Потребител:Д-р Живко Войников

от Уикипедия, свободната енциклопедия

ПРОИЗХОД НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ Д-Р ЖИВКО ВОЙНИКОВ

УВОД

Преди време, в кн.-16 на списание “Авитохол”-2001г., публикувах статията “Прародина и преселения на древните българи”. Тя отразяваше тогавашното ми, сравнително слабо познаване на Средноазиатската история. Днес съм променил възгледите по някои от въпросите. Но основният мотив, който поставих тогава е актуален и днес. Прабългарският произход трябва да се търси чрез комплексния подход на сравнителния исторически анализ, на приблизително добре фиксираната от хронистите, история на Централна и Средна Азия в древността и ранното средновековие. Всяко изолирано разглеждане на прабългарите /древните българи/ сами за себе си, винаги води до изкривяване на историческата истина, поради подсъзнателния стремеж на авторите непременно да виждат в предците ни нещо много древно и велико, разминаващ се с историческите факти. Въпреки многобройните си публикации и изчерпателни изследвания, доц.Петър Добрев и последователите му не успяха да изградят завършена теорията за индоевропейския произход на прабългарите. Неговия стремеж да свърже предците ни с авестийските бактрийци се разминава с реалните исторически данни. Памирските, източноирански народности, на чиито езици той основно се опира, имат съвсем различна историко-етногенезисна съдба, различна от тази на древните авестийски земеделски общества. Засилилото се напоследък популяризиране на лишените от историческа обективност, опровергани още в миналото хунски и хунорски теории с нищо не спомагат решаването на прабългарското уравнение, внасят хаос в проблематиката ненужно идеологизиране и благодатна почва за целенасочена псевдоисторичесна трактовка, както от съседни традиционно и константно антибългарски настроени балкански държави така и от различни политически и пантюркистки прослойки сред татарските райони на Руската федерация, т.нар. „булгаристи” на Фархат Нурутдинов. В последно време се наблюдава постепенно изместване на названието прабългари, от неговия синоним – древни българи. Това е резултат от засиленият интерес към темата наблюдаван в последните 15 години, както от историци-професионалисти, така най-вече от лаици. Закономерен резултат от игнорирането и омаловажаването на прабългарския принос във формирането на нашата народност. Противопоставянето на прабългарското и славянското начало, се наблюдава през различни етапи от развитието на нашата историческа наука. По-скоро то е плод на външно, конюнктурно, политическо вмешателство, породено от славянофилски или славянофобски настроения, вземали връх в общественото ни развитие. Например непосредствено след Освобождението /1878 г./, славянофилството е в апогея си. След националните крушения и в годините около ІІ Св. война, връх взема прабългарското начало, тогава погрешно свързвано с хуните. След 09.09.1944 г., поради съветската опека, славянското начало отново е на мода, игнорирало прабългарите до нищожна тюркска ордица, разтворила се без следа, за два века в славянското море, за чието съществуване говорят около 12 думи, с предполагаем тюркски произход, запазили се в българския език. След 1989 г. отново се наблюдава възход на прабългарското, вече древнобългарското начало. Но се стига и до абсурдни твърдения че съвременните българи са неизменни и непроменени от времената на Кубрат и Исперих, а славяни почти не е имало на Балканите. Стигаме до крайни и конюнктурни мнения, типични за балканските ни съседи. През 19 в. великосръбския шовинист Милош Милоевич издава една прословута карта на Сръбската народност стигаща до Търново и Шумен. Тогава все още сериозни сръбски учени, с подигравка наричали творението му, престилка, а Новакович възкликва че за българите, най-голямата народност на Балканите място не е останало на полуострова. Днес за славяните също не остана място в „трудовете” на много „специалисти” по българската етногенеза. Изобщо политическите пристрастия и криворазбрания патриотизъм са пагубни за всяко историческо изследване, независимо дали се прави от историк-професионалист, или лаик, както и „благородните” цели които преследва. Смятам че понятието прабългари или първобългари напълно отговаря на историческите реалности. То отразява дългата етногенезисна съдба на нашия народ, започнала в Централна и Средна Азия, преминала в земите северно от Кавказ и завършила на Балканите. От друга страна понятието древни българи също има своите предимства, показващо непрекъснатостта на този процес и прякото утвърждаване на етнонима българи, носен без прекъсване единствено от нас – народа на Балканска, Дунавска България. Претенциите на някои интелектуални кръгове /булгаристите/ в Татарската република към името българи /булгары/ имат повече политическа основа. Така че термините прабългари и древни българи трябва да се използват напълно равностойно, като синоними, без скрити идеологически предразсъдъци. Противопоставянето на “древни българи” срещу “славяни” от гледна точка на историята е пълна безсмислица, плод на криворазбрана патриотарщина, или скрити политически пристрастия. В предложеният анализ съм се опитал да дам, отговор на въпроса за произхода. Старал съм се, доколкото е по силите на един лаик, да се предържам към метода на сравнителния анализ. Ще се радвам на евентуални, но само исторически аргументирани мнения, препоръки, забележки, критики по темата от страна на читателите.


25.07.2006 г. Стара Загора д-р Ж.Г.Войников: е mail: wojnikov@.mail.ru

КРАТЪК ПРЕГЛЕД НА ТЕОРИИТЕ ЗА ПРОИЗХОДА

Темата за произхода на прабългарите е жизнено важна за нашата историческа наука. От написването на “История Славянобългарска” до днес, вече два века нито българската нито чуждата историография, успяха да дадат отговор на въпроса. /БВ-1-1999 стр.26/ Може би сме единствения народ в Европа, дори в Евразия, който няма ясна представа за собствения си произход. Най-общо можем да обособим теориите за произхода в няколко групи:

1.Автохтонна.

Формулирана в началото на 20 в. от работещият в Германия проф. Г.Ценов. Основава се на произволно тълкуване на изворовия материал. Авторът отрича грандиозни събития като Великото преселение на народите. За Ценов прабългари, траки и славяни са едно и също. Името българи той свързва с думата бъл, с която започвало името на първия хунски цар Баламир /всъщност Баламбер/. За него Баламир е аналог на българското Въло. За него хуните също са славяни. Тези наивни схващания, имат само историческо значение въпреки упоритите опити на някои дилетанти у нас напоследък да ги реабилитират, поради криво разбран патриотарски европоцентризъм.

2.Угрофинска.

Издигнат от унгарски учени през Австроунгарската епоха. Според нея прабългарите са родствени с древните унгарци. Почива върху отъждествяването хоногури-унгарци, хоногури-оногондури-българи. Според д-р Бернат Мункачи /1895 г./, бул-гар, е двусъставна дума, от деформираното туркско büük – голям и ogur – угри, т.е. „велики угри”. Като алтернативно решение, допуска че бул, може да отразява деформираното тюркско beš –пет, т.е. „пет угорски племена”. /ХТ-Б-ИБ стр.54/ У нас, Марин Дринов, смята че прабългарите са чуди /сборно название на угрофинските народности от Поволжието, използвано в 19 в./ и прародината им е била в района на Чудското езеро. Той е фанатичен привърженик на тезата че съвремените българи са изцяло славяни по произход, а прабългарите не са оказали почти никакво въздействие върху българската етногенеза. Дори изказва абсурдната, престъпна, националнонихилистична мисъл че: “Нас твърде малко ни занимава потеклото на българите, защото тоя въпрос си няма мястото в историята на нашия народ, който не е техен потомък и няма нищо общо с тях.” А.Ф.Гилфердинг твърди че прабългарите са вотяки и удмури, обитаволи Северното Поволжие. Роберт Рьослер, ги смята за самоеди и ненци, обитавали Северозападен Сибир, по долното течение на р.Об. Й.Маркварт, П.Шафарик, В.Григоревич, смятат древните българи за фини, дошли от Урал. /ИБ-ХА стр23/ Подобни възгледи, за угорски произход, имат и някои руски автори от Съветската епоха: Л.Н.Гумильов и М.Артамонов, както и съвременни унгарски автори. Например Л.Н.Гумильов, смята прабългарите за тюркизирани угри, появили се в Европа в 463 г., заедно със савирите, които според него също са угри.

3.Славянска.

С историческо значение. Първоначлно се открива в труда на Мавро Орбини „Историография на славянския народ” – 1606 г., който смята българите за славяни, дошли от Скандинавия. Възприета и залегнала в основата на „История славянобългарска” от Паисий. Издига се също в 19 в. от Ю.Венелин, Егор Классен, Д.Ивайловски. Според тях прабългарите са славянско племе. Йеромонах Спиридон извежда българите от шестия Яфетов син – Мосох, който, съвсем произволно и невярно се свързва, с московците, русите. В.М.Флоринский в 1884 г. свързва името българи с гр.Булгар, но тълкува името по славянски: Бол-гар, Веле-град, или большой город. /ХТ-Б-ИБ стр.45,75/

4.Хунотюркска.

Има най-много последователи. В 1709 г. шведът Ф.И. фон Сталенберг, пленен в битката при Полтава и в последствие преминал на руска служба, свързва етнонима българи с р.Волга и гр.Булгар, наричан от татарите Булган. Съвременникът му В.Татишчев, възприема и популяризира тази идея. /ХТ-Б-ИБ стр.73-74/ В 1771-74 г. руските учени от немски произход Шльотцер и Тунман, свързват прабългарите с казанските татари, обитаващи земите на Волжка България. В 1837 г.немският учен Цойст вижда в прабългарите, хуни. /ПД-ИРК-1 стр.90-95/ През 1896 г. Н.А.Аристов изследва „Именика на българските канове” и стига до извод че прабългарите са част от древнокиргизкия етнос, тъй като при киргизите се срещало името Ернак, аналогично на Ирник, както Еспер, подобно на Испор. Като друг пример посочва обичая на прабългарите да си бръснат главите и да оставят плитка, тъй като това се практикувало от киргизите. /ХТ-Б-ИБ стр.16/ Б.а.: Все пак Аристов, явно не отчита че съвременните монголоидни киргизи, рязко се отличават по расов тип, от древните протокиргизи, каркари, гегун, в китайските хроники, които имали висок ръст, бяла, румена кожа, руси и рижи коси и синьозелени очи, т.е. били са типични европеиди, вероятно сродни с тохарите и усуните. Нашите Възрожденци /Гавраил Кръстевич/ възприемат и популяризират хунския произоход. Схващанията на Кръстевич са доста объркани. През 1871 г. той се опитва да свърже етнонима уни, хуни със славянското венди, венети. Смята че ун произлиза от юнны – млад, силен. След Освобождението проф. Вл.Златарски налага хунския произход, като официална теория, в едва прохождащата ни истороческа наука. Негови последователи са Д.Дечев, Ст.Младенов, П.Мутафчиев, англичанина Ст.Рънсимън. /ИБ-ХА стр.23/ Имената на митичните владетели, Авитохол и Ирник, без никакви исторически доказателства се отъждествяват с Атила и Ернах. Атила е известен в скандинавските саги и германските предания, като Атли и Етцел, но никой никога не го е наричал Авитохол. Няма и никакви изворови данни за участие на българи сред племената водени от Атила. Дори и в издигната от Ст.Лишев хипотеза, позовавайки се на Павел Дякон, за сблъсък на лангобардския крал Агилмунд и сина му Ламисион с българи, при което Агилмунд загива, а после Ламисион отмъщава на българите, никъде в текста на „История на лангобардите” не се споменават хуни, няма и намек за Атила. В 1936 г. историкът-любител Димитър Съсълов, забелязва в издадената на немски език ”История на хуните” от Де-Гроот, китайски топоними от Синцзян наподобяващи българското етническо име. Древният китайски хронист Сима Цян, в своите ”Исторически записки”/Ши-цзи/ споменава градовете-държавици По-ле и Бугур в Западния край. Така според китайската географска традиция, се наричат земите на съвр.провинция Синцзян. Съсълов популяризира идеята си в книгата ”Пътя на България”- 1936 г., но погрешно свързва древното европеидно население на Синцзян /Източен Туркестан/ с хуните /хунну, сюнну/. Авторът въвежда измисления, от самия него, термин “хунори” за означаването на това европеидно население и така лишава труда си от научност. Така например тохарската женска мумия открита и описана от Свен Хедин, Съсълов определя като “хунорска”. /ДС-ПБ стр.258-259/ Произволното отъждествяване на монголоидите “хунну” с европеидното тохарско население, упорочава идеята и води до погрешни изводи. Например в китайското название бей-ди /бели ди/ авторът погрешно “разчита” като българи. Стига до там, че където е срещнал сричките бу, бей, би, бар, навсякъде „вижда” българи. Така например, Баркул става „българско езеро”, Борохоро – „българска планина”, Болганди-курган – „българска могила, българско гробище”, р.Булгун – „българска река”. Съселов дава воля на фантазията си. Пише че в подножията на Кавказ, хунорите от народа по-ле, асимилирали местното кавказко племе вх`ндр, в 177-178 г.пр.н.е., от които произлезли оногондурите. Хунорите по-ле били дясно крило на хунну, чиито владения достигали от Синцзян до Кавказ !!? Изобщо труда му по съвремените разбирания може да се определи като научнофантастичен, стоящ на светлинни години от реалната историческа наука. Известните ни от археологията „карасукски ножове”, типични за прототохарската карасукска, археологическа култура, от средата на 2 хил.пр.н.е., са използвани като образец за изготвянето на първите китайски монети, за Съсълов, естествено са „хунорски ножове”. С въвеждането на произволното название хунори, Съсълов се опитва да приспособи фактите свързани с наличието на европеидно население обитавало Източен Туркестан, към модната в България по това време теория на Златарски за хунския произход на прабългарите. Под натиска на водещите тогава в Германия “теории” за държавнотворчески и недържавнотворчески народи, хунорската теория на Съсълов получава временна преднина. /БВ-2-2000 стр.11/. Тя се явявя като антипод на традиционното отнасяне на българите към славянските народи недолюбвани от Хитлер, в синхрон с тогавашната политическа конюнктура. Теорията на Съселов не почива на никакви сериозни доказателства, липсва сравнителен анализ на извори и никакви доводи от страна на археологията. Четейки обемистия му труд, човек трудно може да отдели, действителните исторически факти, цитирани по Де-Гроот, от волния полет на фантазията и наивната интерпретация на автора. Идеите на Съсълов, са поети от различни писатели, публицисти, които дори създават своя „просветна” организация – „Българска орда”, наподобяваща на тогавашното „Общество Туле” в Германия. Съвсем естествено е че претърпялата две поредни национални крушения, българска патриотична общественост, загубила всякакви надежди за обединение на българския етнос в една държава, се е нуждае от издигането на българското национално самочувствие. И тъй като тогавашните /както и сегашните/ реалности са неблагоприятни за българите, то изворът на националното самочувствие се търси в “героичното минало”. Но подобен подход е пагубен, за всяко безпристрастно, историческо изследване, води единствено до профанизирано изкривяване на оскъдните факти, създаване на националистически митове, ненужна идеологизация и натрупване на заблуди. През 1942 г. друг „автор” Иван Пастухов, стига да странните изводи, че „прабългарите живеели по горното течение на р.Иртиш, около гр.Кобдо, заедно с хуните, аварите, печенезите и куманите и принадлежели към източните турци” /б.а. И.П. не прави разлика между турци и тюрки/. В 3 в.пр.н.е., те влезли в държавата на Мотун, като единият им клон се нарекъл угури, а другия, западния, тинлинг /т.е. динлини/. След разпадането на хунну, прабългарите се преселили в руските степи и станали известни като оногури, което означавало 10 угорски племена, от тюрк. оn – десет. /ХТ-Б-ИБ стр.19/ Подобна тясна локализация по поречието на Иртиш, при липса на извори, е абсурдна. На Пастухов не му е известно че в древността Об-Иртишкото междуречие не е заселено с тюрки, а с ираноезични, сакски племена, наследници на андроновската археологична култура. Дори названията Иртиш и Об са ирански по произход, означават съотв. „бърза река” и „вода, река”. След 09.09.1944 г. се заговори за тюркски произход на прабългарите. Славянството отново е на мода. Тюркската теория е изключително удобна, тъй като се връзва с идеологията на времето. Малката тюркска ордица на Аспарух за по-малко от два века се разтваря в славянското море почти без следа оставила само 12 предполагаеми, древнотюркски думи в българския език. Така българите си оставаме почти 100% чисти славяни. Теорията е удобна и на съветските учени от татарски произход, които смятат казанските татари за преки наследници на волжките българи. На пръв поглед, промяната е минимална, хуни или тюрки, каква е разликата, нали тюрките са преки наследници на хуните. Но се натъкваме се на един, твърде важен факт, до сега не коментиран в нашата историография. На 09.08.1944 г. с постановление на ЦК на ВКП/б/ /Всесююзна комунистическа партия – болшевики/ се приема че казанските татари са преки потомци на волжките българи. На 25-26.04.1946 г., на Научна сесия по произхода на казанските татари, тази „теория” е официално обявена и става основна концепция за етногенезата на татарския народ. Именно тази концепция е наследена и доразвита в писанията на съвременните татарски „булгаристи”. /ИИ-СТСЭК/ През 1940 г. Сталин възнамерява да изсели казанските татари в Сибир. Той ги смята за потенциално опасни. По аналогичен начин изселва карачаевобалкарците в Казахстан. Но след като това мероприятие се оказва трудно осъществимо, Бащата на народите, решава да промени съзнанието на татарите. Забранява се изучаването на Златната Орда и нейното значение за произхода на татарите и се стимулира издигането на волжкобългарския фактор, като основен в тяхната етногенеза. По този начин той смята да разчлени многолюдния татарски етнос. Обособяват се кримски татари, сибирски татари, астрахански татари, ногайци, башкири, мишари, покръстени татари, които нямат пряко отношение към волжките българи. Другата цел е да се омаловажи ролята на Златната Орда, представяна съвсем тенденциозно и целенасочено в съветската литература като дива, примитивна, номадска, антицивилизационна, подтисническа и съответно да се издигне ролята на Московското княжество и Русия, като цивилизатори, освободители, носители на прогреса в Евразия. /РХ-ИТТ/ Руската експанзия към Поволжието, Сибир, Чукотка и Аляска, в 16-18 в. се представяше като освобождение, докато експанзията на Западните държави към Новия свят и Африка, е агресия и колонизация. Типичен имперски двоен стандарт. Неслучайно Л.Н.Гумильов, е репресиран и недолюбван от съветските власти, защото изследва историята на Златната орда, от съвсем друг ъгъл, като доказа че това не е било диво номадско формирование, а средновековна държава с градски тип цивилизация, оказала положително влияние в израстването на Московското княжество и превръщането му в основен център на Русия, явяваща се неин наследник. Естествено, за да не се получи разнобой, по татарското направление, „съветските другари” налагат и в България, своята концепция, за тюркския произход, а от друга страна, доказвайки, колко нищожен е бил този тюркски примес, закрепят „вечната дружба” със 100%-славянския български народ. Може би по-красноречив пример за подчиняване на историческата наука, на политичиската конюнктура и волята на един диктатор, трудно може да се намери, както и за подобен безсмислен експеримент с националното съзнание на татарския народ, засегнал, косвено и нас българите. Учените от съветската епоха, А.П.Бернщам, В.Ф.Генинг, Н.Я.Меперт, С.Г.Сиротенко, издигнаха идеята че прабългарите са самостоятелен, рано обособил се тюркски народ, различен от съвремените тюркски народности, със специфичен език, родствен на хазарския, чийто далечен наследник е съвр.чувашки. В разработените от съветските учени, класификации на алтайските езици, прабългарския, заедно с хазарския /като мъртви езици/ и съвр.чувашки, се отделят в самостоятелна булгаро-чувашка група, клон на тюркското езиково семейство. Само че подобен нагласенчески подход влиза в разраз с тюркската етногенеза. Излиза ча прабългаро-хазарската общност се е отделила още на ниво общоалтайско езиково семейство, т.е. трябва да се разглеждат като директни потомци на хуните на Атила и да са с ярко изразен монголоиден расов тип, което се отхвърля от антропологическите изследвания. През 70-те год. Борис Симеонов, под влияние на Съсълов, отново се обръща към китайските хроники. Той сравнява По-ле и Бугур с племената Пу-гу, Пу-ку от Тан-шу /История на Династията Тан/. Авторът прави връзка между споменатия народ Булодзи около Куча със съвременното китайско название на България – Баодзялия. Изводът на Симеонов е твърде интересен, но има един, съществен недостатък. Той приема, че населението на Източен Туркестан и Северен Китай е изначално тюркско. Не прави разлика между названията от различните епохи, от Хан до Тан, като игнорира мащабните миграционни и етногенезисни процеси в региона станали между, 2 в.пр.н.е.-6 в.от н.е., които явно не са му известни. /В-5/ Иван Богданов /1980 г./ се спира на факта че арменските хроники съобщават името българи, още в 1 в. около Кавказ, както и топоним Оногурис. Той приема компромисно решение, че прабългарите са самостоятелен тюркски народ, възникнал около 2 в. В Средна Азия, от смесването на източните хунну /б.а. известни са не като източни, а като южни/ със сарматските племена, в района между Каспийско море и Балхаш. За най-ранен етап от етногенезата, смята „възникването на туранските народи, в степите между Западносибирската равнина, Алтай и Тяншан”. Но към тези турански народи, той причислява динлините, в които вижда предците на оногурите, защото и за двата народа, е било известно че търгуват с хермелинови кожи. /ИБ-ХА стр.29/ Трябва да отбележем че този автор, твърде погрешно възприема историческото понятие Туран. За него това е изначалната тюркска прародина, простираща се от Алтай до Тяншан, където „тук-таме битували сармати” сред туранците. Всъщност Туран е изцяла иранско, авестийско понятие, с което се означават земите северно то митичната Арияшаяня. Турите, даите, саките, хионите са нейни обитатели. Но те са също иранци и индоевропейци, като арийте от Арияшаяна, само че не приемат реформите на пророка Заратущра, скотовъдци са по препитание и постоянно нападат земите на земеделците-арии. Дори в самата Авеста, цялото иранско пространство, обединяващо Арияшаяна и Туран се обозначава като Хванират. Днес археологията максимално е разгадала тези ранни събития. В 8-7 в.пр.н.е. носителите на андроновската култура, поради засушаването на климата, са принудени да променят стопанството си от земеделско в скотовъдно. В търсене на по-южни пасища, те се сблъскват със земеделските общества, от Маргиана и Бактрия. Възникват смесени култури, започва формирането на източноиранските племена, известни със сборното понятие саки. Що се отнася до алтайските народи, тяхната изначална прародина е Източна Манчжурия, а не заселената със саки и тохари, равнина между Алтай и Тяншан. Интересен проблясък в схващанията на И.Богданов, е че свързва придвижването на прабългарите към Европа, с движението на хионите, ефталитите. Както и признанието че прабългарските рунически знаци, нямат нищо общо с тюркската орхоно-енисейска писменост, но изводът че прабългарските руни са само тагмени знаци, без буквена стойност, е изцяло погрешен. /ИБ-ХА стр.36,92/ Днес тюркския произход продължава да фигурира в трудовите на професионалистите-историци. На тази позиция са Ст.Станилов, Д.Овчаров, Р.Рашев. Промъкват се все по-осезателно, компромисни недомлъвки, че прабългарите, безспорно са тюркски народ, но със сарматско участие. Набраната инерция е трудно преодолима, за две поколения историци, мундщровани още от студентската скамейка, в непоколебимостта на тюркската аксиома. Там където липсват знания и факти, винаги използват думи като безспорно и несъмнено. Идеята за смесения характер, не е нова. Още А.Куник, В.Томашек, А.Смирнов, Г.Моравчик, К.Иречек, Г.Фехер, М.Артамонов, виждан в прабългарите, тюрко-аланска общност. Затова обясняват българския етноним с тюркското *bulghamak, турското bulamak – смес, смесени, откъдето произлиза и българския турцизъм буламач. /ИБ-ХА стр.24/ Петер Юхас, автор от унгарски произход въведе в обръщение термина тюрко-българи. Авторът търси връзки на прабългарите с древните археологични култури от бронзовия век в Централна Азия, но съзнателно премълчава индоевропейския им произход. /ПЮ-ДБ стр.35-55/ Все още тюркската теория битува в официалната ни историческа наука и учебниците по История, като продължава да трови съзнанието на ученици, кандидат-студенти и студенти, въпреки все по-прозиращата и явна научна несъстоятелност. Тя не може да обясни следните основни факти: 1. Ранното появяване на българите, още около 1 в.пр.н.е., северно от Кавказ. 2. Не може да обясни етимологията на българския етноним. 3. Не може да обясни, защо всички познати ни прабългарски имена имат ирански произход, като голяма част от тях фигурират сред сармато-аланските имена, фиксирани в надписите от Боспорското царство, от 1-2 в. 4. Не може да обясни, иранската етимология на прабългарската титулна практика, както и доста голямото разминаване с древнотюркската. 5. Не може да обясни, защо в съвр.български език съществуват голям брой, специфични, неславянски думи и имена, които чудесно се обясняват с помощта на иранските езици. 6. Не може да обясни произхода на българската руническа писменост, идентична с аланската, но коренно различна от древнотюркската. 7. Не може да обясни, антропологичния тип на прабългарите – високи на ръст брахи- и долигокранни европеиди, както и разпрастранената практика на изкуствена черепна деформация, непозната на тюрките, но типична за сармати, алани, тохари, авари, ефталити, кушани, изобщо за индоевропейските популации на Средна и Централна Азия. 8. Не може да обясни, погребалните обряди на прабългарите, сходни с тези на аланите и сарматите, аварите, ефталитите, усуните, тохарите. 9. Не може да обясни, материалната култура на прабългарите – уседнал, скотовъдно-земеделски народ, познаващ както бързата мобилност и придвижване на големи разтояния, така и градския тип цивилизация.

5.Теории за индоевропейския произход.

Г.С.Раковски, един от първите ни историци и етнографи, който с право можем да наречем енциклопедист, се опълчва срещу теориите на Шльотцлер и Тунман за татарския произход на прабългарите. Под влияние на модното тогава в Европа схващане че Индия е прародина на индоевропейските народи, той се опитва да докаже близост между българския език със сансткрита, както и индоевропейски корени на традиционната българска обрядност, народни предания и песни. Още в 1923 г. Стоян Шангов търси корените на прабългарите в Бактрия. Доводите му почиват единствено върху произволно тълкуване на имена и названия, а изводите му, доста объркани. Той смята българите за арийски народ и стари жители на Европа. Свързва етнонима българи с митичния вожд Болг, верен на възрожденската традиция. Като всички арийци, българите дошли от Бактрия, чиято столица бил древния град Балх, наречен според автора, още Болгар, сиреч Балг. Оттук потеглили болгарите, балшите /така СШ нарича поляците/, цехите /чехите/. В Херодотово време, българите населявали Тракия, където се наричали бигери, по името на цар Болг. Виждаме една наивна компилация от схващанията на Г.Ценов, Раковски, представяща българите като славянски арийски народ. А връзката с Бактрия, се дължи на модното от 19 в., погрешно схващане че Средна Азия е първоначална индоевропейска прародина. Аналогични са схващанията на Д.Юруков /1926 г./, който смята българите за автохтонно население на Балканите. Името си получили от римляните. Името българи носели също епирците, тесалийците и сърбите, които също били старо население на Балканите?! /ХТ-Б-ИБ стр.16/ През 60-те год. Цветан Кръстанов, свързва прабългарите с р. Булгар-чай в Азърбайджан. Според автора: ”Малко вероятно е българите да са дошли от Средна Азия...най-вероятно е, че българите са дошли от Иран и в 3-5 в. са живели по поречието на тази река.” Т.е били са поданици на сасанидските шахове, ако беше така, щяха отдавна да са известни на историята. Р.Стойков, В.Гюзелев, П.Дринов, свързват българското етническо име с осетинското „bыlgеrоn” – било на планина. Българите – крайненци обитаващи билото на Кавказ. През 70-те год., Веселин Бешевлиев доказва че, всички имена от “Именника на българските канове” са от индоевропейски, ирански произход. Той смята че в етногенезата на прабългарите е взел участие солиден ирано-сарматски компонент. През 1987 г., Димитър Ил.Димитров прави сензационните съпоставки между прабългарските погребения от Девня с погребенията от Тулхарския могилник, Бишкетската долина, поречието на р.Кафирниган в Северна Бактрия /Тохаристан/ от 2 в.пр.н.е., оставени от завоевателите на Гръко-Бактрия, основателите на Кушанската държава – юечжите-тохари. Погребенията са типични ямни с подкопаването на едната странична стена – подбой, където се помества скелета. Авторът обръща внимание на широко разпространения обичай – изкуствената деформация на черепа /ИДЧ/ сред прабългари, авари, алани, кушани, кангари, хионити и ефталити. /ДД-БСЗЧ –1987г./ Може да се смята че този автор, както и В.Бешевлиев, първи поставят въпроса за прабългарския произход, на реални научни позиции. Корените на прабългарите трябва да се търсят сред предтюркското индоевропейско население на Централна и Средна Азия, факт напълно кореспондиращ с ранното им споменаване от Мовсес Хоренаци в 1 в.пр.н.е.-1в.от н.е. През 90-те год., доц. Петър Добрев започна да популяризира индоевропейския произход. Тръгвайки от материалната култура и минавайки през сравнителното изследване на многото неславянски думи в българския език, авторът се насочва към региона на Памир, Афганистан, Северна Индия - историческата област Бактрия. П.Добрев предложи единствения до сега успешен опит за разчитане на прабългарското руническо писмо, като го свърза с идентичното аланско руническо писмо, разчетенво от Г.Турчанинов. Авторът намира много общи между източноиранските езици на памирските народности-реликти от предислямската епоха с много думи в българския език. Въпреки многобройните си публикации, П.Добрев до сега не е предложил стройна теория за произхода. Убягват му мащабните миграционни и етногенезисни процеси протекли между 2 в.пр.н.е.- 6 в.от н.е. в района. Той неоснователно игнорира сако-тохарско /кушанско и ефталитско/ участие във формирането на съвремените памирски народности, което всъщност е основно. Стреми се да свърже прабългарите главно с древното земеделско население на доахеменидска Бактрия. Използува късното арабско понятие ”Балхара” за да локализира прародината във времето и пространството. Неговата “Балхара” е твърде разтеглива и неуловима, от съвр. Бухара до Кашмиро-хималайския Болористан и вечното някъде около Памир. /ПД-ИБД стр.15/ Например арабският книжовник Ал Димашки пише:”Балхара е земя, разположена на запад от Таджех”. /ПД-СДБ стр.60/ Т.е. тя се намира, западно от Таджикистан, а това вече ни насочва съвсем ясно към Бухара, а не към южно разположения от Таджикистан, Болористан! Често изкривява историческата информация. Позовавайки се на О.Смирнова за наличието на ефталитско княжество Паргар в 6-7 в. /след разгрома на Ефталитската държава/, П.Добрев твърди за съществуването на самостоятелна д-ва “Блгар” с център гр. Балх и собствено монетосечене. Б.Гафуров също пише за Балх като център на монетосечене. Но става дума за съвсем други събития. На територия от Кушанската държава, завладяна от Шапур I, а по по-нови данни това е станало в 233 г., още при Арташир I Папакан, е учредена сасанидската провинция Кушаншахр. За нейни управници се назначават сасанидските принцове-наследници на трона с цел да натрупат управленчески опит. Те секат свои монети с името на монетния двор-БАХЛО /BAXΛΟ/ - Балх. Луконин доказва че част от имената върху тези монети впоследствие управляват Персия като шахове: Арташир, Варахран, Хромизд. /БГ-Т-1 стр.154-161/ На първите кушано-сасанидски монети стои името Пероз. На тях кушанската корона е заменена със сасанидската, изобразяваща лъв. Това е единстваното отличие от маниера на изработка на кушанските монети. Поредността на емисиите е Пероз, Хромизд, Варахран. Открити са монети с имената на Шапур и Арташир с надпис ”цар на кушаните”. Ако се погледне поредността на Сасанидите: Шапур II, Арташир II, Пероз I, Хромизд I, Варахран I, се вижда че всички те, управляват като наместници на Кушаншахр в периода 365-389 г. /ВЛ-ЗСВ/. А княжеството Паргар споменато от Смирнова се намира не в Балх а в планинската област Хуттал в Бадахшан. Друг такъв пример е Калингската война на индийския цар Ашока, от династията на Маурите, в 3 в.пр.н.е. Според П.Добрев, Ашока воюва с народа болхики или болинги, които са „естествено” българи от Балхара. Битката била толкова кръвопролитна, че Ашока победил с цената на много жертви. Това го отвратило и до края на живота си бил мирен владетел, почитател на културата и будизма. /ПД-НРБИ стр.112-113/ Наистина има такова събитие, но се отнася за съвсем друг народ. Ашока воюва с държавата Калинга и народа калинги. Калинга се намира на юг край Бенгалския залив. /Б-Л,И-ИД стр.218-219/ Съпоставата болинги-калинги, е исторически невъзможна и абсурдна. Северните съседи на Ашока са яванете – йоните /йонийците/ т.е. гръкобактрийците. Освен това в XIII голям скален надпис-едикт на Ашока, се съобщава за северните съседи: Йона-Камбоджа /Арахрозия и съвр. Кандахар, тогава известен като Евилат/, Набхока и Набха-Пайнти /локализирани северно от Кашмир, между Памир, Хималаите и Непал/. При наследниците на Маурите, от династията Шунга, източниците съобщават за нашествие от север на яваните /гръкобактрийците/. Владетелят Пушамитра ги отблъснал и в чест на победата извършил “ашвамедха” – конско жертвоприношение. /Б-Л,И-ИД стр.217,стр.252/

