Беседа:Никола Петров (борец)
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Никола Петров – борецът със 700 победи
Никола Петров е роден в Горна Оряховица на 19 декември 1873 година. Никола Петров борецът от Горна Оряховица със 700 победи. Човекът, срещнал се с короновани особи и високопоставени политици на прага на ХХ век. И най-вече първият българин – световен шампион.
През пролетта на 1893 г. Никола Петров пристига в Браила. Едър и силен, мълчалив, облечен с груби шаячни дрехи, удобни за човек, свикнал с немотията. С удоволствие той посещава борбите в цирка на Цезар Сидоли и после сам на арената. Грубо поваля Жорж Расо, а по-късно Дублие, Петерсон и Рубине...
Слава му бързо се разнася и без да търси известност и пари, си осигурява и двете. Дублие му отговаря пътя към тях. Горд е с откритието си и го повежда към Букурещ.
Там Петров силом слепва възедрия Мехмед Али със земята. След възторг и овации приема кралската воля – ордер и бутилка френска коняк. По-късно в Париж усвоява стойки, ключове и Нелсони, суплеси и полусуплеси, хвърляния през рамо, мост и собствен патент – хватката за партер.
В Лондон преживява блестящи победи, но и загуби – на покер. Контузва се и с “ластиците на Юджин Сендо”, тогава загадъчна страна в спорта, възстановява потрошения си крак.
В сив редингот и цилиндър “българската горила” стъпва на американския бряг. Пред смаяните журналисти чупи с ръце златни монети и пъчи космати гърди. Триумфът е на 20 юли 1899 г. В препълнения стохиляден стадион в Ню Йорк среща шампион Корбет. Българинът се изплъзва от бруталните му капани, задържа дълго “мост” и сгодно, в края на втория час, го “хваща” в партер. Обезумял от обида, “американският тигър” разкъсва бузата му, а разгневеният Петров прави същото с бицепса на дясната ръка на Корбет. За успеха в “Нов отзив” пише, че борецът е получил суперпремия от $ 100 000.
Силата си Петров поднася и на Виена. Стига до финала на турнира за 50-годишната от възкачването на престола на кайзер Франц Йосиф. С “котешката” си хватка подчинява гърка Вергюл Панаи. Сред възгласи “Да живее България!” го даряват със сребърна купа и 36 000 форинта.
1900 г. Париж. Световното техническо изложение и игрите на втората лятна олимпиада. По същото време е и световното по класическа борба за професионалисти. В заключителната схватка 27-годишният Петров свлича от партер местното величие Пол Понс. Родният ас е признат е за най-силния борец в света за ХХ век. Получава знака на “Почетен легион”, взима и 30 000 френска франк.
И пак се занизват делниците му, често сиви и болезнени. Борби, покер и рулетка. Задържа се в Хамбург и Санкт Петербург, но винаги бърза за Монте Карло. Открива за Русия бореца Иван Подубний, а за своето лоби – Бокероа, Раул ла Буше, Станислав Циганевич, Сабатие, Ладислав Петлясински...
Макар и център на тази световна борческа “олигархия”, Никола Петров живее в самотата на таланта и пороците си. Контрастът между прекрасни слова и груби деяния ражда неутолимото желание да се завърне в родния град. Амнистирам го с всички, които “до 22 септември 1908 г. са се отклонили незаконно от носенето на военна служба и се намират вън от Царството”.
Човек с пари и спортна слава, той гордо пристъпва по уличките на Горна Оряховица. Ходи на лов, дарява бедни, основава клуб на комарджиите. Заради влизането в него с терлици го именуват “Памукчийският”. Земетресението през 1912 г. скрива клуба.
Като шеф на обоз от волски коли Петров участва в Балканската война. В Междусъюзническата полиглот като него (говори немски, френски, английски, руски, италиански, румънски и турски) е преводач на Горна Оряховица.
През есента на 1917 г. се задомява. Дългоочакваната семейна топлина донасят съпругата Стефанка и децата му – дъщеря и син. Но миналото на комарджия отново го подтиква към разгулен живот. Работата с комарджийския клуб не по-тръгва и глътва последните му спестянания. Затова Петров го дарява го на братовия си син Стефан и се включва в цирка на Лазар Добрич “Колизуем” шапитото на който е на софийската ул.”Кирил и Методий” отговаря ресторант с гръмкото име “Всесветски борец Никола Петров”.
Последната му среща на тепиха е на игрище “Юнак” през 1924 г. а последен съперник – колосът Иван Заикин. На 3 януари 1925 г. склопява очи. Умира разорен. Цяла Горна Оряховица изпраща великана. А парите от подписката за паметник тайнствено изчезват.#виж Страница#виж Страница