Авари
от Уикипедия, свободната енциклопедия
Аварите (apar/abar; гр. αβαροι, ομβροι; руск. обри; кит. а-ба, а-бо; ар. ал-абар) са номадско евразийско племе, появило се в Европа в началото на 6 век и създало своя държава първоначално на река Волга, а после в Панония.
Съдържание |
[редактиране] Произход
Произходът на аварите е неизяснен, като по въпроса има две основни версии.
Според първата, която е застъпена от А. Грусе те произхождат от Средна Азия и се идентифицират с ефталитите (вж. Grousset, A., L’empire des steppes, Paris, 1941, p. 226). Тази версия донякъде се потвърждава от известието в ,,Син Тан шу” (Нова история на династията Тан), където се споменава, че град Кундуз, намиращ се в Средна Азия, преди се е наричал Ахуан (Град на аварите). Персийско-арабското му наименование пък е War-waliz (Град на аварите) – (вж. Малявкин, А., Танские хроники...с. 62-64). Етнонима ,,уар/вар” всъщност се среща и в редица арменски, тюркски и китайски източници, а племето най-често се локализира също в областта на град Кундуз. В полза на средноазиатския им произход се изказва и Й. Ковачевич, който смята, че те водят потеклото си от племето апар/абар (apar/abar), пребиваващо между 459 и 600 г. в степите на Западен Туркестан (вж. Ковачевић, J., Аварски каганат. Београд, 1977, с. 23-25). Един техен клон, състоящ се от уари/вари (ουαρ) и хони/хуни (χοννι/χουννι), т. е. известните от произведенията на Менандър (вж. ГИБИ, т. II, с. 229) и Теофилакт Симоката (вж. История, кн. VII, гл. VII, 14; ГИБИ, т. II, с. 338-339) съответно – вархонити (ουαρχωννιται) и уари и хуни (ουαρ και χουννι), под тюркския натиск в средата на VI в. се придвижили на запад към Източноевропейските степи. За Теофилакт Симоката обаче това не били истински авари, а псевдоавари (οι ψευδαβαροι) (вж. История, кн. VII, гл. VIII, 5; ГИБИ, т. II, с. 338-339). Всички тези факти, според застъпниците на теорията, са доказателство, че аварите са тръгнали към Европа именно от Средна Азия.
Другата теория е, че те са спасили се от тюркския погром жужани, но днес тя няма много поддръжници поради липсата на достатъчно доказателства в изворите. Доводите, които се привеждат най-често са, времето, през което се появяват в източноевропейските степи (557/558 г.), съвпадащо с окончателния разгром на жужаните от Мухан/Муган каган (553-572) в 555 г. Другият довод е лесният начин, по който убедили, живеещите на север от Кавказ барсили, оногури и савири (βαρσηλτ και ουνουγουροι και σαβιροι) да признаят властта им. Според застъпниците на тази теория това не би могло да се случи ако аварите са нямали харизматичен владетелски род още от Азия. Доколкото до средата на VI в. е съществувал Жужанският каганат, със свой царски род, то знакът за равенство между авари и жужани при това положение е разбираем. Трябва обаче да се отбележи, че това не е особено убедително доказателство тъй като през Средновековието непрекъснато са се генерирали (фалшифицирали) генеалогии с цел връзка с определен харизматичен управляващ род.
[редактиране] Исторически извори
Приск Ритор е първият историк, съобщаващ за племето авари, живеещо в Западен Сибир (средата на 5 век). Това подкрепя теорията за произхода от Балхаш, която се потвърждава и от китайските сведения за близките племена Хуа. Според записките на Приск, през 461–463 г. аваро-хуните прогонили сабирите от този район и сабирите се принудили да се преместят в района около Волга, тъй като „мъгла се извиси от небето, плашейки хората“ и това било последвано от многобройни „лешояди (или хищници), спускащи се върху хората“. През 550 г. църковният историк Захарий Ритор споменава за аварска общност на запад. В средата на 6 век също така Менандър съобщава за аварите. По същото време Прокопий Кесарийски в своята „История на войните, книги I и II“ различава белите хуни и европейските хуни. В началото на 7 век Симокат определя тези два вида хуни като истински авари и псевдоавари съответно. Според сведенията от Симокат и от други източници, аварите, които навлизат в Европа, са обединение на уйгурски народ, наречен унди(?) и монголски народ, наречен вари(?). Те се обединяват през 410–70 г. около Балк. Основание за това са антропологичните доказателства, както и етимологията на имена в аварския хаганат като Баян, което значи „благоденстващ“ на монголски, но „женски“ на повечето западно-алтайски езици.