С Камбоджа се означават всички северни земи над Кашмир  в индийските  текстове от докушанската епоха. Паралелно се употребява и названието  Вахлика – Бахлика. По данните на Панини, /древен индийски  книжовник/ в страната Вахика живее народа Мадри. Бахлика, отразява прехода “д-л“ характерен  за  древноперсийски и санскритски, например, западноиранско dipi и санскритското lipi означаващо надпис, текст. Персийската форма на Бактрия е Bakhtri, а авестийската  Baχdi - Бахди. /ЭГ-ВПКА/  В съвр.персийски и дари-кабули /таджикски/ названието bāhtiār означава запад, западна страна, а в пехлеви, abaxtar е север. В белуджи wttər, хинди-урду uttarā, в пущунски badar, badr, съвр.персийски bād - север, badakhshān – северна страна, респ.пров.Бадахшан, в персийски с bālagch се обозначават земите северно от Персия в Кавказ, респ.областта Баласакан, от сасанидската епоха, разположена южно от р.Кура в съвр.Азърбайджан. Названието на Бактрия – Бахди, Пакти може да свържем с народа бахтияри, днес те са обитатели на Иран, провинция  Бохтан и са съседи на кюрдите. Според кюрдските  легенди, кюрди  и  бахтияри са братски народи  произлизащи  от  братята  Бачан  и  Бохт. По данни на Херодот  кардухите /кюрдите/ са  съседи на пактите /бахтиярите/. Също така  Херодот нарича  пакти и жителите на Бактрия. И до днес в Южен Афганистан и Северен Пакистан съществува област Пактия. Според О.Вилчевский  бахтиярите са основната част от племената заселили историческата област Бактрия, но  отклонилите се от основната маса, остават в района на Иранското плато, като съседи на кардухите. Самите  кюрди водят началото си от древната индоиранска държава  Мани, Митани, известна като областта Матиена в античността и по-късно заселилите скити, кимерийци и мидийци. /ОВ-К стр.79-85/  Напълно вероятно е  понятието бахтар, бахтияр първоначално да е означавал географска посока, западни или, по-вероятно  северни, отразяваща положението в племенния съюз. Така че няма никаква връзка между названието Бактрия и етнонима българи!!! Близостта е само привидна, звукова, но не и смислена.

Позовавайки се на данните на Арменската география “Ашхарацуйц” от 7 в., П.Добрев намира “доказателства” за своятя “Балхара”. В реконструкцията направена от проф.Еремян е документиран народ “булх”, между Кашмир и Хималаите. Идеята е изключително примамлива за локализация на прародината. Историческата география на района, дава съвсем друга картина на събитията. Народът „булх” според П.Добрев, е локализиран в района на историческата област Болор, Болористан разположена северно от Кашмир. Както видяхме в епохата на Маурите /2-3в.пр.н.е./ тук е страната Камбоджа, Йона-Камбоджа, Гръко-Бактрия. Около 5 в.пр.н.е. населението край Памир представлява единна ирано-сакска езикова общност: “амюргийски саки” по Херодот и “сака-хаумаравага” от Накш-и-рустамския надпис на Дарии I. Тук живеят и заселилите се по-рано дардски народности, заемащи преходно място между иранската и индоарийската езикови групи. Едно от дардските племена се нарича “балти”. Предадено от Птолемей като “билти”. Те дават названието на областта Балтистан, съвпадаща с Малък Болуй на китайските автори. /ЮГ-НП стр.64/ Интересно е че в картата на Птолемей, билтите отговарят със точност на „булх” от „Ашхарацуйц”, а Птолемеевите карти да използвани за първообраз при изготвяне картата в „Ашхарацуйц”, така че не бива да търсим в названието непременно етноним свързан с българи. „Ашхарацуйц” отразява по-късната географска реалност от 7 в. и наличието на област Болор, Болористан в района на птолемеевите билти. Дали има древна връзка между тези дарди и балти, и едноименните индоевропейски народи в Европа, не може да се докаже. Птолемей споменава за област Вандабанда, между Хиндукуш и Каракорум. В центъра и е Барогилския проход свързващ Вахан и Гилгит. /ГГ-ПЦАК/ Между 160 и 140 г.пр.н.е., под натиска на парти и тохари-юечжи, саките масово се заселват в Северна Индия, преминавайки през Каракорумските праходи в Кашмир и Индо-Гангското междуречие. Сега се откриват връзки между съвремените дардски говори и северните памирски наречия. Ховарския език от Читрал има близост с езика “гълча” /сборно название на памирските таджики/ от Памир. Това показва че някога дардска общност между Гилгит и Читрал, е била разделена като с клин от мигриралите саки. Има сходства между ховарски, вахански и ишкашимски. Г.Бейли свързва ховарите с древните пактии на Херодот. Другите дарди наричат ховарите ”пату”, твърде близко до китайското Пуду, владение съседно на Кашмир /Гибин/. /БЛ-ДККМ стр.192/ Но е възможно ховарите да са по-късни мигранти, ефталити, от народа хвар, авари, вархонити, които са асимилирани от по-старите пату, тъй като ваханците също се смятат за народ възникнал едва във ефталитската епоха. От 1 в. до 3 в., цялата територия на Кашмир и прилежащите северни дардски земи са част от Кушанската държава. Кашмирският хронист Калхана съобщава за трима царе “торушки” - тохари: Хушка, Джушка и Канишка, управлявали тогава. Това са съответно Хувишка, Васодева /Васишка/ и Канишка. Последният е смятан от повечето учени за Канишка II. Името Болор е фиксирано за пръв път в 5 в., по данни на Бартолд, когато един от ефталитските царе е отстъпил на сина си да управлява областите: Джирм, Бадахшан и околностите на Болюр. /ЛГ-РЕ стр.373/ Китайската хроника Бей-ши /История на Северните Дворове/ за пръв път споменава топонима Болуй, Болюй /отговарящ на Болор/ също в 5 в. Първото споменаване на топоним Болу е около 545 г. от китайския хронист Ян Сюян в съчинението му „ Лоян цзялан цзи” /описание на будистките сангхарми в Лоян/. Според А.Малявкин е съществувала и река Болюй, съвпадаща със съвр. афганистанска река Кунар извираща от Хиндукуш. /АМ-ТХ стр.227-228/ В пътеписа си от 7 в., Сюан Цзян го означава като Болуло. Л.А.Боровкова отбелязва, че до 5-6 в. т.е. до ефталитското завладяване, в района съществува земеделската индийска държавица Нанду, фигурираща като название в Хоу Хан-шу. /ЛБ-ЗЦА стр.166-167/ Китайските извори разделят Болуй на Голям и Малък. Голям Болуй се намирал в най-западните части на Тибет. В началото на Новата ера тук масово се заселват тибетски племена и асимилират местното дардско население. Голям Болуй, Балтистан, започва да се разглежда като част от Тибет и получава названието Малък Тибет. /ТА-ГДБ стр.166/ В 717 г. тибетците искат от раджата на Голям Болюй, войските им свободно да преминават през княжеството. Същото условие поставят и на населения с мони и дарди, Малък Болюй. Владетелят Суджа-раджа решава да се съпротивлява и в 722 г. разбива тибетците. Китай /империята Тан/, подкрепя болюйците и в 724 г. започва война с Тибет. Бойните действия са с променлив успех. В 730 г. се сключва мир и в 731 г. тибетците завладяват Болюйските княжества. В 747 г. китайците успяват временно да окупират Малък Болюй. /ЛГ-ДТ стр.350-351,стр.366/ По данни на Хан-шу, при описанието на южния път през Западния край, в най-западните части на Тибет са посочени владенията Пули, Инай и Улей, населени с кяни/тибетци/. Л.А.Боровкова изчислява разположението на Пули, до съвременото селце Базар-дара, разположено източно от Каракорумския хребет. Връзка на ханското Пули с танския Болюй не е посочена в източниците. Според Абаева, името Болор може да се свърже с борушките, най-древното, прединдоевропейско европейдно население в района, чийто език се доближава до източнокавказката езикова група, част от синокавказкото езиково семейство. В 5-6 в. идват поредните завоеватели, ефталитите-хони. В 468 г. проникват в Сев.Индия за около 100 години. Отблъснати от индийците, ефталитите се задържат най-дълго в Кашмир и прилежащите северни територии. Според Ганковски, от смесването на хоните-ефталити с местните дарди в ранното средновековие възниква народността “пархари”. Пущуните ги наричат “болори”. Навсякъде в Индия, където има останали ефталити /племената ятии-джати и гургари-гуджари/ се смесват с тъмнокожото индийско население. От това произлизат средновековните индийски феодални кланове, наречени раджпути. Пархарите се наричат още планински раджпути. Самото название пархар означава планинец, както и болор в памирските езици и пущунски. Пархарите принадлежат към северноиндийските етнически групи. Езикът им е сходен до раджастханския диалект. Тяхното формиране като етническа група става късно, след 6-7 в. /ЕУ-РРСИ стр.20/ В средновековието Болор присъства в много описания. Арабите го наричат Балхара. Лизлов в своята “Скитска история” – Белгиана. В 1527-28 г. Мирза Махмуд Хайдар описва жителите му като хора без религия, без държавна организация, живеещи в горски селища и постоянно воюващи помежду си. За норма на поведение приемат всичко което им е приятно и им харесва. /Абаева.../ Абу-л-гази в “Родословие на тюркмените“ писана в 18 в. споменава страната Бехар съседна на Кашмир, завоювана в 12 в. от калаша Мохамед Бахтияр. Бузург ибн Шахрияр, в своята “Книга за чудесата на Индия “ споменава за Горен и Долен Кашмир. Под Горен Кашмир се има предвид Болор. /вж. www.vostlit.narod.ru / По-късните изследвания на религиозните вярвания на населението, показват вяра във Върховната Богиня Крумуи или Маркум. В Читрал я отъждествяват с небесния свод. Символът и е дивата коза. В Прасун, Крумуи е дъщеря на бог Месер повелител на облаците и снега. При калашите, Крумуи е зъл демон. Става дума за древни индоевропейски вярвания. Така и няма единна теория за произхода на името Болор. Могат да се формулират няколко вероятни отговора: 1. Болор произлиза от балтите, Болор - Балтистан. 2. Болор поризлида от борушките. 3. Според средновековните легенди Болор произлиза от билур, скъпоценен камък, на какъвто е богат района. В персийски и пущунския език болур, булур означава кристал, скъпоценен камък, като българското бисер. 4. Болор, произлиза от названието “планински” в връзка с индийското пархар, памирското и пущунско болор със значение планинци. Връзката с планинските раджпути показва че най-възможен е ефталитски произход на названието. Според арменските историци Вардан Аревелци, Инок Магакий, водещето племе при ефталитите се е наричало бушки, булхи /кидаритите/. Китайските хроники наричат кидаритската държава Боло и потвърждават арменските източници. Те завладяват Северна Индия след 468 г. След това ефталитският владетел Михаракула се задържа най-дълго време в района на Кашмир и Болор. Ефталитите /булхи-кидарити/ са дали името на областта. Това не може да се твърди еднозначно, но го смятам за най-вероятно и достоверно. Названието “булх” в Ашхарацуйц, отразява своя първообраз, билтите на Птолемей и вероятно е привързано към по-късната транскрипция на името на планинските раджпути, пархарите-болори, съвременици на Анани Ширакаци. Чисто звуковото съвпадение изобщо не означава наличие на българи в района, идентични с основателите на Кубратова България независимо от присъствието на булхи-кидарити /китар-булгар/ в 5 в., в Кавказ, въпреки далечния изходен общ произход, от потомците на тохарите-юечжи останали в Синцзян, подвалстно на хунну, наречени в китайските хроники Лян-шу и Тан-шу със сборното име цзе или булоцзи/булодзи. В етническо отношение пархарите-болори са близки до населението на индийската област Раджастхан с което говорят сходни диалекти. Дори и да са наследници на булхите-кидарити, което е исторически вероятно, в следващите векове те се индиизирали много бързо. Но в никакъв случай не са древно, автохтонно население, фиксирано в Махабхарата както твърди П.Добрев. Болор е рядконаселена планинска област. В района никога не имало големи миграционни движения на запад. Основния поток на движение е от север на юг. Няма никакво основание да се търси тук някаква мнима прабългарска прародина. Ако П.Добрев беше прав, то прабългарите трябва да са дарди по произход, или да се появят твърде късно на историческата сцена – след 567г. /подялбата на Ефталитската държава/. Не може да се отъждествява Болор/Балхара/ с цяла Бактрия, както прави П.Добрев, без да се съобразява с историческата география на района. Освен това, другото използвано от него понятие Бахлика, отразява названието Бахди и няма нищо общо с българското етническо име. Кушаните и ефталитите наричат града Бахло, Бхами, /в тохарски /б/ bhami – висок, високопоставен/, название стоящо в основата на съвреминното Балх. П.Добрев многократно споменава индийската династия Кардамаки, като твърди че е много древна, от предахаменидската епоха и прави аналогията Кардам-Кардамаки. Всъщност Кардамаките изобщо не са древна династия. Те се появяват в Индия след сакското завоевание. Така наречената Ера Шака с начало 78 г. отбелязва началната година от управлението на Чащан, пръв владетел от династията Сатавахана наложила се в Западните кшатрапии, сакските владения в Индия. Карадамаките са техни съперници и постоянно воюват помежду си. Във 2 в. са присъединени от кушаните. Името Кардамаки доказва единствено източноиранския произход на прабългарското Кардам, от древноиранското и тохарското kartа/kеrtе – меч, от иранските *karta – меч, *ama – силен, т.е. *kartaama – със силен меч, Кардам – меченосец, войн със силен меч. Едно друго “доказателство” е отразената от Ал Бируни и Масуди титла на северноиндийски владетел “балхара”. /ПД-ППЕК стр.57/ Тази титла наистина е зафиксирана при раджпутската династия Раштракути в 8 в. Смята се че означава изкривена арабска транскрипция на санскритското “валлабхараджа” – господин, господар-раджа. /www.krugosvet.ru./ Ибн Хордабехт в “Книга за пътищата и страните” потвърждава въпростното становище. Като изброява титлите на владетелите на света, пояснява че владетелят на Индия се титлува „балхара“ което означава, владетел на владетелите. В заключение можем да кажем че, П.Добрев е твърде противоречив автор. Неговата “бактрийска” теория не издържа на по-сериозна критика. Въпреки това благодарение на него станаха известни, нетрадиционни до сега арменски, арабски, китайски източници имащи косвени данни за прабългарския произход. Най-голямата и безспорна заслуга в разрешаването на прабългарския произход е разчитането на руническото писмо и доказателства които автора прави относно източноиранския по произход език на прабългарите. Съвсем наскоро попаднах чрез интернет в един осетински лингвистичен форум -/ http://maska.osetia.ru/lingvo/ForumF1.cgi/ , участник – осетинец лингвист, който беше чел публикувани на руски език материали на П.Добрев /в интернет: „П.Добрев. Надписи и алфавит протобулгар” : http://odnapl1yazyk.narod.ru/pblang01.htm/ с учудване сподели че преводите които П.Д. е направил използувайки аланското руническо писмо на прабългарските надписи от Мурфатлар, звучат познато за всяко осетинско ухо и стоят близко до дигорския осетински диалект. Този извод е безпристрастна оценка в правотата на преводите направени от П.Добрев и показва че прабългарската етногенеза е неотделима от източноиранската и аланската, въпреки съзнателния и недостоен бойкот, който му правят голяма част от представителите на професионалната историческа гилдия. На доц.Ат.Стаматов /сега професор/ принадлежи един от първите опити в родната историография, да обобщи анализира по пътя на комплексния подход и строгия научен анализ, всички известни данни за прабългарите. В своята ”Тempora incognita на ранната българска история” - С.-1997 г. /може да се открие в интернет - http://www.protobulgarians.com/kniga_Atstamatov.htm/ авторът стига до закономерния извод, че прабългарската етногенеза започва от индоевропейското предтюркско население на Средна Азия. Под натиска на монголоидите хуни, жужани и тюрки, това население на няколко вълни се изселва към Гръко-Бактрия на юг и Кавказ на запад между 2 в.пр.н.е. и 6 в. /Авторът търси един много по-убедителен, по-северен вариант на прабългарската прародина: Източен Туркестан, Южен Сибир, Северноказахските степи. Прабългарският произход за него е неотделим от този на аланите и другите народи от усуно-тохарския кръг. Цветелин Степанов, автор на “Власт и авторитет в ранносредновековна България” С.-1999г., ”Средновековните българи” С. – 2000 г., съвсем основателно и исторически аргументирано, търси мястото на прабългарите в “Pax nomadica” и също един по-северен вариант на прародината. В последните 10-тина години, прабългарската тема се превърна в любимо занимание на безотговорни дилетанти и наивни патриотари, които нямат елементарни познания по история, но това не им пречи да съчиняват всякакви псевдоисторически фантастични бисери. Те са част от придобилото напоследък понятие „фолк-хистори”, фолк-историци, което е световно явление, а не само роден феномен. Днес книжния пазар прелива от техните “произведения”. Както казва проф.Бакалов: ”...Излезе че българите са в основата на шумерската цивилизация, че са хиксосите в Египет, филистимляните на Палестина, норманите на Скандинавия, едни от създателите на пирамидите и културата на докулумбова Америка. Списъкът е още по- дълъг. Някои “ специалисти “ без особено притеснение и противно на всякаква логика, върнаха началото на българската история с 4000 години назад. Може би ще има успех теорията, че познаваме една значителна група от народи, с такава древна история в която са били и българите. /бел.авт. по-точно техните предци/ Но да сочим българите като регистриран в историческите документи народ, с 4000 години давност, е нещо което не може да издържи нито една критика. Това предизвиква едно свободно съчинителство над оскъдните данни, чийто спекулативно интерпретиране, роди невероятни хипотези. /БВ-1-1999 стр.27/ Само бих допълнил че това „свободно съчинителство” има точен термин в литературата „фолк-хистори”, „фолк-история”. Намериха се ”авторитети” които твърдят че българите обитават Поволжието не по-малко от 35 000 год.!!!/вж. Фархат Нурутдинов и статията му ”Българите и световната цивилизация” поместена към класическия фалшификат „Джагфар Тарихы”-том-1 С.-2001г./ С такова смело гмурване в горния палеолит, във времето когато завършва биологическата еволюция на homo sapiens, да се твърди наличие на народностна идентичност е пълен шизофренен абсурд. Подобни “търсачи” на прабългари, ако не ги стъпче някое стадо мамути, рискуват да станат жертва на саблезъб тигър, пещерна мечка или да бъдат изядени от разярен неандерталец. Ако трябва да се прави обстоен анализ на безконтролно публикуваните в последните години “бисери” и обем на монография, няма да ни стигне!


6.Прабългарският произход и чувашката историческа наука

Чувашката народност води началото си от на кавказките савири, заселили се в Поволжието и смесили се с другите племена на волжките българи /булгар, есегел и берсула по арабските извори/. Това става през 7-8 в. Според чувашките предания, прадедите им дошли от юг, от планините на Кавказ. Ашмарин в своята книга “Българи и чуваши”, търси паралели между чувашите и дунавските българи. П.В.Денисов в 1969 г. прави обстойни съпоставки в етнографията и обичаите на българите-капанци и чувашите. В.Ф.Каховски прави детаилен анализ на китайските династични хроники. Той смята че чувашите водят началото си от тохарската държавица Чеши, която в Ханската епоха има водеща роля в Западния край /така в китайската географска традиция се нарича района на Таримската котловина и Синцзян/. Чеши е източен съсед на Куча и Бугур. Чеши е съюз от тохарски племена простираща се от Източното Притяншание до Седморечието. /ВК-ПЧН стр.169/ Авторът прави аналогията: чеши-чуаш-суаз-сувар-савир, което обаче не е особенно удачно. Същатата версия е изказана още около 1950 г., от В.И.Шахмайкин, професор от Самаркандския университет. На дадената от автора карта, виждаме, прародината в Турфан – Чеши. Според него предците на чувашите, савирите и прабългарите произлизали от района на Турфанския оазис. Но белокожото население на Турфан и Синцзян, наричано от китайците жуни и сери, било тюркоезично, хунско. Все пак тук от Средна Азия проникнали ираноезични племена, смесили се със заварените хуни и дали началото на суварите-савири, пулейците-пугури /прабългарите/ и усуните. Това обяснявало големия брой ирански по произход, думи в съвр.чувашки език. Окончателното оформяне станало и с проникването на праугорски племена от север, наричани динлини от китайците, а самоназванието им било вангури – оногури, респ. десет огурски рода. Под натиска на монголоидните популации – сянби, жужани, тези тюрко-ирано-угорски европеидни племена се преселили на запад. Там попаднали в обкръжението на юечжите. Савирите били основно земеделци - мирни хора. Авторът вижда в названието савир, тюркската дума *sabir – тих, добър, спокоен, хубав. /Б.а.,трябва да отбележем че думата е ностратическа, в осетински sаbыr – тих, мирен, немски zauber – прелестен, чаровен, в български кипро, чипро – хубаво, красиво./ Прабългарите били предимно скотовъдци и се отличавали с войнствения си нрав, затова се наричали «булугури», което ще рече “смутители на реда, бунтовници”. Тези названия им били дадени от юечжите. А иначе полуйците, другото название на прабългарите, идвало от чувашкото pŭla – риба, защото рибата им била родов символ. При своето пребиваване в Турфан, савирите, наричани от китайците Чеши и пугурите-полуйци, в китайски вариант Болуй, заедно с другите тюрки образували племенния съюз хунну. На север, където хунну се смесват с угрите-динлини, нарекли областта Хунгария, преминало в съвр.Джунгария. Сегашното название чуаш, чуваш им било дадено от прабългарите, които по правилата на своя “тюркски” език, произнасяли савир като джуаш. Названието Сибир, също идвало от савирите. /АИ-ПВНЧ/ Идеята на В.И.Шахмайкин, доразвита от Каховски е отразена и в издадената в 1966 г. “История Чувашкой АССР”. В издадената през 2000 г. книга “Чуваши:Этническая история и традиционная культура” на водещите чувашки историци В.Д.Димитриев, В.П.Иванов, В.В.Николаев е отразена съвременната чувашка концепция за призхода: “В края на 3 в. началото на 2 в.пр.н.е. започнало движение на хунските племена на запад. В 1 в.от н.е. древните предци на чувашите – огурските /български/ племена и савирите се откъсват от останалите тюрки. /бел.авт.!!!, какви тюрки в 1 в.???/ Зигзагообразно се предвижват през земите на северноиранските племена. Мигрират на запад отделно от западните хуни. Предвижването продължило около две столетия. Зимните пасищта на оногурите и савирите били в Седморечието, а летните в Южен Сибир, в района на сливане на реките Иртиш и Об, където обитават угорските племена – предци на съвремените манси, ханси и унгарци. Седморечието обхваща земите южно от Балхаш, където текат седмемте реки: Или, Каратал, Биен, Аксу, Лепса, Баскан, Сарканд. Тази територия е древен цивилизационен център. В 3 в. оногуро-българите се предвижват по Сърдаря на запад в Приаралието и заселват степите на Средна Азия и Казахстан. Обитаващите по-рано региона ираноезични племена саки и масагети. /б.авт. то е едно и също мас-сагети т.е. големи, велики саки/ Те им се покорявали в хода на етногенетичното взаимодействие с новодошлите централноазиатски тюрки /бел.авт. тюрки в 3 в. няма !!!/. Оногуро-савирските племена участват в етнокултурните в Средна Азия в началото на 1 хил.от н.е. и в състава на хуните, покорили болшинството от племената на съвр. Казахстан. /б.а. Напълно невярно: хунну никога не са прониквали трайно по на запад от Даван-Фергана, без да я владеят. Дори и властта им в Западния край – Източен Туркестан е твърде нетрайна./ В резултат на взаймната асимилация между оногурите /бугури/ и ираноезичните усуни /б.а. усуните са тохароезични/, в средноазиатските степи и Казахстан се формира протобългарската етническа общност. Иранският компонент е доминиращ с изключение на езика /???/. В погребалния обряд се наблюдаватмного общи черти между усуните, севернокавказките и волжки българи”. По-нататък авторите констатират че в чувашкия език сеоткриват над 200 иранизми и десетки индийски заемки. В чувашкия езически култ се наблюдава силно зороастрийско влияние. В сирийската хроника на Йеишу Стилит, савирите изрично са наречени, ”бели хони” като ефталитите. При савирите, съобщава М.Хоренаци съществуват „чудни обичаи”: двама братя имат една жена, като полиандрията при ефталитите. /ИЧ АССР стр.29/ Наскоро Николас Симс-Уйлямс публикува кушански брачен договор написан на бактрийски/кушански/ език, определящ отношенията между една жена и двамата и съпрузи-братя, при кушаните, в предефталитското време също е имало полиандрия. В житието на Петър Иверски се казва, че белите хони, савирите са съседи на иверите /грузинците/. От всичко казано до тук можем да направим няколко извода: 1. Чувашката школа не може и не иска да преодолее, погрешната постановка за изначално тюркската същност на прабългарите и савирите. Това налага да споменават тюрки в събития от 2 в.пр.н.е.-1 в.от н.е, време когато тюркската етногенеза все още не е започнала. Каховски се насочва към Чеши /не особено убедително/, но премълчава тохарския, индоевропейски характер на населението в района в споменатата епоха. Чеши се намира в непосредствена близост с Карашар /центъра на езика тохарски /а/, Крорайна /Лулан/, старите усунски земи. Чеши е вторият център на разпространение на езика тохарски /а/. Интерплетациите на В.И. Шахмайкин са изключително ненаучни и наивни. Обяснения че рибата била символ на прабългарите, а савир означавало, мирен, тих, респ.земеделец, е явно съчинителство. Странно е че дори не знае произхода на топонима Джунгария. Той е късен, от монголски произход и означава “дясно крило”. 2. Проследявайки предвижването на прабългарите и смесването с усуните, проникването в Седморечието във 2-3 в. от н.е., неминуемо ни отправя в кушанската и кангюйска епоха на Средна Азия. Именно тогава в Средноазиатското междуречие според китайските хроники възниква държавата Кангюй. Кангюиците /кангхарите, кангарите/ са сродни на юечжите-тохари, създали Кушанската държава. От западните части на Кангюй се отделят Янцай, преименувал се на Аланя и Уананшана, от Аорския племенен съюз и последващите миграции, се отдиференцират аланите и хоните /уните на Д.Перигет и масаха-хона на арменските автори/. Описаните събития протичат поне 300 години преди началото на тюркизацията на Средна Азия, започнала след разгрома на Ефталитската държава в 567 г. В 558 г. в Европа се появяват последните осколки от ефталитския племенен съюз, аварите. 3. Авторите подчертават иранския /индоевропейски/ компонент във всичко при прабългарите, освен езика. Напълно учудващо твърдение. И най-яростните тюрколози не намериха повече от 12 думи с предполагаем, древнотюркски произход в българския език. Както ще видим в етимологическата справка, тези 12 думи също не са от тюркски произход! Схващанията на чувашките историци се доближават до тези на В.Бешевлиев, но не могат да се оттърсят от изначлния тюркски произход на прабългари и сувари. В.И.Шахмайкин спокойно може да се конкурира с Д.Съсълов.

