ще наследят трона на Шотландия. Както Макбет, така и Банко е изпълнен с амбициозни планове, но той не прави опит да ги осъществи. В смисъл, че фигурата на Банко се явява като укор към Макбет, тъй като олицетворява пътя, който Макбет избера да не поеме: път, в който не е нужно амбициите да водят до предателство и убийство. Тогава е съвсем подходящо духът на Банко, а не този на Дънкан, да преследва Макбет. В допълнение той въплъщава и вината на Макбет, че е убил Банко, привидението още напомня на Макбет, че не е последвал примера на Банко при реакцията си на пророчеството на вещиците. Крал Дънкан – Добрият крал на Шотландия, който Макбет, увлечен в амбицията си за короната, убива. Дънкан е модел на добродетелен, благосклонен и предвидлив управник. Смъртта му символизира разрушение, което ще завладее Шотландия, което може да бъде прекратено само ако неговата кралска линия, по специално Малком, се завърне на престола. Макдъф – Шотландски благородник, противопоставил се на управлението на Макбет още в самото му начало. Накрая той става лидер на похода за свалянето на Макбет от престола. Мисията на похода е да върне законния крал, Малком, на престола, но Макдъф желае и да отмъсти на Макбет за убийството на съпругата и децата си. Малком – Синът на Дънкан, чието връщане на трона означава връщането на Шотландия от предишното управление на Макбет, изпълнено с ужас. С помощта на Макдъф и Англия, Малком се превръща в сериозно предизвикателство за Макбет. Имащ предимство благодарение на това, той се показва слаб и неуверен в собствените си сили, както когато той и Доналбейн напускат Шотландия след убийството на баща им. Хеката – Богинята на магьосничеството, която помага на трите вещици да подготвят бедите на Макбет. Флинс – Синът на Банко, който преживява опита на Макбет да го убие. В края на пиесата местонахождението на Флинс е неизвестно. Вероятно той ще управлява страната, изпълнявайки пророчеството на вещиците, че наследниците на Банко ще се възкачат на трона на Шотоландия. Ленокс – Шотландски благородник. Рос - Шотландски благородник. Убийците – Група главорези, повикани от Макбет да убият Банко, Флинс (когото те не успяват да убият) и съпругата и децата на Макдъф. Портиер – Пияният вратар на замъка на Макбет. Лейди Макдъф- Съпругата на Макдъф. Сцената в нейния замък представя единствената картина на домашна среда различна от тази на Макбет и лейди Макбет. Тя и нейната домашна прислуга са контраст на лейди Макбет и адския свят на Инвернес. Доналбейн – син на Дънкан и по-малък брат на Малком.
Развитие на драматургичното действие
Първо действие Първа сцена - Вещиците се подготвят да се срещнат с Макбет Втора сцена - Един офицерът разказва на Дънкан за битката с нашествениците, нападнали Шотландия и изтъква воените достойнства на Макбет; офицерът напуска, влизат Рос и Ангъс; съобкщават за предателството на Кодорския тан, предателят е осъден, а титлата е дадена на Макбет. Трета сцена – Вещиците разговарят с Макбет и Банко, пророчеството, че Макбет ще стане тан на Кодор, а после и крал, а Банко – родоначалник на крале; влизат Рос и Ангъс, съобщават на Макбет за новата му титла. Четвърта сцена – Дънкан и Малком обсъждат предателството на предишния Кодорския тан; Дънкан и Макбет говорят за новата титла на Макбет; Дънкан решава, че ще гостува на Макбет в замъка му. Пета сцена – лейди Макбет разбира за пророчеството на Вещиците; вестител съобщава за пристигането на Макбет; лейди Макбет подтиква своя съпруг към убийството на краля. Шеста сцена – Дънкан пристига в Инвернес (замъкът на Макбет) и е посрещнат от лейди Макбет. Седма сцена – лейди Макбет убеждава Макбет да убие краля, за да се сдобие с короната, Макбет се съгласява Второ действие Първа сцена – Макбет и Банко разговарят за пророчеството на Вещиците; Макбет се отправя към стаята на Дънкан, за да го убие, има видение, представляващо кървав кинжал, насочен към стаята на краля. Втора сцена – Макбет разказва на съпругата си за убийството на Дънкан Трета сцена – Макдъф разговоря с вратаря в замъка на Макбет; Ленокс съобщава за смъртта на Дънкан; Малком решава да избяга в Англия, а Доналбейн – в Ирландия. Четвърта сцена – съобщава се за свръхестествени явления в областта; Макдъф съобщава за бягството на Малком и Доналбейн. Трето действие Първа сцена – разговор между Макбет и Банко, Банко съобщава, че ще замине; Макбет наема убийци, за да причакат и убият Банко след като замине. Втора сцена – Макбет и лейди Макбет обсъждат предстоящото убийство на Банко. Трета сцена – убийството на Банко, Флинс успява да избяга. Четвърта сцена – пиршеството по случай коронацията на Макбет; Чакбет вижда призрака на Банко. Пета сцена – трите Вещици получават наставление от Хеката. Шеста сцена – Ленокс съобщава не един велможа, че Макдъф е в немилост. Четвърто действие Първа сцена – Макбет отива повторно при Вещиците, те му съобщават, че няма от какво да се бои докато Бърнамския лес не тръгне към Дънсинейн и че тоя не може да бъде убит от мъж, роден от жена; Ленокс съобщава на Макбет, че Макдъф е избягал в Англия. Втора сцена – Рос съобщава на лейди Макдъф, че съпругът й е избягал в Англия; пристига вестител; убийството на лейди Макдъф и сина й. Трета сцена – разговор между Макдъф и Малком; в този разговор се обясняват качествата на добрия крал; влиза Рос и съобщава за убийството на Лейди Макдъф и сина й. Пето действие Първа сцена – разговор между лекар и придворна дама, в който става ясно, че лейди Макбет ходи насън и твърди, че ръцете й са изцапани с кръв. Втора сцена – разговор между неколцина придворни за това, че английската войска се готви да нападне Дънсинейн. Трета сцена – лекарят известява Макбет за тежкото здравословно състояние на съпругата му; Макбет е известен и за настъпващите английски войски, той се подготвя за битката. Четвърта сцена – подготовка за битка на английската войска; войниците решават да се прикрият с клони от дърветата в Бърнамския лес Пета сцена – вестта за смъртта на лейди Макбет и, че Бърнамския лес е тръгнал към Дънсинейн;. Шеста сцена – началото на битката между английската армия и тази на Макбет Седма сцена – Макбет убива младия Сиуард (син на английския крал) Осма сцена – двубоя между Макбет и Макдъф, Макдъф побеждава; На английския крал е съобщено за смъртта на сина му; Малко се възкачва на престола на Шотландия.