[редактиране] Военни кампании
През 70-те години на V век се появяват в северночерноморските степи, където се сбиват за жизнено пространство с българските племена оногури, кутригури и утигури. След като не успяват да изместят българите от живелищата им аварските племена се заселват в Панония, или днешна Унгария, където през 562 г. покоряват местните славяни и германското племе херули. Завземат Трансилвания, а може би и Влашко.През 567 г. подчиняват и гепидите. Аварите обаче продължават на юг и нападат Византия, тъй като тя отказва да им предаде за заселване областта Малка Скития (Добруджа). Империята е атакувана ежегодно по цялата граница от Белград до устието на Дунав от 568 г., та чак до 582 г., по времето на хаган Баян. Това чисто прабългарско име показва, че между жените на баща му е имало и прабългарка. Аварите постепенно опустошават Мизия, Тракия и Македония и плътно се доближават до двата най-големи града на империята - Цариград и Солун.
Император Маврикий сключва договор в 584 г. с аварите на Баян, като се задължава да им плаща 80 000 ливри злато годишно. На следващата година данъкът е увеличен на 100 000 ливри, но аварите смятат, че ще вземат повече, ако продължат нападенията си. А през 593 г. решават да поограбят и Западна Европа. Започват нападенията им над Тюрингия и Бавария.
Първоначално аварите се заселили в Малка Скития (Добруджа) и изпълнявали ролята на византийски федерати. Били използвани от Империята срещу враговете й от Източна (утигури, кутригури, анти) и Западна Европа (франки). Впоследствие аварско-византийските отношения охладнели и те, водени от своя каган Баян (Βαϊανος), се заселили в Панония откъдето изгонили гепидите (567/568 г.). Оттогава започнали почти непрекъснати аварски походи срещу балканските провинции на Византия, своеобразен връх на които е аварско-персийската обсада на Константинопол през 626 г. Походи били насочени и на запад срещу франки (в една битка през 566 г. дори бил пленен техният крал Сигиберт), лангобарди и бавари. От несполучливата обсада на Константинопол, през 20-те години на VII в., Аварския каганат започнал да запада и впоследствие се разпаднал на две части. Последен удар върху аварите нанесли Карл Велики, който от 791 г. започнал военни кампании срещу тях с цел окончателното премахване на аварската опасност, и българите на кан Крум. Последното споменаване на аварите в изворите е под година 822. Вж. повече за аварите Ковачевић, J., Аварски каганат. Београд, 1977; Pohl, W., Die Awaren. Ein Steppenvolk in Mitteleuropa 567-822 n. Chr. München, 1988.
[редактиране] Война с Кубрат
В началото на новия VII век аварите, преди да се насочат окончателно на Запад, да приключат веднъж завинаги с Византия. Привличат в походите си срещу Солун подчинените им славяни и вероятно срещу част от плячката и прабългарските племена. Между 601 и 670 г. четири пъти обсаждат и щурмуват Солун. Това кара император Ираклий най-сетне да се заеме по-сериозно с аварите. Той сключва съюзен договор с образуваната от израсналия в двора му хан Кубрат българска държава. Без особени трудности хан Кубрат разбива аварите и установява западната граница на България по билото на Карпатите. Нападенията на аварите по линията Железни врата - устието на Дунав престават, а Мизия и Тракия си отдъхват, като обезлюдените им територии се заселват от славяни, избягали от аварско владичество. В 680 г. от аварите се откъсва и българският кан Кубер, който с хората си и около 60 000 ромейски пленници, се насочва към Македония. От аварите се откъсват и сърбохърватските племена.
[редактиране] Залез
И все пак държавата на аварите просъществува още един век. Дори се месят на една или друга страна във вътрешногерманските войни. В 795 г. обаче си намират майстора (или по-точно майсторите) в лицето на франкския император Карл Велики и българския хан Кардам. С комбинирана атака на франките от запад и българите от изток аварската армия е разбита. Франки и българи си поделят територията им. Ние вземаме Панония до Тиса, а франките - всичко на запад от реката. По-късно тази победа е приписана на хан Крум, който идва на власт обаче няколко години по-късно. Любопитно е, че тогавашните хронисти пишат, че българите много харесали народните носии на аварите и през целия IX век е било модно сред аристокрацията да се носят аварски облекла.
При хан Крум аварите са вече редовни поданици на българската държава. Те участват в битката във Върбишкия проход на 26 юли 811 г., когато е разгромен и убит император Никифор I. Това сведение впрочем е и последното споменаване на аварите в историята. Очевидно разселените по цялата територия на страната авари бързо се асимилирали в българската народност.
[редактиране] Хипотези
[редактиране] Външни препратки
- Хан Кубрат спасява Византия от аварите, Божидар Димитров за вестник Стандарт.