7.Мястото на волжките българи в етногенезата на съвременното население на Татарската република

Въпросът за прабългарите, неминуемо са засяга и от татарската историческа наука, косвено, свързан с формирането на волжките българи и тяхното участие в татарската етногенеза. Може да посочим три теории: 1. Булгаро-татарска теория. Започва да се оформя през 20-те години на 20 в., под влияние на сталинистките схващания за автохтонността на народите в СССР и стадиалното развитие на езика, залегнали във вече отхвърлените концепции на Н.Мар. Според нея, волжките българи, които са тюркски народ, са в основата на съвр.казански татари. Волжките българи се оформят като народност през 7-8 в. Достигат апогея на културното си развитие в 10-12 в., след приема на исляма. Златната Орда, последвалия я период на Казанското ханство и руското завладяване, не оказват почти никакво влияние върху тях. Княжествата на волжките българи, в Златната орда, се ползвали с широка автономия. С разпада на Ордата от Волжка България се оформили етносите на булгаро-буртасите, казано-булгарите, мишарите. Тази теория е наложена като официална с декрет на Сталин. Основни привърженици са: А.Халиков, М.Закиев, Г.Юсюпов, Т.Трофимова, Х.Гимади, А.Смирнов, Л.Заляй, Н.Калинин. Днес се проповядва от „булгаристите” – Ф.Нурутдинов, Г.Халилов, а у нас, тяхната представителка Т.Ярулина, лаиците от „Българска орда”. 2. Татаро-монголска теория. Възниква в началото на 20 в. Нейните привърженици смятат че, Волжка България, няма отношение към сегашните татари. По време на Златната орда, населението е изтребено в голяма степен. Оцелелите се обособяват в покрайнините, съхраняват езическите си вярвания и дават начало на чувашите. Съвременните татари са кипчаки по-произход, използвани от монголите за ударни войскови формирования. Татарското самосъзнание започва да се формира в Златната орда, след 13-14 в., и в Руската империя, като татарин първоначално означава, потомък на завоевателите, а в последствие става сборно название на всички тюркоговорящи мюсюлмани от кипчакската езикова група, заменило по-старото понятие бесермен, басурман,означаващо тюркоезичен мюсюлманин. Чувашкият език, който е твърде различен от всички останали тюркски езици, е далечен потомък на по-старото волжкобългарско население. Основни представители са: Н.Ашмарин, В.Смолин, Р.Г.Фахрудинов, идеолога на пантюркизма – Зеки Валиди-Тоган, който до 1917 г. живее в Русия, под името Валидов, Р.Рахмати, чувашката историческа школа, башкирските историци и археолози. Сблъсъкът между „булгаристите” и „татаристите” се разгоря особено след разпада на СССР и възстановяването на Татарската държавност, макар и в рамките на Руската федерация. До голяма степен той е политически, а не строго научен и отразява две тенденции в постсъветското татарско общество. Булгаристите, търсят своя „националистически мит” за славното минало, от който да черпят националното си самочувствие. Те фиксират древния период на Волжка България, тъй като понятието татари, по тенденциозната погрешна инерция, продължава да се свързва с низкокултурни, завоеватели, по думите на Г.Халилов. До голяма степен приличат на македонистите от Скопие, които също търсят своя „националистически мит” в антична Македония, за да скъсат с българското си наследство. Татаристите са по-прагматични, стоят на реалистични позиции. В етнонима татари те виждат, реалното самоназвание и самасъзнание на своя народ, като бъдещ притегателен център, за обединение на кипчакоговорящите тюркски народности от Поволжието, залагайки на общия златноорденски произход. 3. Тюрко-татарска теория. Нейните привърженици, търсят компромисно решение, между горните антагонистични теории. Те смятат че във формирането на тюрко-татарските корени, имат равен дял участие, етнокултурните традиции на Тюркутския каганат, Хазария, Волжка България, Златната орда, Казанското ханство. Основен елемент е тюркския език, исляма, приемствеността в държавността, сходната битова култура. Но основен, ключов период, за татарската етногенеза се явявя златноорденското време, когато започва да се формира националното самосъзнание. Основни представители са: Н.А.Баскаков, Ш.Ф.Мумедяров, Р.Кузеев, М.Усманов, Д.Исхаков, Г.Губайдулин, А.Каппелер, Н.Девлет, И.Л.Измайлов. /ИИ-СТСЭК/ Например, съществуват мнения че, град Булгар е възникнал едва в татарската епоха. През 1243 г. монголският завоевател Бату /Батий/, построил своята ставка /военен лагер, бивак/ върху руините на волжкобългарското селище Ибрахим /Брахимов, в руска транскрипция/. Новото селище е наречено Булгар, в чест на победата над волжките българи. Старата столица на Волжка България, преди монголското нашествие, е била Биляр /сравни с източноиранското Болор/. Едва при Узбек-хан /1312-1343 г./ се разраства като голям град, достоен за ханска столица. /НМ-БГПЗО/ Също известната Кула на Сйюмбике, в Казан, не е „волжкобългарски паметник” а построена от русите в 18 в., на мястото на по-стара сграда, част от ханския дворец, по данни на Рустем Забиров, главен архитект на историческия комплекс „Казански Кремъл”. /ОЛ-ПНББС/ Може да направим следния извод: И трите течения смятат волжките българи, респ. прабългарите за несъмнено тюркски народ, независимо, каква роля му отреждат в татарската етногенеза. Така че, всяко безогледно, емоционално и безкритично популяризиране и приемане на „булгаристката” теория, което се наблюдава сред част от българската общественост, интересуваща се от прабългарския проблем, води до циментиране и утвърждаване на тюркската теория за прабългарите. А това е в сериозен ущърб за всички които подкрерят новите схващания за източноиранския произход. От друга старана, популяризирането на татарските булгаристи, подхранва сърбо-македонистките твърдения че „бугари са татари” и пантюркистките претенции, които представят османските турци, като далечни наследници на прабългарите и легитимира турското завладяване през 14 в. Интерест заслужава книгата „Татары. Тайная История” от Александър Баяр. Може да се прочете със съкращения в инетрнет: http://tatarica.yuldash.com/history/article368, както и пълната версия, на уеб сайта „Татарская элэктронная библиотека” - http://kitap.net.ru/bayar.php. Авторът е историк-любител, инженер по образование, но със задълбочени познания в областта на археологията, антропологията и историята на Средна и Централна Азия. Той подлага проблема на съвсем различен, безпристрастен анализ. Основателно смята че прабългарите и аланите са с общ произход, свързан с индоевропейската цивилизация на Централна Азия, простирала се от Алтай до Синцзян, свързана с андроновската, карасукската, тагарската и пазарикската култура и народите саки, усуни, динлини, юечжи и ди на китайските хронисти. В бронзовата епоха това е голяма ирано-тохарска общност, разгромена от хуните във 2 в.пр.н.е. и принудена да мигрира в Средна Азия. Там част от племената завладяват Гръко-Бактрия и става известни като кушани. Друга част продължава на запад, завладяват Средноазиатското междуречие и основават племенната общност кангари, Кангюй. От най-западната част на Кангюй се отделят аланопрабългарските племана. Волжките българи са също част от тези аланобългарски племена. Но в един по-късан етап, започват да се смесват с идващите от изток кумани-кипчаки, антропологически европеиди, но тюркоезични. Така край Волга езика се тюркизира. Куманите са също част от древните централноазиатски индоевропейци, но след 6-7 в. се тюркизират. Възниква друга народност. Процесът се катализира в златноорденския период. Основната маса от населението използвано от Чингиз-хан, в завоевателните походи са европеиди, татари, кумани или кипчаки. Така че съвременните жители на Татарската република, запазват своя ярко изразен европеиден расов тип, сложил се от аланопрабългарския пласт, асимилиран от по-късните тюркоезични наследници, чиито древни корени водят към същата древна изходна индоевропейска общност, известна със сборното название юечжи и усуни, дадено от китайските автори. Затова съвр.татари са съхранили същия древен памиро-фергански расов тип, типичен и за нас българите. Но като народ и националност, те се офармят едва в епохата на Златната Орда и по-късното руско владичество. Баяр поставя схващането за етногенезата на съвсем друга научна основа, като доказва че антропологическата приемственост в населението е независима от езиковите процеси. Да, съвременните татари са езиково част от кичакската група на тюркските езици, расово са наследили по-старото аланопрабългарско население, чийто език е бил източноирански, алански. Съвременните осетинци в Кавказ, са възприели много от бита и расовия тип на останалите кавказки народи, но са съхранили и доразвили стария алански език, докато ние българите сме съхранили расовия тип, но сме загубили, по-точно сериозно славянизирали езика си. Какво да се прави, такива са сложните пътища на народностната етногенеза. До аналогични изводи, независимо от А.Бояр, стигам и аз в своя анализ. Трудът на А.Бояр, потвърждава правотата на моите възгледи!

Използвана литература /АИ-ПВНЧ/ - Антей Илитвер /Лука Мефодиевич Иванов/. ПРОИСХОЖДЕНИЕ ВЕРХОВЫХ И НИЗОВЫХ ЧУВАШЕЙ (Среднеазиатская версия их происхождения, в кратком хронологическом изложении). http://www.chuvsu.ru/chuvashia/index_w.htm

/АМ-ТХ/ - А.Малявкин. Танские хроники о государствах Центральной Азии. Новосибирск. 1989 г.

/БВ-1-1999/ - Г. Бакалов. ІІ научна конференция “Древните Българи”, сп.”Български векове”, изд.Тангра-Танакра бр.1 1999 г.

/БВ-2-2000/ - Г. Бакалов. Историографски проблеми около ранната история на Евразийските българи, сп. ”Български векове”, изд.Тангра-Танакра, бр.2 2000 г.

/БГ-Т-1/ - Б.Гафуров. Таджики – том – 1 М. 1972 г.

/Б-Л,И-ИД/ - Г.М.Бонгард-Левин, Г.Ф.Ильин. Индия в древности. Санкт-Петербург. 2001 г.

/БЛ-ДККМ/ - Б.Литвинский. Древние кочевники “Крыши мира”. М. 1972 г.

/В-5/ сп.”Векове” бр.5 – Б.Симеонов. Произход и значение на названието българи, стр.5-15. сп. “Векове” бр. – 5 – 1976 г.

/ВК-ПЧН/ - В.Каховский. Произход чувашкого народа. Основные этапы этнической истории. Чебоксары – 1965 г.

/ВЛ-ЗСВ/ - В.Г. Луконин. Завоевания Сасанидов на востоке и проблема кушанской абсолютной хронологии, стр.302 – 306. Средняя Азия в Кушанской эпохи, том - 1. Научная конференция – Душанбе. 1968 г.

/ГГ-ПЦАК/ - Г.Гумбах. Птолемей и Центральная Азия в Кушанскую эпоху, стр.71-75. Средняя Азия в Кушанской эпохи, том - 2. Научная конференция – Душанбе – 1968 г.

/ДД-БСЗЧ –1987г./ - Д.Димитров. Българите по Северното и Запазното Черноморие. В. 1987 г.

/ДС-ПБ/ - Димитър Съсълов. Пътя на България. С. 2000 г.

/ЕУ-РРСИ/ - Е.Успенская. Раджпуты, рыцари средневековой Индии. Санкт-Петербург. 2000 г.

/ЭГ-ВПКА/ - Э.Гранатовский. О восточних племенах кушанского ареала, стр.76- 92. Средняя Азия в Кушанской эпохи, том - 1. Научная конференция – Душанбе. 1968 г.

/ИБ-ХА/ - Иван Богданов. Хан Аспарухл С. 1975 г.

/ИЧ АССР/ - История Чувашкой АССР, т.-1. Чебоксары – 1966 г.

/ИИ-СТСЭК/ - Среденевековые татары: Ставление этноса и культуры. И.Л.Измайловский http://tataroved.ru

/ЛБ-ЗЦА/ - Л.Боровкова. Запад Центральной Азии во ІІ в.до н.э. – VІІ в.н.э. /историко-географический обзор по древнекитайским источникам/. М. 1989 г.

/ЛГ-ДТ/ - Л.Н.Гумилëв. Древниэ тюркы. М. 1993 г.

/ЛГ-РЕ/ - Л.Н.Гумилëв. Ритмы Евразии. М. 1993 г.

/НМ-БГПЗО/ /НМ-БГПЗО/ - Назив Мириханов. Булгарское городище – памятник Золотной Орды ? в-к “Республика Татарстана”№186 15.09.2002 г. – www.tatar.ru

/ОВ-К/ - О.Вилчевский. Курды. М-Л. – 1961 г.

/ОЛ-ПНББС/ - Олга Любимова. Прошлое, настоящие и будущее Башни Сююмбике. “Татар-информ” – 24.10.2002 г. – www.tatar.ru

/ПД-ИБД/ - П.Добрев. История на Българската държавност. С. 1995 г.

/ПД-ИРК-1/ - П.Добрев. История разпъната на кръст, част.1. С. 1998 г.

/ПД-НРБИ/ - П.Добрев. Необясненото и необикновеното в ранната българска история. С. 1993 г.

/ПД-ППЕК/ - П.Добрев. Прабългарите, произход, език, култура. Нов прочит. С. 1991 г.

/ПД-СДБ/ - П.Добрев. Сага за древните българи. Прародина и странствания. С. 2005 г.

/ПЮ-ДБ/ - Петер Юхас. Договорът ми с Бога. В.Търново – 2002 г.

/РХ-ИТТ/ - История татар и Татарстана. Рафаэль Хаким. „Панорама-форум”-1999 г. №19, специалный выпуск, Институт истории Академии наук Татарстана. http://tataroved.ru

/ТА-ГДБ/ - Т.Абаева. Границы древнего Болора, стр. 158-168. “Страны и народы Востока, вып.-16, Памир. М. 1975 г.

/ХТ-Б-ИБ/ - Х.Тодоров-Бемберски. Името Българи – история и същност. С. 2004 г.

/ЮГ-НП/ - Юрий Ганковский. Народи Пакистана. М. 1964 г.


ПРОИЗХОДА НА ДРЕВНИТЕ БЪЛГАРИ И СРАВНИТЕЛНА АНАЛОГИЯ НА НЯКОИ БЪЛГАРСКИ ДУМИ, ЛИЧНИ ИМЕНА, ТОПОНИМИ, ЕТНОНИМИ, ПРАБЪЛГАРСКИ КАЛЕНДАРНИ ПОНЯТИЯ. НОВ ПОГЛЕД.

“Най-древната история на всеки народ е скрита в неговия език”. акад. А.Френ – 1828 г.

Ортодоксалната тюркска теория признаваше за прабългарски около 12 думи, за които можа да намери предполагаеми /както ще видим, неверни/ древнотюркски аналози. Това са: бисер, бъбрек, пашеног, чертог, боил, белег, балван, кумир, капище, белчуг, тояга, чипаг, сан /според някои автори и шаран, шарка, книга/. Трябва да прибавим българския етноним, прабългарските календарни термини, познатите ни прабългарски титли и прабългарските имена. Едва това бе останало от народа дал името на България и за два века се стопил без следа в славянското море. Конюктурно и антинаучно но все още живо, упорито съпротивляващо се твърдение, поддържано повече от мундщровани професионални историци, отколкото от трезво разсъждаващи учени!

Оказва се че прабългарските остатъци в старобългарския и съвр.български език са стотици. Нашиият  език се отличава от всички останали славянски езици по своята безпадежна граматична конструкция и  наличието на  много думи от неславянски произход, предимно диалектни и разговорни. П.Добрев ги описа и  публикува, част от тях, като доказа източноиранския им, наречен от него, памирски произход. Малките  памирски народности наричани със сборното понятие “памирски  таджики” са  етноси – реликти от кушано-ефталитската предислямска епоха  в Средна Азия. 

Формирането на индоиранските езици започва още в индоевропейската общност. Носителите на ямната и катакомбната археологични култури, обитавали Руската равнина и Северното Причерноморие в 4-3 хил.пр.н.е. се смятят за техни предци. С разселването на индоевропейците, започва разпад на древните езикови общности. В средата на 2 хил.пр.н.е. се отделят носителите на бъдещите източноирански езици, които мигрират на изток, покрай Каспийско и Аралско море, като достигат до Алтай и Синцзян. Те формират срубната и андроновската археологични култури, носителите на които стават известни от източниците като скити, саки, тури. Индоарийте и западните иранци, около 2-1 хил.пр.н.е. преминават Кавказ и заселват Загроса, Иранското плато, Бактрия, Сев.Индия. С по-нататъчния разпад на индоарийската общност се оформят съвр. дардски езици в Сев.Кашмшр и староиндийските диалекти един от които е санскритът – по-късно прераснал в официална писмена норма. В иранското плато се оформят западноиранските говори на перси, мидийци, кюрди и древните бактрийци. Земеделските общности от Бактрия и Маргиана създават т.нар. авестийска цивилизация, продукт на която е религията на Заратущра и свещенното писание Авеста. Авестийският език е заемал срединно положение между западно- и източноиранските езици. Етногенезата на източноиранските народности е свързана със смесването на тохароезичното население на Синцзян и саките от Седморечието и Средноазиатското междуречие във времето 2 в.пр.н.е – 6 в. от н.е. Поради тази причина се наблюдават някои езикови съответствия между съвремените източноирански езици и мъртвите тохарски езици. В ранното средновековие, езиковата зона на източноиранските езици е обхващала цяла Северна Евразия, от Хотан до Кавказ. Най-източно, в Западен Синцзян е зоната на хотаносакския език, явяващ се преход към тохарските езици. В Бактрия се оформя зоната на кушанобактрийския език. На север в Согдиана се оформя согдийския език. Вероятно близки до согдийски, са били диалектите говорени от кангарските племена, в Средноазиатското междуречие. Най-западно се оформя зоната на аланските племена. Пряк наследник на “аланския” език е съвр. осетински, с неговите два диалекти, иронски и дигорски. Именно в тази група се е намирал и древнобългарския език. Съвременните източноирански езици са преки наследници на ранносредновековните. Хенинг доказва че по своите особености осетинския език е много близък до ранносредновековния хоремзийски език. Например памирският бартангски език е наследник на кушанобактрийски, а ягнобският – на согдийския. Към “памирските” езици спадат още, вахански, шугнански, язгулемски, сариколски, хуфски, рушански, зебакски, сангличи, мунджански и йидга. Интересен факт е че в една от най-големите памирски групи – шугнанската, съществуват диалектите баджовист, кушани, сайгани, за които може да мислим че са съхранили етнонимите на древните кангари /пасиани, пасинаки, баджанаки/, кушаните и саките. Самите шугнанци се самонаричат хуни, хугни и отразяват древния етноним хони. Съвременните нуристански диалекти, притежаващи немалко източноирански черти, говорени в Хиндукуш, са преход към дардските езици от Сев.Индия. Най-известните от тях са езиците прасун, кати, кховарски, калашки.

Съвр. осетински, стои най-близко до ягнобския език, което показва че аланите са били родствени с  кангарите  и  согдийците. 

Най-големия източноирански език, пущунски се явява наследник на ефталитските диалекти от предислямската епоха. Както пишат китайските хронисти, народите на Западния край /Синцзян и Средна Азия/ говорят на различни езици, но могат да се разбират помежду си без преводач. Интерес представлява наличието на известен брой българо-тохарски езикови аналогии, явно наследени от прабългарите, част от които вероятно са имали тохарски, юечжийски корени. Откриват се и някои българо-алтайски, нетюркски аналогии, показващи следи от древни тохаро-алтайски или ирано-алтайски контакти. Наблюдават се и някои българо-угрофински аналогии. А това показва че началния етап на прабългарската етногенеза започва в граничната зона на тези общности – Централна Азия и Синцзян. Откриват се интересни и многобройни българо-осетински, както и българо-осетино-тохарски съпоставки, включително с думи от старобългарски, което показва че прабългарите са стоели в езиково отношение най-близо до аланите, или по-точно казано са били част от големия алански масив. За загадъчните тохари науката научи едва в края на 19 в. През 1889 г. англичанинът Боуер окрива в оазисът на гр.Куча в Източен Туркестан /съвр.Синцзян/ древни ръкописи написани на неизвестен език с индийското писмо брахми. Руският консул в Урумчи, Петровски също открива подобни ръкописи и ги публикува в Петербург като предизвиква голям интерес сред европейската научна общественост. В 1898 г. Руската академия на науките организира експедиция в Източен Туркестан водена от Д.А.Клеменц. Резултатите са оповестени на ХІІІ конгрес на историците в Рим в 1899 г. Конгресът приема програма за изследването на Източен Туркестан. В годините до І-та Св.война, следват една след друга руски, немски, френски, английски и японски експедиции. /ВТДРС – 2002 стр.218-226 / В 1908 г. чешкият лингвист Й.Покорни успява да разчете неизвестните текстове написани с брахми и доказва че това е непознат индоевропейски език стоящ близко до келтските, балто-славянските, хетския, тракийския, фригийския /протоарменския / езици.

Според средновековен уйгурски колофон /текст/, неизвестният език използващ брахми, на който е  написано свещеното будиско писание се нарича “тохри“. Оттук той е наречен тохарски език. В последствие  се откриват два варианта на този език наречени от Е.Лейман: тохарски /а/ източен, разпространен между  Карашар, Турфан и Бешбалик и тохарски /б/ западен, свързан с района на Куча. С.Леви ги нарича съответно  карашарски и кучански. Някои разглеждат тези разновидности като два диалекта на един език, но повечето  лингвисти – като два близкородствени езика. Понастоящем са известни около 4000-5000 думи от тези езици. Свързани са предимно с будистки текстове от първите векове на Новата ера. Според езиковедите разделянето  на  двата клона е станало около 2-1 в.пр.н.е. и съвпада с времето на мащабните миграционни процеси протекли в  района на Синцзян, поради хунската експанзия.

Тохарските езици са отделна група в индоевропейското семейство различна от иранските езици и санскрита, въпреки немалкото словесни паралели с тях, възникнали поради хилядолетното близко съжителство и интензивни контакти. В науката съществува голям спор нерешен и до днес: Трябва ли да се отъждествяват тохарите описани от гръкоримските автори и юечжите от китайските династични хроники с племената завладели Гръко-Бактрия в 2-1 в.пр.н.е., създали Кушанската държава, или става дума само за създателите на градовете – оазиси в Синцзян, асимилирани от тюрките в първите векове от новата ера . Някои смятат че термина тохари и тохарски език може да се отнесе само към зоната на тохарски /а/. В уйгурския текст – превод на будиската “Свещена книга Майтрейясямити”, написана от Бодхисатва Ариякандра, се споменава езика twqry-tyly. Ф.Мюлер разчита twqry като toχri с глухо изговаряне на “х”. Той го свързва със споменатите в Средна Азия тохари на Страбон и Птолемей. В по-късните средноперсийски, манихейски текстове територията на Бактрия се нарича Twγr-yst`n /Тохаристан/. Изписването twγry е звучало като tuγre /тугхре/. А това съвпада с названието twqry от уйгурския колофон. В същото време населението на Куча се самонарича kucanne, въпреки сходството с тохарски /а/. Това показва че вероятно названието тохари е свързано с по-източните райони на Синцзян и провинция Кансу където китайските хронисти поместват родината на юечжите и усуните. С тяхната миграция на запад се появява в Средна Азия названието Тохаристан, Ту-хо-ло на китайските автори. /ИБ-ПНТЯ www.phiyoung.nw.ru/CONFEREN/2004/Abstract/Cont.pdf / Древните китайски източници дават интересна информация, че в полулегендарния период Шан-Ин, 2-1 хил.пр.н.е., западните съседи на китайските държавици са многобройни белокожи племена. Те достигали до съвременен Централен Китай и са наричани от китайците – “ди”. Отличавали се с висок ръст, светла кожа, червени и руси коси, синьо-зелени очи. Немските изследователи Зиг и Зиглинг откриват самоназванието на народа оставил текстовите на тох./а/, езика арси, arsi-ype, страната Арси и arsisi, род. падеж на арси. Това е потвърдено от Шрьодер който се позовава на по-късните тюркски надписи, орхонския от 735 г. , където се споменава за народа Арсин, токуз-арсин /деветте арсии/. В 1941 г. Ван Винденсен доказва че арси одначава бели, блестящи. Аналогично в авестийски auruša осетински uors, пехлевийски arus – бял, блестящ. Подкрепяйки Зиг и Зиглинг, той свързва арсите с известните бели хиони, ефталитите, наследници на кушаните, за които китайските хроники пишат че са юечжи по произход. Хармата свързва аорси с протоаланското *aurs – бял, светъл. В 1948 г. Мюлер отъждестви арсите с аорсите, асии появили се внезапно в Източна Европа в 1 в.пр.н.е. – 1 в. от н.е. Интересен факт е че аорсите фигурират в Певтингеровите таблици /римската карта на света, карта на Касторий/ под името Arsoae, т.е. Арси. Според Бейли названието аси отразява тохарската транскрипция на индоиранското аrya, чрез преход от *аrsya с изпадане на r. Той транскрибира китайското название на юечжите като garči – планинци. Китайското юечжи, според него отразява индоевропейско название звучало като *kari,*khari,*gari,*hvari, а да-юечжи - 月氏, отразява израза много, общност, множество „чжи”, затово и се превежда „големи юечжи”, т.е. 月- да, много и 氏 – чжи, ичжи, юечжи, по-късното цзе – кари, гари, „да” би отговаряло на индоевропейското *ta, *tau – множество, общност, народ и „юечжи” - *kari, *khari, *gari, *hvari – планинци, или *taukari,*taukhari, *tauhvari - тохари, в хотаносакски hvar, тохарски kwarm, kurm – планина, хълм. В.Вс.Иванов привежда хотаносакската транскрипция на етнонима тохари като ttau-da-gara. А това потвърждава извода на Бейли, сравни също с общоиранското toxm – народ, племе, общност и gara, hara – планина. Формата ичжи, ючжи се използва от китайците за обозначаване на част от племената ди, предци на юечжите, а по-късната форма цзе се използва за обозначаване на част от т.нар.малки юечжи, останали в Синцзян в по-късните епохи Вей и Тан /4-7в./. В.Стоянов предлага твърде интересната хипотеза, че *toh-ar произлиза от *toh – народ, племе и -ar – частица за множествено число, аналогично на китайската траскрипция Tahsia, аналог на иранското дахи, Дахия – страна, народ. При прабългарите с частица –ар, са се образували родовите имена, напр.Ерми, Ермиар. /ВС-ЕСПТ/ Респ. сравни *toh, респ. общоиндоевропейското *tau-,*tu- много, множество, с по-старото китайско ди, дьок – общо название на индоевропейците, прототохари, проникнали в Сев.Китай. В ирландски daonna – хора, човечество, daohan - земя. /ЕID/ Твърде интересен паралел показва осетинското tыguыr, dzыguыr – група хора, общност, племе, народ, дало етнонима тагаури, дигори – другото самоназвание на носителите на иронския и дигорския осетински диалекти. /ОРС/ Според Мечен-Хелфен, китайското юечжи отразява управляващия род на тохарите – куш. А в източноиранските езици kuš означава планина, респ. кушани означава планинци. Същият автор изказва доста смелата хипотеза че аорсите са идентични с арсите, асите, а съвр.осетинци дигорци, всъщност са съхранили етнонима тохари, както виждаме не без основание. Откриват се също келтски и ирански податки, вкл.прабългарски, за тълкуване на етнонима тохари, като честни, почтенни, справедливи, извисени. /б.а.вж.етимологията на думата тагроги/ Ю.Рьорих изказва своя версия за етимологията на тохари, свързвайки го с тибетското tаghar – бяла глава, респ. русокос. Аналогично на названието на по-късните кумани, куба, половци – сламеноглави, русокоси. Трябва да отбележим че откриваме твърде интересен келтски паралел: в ирландски tugh, tughа, tuighe, староирландски tuga, tugim, кимвърски toi, tegere, бретонски tenn, протокелтски *togio-, *togo-, означаващи слама. /EDGL/ Вероятно подобно понятие е съществувало и в тохарски, /виж. тох./б/ tute, tucem – жълт/ използвано от кяните /тибетците/ за обозначаване на северозападните си европеидни, русокоси съседи. Пралел на tute, tucem, е също литовското duelàs, санскритското dhāmraā – сив, жълт. Но като цяло еднозначен отговор за етимологията на етнонима тохари, съвременната наука не дава, поради липсата на собствено тълкуване в известните тохарски текстове и поради различните, възможни, логични езикови паралели. Аз смятам че версията на Г.Бейли е най-издържана и най-вероятно отговаря на истината, така че то-хари – „народ на планината”, „народа на планинците”, или просто общност от хора, предвид общия произход на корените обозначаващи хора и планина. Това се крие в прадревните представи за „Свещенната, всепораждаща планина”, олицитворение на Богинята-майка, сътворила човека и видимия свят. Ю.Рьорих, също доказва пълната идентичност на тохари и юечжи. Според географските представи в тибетската будистка литература, има две области носещи името Tho~gar. Едната е разположена на запад, в Бактрия и отразява Кушанската държава /големите юечжи на китайските хронисти/, другата е разположена на североизток от Тибет и се локализира в областта Кансу /малките юечжи на кит.хр./. Същата информация дава и китайския пътешественик Сюян Цзян /7в./, той описва Тухоло, известна още като Дасйя, от Ханската епоха, респ.Кушанската държава, но и „Старото Тухоло”, намирало се в Западния край, в югозападната част на Таримската котловина, между градовете Черчен, Ендере и Ния. В хотаносакски документ от 800 г., се споменава град Ttaugara, разположен до Дунхуан, Şasu /Шачжоу/ и Kamnicū /Гуанчжоу/, т.е. в областта Кансу. Аналогично Птолемей, разполага там града Θαγούρου, разположен до планината Θαγούρου όρος /Кунлун, Наншан/. В монголските преводи на тибетските будистки текстове, топонима Tho~gar, се превежда като Xoton, от името на гр.Хотан в Таримската котловина. Наблюдава се стара географска традиция, която точно локализира названието тохари, Тохарска земя, с района на Кансу, както и приравняването на тохари с появилата се на запад Кушанска държава. /ЮР-ИСА-1 стр.272-273/

Съществува и друга, по-стара и невярна версия, изказана от френският изследовател Лауфер в 1919 г. Той  свързва юечжи с етнонима  согди. В годините на І-та Св.война, тази хипотеза е позабравена. В по-късно време е  преоткрита и популяризирана от Л.Н.Гумильов, който смята че юечжите са късни наследници на ираноезично  население, древни согдийци, проникнало към Горен Алтай и Синцзян в 1 хил.пр.н.е., след походите на  Ал.Македонски, от територията на Согдиана. Само че за такава мащабна миграция, липсват каквито и да е  археологически и изворови белези. Наблюдава се точно обратното, движение от Синцзян и Алтай, към  Согдиана.

Названието аси е основно за осетинците, осите, наследници на аланите но така се наричат и съвр. кабардино-балкарци. Етнонимът аси е разпространен и в Сибир, в района на Алтай и Саян. Вероятно това са носителите на пазарикската, тагарската и таштъкска археологически култури. Аси е названието на усуните, предадено от гръкоримските автори като асиани, асики. Или ако анализираме, от Алтай до Синцзян в древността е живее един народ /група сродни по произход племена/ носил името Аси. В това отношение руският учен Аристов съвсем правилно смята че усуните са южната част на този народ, разделен след 2 в.пр.н.е. от хунската експанзия. Северната група /наричана от китайците динлини/ просъществува до 7-8 в. когато започва тюркската експанзия към Алтай. Далечните предци на уйгурите, кипчаките и киргизите са също част от тази група. Още в Хан-шу /История на династията Хан/, в 2-1 в.пр.н.е. те са посочени като уге, кюеше и гегун, заедно с усуните и юечжите, сред народите покорени от хунну - хуните. Формирането на аланските и прабългарските племена е неразривно свързана с централноазиатските аси и юечжи. Като се има предвид че усуните /аси/ са били тохароезичен народ, то тохарския произход на северните аси е вероятен. Най-малкото във формирането им е участвал солиден тохарски субстрат. Особенно, поради пълното сходство в материалната култура, бита, облеклото, погребалния обряд, практикуването на изкуствена черепна деформация. От гледище на тохарските езици asem означава благороден. Същото е значението на хотаносакското asen, аsи – благородни. То е синоним на арси /бели, блестящи, с благороден произход, сребърни/. Северните аси живеят в непосредствени контакти с праугро-самодийците и древните енисейски племена, предците на съвр. кети. Смесват се и с най-източните разклонения на андроновците – саки проникнали към Горен Алтай. Например А.Малолетко открива че в топонимията на Южен Сибир се срещат много реки, чиито имена завършват с окончание -им, което той не може да обясни какво значи. Такива са Бузим, Джирим, Сисим, Карим. /АМ-П стр.76/ Таримската котловина носи името на р.Тарим, със същото окончание –им. А в тохарските езици, съотв. в тох./а/ yme, а в тох./б/ ymye означава път, пътека. Значи окончанието -им означава пътя, хода, течението на реката, а иранското tar означава влага. С.Старостин посочва протоалтайското āmu, монголското aman, тунгусоманчжурското āmu, корейското omi, японското umi – речна долина. Той смята че названието Аму-даря е от същия произход, като тюрко-ирански израз-билингва. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Виждаме сближаване на тохарската и алтайската етимология или взаимно влияние. Предвид по-късното тюркизиране на последните остатъци от тохарското население, в границите на Тюркутския каганат, след 7-8 в., както и древните тохаро-алатайски контакти, могат да се посочат някои тохаро-тюркски паралели, напр.: тюрк. *yez – мед, тох.*yes – метал, злато, тюрк. oq - стрела, тох. ok – острие, остър, тюрк.*qarši - дворец, тохарски *karci – дворец, прабълг. чертог, тюрк.*qoş - колиба,*qoşk – част от двореца, българското къща, както и бълг.турцизъм кюше – ъгъл, кът в стаята , тох.*koš - колиба, kos.ke – къща, бълг. къща, също кошара – помещение за животни, тюрк. tore – място срещу вратата, тох. twere – двери, врати, тюрк. kün – слънце, ден, тох. kun, kaum – слънце, ден, тюрк. yaz - пролет, тох. yas - пролет, осетинското az – година, тюрк. aŋĭz – поле, тох. ant - поле, осет. ant – покрайнина, тюрк. omuz – рамо, тох. omso - рамо, тюрк. ense – врат, тох. antse – рамо, тюрк. yürek - сърце, тох. aranca - сърце, тюрк. ot - трева, тох. oti, atiyo – трева, бълг. отава – трева, тюрк. öküz – бик, вол, тох. okso – бик, вол, тюрк.*bil - знание, тох. pel – мисъл, знание, тюрк. sor - питам, тох. parksar – питам, тюрк. čäk – тегля, произвеждам звук, тох. tsäk – тегля, произвеждам звук, тюрк.*kele - говоря, тох.*kele - говоря, klaw - обявявам, удмурски kil – език, тюрк. qap – хващам, тох.*kap – хващам, бълг.гепя, кап-ан , тюрк. jap – правя нещо, тох. yap – правя нещо, тюрк. umur - работа, тох. yamor - работа, тюрк. kes - режа, тох. kes - режа, бълг. късам, тюрк. topraq – почва, тох.*twär – прах, почва, бълг. тор, тюрк. taş - камък, тох. tekam, tkam – камък, тюрк. *yumru – подутина, оток, тох. kwarm, kurm – оток, подутина, хълм, тюрк. hesap – сметка, тох. yasāe – сметка, тюрк. kulan-mak – стопанисвам, тох. kallaū – стопанисвам, бълг.турцизъм коландисвам, тюрк. salma – навес, тох. salm – навес, покрив, тюрк. kur – гора, гориста местност, тох. karasa – гориста местност, храсталак, тюрк. pinti - скъперник, тох. pintwāt - милостиня, тюрк. iştah – плътско желание, тох. ysas, ykāsseine – плътско желание, похот, тюрк. sert – груб, агресивен, тох. erkate – груб, агресивен, бълг. ерча се, тюрк. savaş – борба, борец, тох. vac, vaso – борба, борец, тюрк. kök - корен, тох. witkaso – корен, коренище, тюрк. soluk – дишане, дъх, тох. solu – дишане, дъх, осет. sulæft, sulæfыn – дъх, вдишване, тюрк. çan – звънец, звънтящ, тох. tsan – звънец, звънтящ, звук, тюрк. cehlin – невежество, тох. col – див, тюрк. harap – разрушение, тох. karep – разрушение, вреда, тюрк. yabgu – лидер, вожд, тох. wayauka - вожд, тюрк. akançi – ариергард, спомагателна лека конница от доброволно или наемно мюсюлманско опълчение, тох. akan~kar – краен, отдалачен, тюрк. aylâk – безделник, лентяй, тох. lyak - крадец, тюрк. kaldim - спирам, тох. kaltr – спирам, бълт. калтарми – поводи, юзда, тюрк. gelme – вървя, kulkea – вървя, тюрк. yol - път, тох. itar - път, тюрк. ote - нататък, тох. te, ate - нататък, тюрк. ymaşak – мек, за материи, плат, тъкан, кожа, тох. vlamske – мек, за материи, тюрк. yel - вятър, тох. yente – вятър, тюрк. yekün – количество, тох. enem – количество, брой, тюрк. kar – студ, тох. kuras, krost - студ, тюрк. seok - род, тох. se, soy – син, потомство, тюрк. nüfus - население, тох. napem – население, тюрк. sikar - лов, тох. seir - лов, тюрк. tüy – козина, пух, тох. to – телесно, полово окосмяване, тюрк. çürük - гнил, тох. sark – болен, гнил, тюрк. pay – част от нещо, тох. pake – част от нещо, тюрк. çay - река, тох. cake - река, тюрк. köy – село, тох. kwase - село, тюрк. kisim – бял, чист, тох. kutsu – бял, чист, тюрк. kul - роб, тох. kul – роб, тюрк. sir - бял, тох. arsi - бял, тюрк. *jabu – кон, *jigit – конник, тох. yakwe, yuk – кон, бълг. ок – основната греда на каруцата, впряг, тюркското *arba – кола и тох. yerpe – колело, протоалтайското *sìŋù – подбедрица, тох. kanwe - коляно. Откриват се аналогии и в някои числителни: тюрк. tort - четири, тох. stuer, stwer - четири, прабълг. твир/твирем, тюрк. beş – пет, тох.*pēś - пет, прабълг.веч/вечем, тюрк. sekiz - осем, тох. оkt, okat – осем, тюрк.*yigirmi – двадесет, тох.*ykīmi - двадесет, тюрк. kirk – четиридесет и тох. sātwārka – четередесет, руското сорок – четиридесет /смята се за турцизъм, но е по-близко до тох.ф-ма/, тюрк. tümen – десет хиляди, тох. tumane – десет хиляди, старобългарското тьма – десет хиляди. /ВС-ЕСПТ/ Откриват се и още много други, които ще бъдат разгледани. С.Леви /1913 г./, В.С.Воробьов-Десятовский /1958 г./ анализират текстове на тохарски /б/, санскрито-тохарски речник от Дунхуан, открит от С.Олденбург и доказват че самоназванието на народа който ги е оставил е “кучане”, а в санскритската част на текста кучане се приравнява с тохарики т.е. тохари. Тъй като текстовете са късни /5-8 в./ следва че не всички тохари са се придвижили на запад, а част от тях се е разселила между Куча, Карашар и Турфан. /ЮГ-НП стр.86/ В хотаносакски ръкопис, от 5 в. се съобщава за народа khoča, който воювал и опостушил Хотан. В тибетски източници от 8-9 в. се споменава за народа ku-chu-ĥur, който живее на север, съсед е на уйгурите и главинят им град се нарича Кучар. Тъй като суфикса -ňňe, е типичен за езика тох./б/, докато в тох./а/ се произнася като -am, т.е. ще имаме етнонима кучам. Ето защо хотаносакската форма е калка от тох./а/, докато уйгурската форма küsän е заета от съседна Куча и формата в тох./б/. В.С.Воробьов-Десятовский смята че названието кучане може да бъде обяснението на етнонима кушани, племената наричани юечжи от китайските хроники, завладяли Гръко-Бактрия. /ВД-ПЦП/ Съществува и версия че Таримската котловина е заселена в 8-7 в.пр.н.е. когато основната маса от прототохарите – карасукци, племената ди, са изтласкани от китайците на запад и север. Наблюдават се някои съвпадения в топонимията от Кансу /Гансу/ и Таримската котловина, съотв. lan-qui /съвр.Лянчжоу/ в Кансу и по-късното Аn-qui, Янци, /Анси, Агни/ в Таримската котловина. /БЛ-ВТДРС-1992стр.15-16/ Според В.Вс.Иванов, първоначлна прототохарите са проникнали в районите на Алтай и Хакасия и едва оттук започват да се разселват на юг, към съвр.област Синцзян. Белег за това е остатъчната европейдност сред съвр. население на Алтай и Хакасия. /ВИ-МИ – http://www.gordon.ru/konkurssite/031009.html / Ю.Рьорих смята че оазисите-държави Карашар /Agni/ и Куча /Кutca/, са заселени едва във 2 в.пр.н.е. от юечжи, останали в района, изостанали от голямата изселническа вълна към Бактрия. /ЮР-ИСА-1 стр.270/ Според лингвистите тохарските езици се отделят рано от индоевропейската общност, като попадат под силно угрофинско влияние. Общотохарската фонологическа система съвпада с ранната общоугорска. Морфологическата система от падежи също е близко до угорската, със следи от иранско влияние. Тя е от 9 падежа разделени на първични и вторични, 3 времена, сегашно, бъдеще и несвършено, 3 рода, мъжки, женски, среден и 3 лица. Наблюдава се аглутинация. Това означава че отношенията между частите в изречението не се постига чрез предлози и съюзи, както е в повечето индоевропейски езици, а чрез суфикси прикрепени в края на думите, както е в алтайските и угро-финските езици. По този белег езиците се делят на флексивни и аглунативни. Смята се че най-древните индоевропейски заемки в угрофинските езици, са постъпили чрез тохарски, по време на миграцията на тохарите през Зауралието и Западен Сибир, напр. в мордвински tаrad -клон, хетски taru, санскритски daru,, тох. or – дърво, мордвински kud, kudо-дом, жилище, санскритски kota, германски gut – дом, тох. koto – теснина, дупка, хралупа, цепнатина, мордвински vеlе - село, протоиндоевропейски *vele, латински vele - село,тох. wāl – област, мордвински stты - стига, достаточно, латински sat, тох. sāt.m – достатъчно, напълно, мордвински pоndо - фунт, тежест, германски pondo, тох. /б/ puk - тежест, мордвински sjur e- нишкa, латински sura, suere - шев, шия, тох. sark – нишка, мордвински sаl-сол, латински sal, германски salz, тох. salyiye – сол. /НБ-ИЛМЯ/

Съвременният осетински език има подобна граматична характеристика, глаголната система е от 3 времена, 4 наклонения, 3 лица, 3 числа, 2 залога, каузативно /вторично/ спрежение и е аглунативен. Аглутивността на тохарските езици е  вторичен  белег придобит след дълго съжителствуване на протохарите в  угрофинска среда. В тохарски и осетински глаголът винаги е последен в изречението. В.Абаев сравнявя  осетински  и  тохарските езици и открива сходство в падежите, словореда като и в някои думи. /ВА-СЕИ стр.137/  Можем да посочим и още една обща черта между тохарски и осетински. При изброяване на няколко думи  стоящи  в  един  падеж, окончание получава  само последната дума, за  разлика от българския където всяка се членува отделно.
Във фонетиката на тохарските езици е типично противопоставянето на съгласните по твърдост и мекост  на  изговора, т.нар. пълногласие /като в български, руски, немски/. Наблюдава  се и  редуциране на последната  сричка при изговора като в източните българските диалекти. Разпространена е палатинизацията /приглушения  изговор с  небцето/ на някои съгласни: tc, c, tcy, ly, p, t, k. дифтонгите ai, au преминават  в  е и о. Съществува  дълго а  - ā, съвпадащо по изговор с осетинското æ – широко, отворено  а, приблизително  звучащо  като  ае, аналог на старобългарския звук ž. Писмото брахми е приложено фонологично т.е. както се пише така се  изговаря. /ВИ-ТЯ стр.44-47/

Тохарски /б/ е бил предимно жив, разговорен език съществувал почти до 6-7 в. , а тохарски /а/ - “мъртав” литургичен език използван в будистките манастири. В религиозните текстове се наблядава изразено влияние на иранските езици и санскрита. В Индоевропейската прародина протохарите са били езиково най-сродни с трако-фригийците и анатолийците /хети, лувийци, лидийци/. Дълго време са били в контакт с протокелтите и протоиталиките. Около 4 хил.пр.н.е. са в контакт с протогерманската и балтийската езикови общности образуващи северната индоевропейска общност, след което мигирират на изток и навлизат в сферата на угрофинското влияние. /MD-EYAWKT www.oxuscom.com/eyawtkat.htm/ Смята се че археологически, прототохарите са носителите на фатяновската култура от Северното Поволжие. Достигайки в Южен Сибир, след няколко столетия нецеленасочено придвижване през Задуралието, увличайки със себе си и угрофински племена, те дават началото на карасукската археологична култура. А тя от своя страна е наследена от тагарската, тесинската, пазирикската, алдъбелската и таштъкската археологични култури.

Сравнителна етимология на някои български думи, нямащи славянски произход, лични имена, топоними, етноними

Проследява се етимологията на българските думи според БЕР /Български етимологичен речник/, Речника на редките и остарели диалектни думи, Речника на старобългарските думи, някои основни трудове по българска етимология на Б.Цонев, Ст.Младенов, Вл.Георгиев и според разчетените от П.Добрев прабългарски думи от руническите надписи, както и посочените от същия автор българо-памирски аналогии. Като сравнителен материал са използвани речници от лингвистични уеб сайтове в интернет, /посочени в библиографията/.

"А"

1. абе, аба – частица използвана като обръщение към някого. В осетински идентична по функция е формата aba. /ОРС/

2. Авитохол, Авитух – митичен, пръв владетел на българите. Може да предложим две алтернативан решения: 1. Авитохол - син на сърната. Тази версия е популяризирана от П.Добрев. Той посочва хипотетичното прабългарско тофъл, тафъл – дете, син и памирските афи, аху – сърна, кошута, в авестийски āba, санскритски ābhā, персийски āf, āhū, пущунски, хинди-урду āhū, кашмирски āhō, белуджи ask - елен. В осетински tulfa, кюрдски tifal, law, пущунски tiflak, персийски tefl, taulīh, гилянски и шугнански tifl, сариколски tēxēl, кховарски tâükur, белуджи əwlad, əwli, кашмирски abal, obulu, раджахстхански habōla, хинди-урду totlā, totlānā - дете. Също в санскрит takman, древногръцки , ирландски deaga, древнонемски degan, кховарски tsek – дете, dagan – деца, потомци, dag - момче. /VS-ETD/ В карачаевобалкарски tukъum – род, което е иранизъм. При хетите, престолонаследникът носил титлата tuhkanti, означавало “дете, първороден син”. /ИКФ-Х стр.68/ В чувашки ača – дете, също в български, диалектно /Хасковско/ и чувашки айвъл /yvъl/ означава син, потомък, айвъл е обръщение равнозначно на сине, детето ми. Б.Цонев го обяснява като производна дума от турски “ай, огул” - ей сине, сляло се в една дума. /БЦ-ИБЕ-2 стр.190/ Но наличието на подобна дума в осетински, хъаjvъl – синко, гальовно обращение, като в български и sаbi, sыwælоn – дете, ясно показва аланския произход на думата и оспорва изцяло твърдението на Б.Цонев. В карачаевобалкарски и е съхранена осетниската форма sаbijlе – дете, сходно е татарското sаbыj - дете. В акадски awelu – човек, откъдето е библейското име Авел. /СД-ПМ/ Сравни също със староирландското уigh, òigh, уg, uag – потомка, момиче, оgha, ua, aue, haue – внук, oigir, оighre –потомък, наследник, санскритското apty, apatya, aātmj, лидийското tideimi, тохарското āti – семе, син, дете, потомство, в ирландски t-aos - младеж. /ЕID/ В пехлеви tōhm означава семе, род, племе, семейство. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В ингушки tīexьe – потомък, voī - син. /РИС/ Може да търсим и по-далечен угрофински паралел, в марийски ovy, фински vävy, естонски väimas, мордвински ov, вепски väu – син, зет и финскоестонското veli, лапландското viel'lja - брат. /VS-ETD/ И.Добрев, оспорва извода на П.Добрев, аргументирайки се че тафъл е арабска дума, вторично заета в иранските езици, след ислямизацията. Авторът се аргументира с “мащабната арабизация на всички ирански езици, с изключения на осетинския”, настъпила по пътя на излямизацията. Според този яростен апологет на тюркския произход, зад Авитохол се крие Яфет-оглани, т.е. потомък на легендарния прародител Япет, Яфет, или “тюркобългарското” авит е форма на общотюркското aba – баща, прародител, т.е. Авит-охол е “син на прародителя”, а охол е тюркобългарската форма на общотюркското ogul – син. /ИД-ПХА www.balkan-bolgnames.hit.bg / И.Добрев явно не знае, че и в осетински присъства думата tulfa – дете, което автоматически показва погрешността на извода му, както и изобщо ностратическия характер на въпросните понятия. Коренът tafl/tefl си е ирански, а арабите са го взаимствали, както впрочем и моного други ирански думи, обогатили езика на стоящите много по-ниско в културно отношение, завоеватели. В алтайските езици Старостин посочва протоформата i`uge – дете и съответните форми в тюркски ogul, монголски ö`ele, ö`ala, корейски a`ha. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Сравни очевидната ностратическата аналогия на i`uge – дете и немското junge – момче, дете, и ирландското òglach, уglach – младеж, слуга, паж, което е много близко до турското oglan, имащо същото значение, но ирландската дума не е заемка, а показва собствено развитие от уg – потомък, внук и суфикса -lach. /ЕDGL/ Протоалтайската форма на син, потомък е a`ti, в тюркски `at, монголски ači, корейски at`ar, японски itua и показва пряк паралел с тох. āti - потомство. В тюркските езици, в киргизки, казахски, южноалтайски, карачаевобалкарски ulaq, узбекски og'laq, хакаски og'lax, тюркменски og'lag', гагаузки olak, турски ovlak – дете, също в тюркменски, турски ogul, гагаузки, тувински ool, якутски uol, киргизки uul, хакаски oolax, узбекски ůgil, татарски ul, карачаевобалкарски ulan – син, потомък. /VS-ETD/ Също общотюркското *bal, означава дете. В угрофинските езици, в манси agi, хантски ögi, коми ov – дъщеря. /VS-ETD/ Друг термин за дете с явни ностратически корени е протоалтайското tole, тюркското döl, японското di` - поколение. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В карачаевобалкарски tёlju – поколение. Сходно е кетското dη`l, симтското dil, котското dul, duleā, пумпоколското dul – дете. Думата се смята за палеоазиатска заемка от югски. /S-YE www.starling.rinet.ru/ Също в бурушастки dol – дете, малко агне. Сравни с балтийското и тракийското dulo, dulos – дете, потомък, ирландското diulach - младеж. /EID/ В кимвърски teylu – семейство, род. В древногръцки  – семейство, род, племе, опълчение, войска. /IEE/ Например гръцките фамилии завършващи на дуло, дулос, Христодулос – потомък на Христос. Всъщност иранските tulfa, tifl, tefl и хипотетичното прабългарско тохол, тух/ол/, са от същия древен палеолитен корен. Палеолитна предостратическа аналогия. Според П.Добрев името Авитохол се обяснява с искашимското ахvi – сърна, пущунското аfi, аhu – сърна, кошута, откъдето Авитофъл, Авитохол - син на кошутата. Той има право защото се аргументира със съответната легенда фиксирана от източниците. /ПД-ППЕК стр.92/ Аналогично в някои варианти на аланския нартски епос, героят Батраз, притежаващ много от характеристиките на Бога-войн, Бога-гръмовержец, като новороден е бил откърмен от кошута, а в друг вариант, майката на Батраз е родена от бяла кошута. /АД-РГ http://www.darial-online.ru/2005_2/darchiev.shtml / В тох./б/ auw – овца, среща се и като aiyye, aineye – антилопа, елен. /DA-DT-b/ Близко е латинското ovis, хетското *hawi, лувийското hawa, арменското hoviv, балтийското avis, келтското, староирландско oi, кимвърското ewig, корнуелското euhik, немското ou, древногръцкото  и славянската овца, келтските понятия – сърна, също арменското hovih – овчар. В санскрит aāvi, aāvika, протоиндоиранското haui, палийското aja, ваханското yobč, yopč - овца. /L-IAIL/ В раджахстхански aphandī, осетински хъuaz, хинди-урду gawaz, пущунски aosī, персийски āhū, ahwal – кошута. В пехлеви āhūg – газела, сърна. В случая виждаме че в основата на памирските понятия стои отново тохарско-иранската дума с ностратически корени auw, aiyye – овца и aineye – антилопа, елен. 2. Авитохол – прародител, защитник, покровител. В тох./б/ awe – дядо, прародител. /DA-DT-b/ С общ произход са тохарското appo – баща, кюрдскто apo – чичо, латинското avus, кховарското bap – дядо, avunkulus- вуйчо, хетското huha – дядо, староиндийското avi, авестийското avaiti – благосклонен, защитник, закрилник. Също в авестийски aiwyâxshayeiñti, aiwi-xshi – ръководещ, управляващ. /JP-DCAW http://www.avesta.org/avdict/avdict.htm#dctb / В етруски apa – баща. /EG/ Изхождайки от общоиндоевропейското *avi – прародител и общоиранското *toχm – род, семе, потомство, карачаевобалкарски tukъum – род, в български тужар – потомък, респ. осетинското tug – кръв, в Авитух, Авитохол може да се види „прародител на рода”. Тракийското Ablon е име на божество, аналогично на гръцкия Аполон – защтитник, закрилник, благосклонен покровител. Името Авитохол е индоевропейско /тохарско или иранско/ по произход и няма нищо общо с хуна Атила, защото нито един източник не е нарекъл Атила – Авитохол и нито един източник не е посочил българи сред племената на Атила.

3. авари – етноним. Произходът на аварите, все още не е уточнен напълно. До скоро се смяташе че са част от жужаните – хуно-сянбийски, алтайски народ, сроден по произход с древните тюрки. Първоначално тюрките са техни поданници, но около 550 г. извършват преврат и покоряват територията на Жужанския каганат. Още в 18 в. тази хипотеза е формулирана от М.Дегине. Предположението почива единствено съвпадението на събитията, разгром на жужаните от тюрките в 555 г. и появата на аварите в Европа в 558 г. Цели поколения учени приемат твърдението за истина, на юнашко доверие, без да го подложат на проверка. През 60-те год. унгарският филолог Карой Цегледи, припомни съобщението на Теофилакт Симоката за ранната история на аварите произлезли от племената уар/вар/ и хони. В етнонима хон, хони, Цегледи припознава ефталитите, алхоните, белите хони. Китайският историк Лю Маоцай /1958г./ пише че отъждествяването на аварите и жужаните от европейските историци е недопустимо и не се потвърждава от изворите. /АМ-ИГЦА стр.173/ Сега част от учените виждат в аварите, група от ефталитските племена, обитавали териториите около съвр.гр.Кундуз в Афганистан и западните части на Таримската котловина, първи понесли удара на тюрките. Датата на разгрома на аварите – 555 г. съвпада с края на ефталитското господство в Синцзян. Окончотелният разгром на Ефталитската д-ва и подялбата на ефталитското наследство от тюркути и перси става в 567 г. Това е началото на тюркската експанзия в Средна Азия. До тази дата изобщо не може да се говори за тюрки в Средна Азия, още по-малко в западно направление. Днешните пущуни са далечни потомци ефталитите. Названието авагни, авгани се появява едва в 6 в. в индийският трактат на Варахами. В 7 в. китайският будистки монах Сюян Цзян посещава Тохаристан и споменава за областта Апокан, разположена в Сюлеймановите планини /съвр.Пакистан/. Именно там се укрепяват част от разбитите ефталитски племена. /ЮГ-НП стр.130/ Широко разпространеното название на ефталитите – абдали, съхранило се сред едно он най-големите пущунски племена Абдал, преименувано в 18 в. на Дурани, всъщност е двусъставно, звучало като aw-dālaey, като dālaey произлиза от пущунското ddala – хора, народ, т.е. народа ав, ави, респ.аба, абар, авар! Според Т.Симоката аварите са част от могъщия източен народ отер, разгромен от тюрките. Една част, племената вар и хуни се преселили на запад. Византийците ги наричат още кирмахиони – червени хионити. Отер може да свържем със споменатите от Птолемей отторокари, обитавали западните части на Синцзян, вероятно идентично с китайското название на ефталитите йеда, или ятии на гръкоримските автори. Сравни ятии с тохарското āti – семе, потомство. Зад етнонима хуни се крият хиони, хионити, хони, респ. вар и хуни, са известни като вархонити, валхони в Арменската география “Ашхарацуйц”. Интересен паралел представлява самоназванието на памирската народност вакханци – вохони, а областта която обитават, наричат Вух. Ваханците са късно население, споменати за пръв път в Тан-шу /История на китайската Династия Тан/, 7-8 в., под формата Хами. Съседните искашимци също ги наричат вохони. /ШК-ИГЮСТ www.kroraina.com/ Връзката валхони – вохони е напълно реална. В Кавказ едно от названията на лакците е вулугуни и хуани. Според легендите им за произхода, има спомен че техните предци са дошли в древността от земите северно от Индия. В 6 в. Агатий споменава за народ вуругунди, уругунди в Кавказ. Паралелно се появява и названието авари в Кавказ. Днес лакците и аварците са напълно асимилирани от завареното население и езиците им са от дагестанската група на голямата синокавказка езикова общност. И така, трябва да търсим етимологията на авари сред тохарски и иранските езици. 1. вар, може да отразява общоностратическото название за човек *vir/var/ar/er. В тохарски wir, санскрит v-raā, авестийски v-ra, vîra, ягнобски wir, скитски /по Херодот/ o.ro, o.tro, o.tar – мъж, човек, кховарски war – племе, народ. /P-IEW/ В български диалектното /Шуменско/ варийн означава мъж, годеник, съпруг. В иранските езици пехлеви ayār – приятел. В тох./б/ ys•uwar – дружелюбен, приятел. В унгарски ferj, удмурски var, otyr, коми ver, vojtyr, лапландски oares' – човек. Сравни o.tar и народа отер. Или авари, вари означава просто хора, народ, от гледна точка както на индоевропейските, така и на угрофинските езици. Възможно е да са били тохаро-източноирано-угорска смес. Интересна е етимологията на етнонима перси, на персийски fars – хора, народ, с индоевропейски паралел в ирландски pearsa, рearsan, латински persona - човек, респ.съвр.българска чуждица персона – личност. 2. авари – пазачи, охрана. Те са обитавали източните предели на Ефталитската д-ва, Таримската котловина, така че може да търсим връзка с тох./б/ war, осетинското wart, uart, партянското w`rt`k – щит, пазя, както и българското варам - пазя, т.е. пазачи, охранители на границата. 3. авари – войнствени, грабители. В авестийски vairîm, vairya – командващ, деспотичен, управляващ, заповядващ. /JP-DCAW http://www.avesta.org/avdict/avdict.htm#ta/ В тох./б/ warks – сила, мощ, warksāl – сила, мощ, енергия, warsasem – грабители, врагове, войствени, в средноперсийски *waržŷnak, съвр.персийски warĵ – силен, победотосен, в хетски wars, warsija, латински verrō – бия, троша, разбивам, в англ. war – война, старовисоконемски warrag – грабител, разбойник /дало руското варяг – норман/. В чувашки wărş – воювам. В рушански и хуфски wōr – власт, сила, viraw – разбивам, руша. /ВС-РХТ/ В осетински færazăyn – силен, издържлив. Също в хинди-уруду āwar – силен, мощен. В иранските езици awar – разбойници, грабители. Или това да е название дадено от съседните им народи, характеризиращи качествата им – силни войни, завоеватели, грабители. Например славяните ги наричат обри, може да го свържем със славянското обирам – грабя, която е една от версиите за етимологията на етнонима ободрити – разбойници, грабители. 4. авари – обри. Вероятно отразява по-точно самоназванието абар, тъй като в гръцките транскрипции αβαροι, звуците б и в се предават все с бета – β. Тогава зад абар, китайското аба, древнотюркското апар, вероятно се крие тохарското yapoy – страна, народ, респ. Юебан от китайските хроники, дала по-късното Апокан, аваган, афган, както и абдал/авдал, върху основата на двусъставните поняния av-kan, av-ddala, yop-tal – страната на народа ав, ави, или народа, племето ави, апи. 5. авари – хвари, ховари, хуари. Китайската хроника Лян-шу дава твърде интересни сведениия за ефталитите. В китайската писмена традиция са известни с две названия йеда, йдан и хуа. Хуа са част от племената цзе, са част от племената билу, булоцзи, ичжи, аба, хун-е, кюеше, гаоче, които през ханското време те образуват федерация управлявана от държавата Чеши. Това са потомци на юечжите останали в Западния край. По време на Троецарствието и гражданските войни в Китай, те са покорени от жужаните. На няколко етапа части от тях се преселват в Средна Азия, Първо йеда се преселват около Даван и създават държава, известна ни като ефталити-кидарити, по-късно идват и племената хуа, които стават управляващи. Част от тях се преселват в Холисими /Хорезъм/, и са наречени хвар, хуар – това са вархонитите, вар и хони, станали известни като псевдоавари, панонските авари и по-малката общност на кавказките авари. Самото китайско 滑 – хуа, според лингвистичен анализ, отразява по-древна форма на изговор, звучал като *ghwot, *ghwor, *ghwat, *ghwar, или отразява старото название на юечжите /тохари/.

4. Ае – луна, месец. В известната розетка от Плиска, И.Т.Иванов разчита двузнаковия рунически надпис, върху един от лъчите - , като ве, което отговаря на светилото Луна и названието на понеделника според индоевропейската традиция /вж. англ. Мonday, нем. Montag – понеделник, ден на Луната/. /ИТ-ИПНПБ http://protobulgarians.com/ Но Г.Турчанинов дава друга транскрипция на знака , срещан и във формата , в надписи от Маяцкото градище /салтомаяцката археологическа култура/ , като “а”. /ГТ-ППЯНКВЕ табл.ХХХІ,1/ Откриваме ясен паралел и в германските руни от стария Футарк /най-старата германска руническа азбука/ на същия знак, но в огледален вариант , със значение също “а”, носеща названието Ansuz - бог. Версията на И.Т.Иванов, позовавайки се на П.Добрев, че отговаря на “в” е явно погрешно. /ПД-ДИСК стр.1,таблица/ Така че вероятното название на Луната е било Ае и показва предимно алтайски паралели. В тюркските езици, в тюркменски, гагаузки, карачаевобалкарски, татарски, казахски, тувински, хакаски, киргизки aj, турски ay, узбекски oj, якутски yj, чувашки ujăx – луна. В угрофинските езици, в манси etpos, хантски atika, унгарски ho, фински, естонски, вотякски kuu, мордвински kov, вепски ku – луна. /VS-ETD/ Старостин посочва протоиндоевропейското *eid-, латниски īdūs, келтски ēsca – лунен месец, луна. /IEE/ Откриваме интересни ностратически паралели, между угрофинското *ku – луна и алтайското *kün/gün – слънце, като и между мансийското etpos – луна и източноиранските *aftob/еftеb – слънце. В иранските езици, откриваме в талишки ov, пущунски ogm – луна, докато общоиранското название е в осетински mæj, кюрдски meh, ягнобски, пущунски, персийски, гилянски mah, шугнански mo, язгулемски mast, сариколско most – луна. В тохарски maň – луна. Така че прабългарското ае – луна, или е стара алтайска заемка, или е сходно с осетинското mæj, но с изпадане на началното “м”, като се доближава до талишката форма ov.

5. аз – лично местоимение 1л.ед.ч. В тох./б/ yes, wes в тох./а/ yas, was – аз, ние. /P-IEW/ В хетски usme, умбрийски eho, санскрит yuvam, yi,ahām, авестийски azm, azem, староперсийски iois, iais, литовски jias, латвийски jus, es, литовски aë, старопруски es, тракийски ас, готски jis, исландски ik, датски jez, немски ich, английски І /аi/ - аз. /P-IEW/ В славянските езици 1л. ед.ч. е я, ja. В 1916 г. Б.Цонев и Ст.Младенов описват говора на българското население от с.Дубля, край Свилайнац в Поморавието – Ресавската област. Околното сръбско население наричало българите от Дубля „азковци”, поради твърдия изговор аз, вместо сръбското ja. /СМ-ИБЕ стр.107/ Българското аз има явен неславянски произход. П.Добрев посочва че в памирските езици /искашимски, бартангски, рушански, хуфски, сариколски/ се среща идентичното на български аз /az/. /ПД-ЕАКБ стр.63/ пущунски ze, хуфски waz, вахански wuz, сариколски waz, йидга zoh, кховарски awa – аз. /ВС-РХТ/ Виждаме че памирските форми са идентични с тохарската. Също в кюрдски, талишки се среща аz, в осетински æz – аз. В кховарски asum - аз, asumi - вие. Българското аз е с ясна иранска етимология. В енисейските езици, протоформата `az, кетски āt, симтски at, котски и арински аj – аз. Старостин посочва протосинокавказското zo – аз, чеченското so, абхазското sa – аз. /S-YE www.starling.rinet.ru/ В тюркските ез. *ben – аз, монголски *bi, чувашки epe – аз. В езика на айнусите а – аз, ajnu – ние, ние самите, което стои в основата на етнонима айну, айнуси – един загадъчен, етнос, реликт от палеолита, обитавал островите Хокайдо и Сахалин, с австронезийски произход. Палеолитните корени на аз са вън от съмнение. Но виждаме че нямя никакви допирни точки с алтайското *ben/*bi. Ако прабългарите бяха алтайски народ, то такава сакрална частица, стояща в най-древните пластове на всеки език, щеше да се запази.

6. айнаджия – измамник. В български съществува рядката и остаряла дума айнаджия със значение хитрец, измамник, лентяй и производната айнаджилък – хитрост, измама. Според БЕР думата е персийска навлязла през турски - ainaci. /СИ-РРОД стр.14/ Х.Фиюзи посочва че тази дума липсва в наличните персийски источници. /ХФ-ПДБЕ стр.23/ Но откриваме в тох./б/ āy, āyanta, ankaim, yānk, в хотаносакски āyā – хитрост, измама, заблуда. /DA-DT-b/ В осетински дигорски ajun – издевателство, ænaiw – афера, измама, престъпление, също в осетински xīnf, ягнобски ayyor, кюрдски fen, eyyar, персийски äjjar, памирски ajor - хитрост. /ОРС/,/VS-ETD/ Въпросната констатация ни насочва към възможна тохарско-осетинодигорска етимология на думата. В алтайските езици āli – измамен, лъжещ и формите в тюркски a`l, albasti, монголски alia, albun, тунгусоманчжурски ali, alak, японското irap. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В кетски al-bet – лъжа. /S-YE www.starling.rinet.ru/ В османотурски yalanci – лъжец. /ГГ-ОТТ стр.65/ Виждаме по-друг корен на понятието. От този корен са турските yan - лъжа, yanliş – лъжлив. Заимствано и като турцизъм в български, под формата янлъш, янлъшлък – лъжа, заблуда. /СИ-РРОД стр.589/ Виждаме две паралелни понятия от общ корен. По-старото айнаджия и по-късния турцизъм янлъш. В митолигията на тюркските народи, вкл. и чувашите, албасти се нарича митично същество наподобяващо жена, обитаващо горите и подмамващо пътниците. В ягнобски ol, рушански и хуфски alamasti е идентично с тюркското албасти, а abla означава глупав. /ВС-РХТ/,/МА,ЕП-ЯТ/ Сравни с нашето ала-бала – празни приказки. В ингушки названието на дявола е jilbaz. /РИС/

7. айани – последователи. П.Добрев с помощтта на памирските езици, посочва разчетена от него дума от руническите надписи в Мурфатлар, айан, айани – последователи на религиозно учение. /ПД-ДЕ стр.193-194/ В кюрдски ayоne, пущунски аjn, персийски ajin – традиция, обичаи, също в осетински xæssyn, eisin, ягнобски xaš – давам, нося. /VS-ETD/ В тох./б/ aine – наследство от глагола ai – давам, ayor - подарък. /DA-DT-b/ В хетски pa-a-i, авестийски aeta, санскритски enah, древногръцки , , латински aemulus, келтски āes – давам, вземам. /VS-ETD/ В ирландски еineach, oineach, староирландски ainech – щедрост. /EDGL/ Може да посочим и тохарското ain~ye – движа се, вървя. Подобна аналогия се проследява с хетското aia, ai, anĵazi и лувийското aja, haiani - правя нещо, създавам, осканското acum, ager и осетинското дигорско cъаеn, kiеn, šiеn – наследство. В хотаносакски hajsiem, кушанобактрийски aga, язгулемски ajam, ajom, искашимски yā, вахански wыzыm – давам, нося. /Сh-DIV/ Старостин посочва протоалтайското i`ā`ta`/t/ и тюркското iatag, тунгусоманчжурското iata, корейското ta, японското átapá – дава, подарява, също протоалтайското *āni, тюркското *ēn-čü, монголското *andzu, тунгусоманчжурски *anī, корейски *ān – представлявам, държа, придружавам. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В тюркските езици се среща и формата enči/inči/enši/ enn.e – наследство. /VS-ETD/ Пример за ностратическа етимология. Прабългарската дума, показва ирано-тохарски произход. Трябва да отбележем че в турски съществува думата айянин, от османотурското /арабо-турското/ āyan – областен управител, големец. /СИ-РРОД стр.23/ Айяните вземат дейно участие в кърджалийските междуособици от началото на 19 в. Много от тях се отделят като полунезависими владетели: Али Тепеденли-паша в Янина, Осман Пазвантоглу във Видин и др.

8. Акага – прабългарско женско име, царица на утигурите. Акамир – архонт на березитите, участвал в 799 г. в заговор срещу византийската императрица Ирина. /АС-БПСР стр.16/ В тох./б/ akk – издигам, acam – достоен, akāsāe – небе. В хотаносакски ākāsā, в санскритски aakaz, общоирански *asman/*osmon - небе. /DA-DT-b/ /б.а. сравни *osmon – небе с турското име Осман, явна източноиранска заемка/ В келтските езици, в ирландски аghaidh, староирландски *agita – старши. /ЕDGL/ П.Добрев разчита прабългарското аки – там горе, в прабългарски рунически надпис. /ПД-КК стр.76/ В тюрските езици се среща титлата ага, ача, в киргизки ажо, ожо, със значение високопоставен, почитан. В кетски āaq – вожд, aqqəlan – вождове, тибетски āgo – княз, звучи идентично с киргизкото ажо. /S-YE www.starling.rinet.ru/ Тя показва етимологична връзка с тохарското āk – министър, аристократ, княз. Виждаме тохаро-кето-тибето-тюркски паралел. Иначе тюркското aka/aga означава по-голям брат. /VS-ETD/ В осетински akkag означава достоен, издигнат, подобно на тохарското acam, които обясняват изцяло етимологията на прабългарското женско име Акага – достойна. В кховарски akam, akim – управител на провинция, палийски agga – пръв, висш, управляващ. Що се отнася до Акамир, името е очевидно /пра/българско, а не славянско, тъй като славянското ако означава фекалий. За березитите, или бърсяците има сериозни доводи че са прабългари по произход – барсили. Акамир е от същия тохаро-осетински корен akk – издигам и иранското, осетниско Mihr – Митра, преминало в -мер и под славянско въздействие в -мир. Акамир – издигнат до Митра.

9. ако – ето, така. В тох./б/ ok – ето, така. /DA-DT-b/ В ирландски аgadh, бретонски hak, hakal, санскритски ас – ако. /ЕDGL/ Сравни с българското ако – ето, но с известна условност в бъдеще, смислово еднакво с руското если. Според П.Добрев напълно идентични са повсеместно разпространените съюзи в памирските езици /искашимски, мунджански, сариколски/, таджикски, кати, aka, aga, agar – еднакви с нашето ако. /ПД-ЕАКБ стр.63/ Явно се касае за тохарска първооснова.

10. акъл – ум и ука - знание. /СИ-РРОД стр.543/ Б.Цонев посочва акъл като арабска заемка в турски - akil и от там е навлязла в български. /БЦ-ИБЕ-2 стр.188/ Но откриваме интересни паралели. В тох./б/ akalye, akliln~e, āklyi, в тох./а/ oknas – учене, изучаване, знание, доктрина. Д.Адамс го извежда ākl – уча, aik – зная, от ak, ek – око. /DA-DT-b/ В рушански и хуфски aqli – разум, ум, aqlidor – умен, образован. /ВС-РХТ/ В осетински ахuыr – уча. В ягнобски ūyla – мисъл. /МА,ЕП-ЯТ/ В пущунски āgāh - мъдър, áqel - мъдрост. В палийски āloka – поглед, kulla – ум, способности. В ирландски eуlas, eуl, eolas, úmhail, староирландски heulas – знание. /ЕDGL/ В хетски ak, ek, древнобалтийски iaukint, древногръцки , английски look – поглед, гледам, слушам, изучавам, изследвам. /VS-ETD/ В чувашки as, в останалите тюркски езици es/is – памет. В чувашки aslă – умен. Във фински ajatus, естонски aju, мордвински uj, марийски akyl, oj, удмурски vog, унгарски okos, хантски og – мнение, мисъл. В алтайските езици Старостин посочва протоалтайската форма alda – разбирам, научавам и нейните варианти, монголското alda, тунгусоманчжурското aldan, корейското ar`ram, японското a`ta. Сходни са протоалтайското a`li – слушам, научавам и формите в тюркски elit, моноголски aldar, тунгусоманчжурски ala, корейски ār и протоалтайското *ēŋv, тюркското*āŋ, *āŋ-la, монголското *aγuda-la, тунгусоманчжурското *eŋē, японското *эmэ-p – мисъл, разбиране. /S-AE www.starling.rinet.ru Също в тюркските езици, в киргизки ojloo, якутски öj, тюркменски, казахски, карачаевобалкарски, южноалтайски oj, чувашки, татарски uj, турски oyma, узбекски ůjlamoq – мисъл. /VS-ETD/ В ингушки xьakъаl – разум, ujla - мисъл. /РИС/ В татарски akыl – ум, разум. /РТС/ В карачаевобалкарски оkъuulu, татарски ukыj-jazа* - грамотен. В кетски anun – ум, мисъл. /S-YЕ www.starling.rinet.ru/ Виждаме един неочакван българо-тохарско-индоирански паралел. Така че българското акъл е най-вероятно с предосмански произход. Касае е се за общоиндоевропейски и ностратически корен. В санскритски adhi – уча, авестийски akas – гледам, появявам се, ywāt – уча, средноперсийски k`syn, согдийски pcks, хоремзийски `ks, партянски `gs, пехлеви āgāh, хотаносакски kasā, kasāt, санскрит kāsā, okas, осетински иронски kæsun, kast, дигорски kæsun, kast, пущунски katāl, язгулемски k`as, k`ulx, йидга kyas, kist – все със значение виждам, научавам, зная. /Ch-DIV/ Може да посочим и славянското казати – показвам, указвам и тох./a/ kāssinak, тох./в/ kāssinsc – учител, букв. този който показва. В санскрит aāksi, aksi, aksan, протоиндоирански hakš, авестийски āi, литовски akiës, древногръцки , латински oculus - око. /L-IAIL/ Изобщо знанието като абстрактно понятие се е развило върху основата на корена означаващ окото.

11. алвесон – прабългарска дума, означавала летя, птица, възм.орел, лоунъ – в старобългарски, орел, лешояд. /СМ-ИБЕ стр.217/ Ясно се вижда връзката между прабългарското и старобългарското понятие. Аналогично, в ирландски lainnir – сокол. /EDGL/ В тох./б/ luwo – животно, птица, lwāsa s•lyamn~ana – летяща птица. /DA-DT-b/ П.Добрев разчете руническия надпис върху гърба на орела от Вознесенска като алвесон и го свързва с осетинското alwes – летя, памирското аlwuz – летя. В пущунски alwat, alwezawe – летя, alvutel – високо, alwutak - птица. /ПД-ДБЕ стр.23-25/ В средноперсийски `lwf /āluf/, съвр.персийски āluh – орел. /L-IAIL/ Адамс посочва протоиндоевропейското *luhxeha – животно, птица. Откриваме ностратически корен. В лапландски loann't, фински lintu, естонски lind, вепски l'ind – птица и в манси lunt, хантски lont, унгарски lud, марийски ludo – гъска, дива патица, в коми limbuj - орел. Също в арменски lor, древногръцки  латински larus – птица, английски falcon, немски falke, холандски valk, в скандинавските езици falk – сокол. /VS-ETD/ Старостин посочва протоалтайското *lak`[a], тюркското *jakĭl, монголското *lag, тунгусоманчжурското *lakun – птица, сокол, също протоалтайското *`leklekv, тюркски *ljeglek, монголски *deglej, тунгусоманчжурски *leg/l/ek – водоплаваща птица. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В ингушки oalxazar – птица, lьča – сокол. /РИС/ В лезгински lekъ, аварски lаkъlаkъ - щъркел, чеченски lеkь – прилеп, рутулски эrfi–lеlеj – орел, цезки lаluлkьi - прилеп, лакски lеluххi - птица, хиналугски ljalu – ястреб.

12. али – или. В тох./б/ alo – или. /DA-DT-b/ В тракийски ilu – или. В повечето български диалекти се употребява али като или, взаимствано и в сръбски.

13. алани – сборно название на голяма общност от източноирански племена, в която са се формирали прабългарите. 1. алани-арии: Според В.Абаев, етнонима алани отразява протоиранското ariana, с преход на r-l, което се наблюдава в осетински. Но подобно развитие -ary- > -al- , според Хармата се опровергава от етнонима ирони, с който се наричат източните осетинци, явно че не алан а ирон представлява развитие на протоиранското ariana. 2. алани-планинци: Според Евстатий /1160 г./ етнонима алани произлизал от древната сарматска дума аlа – планина. /ПН-ОПО www.ossetia.ru/ В осетински uælе - високо място, uæliаumæ – висок връх. /ОРХ/ Интересно мнение показващо пълно семантично съвпадение с названието българи, което то гледна точка на иранските езици означава същото – планинци. Ако вземем назавнието на средноазиатските ефталити, алхони, алхани, може да получим същия резултат, от ал – висок и осетинското хаn – страна, семантично сходно с кушани от източноиранското kush – планина. Интересно е че в кховарски названието на пущуните е alghani, а на езика им – alghaniwar, което пряко потвърждава факта, че именно ефталитите са в основата на пущунския произход! В Кавказ и до днес съществува селището Алкхан-кала, аланска крепост. Топонимът показва пълна идентичност с ефталитския етноним, осветляваща че е съществувала подобна вариация на етнонима алани, показваща общия източноирански произход. В ирландски ilbhinn – скалиста планина. /EDGL/ В английски alp означава планина, високо място. Думата е от келтски произход, дала името на планината Алпи. Виж тюркското алп – великан със свръхестествена сила, полубог. В енисейските езици, протоформата `ol/~x, в котски ōl, ōlaŋ – могила, хълм. /S-YE www.starling.rinet.ru/ Пример за предностратическа етимология. Възможни са и други решения. 3. алани-хора, народ: Съгласно Татищчев понятието алан означава страна, хора, народ. Той прави връзка с финския език където наставката -лайнен означава страна, народ, например: саксолайнен – германци, венелайнен – руснаци, руоксолайнен – шведи, сумалайнен – самоназвание за финландците. /ПТ-ВПС стр.83/ В тох./б/ alanmen – навсякъде, всичко е етимологично сходно с осетинското al, галското alon – всичко и немското alles – всички. В персийски alūs, белуджи wlwss, пущунски ahl, hel, рушански и хуфски āl, кашмирски hail – обитатели, народ. /ВС-РХТ/ Така че алани да е равносилно на всички, всички хора, подобно на немското алемани. Откриваме и в монголски olon – много, множество, olonho – болшинство, също в бурятски olon – много. /МРС/ Може да изведем думата алани/алхани директно от *al – нарад, общност и осетинското xion – родственици, сънародници, земляци, приятели, xan – страна, тох./б/ kaniya – страна, т.е. алани- общност, народ от срадници. Другата възможност е свързана с тох. lai~ne – кралство, lant – крал, alamban, в хотаносакски lambana - земя. В ирландски lann, кимвърски llan, бретонски lann, протокелтси *landa, общогермански *land – страна. /EDGL/ Във фински linn, вепски lidn - град. В тюркските езици, в тувински alandy, якутски aly, южноалтайски jalan, казахски, турски, карачаевобалкарски и татарски alan – поле, равнина. /VS-ETD/ Ностратическа етимология. 4. алани-огнепоклоници: Друга възможност за обяснението на алани е памирското понятие алхон – къща, храм на огъня, или алани/алхони/алхани – огнепоклоници. Интересен факт е че и днес, едно от племената в Северна Индия /Jāts/, се нарича a`olāniyā, вероятно далечни потомци на ефталите-алхани. Смятам че версията алани – общност, народ от сродници е най-логична и вероятна.

14. ален – червен. В тох./б/ yāl – червен, ален. /DA-DT-b/ От славянските езици, се среща още единствено в руски алый и производният му украински алii. Фасмер посочва староруското алъ – червен, фиксирано в ръкописи от 14 в. Той го свързва с татарска или куманска заемка. Но по-вероятно се касае за старобългарска заемка. В алтайските езици ale – изгорял, изсъхнал и съответните варианти в тюркски a`1, монголски al, тунгусоманчжурски āli, корейски`ri, японски`rka. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Също общотюркското al означава червен. В ингушки ala – пламък. /РИС/ В ягнобски olav, кюрдски и пущунски alav, талишки alov, персийски ālou, памирски alowa – огън, пламък. /VS-RTD/ В арменски el'evin, древнобалтийски elenis, alkuis, древноиталийски alces, alnus, келтски elain, древнонемски еrle, древногръцки , санскритски arunah, авестийски arusah – червен, ален. /VS-ETD/ В ягнобски ol – огън. Смята се че в основата на названието елен стои понятието за червен цвят, елен – кафявочервеникаво на цвят животно, аналогично на названието бобър, от bur – кафяв. Тогава старобългарската форама алне – елен е максимално близка до тохарската и иранските форми за огнен, ален, също както тохарските названия за елен yal и ален yāl съвпадат. Ностратическа етимология. Българското ален – червен е от тохаро-ирански или алтайски произход. Думата елмаз – диамант се смята за турцизъм, но има ирански паралели, санскритски aloha, персийски almās – стомана, стъкло, кристал, хинди almās - диамант. Например общославянското *steklo, произлиза от балтийските, в литовски stìklas, латвийски stikls, древнопруски sticlo – стъкло, показва общ произход с общогерманското *stahl, английското steel – стомана, готското stikls - чаша. Според Фасмер, думата алмаз, съхранена в украински е тюркска заемка, от тататарски, казахски, киргизки, кипчакски almas, турски elmas – диамант, което идвало през арабски от гръцкото αδαμας; по Г.Майер, Хорн, Радлов. Но виждаме че се касае не за арабска а за директна иранска заемка. Етимологията е свързана с блясък, светлина, от изходния ностратически корен *al-,*ol-,*el-.

15. алкати – старобългарска дума означаваща жажда. В основа на българското алчност и по-ранните форми алкане – силно желание, алкая – жажда, алча – алчност, жаргонното алкач – пияница /жаден/. /СИ-РРОД стр.16-17/ В.Д`Амико посочва думата реликт от езика на Алцековите българи калазак – лаком, алчен. /ВД-БИ/ Старобългарското алкати отразява протоиндоевропейската форма *alэk-g- глад и е най-близко до хипотетичното протославянско *ālъkātī – гладен, производно на балтийското *al`k- гладен. Старобългарската форама е заимствано в руски алкать, докато в чешки и словенски lakati, словашки lákаt`, полски łaknać – жаден съм. /IEE/,/D-SIL/ Чешката, словенската, словашката и полска форма се приближават повече до българското лоча – пия жадно. Българското /славянско/ лаком има паралели в руски лакомый, чешки lakomy, полски łakomy – жаден. /D-SIL/ В тох./б/ alalte – жаден, стремящ се към нещо, ākāl, в тох./а/ akalk – жажда, стремеж. /DA-DT-b/ В ирландски eadalach, antlasach – жаден. /ЕID/ В литовски alkti, латвийски al`kt – гладен. Д.Адамс посочва етимологична връзка с тох. lāl – стремеж, анарогично на бълг. лелея. За сравнение в пехлеви apōsh, āzwar – жажда, жаден. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В санскритски atilaulya, кушанобактрийски agalgo – жажда, сходна с тохарската форма, в кховарски alial - пия. В пущунски āl, в осетински æfson – стремя се към нещо. /Ch-DIV/ В памирските езици, във вахански alk, alqum, сариколски alqъm – гърло. /IED/ Във вепски azlak – жаден. /VS-ETD/ Така че алкати и лаком се явяват две синонимни индоевропейски думи, първата прабългарска, показваща тохаро-памирски паралел, втората славянска.

16. Алмуш - име срещало се при волжките българи и при унгарците. Може да се обясни изцяло с тохарски al – ръка, mok, mutk – сила, мощ, или m.sk – да стане, да утвърди, т.е. силна ръка, утвърждаваща се ръка. Може да се предложи алтернативно решение, от осетинскете al – всички и mast – гневен, най-гневен. Трудно може да се даде еднозначен отговор.

17. альнъ – външен, чужд, старобългарска дума заета в румънски като alean – външен. /БЦ-ИБЕ-2 стр.99/ Сходно с тох./б/ allek, alyaik, allok, aletstse, ālyauce – друг, различен, ālak - външен. /DA-DT-b/ В ирландски eile, aile, кимвърски aill, бретонски eil, латниски alius – друг, различен, в ирландски еilthir – чужда страна, eilthireach - чужденец. /EDGL/ Също в арменски ayl, старогръцки , протогермански *alja-, *aljis- друг, различен. /IEE/ В хинди-урду alang – краен, граничен. Възможна връзка с етнонима алани – съседи.

18. Алцек – прабългарско име. В Чувашия има селище Алцик, наречено на името на своя основател. В тох./б/ alyiye, тох./а/ aild – ръка, длан, в тох./а/ lit - лакът. Д.Адамс я извежда от прототохарското āli – ръка, лакът, длан. Той посочва широки индоевропейски и ностратически аналогии. /DA-DT-b/ В английски и осетински arm, вахански yurm – рамо, ръка. В санскритски olina, aratnis, древногръцки ollon, латински ulna, арменски olok`, староирландски uilen, келтски uilenn, llwyf, уелски elin, готски aleina, ell, албански llearea, древнобалтийски alkune, латвийски alna – ръка, лакът, руското ладонь – длан. В етруски alpan, alpnu - давам. /EG/ Подобно развитие виждаме и в алтайските езици. Старостин посочва изходната алтайска форма a`la, общотюрското al, монголското ali, тунгусоманчжурското al/i/, японското a`j - давам, получавам. Авторът посочва че думата е навлязла първоночално от древнотюркски в останалите алтайски езици. Древнотюркското adit, adil, киргизкото atiś, якутското ytis – означават длан, също в монголски alga – длан, бурятски аlьgаn - длани. Протоалтайското a`lča означава крак. /S-AE www.starling.rinet.ru / В кетски attas - длан. /S-YE www.starling.rinet.ru/ В угрофинските езици, в лапландски vuell'k, фински olka, естонски õlg, мордвински olga, вепски uug – рамо. /VS-ETD/ Възможно е или да се касае за ностратическа алтайско-индоевропейска етимология, или за заимстване между алтайските езици и тохарски. Виж тохарското ai – давам, ailne – подарък, хотаносакското dāya - давам, пехлевийското ayāftan – достигам, получавам. В.Стоянов посочва средновековното българско име Елтимир /братът на Георги Тертер І, деспот на Крън/, като производно от тюркското al, el – ръка и temir, demir – желязо. Името е куманско по произход и означава желязна ръка. В Унгария, Влашко и Молдова се е срещало сходното име Алдомир, също от кумански произход. От същия произход е топонима Алдомировци – село в Софийско и Айдемир – село до Силистра. /ВС-КПАБ стр.200/ Вероятно с подобен произход е името Алцек, от тохарското alne – давам, подарък, прототохарското āli – ръка и тохарското tsik – създавам, изработвам. Алцек означава създаващ, творящ. Под формата Алцæгъатæ – Алцагови, се среща като име на осетински род. Въпреки наличната тохаро-алтайска паралелност, името Алцек е определено с предтюркски, вероятно тохарско-алански произход.

19. амба – частица за подчертаване на отрицание, означаваща не-не, няма, диалектно /Хасковско/. Аналогично е осетинското ababau – не-не, няма. /ОРС/

20. Амбазук, Амазук – хонски, /прабългарски/ или алански вожд в Кавказ, около 500 г. В.Абаев обяснява името с помощта на староиранското *ama-bzuka – въоръжен, с оръжие в ръка, буквално „със сила в ръката, силна ръка”. В санскрит amīti, авестийски amavant, ama - силен, в скандинавските ез. ama – работа, труд, тох./б/ amiśke – ядосан, мрачен, заплашващ. /IEE/ С помощтта на *ama може да обясним и популярното понятие амазонки – жени войни. Според Херодот, то означава безгръди, тъй като според древногръцката легенда, премахвали дясната си гърда. Явно това не отговаря на истината. Думата е изцяло иранска, от *ama - силен и общоиранското *zan – жена, *ama-*zan т.е. амазонки – силни жени, жени-войни. При източноиранските племена, като и при тохарите, жените са били на особена почит. Китайските хроники дават мъгливи данни за съществуването на някакакво “женско царство”, аналогично на древногръцките легенди за амазонките, локализирано в югозападната част на Таримската котловина и Тибет.

21. Анагай – прабългарско, утигурско име. Също може да посочим осетинското иронско ængas, дигорски ængast – поглед, поява. /Ch-DIV/ То обяснява етимологията на името Анагай, принадлежащо на утигурски вожд, живял около 576 г. Аналогично е името Анагаст, принадлежало на един от военоначалниците на Аспар. Анагст е “скит” по произход, най-вероятно алан като Аспар. В 468 г. Анагаст разгромява хуните на Денгизих и лично обезглавява и изпраща главата на хунския вожд в Константинопол. Явно че в етимологията на тези имена стои осетинското понятие ængas, ængast – поглед, т.е. зорък, виждащ, с остър поглед.

22. Андон – българско име, с вероятно значение “стоманен”. В тох./б/ en~cuwo, in~cuwo, тох./а/ ancu, answe – желязо, стомана, изобщо метал, прототохарското *antu – метал, тох./а/ was, тох./б/ yas, yasa – злато. /DA-DT-b/ В ирландски inneуin, innean, кимвърски einion, корнуелски ennian, бретонски anneffn – наковалня. В осетински æfsæn – желязо, ændon е стомана и се посочват от В.Абаев като сигурна тохаро-осетинска аналогия. Думата е заимствана в средновековния персийски. М.Поло посочва че в Персия наричали стоманата “andonik”. Съвременото персийско название на стоманата – pulad, е вероятно от тюркски произход, тюрк. bulat – стомана. В согдийските текстове се среща израза `ynkwynč krt – стоманен нож, меч. /БЛ-ККМ стр.116-117/ От същия корен е скитското akinak – меч, от което произлиза съвр.тюркско, татарско aka – плуг, сравни с българското палаш – меч и палешник - плуг. Осетинското ændon обяснява значението на българското име Андон /стоманен/. Традиционно на Антоновден /17.01/ в България се почитат ковачите и ковашкия занаят, железарите и налбантите /подковачите на коне/. В народните представи двамата братя близнаци Андон и Атанас са ковачи, които първи изобретяват ковашките клещи. Виждаме отново ясна, тохарско-иранската първооснова. Пример за наслагването на прабългароаланското Андон с християнското Антон в народната традиция. Пряко доказателство за това е откритото аланско име Ανδάνακος, /Анданакос/от Книпович, в надпис от Танаис /Боспорското царство/. Фасмер го свързва с осетниското ændon, andon – стомана. В санскрит aāyas, ayahh, протоиндоирански haias, авестийски ajah, персийски ahen, литовски aes, латински aisis, исландски aiz, немски aisen, еisen – метал, желязо. /L-IAIL/ В кимвърски sten – метал, олово, в староирландси isarno, iarann, iarunn, кимвърски haiarn, hearn, корнуелски hoern, бретонски hoiarn, houarn, шотландски isarnodori – желязо, метал. Английското iron и старовисоконемското isarn – желязо са келтска заемка. /EDGL/ В иранските езици, в ягнобски ohan, кюрдски hesin, пущунски a'hun, талишки osyn, персийски ahän, язгулемски еhên, рушански, хуфски ānin, сариколски ahan – желязо. /VS-ETD/ В хотаносакски ys-rra - злато, метал. Хотаносакската форма е преход към иранското /авестийски/ zaranāiia, осетински zærin/zærinæ – злато. /L-IAIL/В енисейските езици `exv/~h/, кетски eg, симстки egāŋ - желязо. /S-YE www.starling.rinet.ru/ Тохарската дума е заета и в угрофинските езици, в манси bês, хантски wăγ, унгарски vas, селкупски kwez, удмурски ves, коми vösö, марийски vaske, нененцки jeśe, ẃeśe, нганасянски bása, моторски bаdzе, лапландски vyšš'k, фински vaski, естонски vask, мордвински us'ke, вепски vas'k' – метал. /VS-ETD/ Също в тюркски yez, монголски aisin – злато, показва пряко взаимстване от тохарски. /БЛ-ВТДРС-1992 стр.6/ От същия тохарски корен в тюркските езици, в чувашки jĕs, турски yez, карачаевобалкарски jez, татарски ies, казахски, киригизки `ez, южноалтайски d'es, узбекски `ez, тувински čes, якутски d'es, хакаски čis – мед. /VS-ETD/

23. Анишър, Аншър – в розетката от Плиска, И.Т.Иванов разчита така руническия трибуквен надпис , на самата розетка, той изглежда така - . Самата руна - р, присъства и в глаголицата със същатата звукова равностойност “р”. Той се позовава на транскрипцията на прабългаро-аланските руни съобразно Г.Турчанинов и П.Добрев. В древността широко е разпространено названието на Юпитер като Йен, Йан. В българските народни представи Юпитер се нарича Янкул. Немското Donerstag - четвъртък, е денят на Донер-Тор, главен бог в германската митология. Ян Длугош в своята “Historia Polonica” /1460 г./ казва, че в езически времена полските славяни наричали Юпитер Yęsza /Йенша/. В съвременния албански език, денят на Юпитер – четвъртък се нарича “e Enjte – денят на Енйете”. И.Т.Иванов смята че Enjte е възможна прабългарска заемка от Анишър. Древните индоарии наричат тази планета Ангирас. /ИТ-ИПНПБ http://protobulgarians.com/ Може да предложим две версии за етимологията на Анишър: 1. Изказана отчасти и от И.Т.Иванов. В основата е палеолитното, предностратическо древно понятие ан, ен – бог и шар, респ. цар, т.е. “царят на боговете”. Точно такава е представата за Юпитер и съответните му аналози Зевс, Донер-Тор, Перун. Може да свържем прабългарското шър с осетинското и общоиранско sar – глава, т.е. главен бог. 2. Може да посочим тохарското ain~ye – вървя и да свържем Анишър с водач, водач на боговете.

24. ано-, ан- старобългарска форма за отрицание. Широко разпространен приом в индоевропейските езици. Ф.Буслаев посочва църковнославянското /старобългарското/ ано- , ан- като форма на отрицание, поставяща се пред думата. /ФБ-ИХДЯ www.shard1.narod.ru/biblio1.htm/ В тох./б/ an- on-, частица за отрицание поставяща се пред думата. /DA-DT-b/ Старостин посочва протоалтайското ani, тюркското en, тунгусоманчжурското ān, корейското ań, японското ina – не, отрицание. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Факт показващ ностратическия произход на понятието.

25. антерия – мъжка народна носия. В БЕР е посочена етимологична връзка с арабското anterу – кафтан, през турски. /ВК-ТРТБЕ стр.29/ П.Добрев прави ясна връзка с памирското “анадърыка” – долно палто при искашимците. /ПД-ЕАКБ стр.64/ В тох./б/ antariye – част от облеклото, буквално под или долу, т.е. долна, вътрешна дреха, antarāy – вътрешен, antartis – скрит. В етимологична връзка Д.Адамс посочва още хотаносакското antarya, anjardhis – вътрешен, скрит. /DA-DT-b/ Може да посочим още санскритското āntār, протоиндоиранското hantar, авестийското аn•tarāiў, староперсийското antar, пехлевийското andar, осетинското дигорско ændær, хотаносакското handara – вътрешен. /L-IAIL/ В пряка етимологична връзка стои българското понятие антерия: мъжка носия – долно палто, далечен аналог на средноазиатския кафтан. Носенето на горен и долен кафтан /палто/ е типично за прабългари, алани, авари, кангари, кушани и тохари. Етимологичната връзка с общоиндоевропейското понятие андар – вътрешен използувано и от съвременните памирски етноси поставя вън от всякакво съмнение, тохарско-иранската етимология на типичната българска дума – антерия. Аналогично е латинското internus, interior – вътрешен и славянското внутренны, бълг.диал./Хасковско/ внитре, внетре – вътре. В славянските езици, в староруски андарак, украински, белоруски андарак – долна селска риза, се смята за полска заемка от аналогичното inderak, което се смята за немска заемка unterrock – долна риза. Фасмер ги свързва с турското antery – долна риза. В турски явно се касае за иранска или тохарска заемка. Българската дума е с вероятен предосмански произход, проникнала и в староруски. В алтайските езици вътрешен има по-друго звучене. Старостин въстановява протоалтайското iču, тюркското ič, монголското /h/iči, японското utu. /S-AE www.starling.rinet.ru/

26. аншеон – вечен, прабългарска дума от рунически надпис в Мурфатлар, в израза „Х-Е анешон”, означаващ, според П.Добрев „Вечни Боже”, „Христе вечни”, от осетинското anoson - вечен. /ПД-ЗФ стр.90/ Още паралели с осетниското ænusоn – вечен, ænusmæ – вечно, ænus – век. /ОРС/

27. Апсих – име на аварски посланник, записано от Т.Симоката. Етимологията е изцяло иранска. В надписи от Танаис, Книпович посочва аланските имена Ασπακος /Аспакос/, Αψαχος /Апсакос/, Латишчев, в Олбия, разчита сходното Αψωγος. В първото име откриваме иранското aspa – кон, а в другите две, староиранското *aspa-ava, *aspaka, протоаланското *afsa, *afsæg, осетинското äfsä, æfsæ – кобила, според Хармата.

28. апънча – българска диалектна дума, горна дреха, плащ, в чувашки epanči – плащ, в тох./б/ opp-i.n – килим, постелка, санскритски áрāñс- обърнат назад. /IEE/ Думата е позната и в староруски като японча – плащ и е посочена от Ф.Буслаев, като староцъркавнославянска, което респ.означава старобългарски произход. Семантиката е ясна – покривало, плащ за гърба „обърнат назад”, произхода е прабългарски.

29. аррас, арраса – далече, отдалечавам се, дума реликт, от езика на Алцековите прабългари в Италия. Посочена е от Винченцо Д`Амико, като особена италианска диалектна дума от прабългарски произход. Той я сравнява с унгарското arra la – далече. /ВД-БИ/ Откриваме точен тохарски аналог, в тох./а,б/ аr, ārsa, ārsau, ārstā – отдалечавам се, изоставам. Сходно е авестийското ar, санскритското iāyarti, хетското ārai – отдалечавам се, вървя. /DA-DT-b/ Аналагично в осетински arast – отпътувам, отдалечавам се, аrаlаs-bаlаs kænыn – да поскитам. /ОРС/ Виждаме че и унгарската форма е от алански произход. Тохаро-осетино-/пра/български паралел.

30. аргатин – ратай. Ако погледнем кушанобактрийското uargo – аренда, плащане на наемен земеделски работник, осетинското ærgatæ – оценявам, аrхаjыn – работа, ar - цена, авестийското arэjaiti, arэjah – оценявам, цена, персийски arzīdan – печеля, арменското yargem – цена, производни на протоиндоевропейското *algʷh- стойност, санскритското argha – цена, árhati – заслуга, заплата, може да предложим нова, по-логична, иранска, алано-/пра/българска етимология на българското аргатин – наемен земеделски работник, получаващ заплата за труда си. /IEE/ Традиционно /БЕР/ се смята за гърцизъм, от  /ерго/ – работа,  /ергатикос/ – работен.

31. аргон – храм. В тох./б/ yarke, в тох./а/ y.rk – поклонение, yrksāt – поклонил се. В осетински argæaun – моля се, в религиозен смисъл, arfæ – почитам, покланям се, аrgъuаn – храм, сега църква. /ОРС/ П.Добрев посочва надпис от Мурфатлар с прабългарски руни, който той разчита като аргон, аргхон със значение храм. Той посочва осетинското аrfоn – езически храм. /ПД-ДИСК стр.145-146/ По данни на Мовсес Каланкатуаци езическите храмове на савирите се наричали даркон, аналогично на осетинската форма, в чувашки arka – храм. В хуфски и рушански argon – огнище. /ВС-РХТ/ Аналогично латинското altare – огън, е дало понятието олтар – част от храма, заимствано дори и от християните. Огънят е неминуема част от храма. При съвр.памирци се е запазило понятието алхон, с което се означава обществена сграда, където се събират всички от селището, по време на народни празници. Всъщност това е далечен отглас от езическия храм, самото алхон буквалто означава “къща на огъня”. Името на тохарския град Яркенд /Yarkām/ означава място за поклонение, храм, свято място. В тюркските езици, в тюркменски arassa, турски, узбекски ari, карачаевобалкарски, татарски, казахски, южноалтайски, киргизки aru, тувински, хакаски aryg', хакаски yraas – чист, свят. /VS-ETD/ Тохаро-алтайска аналогия.

32. Ардагаст – един от архонтите на славяните в Югозападните Балкани 6-7 в. Доц. Пл.Павлов смята съвсем основателно че аварските кагани са поставяли начело на подчинените славянски племена прабългари или авари по произход, за вождове. /АС-БПСР стр.42/ Името е от ясен ирански произход. В персийски arda, кюрдски ardimi, ягнобски *ardak, осетински ærdæg – помощ, в тох./в/ eraitwe – помощ. /VS-ETD/ Също в санскритски ghasta - ръка, или в осетински gasti – гости, т.е. Ардагаст означава помагащ, помагаща ръка, или носещ помощ.

33. Арчо – българско мъжко име, Аргек – хонско /савирско/ име. Сред сарматските имена от Боспорското царство, откриваме идентичното Αργαίο /Аргайо/. В.Стоянов открива сред турските регистри за Ксантийско и Драмско българското име Арчо от 15 в. Той го свързва с персийското arğ, ärğ – ценност, значимост. /ВС-КПАБ стр.220/ В пехлеви съответно arz – цена, стойност, arzōg – желание. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В тох./б/ arkuye – потребност, нужда. /DA-DT-b/ В санскрит arghā, авестийски xarsa, согдийски `rg, осетински arg, староперсийски arzan, съвр.персийски ārz, ягнобски arz, кюрдски arzan, пущунски arzon, гилянски arzen, язгулемски arzon, сариколски arzun – цена, стойност. По сходен начин се образува в осетински warzyn, ягнобски arz, кюрдски arzū, пущунски arzo, талишки orzu, персийски arzu, гилянски erzu, язгулемски arezo – нужда, потребност. /VS-ETD/ Също в санскрит aātti, aātra, авестийски ādya – потребност, храна. /L-IAIL/ В угрофинските езици, във фински arvo, естонски aru, arv, мордвински aŕće, aŕśe, коми artal, унгарски ár, протоформа *arwa,*arγa – цена, стойност. /UE/ От същия корен и същото значение, вероятно има името Аргек, носено от хон /савир/ отличил се в битката при Едеса - 543 г., в поредната византийско-персийска война.

34. Аржан, Арджан – български топоним. В реликтовите думи на Алцековите българи арок – напоителен канал. /ВД-БИ/ В тох./б/ reske, arsal – поток, роса, река, ручей, ārte – река, напоителен канал. /DA-DT-b/ В хетски ars, лувийски arsiiё, arsii, санскритски ars, rsabhra, авестийски arāsa, протоиндоирански *aārda, *ardaānā, староперсийски rauta, rut, съвр.персийски rŷd, пехлеви rōd, партянски rwd, согдийски и хоремзийски rw, ягнобското ru, ruāta – река, хуфски wur, wāri – напоителен канал, вада. /L-IAIL/,/Ch-DIV/ Също балтийското arsus, rasa, италйското ros, арменското erkin, старонемското ars, келтското arsan – поток, роса. /VS-ETD/ В пехлеви rēz – тече, лее се. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В хуфски aršān, aršoan – речна долина, напоявано поле. От същия корен е осетинското æræхsыn – мия, обмивам, обливам. /ОРС/ Явно от този индоевропейски /тохарски, индоирански/ произход е съвременното хакаско аржан означаващо извор. В Алтай свещенните извори се наричат от местното тюркско население аршаан. Аржан е име на речна долина в Хакасия, известна с погребалните си комплекси от алдъбелската археолог.култура 8-4 в.пр.н.е. Хр.Бемберски посочва аржан като български топоним – “Арджан, хидроним и урбоним /б.а. име на река и селище/ в Егейска Македония”. /ХТ-Б-ИБИС стр.37/ Аржан е езеро в Кукушко, с. Арджали /сега Месопотамон/ в Лагадинско, с. Аржан, западно от Кукуш, разрушено от гърците през І св.война. Също така село Аржан има в Урал и с. Аржиловка в Поволжието. /ТЯ-ВВБ стр.76/ Една неочаквана аналогия отвеждаща ни към древните индоевропейски сако-тохарски култури на Централна Азия. Също виж р.Арда за които Вл.Георгиев смята че са от тракийски произход, сходно с древногръцкото άρδω – поливам, оросявам, но показва пълно съвпадение с древните ирански форми. /ВГ-БЕО стр.97/ Също виж хидронима р. Ресава, приток на р. Велика Морава. Този район до 19 в. е бил част от Българското народностно землище. Както и р.Резовска в Странджа. В алтайските езици откриваме изходното *orusi, тюркското *örs, *örsen, монголското *urus – река, в японски *úrúsí – течност, в евенкски urigden – блато, якутското ürex, долганското ürek – река. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Алтайските понятие с древна тохаро-иранска заемка.

35. Асен – българско, неславянско име. В тох./б/ asam, asnke, тох./а/ āsānik, хотаносакското asana – достоен, благороден, yasa – чест, aise – сила, мощ. /DA-DT-b/ В пехлеви āzarm - чест. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В рушански и хуфски azrat – свят. /ВС-РХТ/ В ирландски uasal, кимвърски uchel, бретонски uhel, huel – благороден, горд човек. /ЕDGL/ Виж хетското и лувийско asi, assija assemi– обичан, assu – хубав, добър, assa – доброта, галското aesus – възрастен, почитан, тракийското asn-i – свят, почитан. В етруски ais – бог, aisina, eisina - божествен. /EG/ При балкарците ësеn означава благородник. В пехлеви āsān – лекота, āsānīh – облегчение, āsānīha – спонойствие. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В осетински æncon, ягнобски oson, кюрдски asan, пущунски a'san, талишки hoson, персийски asan, шугнански osůn, гилянски еsеn, рушански, хуфски ozōn, язгулемски asen, сариколски usun, кховарски a`son, белуджи asani – светъл, лек, приятен. /VS-ETD/ Също в осетински æss – истина, правда. В санскрит asāi – сит, добър, assanna – свиден, скъп, близък, āsāāna – богат, господар, староиндийски īśāná – владетел, господар, съвр.персийски āš – продоволствие, в авестийски isuuan, исландски aih, aigun, старовисоконемски eigen – богат, способен, силен, латинскr sanus - здрав. В хотаносакски jsan – пораждам, създавам. /L-IAIL/ С тохарската етимология можем да обясним българското име Асен /нямащо славянски аналогии/. Според С.Клящорний хунското Ашина не е нищо друго освен заемка от хотаносакското и тохарското асана, асанке. Л.Гумильов извежда Ашина от монголското шено, шоно – вълк, което е много по-логично и достоверно. Така или иначе между Ашина и Асен няма нищо общо, въпреки писанията на някои наши лаици. В тюркските езици думата е взаимствана под формата essen – здрав, бодър, жизнерадостен, умен. В монголски az – щастие, късмет. /МРС/ При куманите се е срещало името Осен, съхранено в Лаврентиевската летопис /Русия/. Друг кумански вожд Асин бил пленен край Шаркел в 1096 г. През 13-14 в. някои от последните Асеневци /Иван-Асен ІІІ и потомците му/ се преселват във Византия. Д.Кантемир посочва че клон на българските Асеневци дава началото на най-старите болярски фамилии във Влашко и Молдова. /ВС-КПАБ стр.202/ В.Стоянов съобщава един твърде любопитен факт. В поземлен опис на Търновско, от първите години на турското робство /1445-61 г./ се споменава сред войнушко население от Севлиевско, българин наречен “Добруй с друго име Асен”. /ВС-КПАБ стр.203/ Самият смисъл на името Асен е точоно този – добър, благороден. Разбира се възможно е просто съвпадение или двойно име на далечен потомък на славния български род. Смятам че трябва да търсим предкумански корени на това широкоразпространено български име. Още повече, че то е засвидетелствано и като аланско, сарматско име в Боспорското царство – Ασανού /Асаной/.

36. аси, яси – синоним на алани, дало съвр.осетинци и Осетия. В осетински jasdan, ягнобски ozod, кюрдски aza, пущунски azad, талишки ozodi, пехлеви āzāt, персийски azud, памирски ezedi, язгулемски uzugd – благороден /свободен/. /VS-ETD/ В ягнобски izzat - почитан. /МА,ЕП-ЯТ/ Тохарското асам, асанке – достоен, благороден, яса – чест, обяснява етимологията на самоназванието аси. В древността така са се наричали племената обитаващи от Минусинск до Кансу. Китайците ги отбелязват като усун, усуни, а гръко-римските автори – като аси, асиани. Те са водещото племе сред мигриралите в Средна Азия юечжи-тохари през 2 в.пр.н.е. В Минусинск асите се запазват почти до 7-8 в. когато са разгромени от тюркутите и асимилирани. Аси е самоназванието на осетинците и балкарците. Аси става равносилно на алани. В Средна Азия китайското название на района около Бухара по Хан-шу е Анси /Аси, Арси/ а столицата на държавата е Алан-чен /т.е. град Алан/. Балкарците чийто етноним, според една от версиите, произлиза от българи, също се наричат аси. В древноруските извори, с названието яс, яси се обозначава аланопрабългарското население в Подонието, известни като „черни българи”, които в периода 8-11 в. са носителите на салтомаяцката археологически кулутура. Например един от руските князе, Андрей Боголюбиви /убит в 1174 г./ бил женен за яска княгиня, ясенка – булгарка. Виждаме че названия като достоен и благороден са напълно в стила на индоевропейската етнонимна традиция. Достоинството и благородството се свързват с белия цвят: арии – бели, достойни, тохарското arsi – сребърни, бели и в по-широк смисъл достойни, благородни. В келтски /бретонски/ аotrou – господин, уважително обръщение. Арси е в основата на Аорси – първата юечжийска вълна заляля Източна Европа след 3-2 в.пр.н.е. Аорс отговаря на осетинското uors – сребърен. В чувашки arşыn означава човек. Така че аси и арси стоят в близка смислова връзка. Интересен паралел е угрофинското *ačka – бял, във фински, естонски ahka, мордвински ašo, марийски ošo, oš, хантски aš – бял, чист. /UE/ Подобно е названието на келтското племе венети призлизащо от келтското винд – бял. Съществува и втора фиксирана от източниците форма на самоназвание на асите – яси, язиги. Възможно е това да е вариант в изговора или да е свързано с осетинското jasdan – достоен войн и близкото тохарско яса - чест. Заето в кумански като zden – благородник. /ПРС/ Може да се свърже и с тохарското yasar – кръв. Хора от една кръв, свързани с кръвно родство и общ, благороден произход. Аналогични са хетското и лувийското eshar – кръв, hassami – род, клан, санскритското aāsŕar, ликийското asana, esene – кръв, латинското sangue – кръв, старолатинското ser, латвийското asius – кръв.

37. ас, асо – тленни останки, прах в погребална урна. П.Добрев разчита в прабългарските рунически надписи думата “асо” като тленни останки, прах. В тохарски asape, as, oso, osotr, в тох./а/ aāsar, kleps – изгорен, изсъхнал, āy, astām – кости. Д.Адамс конструира прототохарската форма ās – сух и го свързва с хетското hassa – огнище, осканското assalābara – огнище, олтар и aiso – свят, санскритското āsa – пепел, тленни останки, готското azga, старонемското aska, съвр.немски asche – пепел. В тракийски kalsas – сух, изсъхнал. В осетински xus – сух, изсъхвал. Етимологично сходни са тохарско astar, asture – чист, хотаносакското suŗa – чист, sāys – горя, авестийското surxa – червен, suk – горя, осетинското surwayx – горещ, изгарящ. /DA-DT-b/ Понятията горещ, изгарящ и чист се препокриват поради индоевропейската религиозна представа за “изчистващата” функция на огъня. Затова при почти всички индоевропейски народи се е срещало трупоизгарянето като древна погребална практика. Така починалия се “изчиства” от земните си грехове, за да се пресели духът му в отвъдното.

38. аслъ – така, действително. Също в осетински æss – истина, правда, ягнобски aslo – съвсем така. /МА,ЕП-ЯТ/ Сравни с българското аслъ, смятано за турцизъм, от турското asil – същински, истински. /СИ-РРОД стр.20/ Аслъ е по-близко до ягнобската форма. Виждаме също турска дума от източноирански произход.

39. аул – селище, военен лагер, AYΛΙ – гръцко название на Крумовите дворци. /ПД-ЕАКБ стр.20/ Запазено в родопските диалекти, като авлия – двор. В тох./б/ aulare, тох./а/ olar – съжител, приятел, съобщник, земляк, wāl – област, държава. Д.Адамс посочва древногръцкото – вътрешен двор и прототохарското heuleha – място за нощувка, бивак, стан. /DA-DT-b/ Виж санскритското aaly – жилище, дом, таджикското avlâ – дом и латинското aula – централна зала, аудитория в унивелситет, използвана и до днес в български. В староирландски aile – ограда, граница. /EDGL/ В рушански и хуфски awli – вътрешен двор. /ВС-РХТ/ Сходно е осетинското хъæu – село, аul, селище. В пущунски kéley – село. /HP-PD/ В чувашки kil – къща, xula – селище, град, jal – село. Старостин посочва протоиндоевропейското *awəl- двор, дало общославянското *ulа, улица, също в арменски uł, ułi – път /IEE/. Тохарското понятие обяснява прабългарската и средноазиатска по произход дума аул – селище, крепост, военен лагер. Тохарското aularue – приятелство, съжителство, е сходно с персийски xêl, пущунски xel – семейство, осетински xælar, кюрдски xelil, персийски xēl, язгулемски xol – приятел. /VS-ETD/ Думата аул е заимствана в тюркските езици: аал при тувинците, ял при чувашите, авъл, авал, агъл, аил, аял при тюрките, аил при монголците. /СЭТ http://www.cbook.ru/peoples/terms/index.shtml/ В монголски, бурятски ajl – семейство, дом. /МРС/ Старостин посочва по-друга етимология, от протоалтайското понятие agula, със съответните форми в тюркски aglak – необитаемо място, тунгусоманчжурски agulan - поляна, монголски aγula - планина. Авторът смята че тюркското agāl – бивак, стан и монголското aγai – равно, широко място, произлизат от същия ностратически корен. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Но предвид отсъствието на този корен в другите ностратически езикови семейства, може да мислим за древно заимстване на индоевропейско понятие в алтайски. Старобългарското аул показва преки ирански паралели, ако беше първично тюркско, би звучало с крайно -q, както във всички тюркски езици, в старотюркски, караханидски aγlaq, турски aylak, татарски, казахски, башкирски, балкарски, ногайски awlaq, чувашки ulax, киргизки ōlaq, гагаузки ajlaq, hajlaq – равнинно място, поляна. /IEE/

40. афшин – средноазиатска владетелска титла. В Средна Азия, в областта Уструшана /Унаге на китайските хроники/ владетелят е носил титлата афшин. Единствения направен паралел до сега е от В.Абаев с осетинското æfsīn – стопанка, господарка. При осетинците, Афшин е също обръщение към Богинята-майка. Според Б.Гафуров вероятно така се наричали предводителите на масагетските племена. /БГ-Т-1 стр.54/ При прабългарите подобна титла не е запазена. Но трябва да добавим че точно Унаге е мястото където според Теофилакт Симоката се е намирал града на унугурите – Бакат, в Сугдайна. Бакат, сегашното селище Вокат е бил крупен градски и храмов център в ранносредновековна Уструшана. Самия афшин, освен светска власт е испълнявал и обрядни, религиозни функции.Според китайската хроника Суй-шу, Унаге е древната согдийска земя, а владеталят и се титлувал финиши, т.е. афшин. Единствено в предислямска Уструшана и Самарканд има такава владетелска титла. Самата област обхваща земите между реките Амударя и Сърдаря, в средните им поречия. Трябва да посочим и един друг паралел. В тох. /б/ abhijn, хотаносакски abhijn~* – известен, знаещ, мъдър, големец. /DA-DT-b/ Думата е от индоирански произход. В палийски abhi е уста, а abhiňňa – маг, жрец. В ягнобски ofsona, пущунски afsana, персийски äfsane, гилянски afsane, язгулемски afsona – сказание. /VS-ETD/ В авестийски afrasånghâ – проповедник, духовен водач. /JP-DCAW http://www.avesta.org/avdict/avdict.htm#dctb / В ирландски aithgne, аithne, кимвърски adwaen – знание и сходното aithnе - командвам. /EDGL/ Семантичното развитие започва от знаещ, носител на знание, което го прави жрец или старейшина, до стопанин /стопанка/, както е в осетински и предводител, владетел, в ранносредновековна, предислямска Уструшана, според китайските хроники е изпълнявал и религиозни обряди, афшинът е съчетавал духовната със светската власт. От друга страна пряката връзка на осетинското æfsīn –господарка, госпожа, вероятно първоначално жрица на Богинята-майка, с уструшанската титла афшин, показва и следа от вероятно преселение, от Средна Азия към Кавказ. Явно част от оногурите са се слели с близкородствените им алани. Палеолитни паралели с енисейските езици, в кетски anbet, aninq anun – мисля, ум, умен. /S-YE www.starling.rinet.ru/ В монголски oyjun – ум, разум, интелект, в бурятски ono – способ, знание. /МРС/ В татарски fēn – наука. /РТС/

41. Ахтум, Отум – име на болярин от І-то Българско ц-во. Същото име носи Акум – хон /вероятно прабългарин/, на византийска служба, около 538 г. е магистър на Илирик. В тох./б/ ātmam.ttse – към себе си, собствена личност, āti – семе, потомство. В ирландски аiteam – хора, племе. /EDGL/ Д.Адамс го свързва с хотаносакското atman – собствена личност. /DA-DT-b/ Думата adam е ностратическото понятие за човек, човешко същество. Разпространена е повсеместно в езиковите групи от ностратическото макросемейство. В етруски ati-nacna – баба. /EG/ В индоевропейските езици, в осетински æda, тохарски ātāl, хетски attaš, санскрит atta, палийски tāto, древногръцки , древноиталийски atta, старонемски atta, келтски aite, славянски отецъ означава баща, родоначалник, в тохарски t.m, tem, tetem означава пораждам. В старонемски eidem, фризландски athom, староанглийски ethum – зет. В арменски han, авестийски ana, древнобалтийски anyta, древногръцки , латински anus, старонемски аhn, съвр.немски аhnе, келтски eontr, английски ancestor – прародител, ирландски ogha, староирландски ua, aue, haue – потомък, в славянските езици от същия корен е внук – потомък, древнонемски atisk, древноиталийски ador, славянски дете – семе, потомство. В искашимски, зебакски adam – човек. В осетински adæm означава хора, adæymag – човек, разпространено е повсеместно в Кавказ, в грузински adamiani, лакски adamini, аварски, чеченски, даргински adam, ингушки adamaš – хора, човек. В езика на баските aitaita – дядо, aita – баща. В тюркските езици, в киргизки, казахски, тюркменски, карачаевобалкарски adam, турски odam, татарски adem, чувашки etem – хора, човек, в японски tami - хора, народ. Също в чувашки atte, общотюркското ata е баща, а attaš, adaš – приятел. Алтайската протоформа *at`i – син, в тюркските езици *ātη, монголски *ači, корейски *àtаr, японски *itua – син. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В енисейските езици, енисеиската протоформа *āēte – жив, жив човек, в кетски эt, эtiŋ, котски ēti, éditu, арински atie, пумпоколски átodu, et́geǵ – жив, в кетски ātakaj – гост /приятел/, кетски ōp, obaŋ, котски ōp, пумпоколски ab – баща, в кетски en, котски ani, anān – зет, в кетски āt, котски ai - аз. /S-YE www.starling.rinet.ru / В угрофинските езици, в хантски átamá, марийски ajdems – хора, хантски ati, унгарски atya, удмурски ataj, марийски vate, фински ättä, естонски ätt, мордвински at'a – баща, родители, вепски ap, фински appi, лапландски vuhp - свекър, манси, хантски oika, удмурски ajy, коми ajka, лапландски ájj, фински äijä, естонски äi, вепски aig – човек, също в манси oika, ненски vesako - старец. В семитските езици adam също е човек. Библейската градина, където е създаден първочовека се нарича Едем. В староеврейски adamah – земя, в тохарски аtāmo – пустееща земя, ирландски domhan - земя. Виждаме от всички тези примери че основните ностратически корени за самоозначаване на човека са at-, et-, ad-, ed-, ab-, ai-, от тях произлизат и родовите понятия за баща, син, зет и пр. Съществуват две мнения за семантиката на adam. Едното е че произлиза от ностратическото de-, ada- земя, в тюркските езици ada – остров. В тохарски ate, осетниски æddæ, ягнобски ado, сариколски adu – край, в бретонски аod - крайбрежие. Респективно ностратически паралел с ограничена земя, остров. Тази връзка се открива в понятията обозначаващи земя, страна и народ. Другото е че произлиза от понятието за дъх, дух, душа, дишането като символ на живота. В осетински dymgæ, ягнобски dam, кюрдски damaw, пущунски dam, персийски däm, памирски dam, гилянски dêm, язгулемски damt, сариколски dam – дъх, дишане, от същия корен е славянското дума – звук, говор. В тохарски ask, хотаносакски uysa – дишам, в санскрит ani, авестийски ahûm, латинското anima – душа, средноперсийски g`n, пехлевийски gyān, осетински dzem, кюрдски giyā, ягнобски jon, jun, съвр.персийски jnoān – душа, дух. /Ch-DIV/ Заимствано от арабите и турците под формата джин – лош дух, демон. В тюркските езици, в киргизки andoo, хакаски oŋargany, узбекски и уйгурски anglamok, татарски aŋlau, карачаевобалкарски ang, гагаузки anmaa, турски anlamak, чувашки ănlansa – съзнание. В угрофинските езици, в манси sencw, хантски tšiu, удмурски čyn, коми tšyn, марийски jäŋg, лапландски jŋŋk, фински henki, естонски hing, мордвински jangoms, вепски heŋg – душа, съзнание. /VS-ETD/ Сравни с латинското anima, animus, тохарското anm, an~iye, anāsk,санскритското anas, авестийското antya, арменското anjn, древногръцкото , , келтското anal, etmen, старонемското andi, angi, съвр.немското atmen, atem – душа, дъх, дихание, в тохарски t.m.ts – разпръсквам, изпарявам. Прабългарското име Отум, Ахтум е също форма на ностратическото atam, adam, в чувашки etem - човек. В чувашки се е срещало и Аtem като име на езическо божество. Ахтум или Отум е български болярин, внук на Салан, чичото на Симеон. Той владее земите на Банат и Трансилвания. Васал е на унгарците, но отхвърля тяхната зависимост и се присъединява към Самуил. Умира около 1005 г. обсаден в Бдин, в битка с унгарците. Ако погледнем осетинските dymgæ – дъх, дихание и dymæg – камък, като и иранските корени dam, dêm - дъх и dum, dom – камък, земя, виждаме че и двете твърдения за произхода на адам могат да се обединят в обща първооснова, показваща развитието на съзнанието на палеолитния ностратически човек. Първоначално е Земята, Майката-Земя, Де-Метра, най-старото божество, породила всичко живо на земята, включително и човека. Богът-син, Гръмовержецът е роден от планината, скалата, изобщо Земята, Майката-Земя, която в един етап започва да се олицитворява с планината, Световната Планина. Тя вдъхва живот на камъка. Както показват древните предания, човек е създаден от кал, от земя и божеството му е вдъхнало живот. Затова и двата ностратически корена се препокриват.

"Б"

42. баварци – етноним, бавя - пазя. Днес баварците са част от немската нация. Но произходът им е доста неясен. Според проф.Фитцлер, те са резултат от смесването на германските племена, алемани, с население дошло от изток, от Кавказ, около 1 в. Техният вожд се казвал Балгер. Според немския професор, това са били прабългари, а самото название Бавария, той извежда от българи. Ако тази версия е вярна, то тогава пришълците са били част от аланските племена, язиги, проникнали до Панония и Средна Европа. В осетински откриваме интересни думи, bаwæræg – охрана, bаwæræn – подлежащ на охрана, на съхранение, bаwærinаg - охраняван, bаwærыn – охранявам, пазя, съхранявам. /ОРС/ Виж и българското бавя – пазя, грижа се, дума с явен алански произход, напр. бавя детето – пазя детето, забавачница – детска градина /явно не от забава, а от пазя/. Така че може да видим етимологична връзка с охрана, убежище, респ.население с охраняващи функции. В персийски bīdār, хинди-урду ubār, ubārnā, кашмирски bacāwun – пазя.

43. багазай – сват, рядка българска диалектна дума. Според В.Стецюк вероятно означаваща баща на сина, от кюрдското bava – баща и общоиранското zoy, zay – син. /VS-ETD/

44. багаин, багатур – прабългарски войнски звания. Традиционно се смятат за остатъци от “тюркския” език на прабългарите. Нооткриваме ясни индоевропейски аналогии. В тох./б/ wako, waso, в тох./а/ wac, латински victum, староирландски fichid, старокимвърски guid, старобретонски ueth, готски weihan, старовисоконемски wak, wag, староисландски vagr – битка, победа. /P-IEW/ Смислово сходно е келтското /староирландското/ bāgaid – двубой, бунтовник, bāga – борба, галското wasso – служещ, войн, weco – гняв, ярост, ирландското bagaid, кимвърското bagad, бретонското bogod, bagad, латинското bacca – войскови отряд, старовисоконемското bagan – борба, норвежкото bāgr – труден, латвийското buozties – разсърден, ирландското buaigh – победа, персийското bayegan, партянското bakan, хинди-урду bachānā – пазач, защитник, кушанобактрийското bogono – войн, маратхи bagata - меч. В осетински Вак е названието на Конния бог покоровител на войните, Вак-Устарджи /Вак – Св.Георги/, съответно вак – войн. От тохарски /и алански/ wako, wac – борба, можем да изведем съответно бако/баго/багаин, борец, войн. В основата на всички тези понятия може да посочим палеолитната, предностратическата дума *bak – тояга, клон, респ. първото оръжие на палеолитния човек. В латински baculum, старогръцки baktron, бретонски bach, литовски baksteleti, санскрит visam, авестийски visa, арменски goz, древнобалтийски vaistas, старовисоконемски pegd, келтски fi, староруски веха – клон, израстък, съчки, тояга, съвр.руското веха означава ориентир, знак /в пр.смисъл, от забит кол/. /VS-ETD/ В ирландски fèadaim, fètaim, faod – свада, вражда. /ЕDGL/ В староанглийски pegge, peg - тояга. /P-IEW/ В староирландски benaid – бия, удрям. /D-SIL/ В алтайските езици báku, тюркски bakna, монголски bagana, тунгусоманчжурски baksa, корейски pò – дървен кол, тояга. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В тюркменски pudak, гагаузки, турски budak, карачаевабалкарски, киргизки butak, татарски botak, казахски bütaq, узбекски butoq, тувински bü`dük, якутски mutuk – клон. В турски, карачаевобалкарски, тувински, якутски bagana, татарски, казахски, узбекски, киргизки baqan, южноалтайски pag'an, хакаски pag'ana – тояга, прът, кол. В монголски baga – екипаж, команда, войскове отряд, bǿh – борец. /МРС/ Във вепски pac – тояга, в останалите угрофински езици, в хантски unzêkta, коми vačkyny, марийски vaktaš, лапландски vaškwd, фински vasroida, естонски vasar, мордвински vačkodoms, вепски vizuda – бия, удрям. /VS-ETD/ В кетски bāk, котски peg, древнокитайски pāk, ингушки beq`a, кавказоаварски moq – сопа, тояга. /S-YE www.starling.rinet.ru/ В баски bago, проткартвелски bok`w, грузински bok`vi, мингрелски buk – тоягa. /БКС/ От същия палеолитен, предностратически корен е общославянското бук – вид дърво с твърда дървесина, но то пък се смята за германска заемка. Що се отнася до титлата багатур, тя е производна на багаин. Виж от тохарското wak – борба, wako – борец и тохарското /а/ atar – герой, т.е. wak.atar – борец, войн-герой. Интересното е че такова словосъчетание /войни-герои/ се среща в текст на тох./б/ цитиран от Д.Адамс, където е използвана формата в тох./б/ - etru. Преходът wakatar в багатар, багатур е напълно логичен. Бейли например смята че тохарското atar е заемка от ирански atara, или санскритски turai – силен, герой. Д.Адамс го свързва със собствено развитие на тохарските езици. В пехлеви star озанчава да поразявам, да разрушавам. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В осетински stur – голям, силен. Ако багаинът е просто войн, борец то багатура е войн-герой, т.е. по-старши по степен и ранг, проявил са като смел войн, имащ натрупан боен опит, ветеран. В кховарски bahder – храбрец. В баски borthari, bortxatiar – смел, храбър. В ирландски bagartha – заплашващ. /ЕID/ В.Стоянов също посочва персийското bāhādār, bahādur означаващо войн-герой и съответното тюркско bātur, монголско baγatar, във връзка с регистрирано в 1576 г. име на “кожухарят Иван Бахадър” от софийската махала Сонгурлар. /ВС-КПАБ стр.228/ Вижда се че багаин и багатур в монголски и тюркските езици, са заимствани на готово от тохарски и източноирански или пък понятията имат паралелен, собствен ностратически произход. В тюркменски, карачаевобалкарски, татарски, казахски, южноалтайски, якутски batyr, турски bahadir, узбекски botir, киргизки batymduu, чувашки pattar – войн, герой. Например в тувински ma`dyr, хакаски matyr – герой, се отличава от общотюркското batyr и показват вероятно по-старо угорско влияние, от magyar – мъж, войн, юнак. В ягнобски bahodūr, осетински bæхеаtыr – храбър войн, идентично с българското бахадър. Възниква въпросът, тюркската титла бег/бей има ли връзка с батир. Старостин я свърва с древнотюркското beje – човек, мъж, протомонголското beje – тяло, собствена личност, тугусо-манчжурското beje – човек, мъж, протояпонското bj`, съвр.японското wo, wo`toko – мъж. /СС-АППЯЯ www.starling.rinet.ru/Texts/altii.htm / В тюркските езици baj означава също богаташ, богат, аналогично на иранското boy – богат. В Ахеменидска Персия титлата пех е означавала управител на по-малка сатрапия и дава друг интересен паралел за евентуално иранско заимстване на бег. Има паралел с пущунското peht – род, племе, поколение.

45. багра – цвят. Думата е без славянски аналози. От старобългарски заета в староруски, украински ба́гор, белоруски ба́гра, руски багря́ный – пурпурен цвят, багри́ть – оцветявам. Според Фасмер, думата е с неясен произход. Съществува мнение че немското farbe, холандското verr, шведското färg, древногръцкото , българското багра, са производни на названието на бора, защото корите му са се използвали в древността за боядисване. В тох./б/ or – дървета, дървесина, гора, warto - гора. /DA-DT-b/ В ирландски аruinn - гора. /EDGL/ В осетински ferw, ирландски feаrr, ferr, английски fir-tree, forest - гора, немски fichte, древноиталийски abies, латински pinia, древногръцки , фригийски аbai, албански verr – бор. В палийски araňňa, кюрдски ardu – гора. /VS-ETD/ П.Добрев посочва ваханското bэrik – тънко дърво и го сравнява с нашето борика. /ПД-ЕАКБ стр.68/ В славянските езици, в старобългарски боръ, староруски боръ, в съвр.руски бор, украйнски бiр – “сосновы лес”, в чешки, словашки bor, полски boru, горно- и долнолужицки boar, сърбохърватски, словенски bojr – бор, борова гора. Деркенс го свързва с общоиндоевропейското bhor-u – дърво. Също в санскритски bhіrjaā, протоиндоирански bhrhjāa, осетински иронски bærz, дигорски bærzæ, шугнански vāwzn, bruj, искашимски bruj, вахански furz, старовисоконемски birka, литовски beārјas – бреза, което показва че названията на бора и брезата произлизат от общ индоевропейски и ностратически корен свързан с понятието за дърво изобщо. В ирландски bui – жълт. /EID/ В хинди-урду uparāg, непалски barna, персийски ipairak, пущунски bawr, būr, bor, белуджи pwrəng, кашмирски /Сринагар/ bađahôru, кашмирски boduru – цвят. В алтайските езици bi`ora, тюркското bark, моноголското baraa, тунгусоманчжурското borkan, японското puri - цвят. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Виждаме близка аналогия с нашето багра. От този корен е ностратическото bur – жълтеникав, червенокафяв, или цвят изобщо.

46. Байо, Байчин – български имена, дали фамилията Байчев. Етимологията е иранска. В надпис от Пантикапей, Фасмер посочва аланското име Σφαρόβαις, като го свързва със староперсийското vayaspāra – преследващ. Но може да посочим и друга, сходна семантика. От осетинското spar – настъпвам, завладявам или староперсийското *spara – щит и авестийското bay – заплашващ, нападаш. В осетински bajsыn – грабя, отнемам, bаjst – завоюване, военна плячка. /ОРС/ Виждаме че иранското bay, е в основата на българското Байо, Байчин, респ. иранското бай е аналог на славянското бой, а Байчин е прабългарски аналог на Бойко.

47. Балах – савирско име, на владетел – около 500 г., Балас – хонски вожд в армията на византийския пълководец, Велизарий. Сравни с българското име Бальо. В основата е ностратическия и в частност, индоевропейски, тохаро-иранския корен *bal - издигнат, голям. Но може да посочим алтернативно решение, от осетниското bælas, талишкото bêlel – дъб. /VS-ETD/ В ирландски bullace – дърво. /EDGL/

48. балванъ – старобългарска дума, означаваща идол, място за молитва. Фасмер посочва в руски болван, староруското бълванъ - идол, украинското бовван – масивна скала, идол, белоруското балван – дървен стълб в ъгъла до печката, сърбохърватски балван, словенски balvan, bolvan - идол, чешки balvan, полскски bałwan – голям камък, скала. Според Фасмер етимологията е неясна, предлага се връзка или със староисландското bulr, bolr – дървен стълб, старовисоконемското bole – дъска, съвр.немските bohle, balken – греда, или с тюркското balbal – каменно изваяние. Но савършенно ясно е че се касае за старобългарска дума, заето в останалите славянски езици. В тох./б/ p. lw, palwam – моля се, рālwāln~e – жалба, молитва. Д.Адамс посочва изходното протоиндоевропейско *bhl•w- вопъл, стон. /DA-DT-b/ В готски balwjan – измъчвам се. В пущунски bol – дума, реч, възхвала. /ВС-ЕБ стр.26/ В персийски bālūsh – езически идол, нечиста сила. В хинди-урду putlā, непалски pākhalnẽ – идол. В осетински æppæld – похвала, æppælыn - възхвалявам. /ОРС/ Старобългарска дума балван – езически идол, е смятана за една от 12-те “тюркски думи” останли от прабългарите. Старостин посочва протоалтайското pelabanv, тюркското balbal, монголското barimal, тунгусоманчжурското pelbu, японското paniva – каменно изваяние. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В.Стоянов търси ирански корени на понятието и го свързва с персийското pahlav, pahlivān – герой, войн, борец. /ВС-КПАБ стр.211/ Наличието на думата балван в латвийски и литовски под формата bulváns, balvānas, поставя под съмнение алтайския и произход. Там е или заемка от старобългарски, през полски или руски, или отразява развитието на по-стара общ корен с тохарското понятие. Също в унгарски bálvány е точна старобългарска калка. /БЦ-ИБЕ-2 стр.159/ Освен това обичаят да се издигат каменни статуи – изваяния на погребани войни е много древен, от времената на индоевропейската афанасиевска кулутура в Южен Сибир и Синцзян. Тохарската етимология на балван, респ. и на алтайското балбал е очевидна. Виждаме че балван е от един и същ индоевропейски корен със славянското вопъл. В кетски се среща balbet, balvet – моля се, balves – кръст /като християнски символ, обект на религиозна молитва/. /S-YE www.starling.rinet.ru/ Другото название на балбалите – менгири, което се използва от археолозите, е от келтски произход. В кимвърски menhir – голям камък, поминателен знак.

49. Балдьо – българско име. В надписите от Боспорското царство има аланско име Βαλοδίσ /Балодис/, във вероятна връзка с общоиранското *bal – войска, осетинското balкъоn – пълководец, balc – военен поход. /ОРС/

50. балии, баяч – знахар, лечител. Също бая – произнасям заклинания. Среща се само в руски и словенски badlovati – бая, лекувам, от този корен е съвр.руско болтунь – празнословец, баловати – заблуждавам, болтать – дрънкам празни приказки. Отсъстват всякакви аналози в другите славянски езици. Заето и в унгарски като balga – луд човек, baj – обаяние, захлас, прелест. /БЦ-ИБЕ-2 стр.159/ Но за сходното bajati откриваме паралели и в сърбохърватски, старочешки и полски, със значение говоря, беседвам, разказвам. /D-SIL/ Също в арменски baljal, санскритски brahman, древногръцки , древноиталийски flamen, старонемски blotan – жрец, маг. /VS-ETD/ В ирландски baobh – магьосница, baothaire – празни приказки, baoth - безумен. /EDGL/ В палийски bālya – глупост, бръщолевене, vejja – лечител, в пущунски bala, кховарски balon – магьосница, в пущунски pal, персийски fal – врачуване, пехлеви frēb - лъжа. Виж сходното тох. waike – лъжа и puwe – говори. Д.Адамс го свързва с норвежкото svik, староанглийското swic – лъжлив, илюзорен, руското двоякий, българското двояк – двоиствен, неясен. Виж също бълнувам – говоря неразбрано и иралндското bèileach – плач. Балии може да свържем съвсем ясно с осетинското bællъjn – мечтатя, бленувам, fæliwыn – заблуждавам, лъжа, bаdzæbæх kænыn – лекувам, излекувам. /ОРС/ Тохаро-осетино-/пра/българска аналогия. С гръцката форма  - заблуждавам, може има голяма прилика българското балама – глупав, заблуден, баламосвам – заблуждавам, или балнувам – говоря на сън, несвързани приказки. Но изхождаики от старобългарското балии – лечител, заклинател, който бае, виждаме че не се касае за гръцка заемка в български, а за сходни индоевропейско понятия от общ корен. В санскитски bhisaāj, протоиндоирански bhisaāj, авестийски ibiš, bišaziia, средноперсийски bizešk, партянски bzyškš, съвр.персийски biziškš – лечител. /L-IAIL/ Същ в съвр.персийски bayārish, bihī, bazz, хинди-урду be-dawā, кашмирски bạlarun – лекувам. В санскритски bhesaaja – лекарство, лек. Също показва паралел с българското баяч. В тюркските езици лек, лекарстово е emel/im/imnirge и показва сходство с билката имел. Протоалтайското *p`ap`a, тюркското *apači,*apaki, монголското *hab, тунгусоманчжурското *pap, японското *papur – шаман, маг, заклинател. Някои автори /Цинциус 1984, 31-32, Miller-Naumann 1991, Miller 1998/ го извеждат от старокитайското *pap – закон. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Сравни тюркската форма с българския турцизъм апаш – измамник, престъпник. Ностратически корени.

51. Балкан, България – Нашият етноним е много древна дума с множество аналогии включително и ностратически. Някои от индоевропейските аналогии са: тохарското bāl, bālanma, хотаносакското bala, фригийското balaios, belo – власт, мощ, голям и balen – владетел, в ирландски bаillidh, balie, шотландски bailzie, френското /от келтски произход/ bailli. – съдия, управник. /EDGL/ В лувийски и хетски palha, pulhi – широк, голям, английското bulge – обемист, изпъкнал, голям, bulk – обем, големина, важен фактор, в норвежки foysa – изпъкнал, в руски балка – могила, хълм, възвишение. Интересно е че руското большой – голям, больше – повече, много, според Деркенс е заемка от староцърковнославянски, разбирай старобългарски, където болъjъ – голям, добър, в повече. Среща се само в руски более – повече, сърбохърватски boёёlj, и словенски boylji – по-добър, чешки и полски само като име Boleslav, Bolesław – многославен, доброславен. Фасмер посочва родство със санскритското bálīyān – по-силно, bálisthas – най-силен, bálam - сила, гръцкото βελτίων, βέλτερος, βέλτατος, βέλτιστος – по-хубав, латинското dē-bilis – слаб, немощен, италиански bella – красива, долнонемски, севернофризки pal, pall – здрав, елстичен, устойчив /Остхоф, Бернекер, Торп/. Славянско е по произход пухлый, в български бухнал, чешки puchnouti, полски puchnašc, словенски puhniti – раздуващ се, увеличаващ размера си. /D-SIL/ В корнеулски bronn – хълм, тракийски brink – обемист, оточен, подут. В в ягнобски baland, кюрдски bûland, пущунски biland, талишки biland, персийски boländ, шугнански baland, гилянски buland, язгулемски balant, сариколски bûland – висок, в ягнобски bulha - голям. /VS-ETD/ В ингушки boarz – хълм. /РИС/ В пехлеви bālistān – връх, buland - възвишен. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В кашмирски bāl, непалски bhūdhara – хълм, планина. В скандинавските езици balkr, английски balc, balk – граница, синор. В тюркските езици боллук е изобилие. Тохарското bāl е в основата на названието България и Балкан. 1. Bāl – gar: голяма свещенна, величествена, могъща планина /от общоиндоевропейското gar, авестийското gairi, hara – планина, в тох. kwarm, kurm, gurm - хълм/ Ако погледнем тохарските думи, ще получим Bālkwar, Bālkur – показващо близост до названието бугури, пугури, разновидност на етнонима българи, както и на топонима Балкария. Тази аналогия е предложена още от Флоринский, който се позовава на санскритска и персйиска етимология. /АС-ТІРБИ– 1гл,2ч/. Но под напора на мощните тюрски теории тя потъва в забрава. Нека разгледаме думата балкан. Първата част е тох. bāl, а втората е отново тохарска kania/kenia – страна. Получава се висока, голяма, издигната страна. Ако България се извежда от по-широко индоевропейска основа, то Балкан си е изцяло тохарска – bālkan/ia, голямя, свещенна страна синоним на България. Също може да предположим че pālgar би означавало възхвалявана, почитана планина, pālkania – възхвалявана, почитана страна, от тохарското pāl – възхвала. В персийски pālkāna, пущунски pāl-kānah – висок покрив, balkan, balgan – издигане, каменометна машина, балиста. В пущунски purkakh, pargār – издигане. Официалната българска лингвистика смяташе „Балкан” за османотюркско понятие, базирайки се на първото му споменаване в 1490 г. от италиански дипломат. П.Коледаров доказа че названието Балкан присъства върху арабска карта, 100 години преди появата на турските поробители. И.Добрев посочва топонимът Balkan в унгарски документи споменат в 1181 г. и 1214 г. Среща се също в тюркските езици, башкирски mаlkаn, татарски bыlkыn, калмикски bаlkаn, тюркменски bаlхаn, киргизки Balkan-tоо, якутски pаlkаn и в ирансски /таджикски/ bаlkаn, все със значения планина, възвишение, било. /ИД-ОЧБПБ http://www.balkan-bolgnames.hit.bg / Може основателно да смятаме че думата е тохарска по произход, останало като топонимно название в Средна Азия, заимствано и в някои тюркски езици, също в персийски, пущунски, таджикски. При индоевропейците култът към планината-прародителка е много силен. Върховното божество, първоначално Богинята-майка се олицитворява със земята и планината, напр. Де-Метра – майката Земя. Планината ражда бога символ на слънцето и гръмотевицата. Митра е роден от планината, Перун означава същото – роден от скала, респ. планина. Така че името България и българи отразяват много древни индоевропейски митологични символи. Българи – това е народът на Свещенната Планина, олицитворяваща представата за Бога. В съвременните памирски езици bulxor, означава планинец, което пряко потвърждава направените изводи. Осетинското ассы-балхар е названието на балкарците. В хотаносакски bulj, buljar, buljam, bulyata - възвеличаван. /Ch-DIV/ В рушански и хуфски bōlig – старши, старейшина, bolo – главен, върховен, blānd - висок. /ВС-РХТ/ В кховарски balyak, кашмирски bōjeŕ – силен, голям, юначен, герой. От същият корен е и титлата боляр/ин, боляри, боили – големци, властници. Старостин посочва изходното алтайско boju, тюркското bojur, монголското boj, тунгусоманчжурското buje, корейското pa`i-ha, японското uja, bija - възхваляван. Авторът смята че се касае за заемка в алтайските езици от друг език. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Кой е този език? Най-вероятно хотаносакски или тохарски. Думата болярин е заимствана в румънски, руски и албански bulár, bujar означава благороден, знатен по произход. /АС-СПА стр.177/ Според Л.Милетич във влахо-български грамоти с названието пургари, пъргъри, се означават управниците на града /Брашов/, подобно на баварското пургар и немското бюргер – високопоставени гражадани. П.Добрев посочва и унгарското полгар – гражданин, поданник - аналогично на посочените примери. Или полгар, пургар се явява аналог на гражданин, големец, изобщо символ на управление и държавност. В сакрален смисъл българин отразявя представата за свещенната планина, а в тривиален – просто планинец. Също виж протоалтайското *bóju, тюркски *bujur, монголски *boj, тунгусоманчжурски *buje, корейски *pai-ha, японски *úja/*bíjá – уважение, уважаван човек, също в протоалтайски *bójĺo, тюркски *boĺgu, моноголски *bolgu-ga, корейски *paihó, японски *bэsí-pa – учен човек. Според Старостин се касае за иранска заемка. /S-AE www.starling.rinet.ru/ По време на ІІ Българско царство славянското понятие Загора се явява аналог на България. Гора, задгорие и планина – България. В алтайските езици понятието планина се изразява с различни корени. Старостин посочва също протоалтайското *biuge, тюркското *bögür, монголското *bögerüg, тунгусоманчжурското *bug, корейското *pàhoi, японски *bэ – скала, хълм. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Коренът bal, както и понятията за планина, хълм, височина са типични ностратически. В енисейските езици изходното *bīĺ, кетското bīld, симтското bīĺĺa, означава всичко, много. /S-YE www.starling.rinet.ru/ Сравни с тюркменското, гагаузко, турско, карачаевобалкарско bol, чувашки pul, татарски mul, казахски, узбекски, киргизки mol – много, богат, изобилие. /VS-ETD/ Също българския турцизъм боллук – изобилие. Покорни посочва общоиндоевропейския корен bhelg^h, bhelЌg^, bhelЌ-n-g^, bheleg^, bhl`k^, означаващ: изобилен, нарастващ, раздуващ, бушуващ, подтискащ, застрашаващ, разбъркващ. Аналогична е семантиката на келтското племе белги, от галското belgae – гневните. От същия корен е хинди-урду buhaira, пущунското bughz, ирландското bagair – заплашващ, bagartha – заплаха, опасност, старонемското balger – бунтовник, размирник, старовисоконемското balca, bealca, balko – отделям /сравни с бълг.беля, обелвам/. /P-IEW/ Също в скандинавските езици ballr, английски beald, фризки, немски bald, готски balth – безразсъден, смел, респ. balti – балти, смелчаци, храбредци, в руски се среща думата балда – луд, вятърничев, несериозен. Коренът е ностранически. Виж протоалтайското *bulv, тюркското *bul, монголското *buliγa, тунгусоманчжурското *bule – заграбвам, нападам, в старотюркски *bulun – пленник, също протоалтайското *bulo, общотюркското *bulī, киргизкото buzuu, хакаското puzularg'a, турското, тюркменското bozmak, гагаузкото bozmaa, карачаевобалкарското buzarg'a, татарското bozu, узбекското buzmoq, монголското bulara, корейското *pirэ, японското *bэsì – изтощен, измъчен и протоалтайското *būĺa, тюркското *būĺ, монголското *bala, bulga, тунгусоманчжурското *bolga, японското *básúr – бунт, безпорядък, страх. В турски burul, киргизки bu`ruq, хакаски purux – сърдит. Друго сходно понятие е протоалтайското *buli, монголското *büli, тунгусоманчжурското *bul, японското *púr – смесен, разбъркан. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Това е едно от понятията спрягано от привържениците на тюркската теория за основа на българското етническо име, респ. общотюркското *bulga, в киргизки bulga, тувински, карачаевобалкарски bulg'a, татарски bolgatu, казахски bylgau, узбекски, якутски bula, хакаски pula, южноалтайски pyla, гагаузки bulamaa, тюркменски bulamak, турски bulamag - смесени. В угрофинските езици, в манси pol, хантски peltä, удмурски pilyny, коми pelny – разкол, също в манси piluŋkwe, хантски pêliwêsäŋ, унгарски félt, удмурски pulini, коми polom, лапландски ballat, фински pelata, естонски pelgama, мордвински pelems, вепски pölgastus – опасение, страх. /VS-ETD/ От същия ностратически корен е и славянското bujьnъ, bujь, старочешки buj, руското буйной, сървохърватското buуjan, старобългарското буjъ, съвр.българското буен – невъздържан, див, бесен, бунтуващ се. /D-SIL/ В осетински bal, санскритски bala, ягнобски bulak, пущунски bluk, кюрдски bêluk, нуристански baluk, калашки, кховарски bo – много хора, войскови отряд, хинди-урду pul - народ, раджастхански bhēgata – простолюдие, беднота, кашмирски bēli – тълпа, хора. /VS-ETD/ Аналогично е старобългарското, славянско плъкъ – въоръжен отряд, руското полк, немското volk, тракийското bula, латинското populus – народ, тохарското wāl – област, район. Турското билюк – войскови отряд е иранска заемка. Интересна хипотеза поставя В.Стоянов, възприета и от Рашо Рашев. Те смятат че е съществувал древен корен, протоформа *bål /bul, bol, bal, byl/ със значение човек, който в множествено число преминава в *bål-k – хора. Тя е в основата на етнонима българи, по подобие на немското deutsch – хора, народ. /РР-П стр.17-18/ Тук е интересно да посочим че нееднократно китайските хроники Лян-шу, Тан-шу се съобщава племето булоцзи, държава Болудзя, чиято транскрипция е най-близко до съвр.китайско баоцзяли – българи, Баоцзялия - България. Племената булоцзи са част от племената наследници на юечжите. Така вече получаваме пряк пралел в названията то-хари, то-гари, то-кхари и бъл-гари, бъл-хари, бъл-кхари, при тохари имаме транскрипция множество, народ гари, кхари, народ от планинци, аналогично при бъл-гари, бъл-кхари се получава същото, множество, народ гари, кхари, народ от планинци. Предвид и друго по-древно семантично отнасяне на понятията човек-земя и човек-планина, като прадревна представа за изначалната всепораждаща Земя или Планина, респ. символи на Богинята-майка, Майката-земя, гръцки Де-метра, -земя -народ, латински homo – човек, humus – земя, готското launo - човек, land – земя, страна, славянското люде – хора, ляд, лядина – поле, земя, може да смятаме че gari, khari е производно и на общоиндоевропейското *gar/gur/khar – планина. Например в иранските езици коренът *gur-/*gar- означава планина и идентичното *gur- означава раждом, пораждам, хора, народ. В старобългарски хридъ, кършъ означоват хълм, планина, съхранено в топонима Хъртен – планина в Тимошко, Кършака – местност /квартал/ в Пловдив, в чувашки xыrşa, осетниски kъrš – хълм, планина и съответното старобългарско хъръ – човек, хора – народ. Така че другата възможност е то-хари, бъл-гари – множество от хора, просто народ. Нещо подобно по семантично развитие се получава с латинското vulgari – народ, общност, хора, по-късно простолюдие, основната част от населението. Разбира се названието българи не ни е дадено от римляните, аналогията показва само общоиндоевропейските корени на това понятие. Като друго решение може да предложим изцяло тохарска етимология bāl – власт и khar – човек, хора, т.е. „управляващо племе”. И тъй като първата поява на това название булоцзи-българи, е свързана не със Средна Азия, а със емята на юечжите-тохари, то смятам тохарските аналогии за по-вероятни, потвърждаваща се и от сходните източноирански понятия болори, болхори, паргари – планинци, дори съвр.памирци също сборно се наричат гарчи – планинци, както и от старобългарското хъръ – човек, аналогично на вероятното пратохарското *khar - човек. Така че тъждеството България = Балкан е напълно издържано! В извод може да кажем че назавнието българи, България е с древен индоевропейски произход. Може да бъде разтълкувано по няколко семантично сродни начина: 1. българи – планинци, 2. българи – издигнати, почитани. 3. българи – общност от хора, народ. 4. българи – управляващ народ. А понятието Балкан означава голяма, издигната, почитана страна или планина. Виждаме че bolg, bulg е много древен и изключително продуктивен палеолитен, предностратически корен, дал различни значения в съответните езикови семейства, свързани с увеличаващ се, раздуващ се, голям, общност, кожен мях, гневен, бушуващ, подтискащ и пр. В последните години различни лаици се опитват до привържат българското етническо име към името на легендарния келтски вожд Болг и свързваните с него келтско племе болги, респ. и белги. Тази традиция започва още от Възраждането, когато различни автори: Г.С.Раковски, Йеромонах Спиридон, които поставят т.нар. библейско начало, търсейки сред синовете на Яфет, митичните Болг и Брем, с които се мъчат да обвържат етническия ни произход. Те са повлияни от руската писмена традиция, която поставя Болг като брат на Словен, Рус, Коман и др. яфетови синове. Ив.Богоров смята Бългер за брат на Юрюк /Рюрик/, за да докаже родството на българи с руси. Разбира се подобен подход е наивен, ненаучен, целящ да повдигне националното самочувствие на поробените българи, лишен от всякаква историчност. /ХТ,Б-ИБ стр.45,46/ По същата логика Й.Константинов-Джинот, свързва етнонима българи направо с Бог!? Други пък изхождат от немското балгер, трети от тюркското булга, означаващи бунтовници, отцепници, или от булгамак – смесица, сбирщина. Всъщност сме свидетели на обикновенна заблуда, почиваща единствено на привидното звуково сходство, без да се вземе под внимание ностратическия характер на понятието, нямащо нищо общо с етнонима българи и много по-старо по произход. Друго разширение на ностратическия корен бал е тохарското palk, p.lk – светъл, блестящ, сияен, аналогично на славянското /руско/ пылаю – искря, блестя, славянското плава – светъл, блед. Прототохарското *bhl.ghioā, отразява протоиндоевропейското *bhleg. В латински palidus, санскрит palitaā, протоиндоирански parita, авестийски p/barittannu, древногръцки , литовски piëlkas, английски pale, немски flawen – светъл, блед. /L-IAIL/ Тохарското palk е в по-далечна връзка с bāl – сияен, мощен, силен, свещен. Например palkkania – сияйна, светла земя е аналогично с bālkania – висока, свещена земя, е в основата на нашето Балкан, аналог на България, palkgar – сияйна, блестяща планина, респ. в тохарски palkkwar, palkkania – сияйна страна. Едно от названията на българите в източнизците е точно палгар, полгар, пугур. Отностно последното, може да посочим интересен угорски, хантски паралел, понятието pugorы, puxrkut означава селище разположено на хълм, на възвишение. /ТСЮ/ Предвид, древните тохаро-угорски езикови контакти, може тук да търсим и етимологията на тохарския топоним Бугур, град в подножието на Тяншан, съседен на Куча. В иранските езици сходството е по-далечно: средноперсийски brz, партянското b`rz, b`rz`g, согдийското brzn`t, хоремзийски mj`br`z – сияние, сияещ. /Ch-DIV/ От същия индоевропейски корен в славянските езици се образува названието на белия цвят. В руски белый, полски bialy, чешки biely, сръбски бео. /D-SIL/ Келтското Бел, Белинус е названието на Слънчевия бог, Белтайн е неговия празник. В балтийските езици: латвийски bёls, bals, литовското balas – бял. В алтайските езици pialki, тунгусоманчжурски pialki, корейски p`nkai, японски pikav – светкавица и pajá, тунгусоманчжурски и японски paja – блед, също в протоалтайски *bagu, монголски *buγurul, тунгусоманчжурски *bag, корейски *pùhii – бял, в тюркски /каракалпакски/ bögrül'a – бял кон или овен. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В чувашки pъlt, тюркменски balq, турски balkir, карачаевобалкарски, татарски, казахски balqy – сияние, блясък. В угрофинските езици, в хантски pögêl, лапландски p'all'k – бял, в манси volguŋkwe, унгарски világ, удмурски voleg, коми vol'avny, марийски valgy, лапландски vuell'ke, фински välke, естонски välk, мордвински valda, вепски vouktas - светлина. /VS-ETD/ В езика на баските bero – горящ, в грузински briali, мингрелски pure, шумерски bir – сияиещ, горящ, искрящ. /БКС www.euskara.narod.ru / Палеолитни, предостратически корени. Друга погрешна аналогия която се прави по отношение на българския етноним, е свързана с тюркското bulak, калмицкото bulg, староуйгурското pulak, монголското bulag - река, извор, ручей, т.е. българи – “речни хора”, обитаващи край реките, респ. Волга-Болга-болгари. Ностратически паралел показва галското bogach, английското bog, славянското bolonь, болото – блато, тюркското *bok – изпражнения, мръсотия, от където е българското боклук. Интересна е формата в американски английски bayuk – блато, което е заемка от езика на индианското племе чочави, обитавали Луизиана. Факт показващ древния, предностратически, палеолитен произход на думата. /СД-ПМ/ Също в езика на маите bolan означава голям, показващо палеолитния произход на корена *bal/*bol.

52. бално – трудно, мъчно, неразположение, диалектна дума от Хасковско. В осетински bаlхъivыn – подтискам, притискам, смачквам, ограничавам. /ОРС/

53. бамбало – буца пръст, кал. В тох./б/ bhami, bhap, bhav – земя, държава, също в тох./б/ аlambam, в хотаносакски ālambana – земя, почва, грунд. /DA-DT-b/ В ирландски bhan – земя, низко долу. /EDGL/ Обяснява етимологично името на съвр.град Бамиян в Афганистан. В санскритски bhāl, bhāmi, протоиндоирански *bhuman, хотаносакски bhāmi, bhava, палийски bhūmi, авестийски būmī, пехлеви bam, кховарски bum - земя, bathan – земя, почва, грунд, страна, родина, bimala - кал. В осетински bæstæ – земя, край, област. Понятието е с ностратически корени. В енисейските езици, в аринински pieng, peng, пумпоколски bing, котски pang, кететски, югски bang – земя. /ГВ-ЕЯ http://www.philology.ru/linguistics4/verner-97.htm/ В баски behe/an/ - земя, основа, грунд. В бурушастки bun – склон, хълм. В ирландски Elban е названието на Шотландия, от което произлиза латинското Albion, етимологията на думата се обяснява от шотландското hal-ban – висока, планинска земя. Изобщо *ban е твърде древен палеолитен корен, означаващ земя. В български се среща рядката диалектна дума бамбало, бамбали – буци от пръст. /СИ-РРОД стр.26/ Виждаме основният корен бам и второстепенния бал. Вероятното значение е бам – земя, пръст и бал, бала – топка. Обяснението на П.Добрев от памирското бамбал – боклук, не е много удачно. /ПД-ЕАКБ стр.64/

54. Бано, Баньо, Банов, Боньо – български неславянски имена. В надпис от Пантикапей, Латишев открива аланското име Βάνος /Банос/, като го свързва със санскритското bhanū, староиранското *bānu, осетинското bon – ден. Също в ирландски bаn, bön – светъл. /EDGL/ Така че Бано и Боньо са най-вероятно, прабългарските синоними на Деньо, Денчо.

55. бангея – рядка българска дума, употребена от Пенчо Славейков, означава сакат, куц човек. Думата е посочена като вероятна заемка от цигански, сравни с Бангу Васил, „Куция Васил”. /СИ-РРОД стр.26/ Възможно и през турски, напр. бангьоз – кривоглед. В санскрит bhangaā означава отломка, bhan~j – чупя, в авестийски ban – счупен, повреден. /Ch-DIV/ В осетински bаziаn – повреден, ban – болка. /ОРС/ В тох./б/ panku, в хотаносакски pangu – куц, сакат. /DA-DT-b/ Но съвпадането с хотанасакската форма не изключва тохарска или източноиранската етимология. Всички тези думи произлизат от общоиндоевропейското bhen – удрям, ранявам, също в готски banja - удар, рана, старовисоконемски bano - осъкатявам погубвам, староанглийски bana - убиец. Старостин посочва ностратически паралел с протоалтайското *baŋk`i, тюркското*böŋk, тунгусоманчжурски*baŋ-sala – ударен. /S-AE www.starling.rinet.ru/

56. баница – българско национално ястие. В тох./б/ panit, в хотаносакски phānita – питка, тох./б/ p.k, p.ks, paksem – пека, приготвям храна. /DA-DT-b/ Може да се свърже с българското баница. Сходни са хоремзийското паканд – хляб /по Ибн Фадлан/ и осетинското fыdžыn – питка с месо, хаbizdžыn – питка със сирене. В староиндийски panasa – хляб, авестийски pac – готвя, пека. В средноперсийски pwx, pwxt, пехлеви puxtan, paz, партянски, согдийски и хоремзийски pc, /pcyk – питка/, хотаносакски pajs, pach, pajsāka, pasat, съвр.персийски puxtan, paz, осетински иронски fycyn, дигорски ficun, ягнобски puyxs, pyāxta, вахански pыt, pac, pact, бартански puxt, искашимски pac, pыxt, сариколски padbis, padbext, пущунски poxlay, талишки byštê, pič, шугнански půx°, гилянски pêxtên, язгулемски paz, сариколски pez, белуджи pakkitan, ормури bj, puxyk, парачи phўek, славянското пекати, протоиндоевропейското pekw – все със значения пека, готвя, приготвям храна. /Ch-DIV/ Във фригийски bekos, латински panicum, panis, старовисоконемски bakhan, староанглийски bakan – хляб. /L-PhED/ В ирландски bairghean, bargen, boinneуg, кимвърски, корнуелски, бретонски bara, panis – питка, хляб, ирландски bannag, шотландски bannock – новогодишна питка. /EDGL/ Тохарската етимология на типично българската баница е вероятна, ако не се касае за древна келтска заемка. Също трябва да търсим ирански корени на българското погача. Но думата питка е явна гръцка заемка, от гръцкото πήτα – кравай. /БЦ-ИБЕ-2 стр.210/

57. баня – място за къпане. Етимологията на думата не е точно установена. Думата е фиксирана в рускоцърковнославянски от 11 в., съвр.руски и украински баня - сърбохърватски бања (от 15 в.). Търси се връзка с народнолатинското *bāneum (средновековнолатинското balneum, средновековногръцкото βαλανείον), от където произлизат френското bain, италианското bagno. Но новогръцкото μπνειο - баня, няма връзка с предходната средновековна форма, буквосъчетанието μπ говори за чужда заемка. Също съмнително е родството със старовисоконемското bahen, средновисоконемското bähen – нагрявам се, общонемското bad – баня. Тори, Врюкнер смятат немските форми за славянска заемка от полското banior, общославянското *bagno – блато. Според В.Потоцки, Естеррейхер, Галяс, този преход е невъзможен. Според Ильинский баня е исконнославянска дума и има връзка с думата банка – съд за вода. В украински баня, банька – съд, словенски banja - вана, чешки báne, banka, полски bania, bańka, горнолужицки bańka, долнолужицки banja – съд, чаша, тумбест съд за вода. Паралелно от славянската дума, откриваме в персийсики beeneh, осетниски аbаnа, кашмирски bahāwan, непалски bānijya, урду bhattī – баня, персийски bushūdan, bishistan, хинди-урду bahnā – мия се, бенгалски abagādh, abagāhana – къпя се, пущунски vand, талишки band – водоем, персийски bāzān – вана, голямо корито за пране. Така че може да предположим съществуване на подобно понятие и в езика на прабългарите, предвед изричното споменаване от кан Борис, в писмото му до папата, че българите се къпели неколкократно през седмицата, а гръцките попове се стремели да ги ограничават.

58. барам – искам, правя нещо, смятам да направя нещо. В този смисъл се използва в македонските диалекти, вкл. и в официалната писмена норма на измисления “македонски” език. По ирония на съдбата, се оказва че думата е от прабългарски произход, сродна с осетинското bar – воля, желание. В карачаевобалкарски съхранило се като bаsыm – воля. Близко е и ирландското beart, obair – работа, начинание. /EID/ В немски bereit – готов съм.

59. барит – побеждавай, според проф.Фитцлер, изследовател на баварските летописи, такъв е бил бойният вик на българите заселили се в Бавария. Аналогичен по значение с осетинското bærst, bærsæn, bærsænkъyd – атака, нападение? В персийски barīd – бърз, бягящ, бързоходец, вестоносец. П.Добрев посочва сариколското бари/вари – победа, пущунското бараи, язгулемското вархин – победа. В талишки и аварски /Кавказ/ бархин също означава победа. /ПД-САХ стр.55/ В пехлеви pērōz – победа, pērōzgar – победител. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ Особенно интересна аналогия е кашмирското barith, хинди-урду birad, bird – слава.

60. барсили – народ сроден с прабългарите. Може да предложим три начина за обяснение на етимологията. 1. Барсили – жители на страна богата на планински ливади: В тох./б/ warsāo, warsāim, wasso, в тох./а/ wäsri, wshri – равнина, планинска ливада. /DA-DT-b/ В хетски westara, лидийски wastara – пастир, в протоирански *barzaka – височина, авестийски vāstra – пасище, в пехлеви warz – оран, warzag – ора, wishkar - степ. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В осетински bъydъyr, талишки bičor, гилянски bêj'ar, персийски badije, пущунски bedja – поле, степ. /VS-ETD/ В нуристански /кати/ barz – планинско пасище. В албански bjeshkё – високопланински ливади, като дакска дума, дало названието на планините Бескиди, разклонение на Карпатите, разположени между Словакия, Румъния, Украйна. В старобългарски бредъ, бръдъ – пасище, ливада. Също старобългарското обръшъ – високопланинска поляна, пасище, заето и в румънски като аналогичното obreză. /БЦ-ИБЕ-2 стр.42/ Осетино-/пра/български аналог, или тракийска заемка – в тракийски bredas – пасище. /ИД-ЕТ/ В ирландски brъid – стадо. /EDGL/ В холандски bos, готски búska, немски busch, английски bush, датски busch, норвежки buske - храсталак. /VS-ETD/ Може да свържем с названието варсяци отнасящо се за прабългарите заселили се в Македония. Опитите да се търси връзка със славянското бърз, бързяци са исторически необосновани. Барсилите, родствени на прабългарите и хазарите, принадлежат към аланите-хони заселили се в Източен Кавказ и Дагестан след 135 г. Барсилия обхваща земята между Кавказ и Каспийско море. В Дагестан аварците наричат планинските ливади и пасища барзий, барзун и баргил. /ПД-САХ стр.102/ В алтайските езици biòsa, тюркски basg, тунгусоманчжурски bosoga, японски bassai – планински ливади. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В угрофинските езици, в удмурски busy, марийски pasu, мордвински paks'a – поле. /VS-ETD/ В езика на баските baso - гора, berdan - равнина. Имаме ностратическо понятие. Опитите да се свърже барсил с тюркското барс са несъстоятелни. В пущунски war-sak, war-sakaey – планинско било, показва идентичност с една от формите на барсили – барсяци, варсяци! Така че варсяци, барсили – жители на страна богата на планински ливади е един от възможните и най-вероятен от етимологичните варианти. 2. Барсили – силни, войнствени: В тох./б/ warks – сила, мощ, warksāl – сила, мощ, енергия, warsasem – грабители, врагове, войствени. Д.Адамс го свързва с англ. war – война, старовисоконемското warrag – грабител, разбойник /влязло в основа на названието варяги/, славянското ворог, враг. /DA-DT-b/ В чувашки wărş – воювам. В авестийски vairîm, vairya – командващ, деспотичен, управляващ, заповядващ. /JP-DCAW http://www.avesta.org/avdict/avdict.htm#ta / В рушански и хуфски wōr – власт, сила, viraw – разбивам, руша. /ВС-РХТ/ В осетински færazăyn – силен, издръжлив, bаrdžыn – сила, власт. /ОРС/ Във фински varsi, естонски vart, вепски varz' – тояга, бухалка, боздуган. /VS-ETD/ В основа е ностратическото perth – тояга, респ.оръжие. В български вършея означава обработване на житото. В БЕР се обяснява със славянското върша нещо. Но в случая става дума за точно определена дейност, а не за работа изобщо. П.Добрев посочва сариколското фършай – изчукването на снопа и зърното с тояга, аналогично на българското вършея. /ПД-ЕАКБ стр.75/ В български вършея има и второ значение – беснея, руша, чупя, унищожавам, напр. овърша всичко – потроши, поломи. Така че тохарското warks – сила, мощ, може да се посочи като втори етимологичен вариант на понятията варсяци, барсили – силни, победоностни. И.Стоев разчита думата уорсис в Ситовския надпис, като мъжествен, твърд и го свързва с памирското wirhi, със същото значение./ИС-МПДБС-1 стр.29/ 3. Барсили – просто хора, племе, група, тълпа: От осетинското bаrdz – група, тълпа. /ОРС/

61. бас – спор, облог. В осетински bъycæu означава спор, аналогично на българското бас, а осетниското bаdzыrd - договор. В согдийски bxt-wnyy – конфликт, в тох./б/ waso - борба. Виж и тракийското bessa, албанското besë – вяра, клетва, респ. при албанците беса означава и кръвно отмъщение, вендета. /ВГ-ТТЕ стр.99/ В ирландски bуid – клетва.

62. бастисвам – грабя, присвоявам, нападам, убивам. Традиционно думата се смята за турцизъм, от турското basmak – нападам. Сходен е българският турцизъм баскън, от турск. baskin – грабеж, нападение. /СИ-РРОД стр.28/ Ако тюркският корен беше основа, логично е да очакваме развитие като в руски, където басмач означава разбойник, нарицателно название на средноазиатските контрареволюционери от гражданската война в Русия, от 20-те год.на 20 в. Обаче в български вместо *баск-, откриваме *баст-. А в осетински откриваме точно изходния корен *баст-, в думите bаjst – грабя, bаjsæfыn – загивам, bаjsыn – отнемам насилствено, ограбвам, bаjsæg /мн.ч. bаjsdžыtæ/ - отнет насилствено, bаsættыn – побеждавам, покорявам, насилвам, разрушавам. /ОРС/ Аналогично е ирландското bаs, bös – убивам. В английски booty – плячка. /EDGL/ Явно че са производни на общоиранския корен *baz – ръка. Така че може да предположим, съществуването на думата бастисвам, в българския език и в предосманското време.

63. бат – българско почетно обръщение към по-старши, или по-голям по възраст, напет – горд, излъчващ достойнство, Ботьо, Ботаул – български имена. В тох./б/ patti, patit, peti, в тох./а/ poto, санскрит paāti, протоиндоирански pati, авестийски paiti, староперсийски pat, пехлевийски pat, староосетински /p/at, сакски vata, хотаносакски рā, кушанобактрийски pido, ефталитски bid, мунджански руе – достоен, почитан, господар, староперсийски daōapati, средноперсийски spāhbet – предводител, староперсийски magupat, средноперсийски mōbad – върховен жрец, кушанобактрийски dapirpat – началник на канцеларията. /L-IAIL/ И.Добрев предлага съвсем основателно именно в това иранско понятие да търсим етимологията на прабългарското бат – почетно обръщение. /ИД-ЗСБХ стр.211-212/ Сравни с българското име Ботьо, срещащо се и при осетинците като родово име Ботъотæ, в руски вариант Ботиеви, аналотгично на нашето Ботеви. Също в надписа от Наги-Сцент Миклош се споменава Ботаул жупан. В осетински -ул, -ил са частици, умалителни надставки, аналогично на латинското -ulus, -ilus, така че Ботаул означава Ботко. В основата на бат, бати, батьо явно стои първоначлно възрстовата разлика. В тох./б/ pid.r, в тох./а/ pacar, pacer – баща. В пехлеви pīr – старец, думата е общоиранска. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В кховарски paranu – старец, възрастен. Заето и в угрофинските езици, в хантски pyrês, удмурски peris', коми pörys', марийски püravašte, лапландски pueres` – старец. /VS-ETD/ В рушански и хуфски piro – пръв. /ВС-РХТ/ В согдийски b`y /бай/ означава по-стар, санскрит bhagin, раджастхански bhōja – девер, шурей, в индийския диалект маратхи bhāî – почетно обръщение към брат, приятел, кашмирски bāyĕ, bāyō, bāyien, хинди-урду bāňh – по-голям брат. Сравни с иднетичните български байо, байно. В санскрит pitār, авестийски pitar, pta, протоиндоирански phtar, средноперсийски pitā, пехлевийски pīd/ar/, средноперсийски pid, съвр.персийски pidar, хотаносакски p.tar, согдийски p`t, пущунски рlār, латински pater, староирландски athir, atkar, галски gutuater, старовисоконемски fetiro, нидерландски vetter, немски vater, английски father - баща. /L-IAIL/,/P-IEW/ Бат е често срешнато окончание или представка на прабългарските имена, съответно Крум-бат, Худ-бат /вариант на името Кубрат/ и Бат-Баян. П.Добрев свързва бат с българското батьо, батко, бачо – по-голям брат, както във вахански – бат и бач. /ПД-ЕАКБ стр.64/ Думата е заета в унгарски от старобългарски, bátya – батьо, батко, bácsi - бачо. /БЦ-ИБЕ-2 стр.177/,/ВС-ЕБ стр.48/ В бартански и рушански pid, а в осетински fæd е баща, докато в шугнански и вахански е tat. /ИС-1963 стр.71/ В кетски baq, bat, bat`ŋ, симтски baxat, самодийски w`jk – по-стар, по-голям по възраст, старши. Също в кетски bis`p, котски popēs, пумпоколски bič, чеченски wača – брат. /S-YE www.starling.rinet.ru/ В чувашки piččе – по-голям брат, бачо. Също в санскритски bqu, осетински biccew, ягнобски bača, кюрдски bečuk, пущунски bača, but, персийски bāča, pos, памирски, язгулемски, сариколски, хинду-урду bača - момче. В таджикски bačagon – деца. В пущунски bako, хуфски и рушански bačo – бате, обръщение към по-голям брат. /ВС-РХТ/ Във вахански bac, йидга bai – чичо, брат на бащата. /IED/ Трудно може да се каже от къде произлиза прабългарското -бат, от баща или брат. От друга страна българското бай, бачо се използува като уважително обръщение към по-възрастен човек, независимо дали е роден баща, брат или липсва пряка роднинска връзка. Аналогично се използува и обръщението бат. Можем да кажем Бай Петьо напълно равносилно на Бат`Петьо и Бачо Петьо. Без да може да се даде еднозначен отговор на въпроса, ясно е че бат, бачо и тат имат източен, вероятно, ирано-тохарски произход. От славянските езици, понятието е заимствано чрез старобългарски, в руски батька, батя, укр. ба́тьо, ба́тько – баща, чешки, моравски bat'a – чичо, сърбохърв. бäħа, чешки bát'a – брат. Според Старостин думата *bhā-, *bhā-t- баща, е протоиндоевропейска, защото има паралели в балтийски *ba-t-ia-, *ba-l-ia- баща, протогермански *bō[w]-an-, *bōlan-, *bōlōn- брат, срещащо се само в средновековния горно- и долно-немски като bōle, buole. /IEE/ Предвид, наличието на звука „l”, както и ограниченото германско представителство, може да мислим за евнтуална по-древна балтийска заемка, докато славянското понятие е от старобългарски, източноирански произход.

64. Басиат и Бадинат – според балкарската генеалогична легенда, така се наричат двама братя, от които произлизат балкарците и дигорите. Както посочва П.Голийски, позовавайки се на Степанос Орбелян /13 в./ жителите на областта Вананд се наричали още басиани. Вероятно идва от по-старото име на Вананд, Басеан. Интересно е че също с името баси, басиани в грузинските текстове се обозначават и барсилите. Според местните схващания, басиани произлизало от тюркското /карачаевобалкарско/ бий – бей, княз и ас – аси, т.е. княжески, управляващи аси. /ВК-КА стр.7/ Разбира се това са къстни, местни балкарски, провинциални интерпретации, топонима Басиан и етнонима басиани се използва от грузинците много преди кипчаките да тюркизират Балкария. Що се отнася до Бадинат, прародителя на осетинците-дигори, то името е най-вероятно точна калка от Вънд/Вунд. П.Голийски посочва старите български имена Бундьо, Бунде, Бундек, Бундо, Бъно, Бъдно, от 14-15 в. Според Й.Заимов, произлизали от славянското буден. Но П.Голийски посочва разпространеното през средновековието, замяна на звуците „в” и „б”, особено в македонските говори /Прилепско/, напр.Цбета, вместо Цвета, Йобче вместо Йовче и пр. Преходът между б-в и п-ф е типичен за иранските езици. Така напълно логично Бундо ще е форма на Въндо, Вандо, Вандьо. /ПГ-БКА стр.208-209, 42-44/ Така че Бадинат се явява, местна, дигорска форма на Бънд/Вънд. Още повече че такъв преход е фиксиран в ирнските езици, напр.персийските форми Вндой и Бндой. Също Бадинат се среща и като балкарско мъжко име. В осетниски се среща и като родови имена Будайтæ – Будаевы, Баситæ - Басиевы, Басишвили, мъжките имена Баса, Бицко, Бицка, Бадзо, Бадти. Така напълно логично е Бадинат да е същия персонаж Вунд/Вънд/Бънд, родоначалника на прабългарите в Кавказ, предвид факта че Внъндур, Вунд, В.Н.Н.Т.Р. се явяват преки синоними на етнонима българи, а етногенезата на осетинците-дигорци и тюркизираните им някога родствени балкарци, е свързана с прабългарите.

65. батене, бъхтане – бой, насилие. Диалектна дума, срещеще се както в северозападните говори, так и в тракийските. Аналогично в осетински bаtых kænыn – извършвам насилие върхо някого, насилвам, bаtыхsыn – обезпокоен, притеснен, отчаян. /ОРС/

66. Батулия – български топоним, селище. Може да посочим връзка с осетинското batulæg, batulыn – скътан, свит, скрит, сгънат, навит. /ОРС/ Явно топонимът отразява особености на местността. Батулия е планинско село до Своге.

67. Бацо – българско и осетинско име. В надписите от Боспорското царство, се открива аланското име Βαζοσ /Базос, Бацос/ Вероятно отразява общоиранското *baz – ръка и означава сръчен.

68. бацкам - целувам. То има точен аналог в осетински bаkænыn, būc, кюрдски maç, bose, пущунски mača, талишки mač, персийски mač, buse, шугнански mus, гилянски mači, язгулемски můč, кховарски, искашимски bah, кашмирски bisa, bösi – целувам, целувка. /VS-ETD/ В ингушки bakkxa – целувка, което е явна, осетинска заемка. /РИС/ Също в езика на баските musu – целувка. Покорни посочва авестийското biza, пехлевийското bushīdan – целувам, партянското mbuwy – целувам, съвр.персийското busau – целувам, съвр.персийското buz, арменското buz, староирландските bocc, pocc, корнуелското boch, староисландските bukkr, bokki, старонемското bukka, съвр.немското bock, латинското bucca – със значения буза, руското бок – страна на тялото, на лицето, осетинското beco – мустаци. /P-IEW/, /Ch-DIV/, /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/

69. бачкам – работя. Думата е широко използвана, като разговорна и жаргонна. Заета в сръбски, кaто баћка – фабрика. За евентуален турски произход, може да се мисли, от персийската заемка, турското baç – данък, от еднозначното, персийско bāc, което е съмнително. Но откриваме по-точни осетински аналози, подсказващи ни евентуалния прабългарски произход на понятието, bаkuыst – изработка, bаkusыn – работя, изработвам, bаkænыn – работя, изработвам нещо, създавам, bаkænæg /мн.ч. bаkændžыtæ/ - изделие. /ОРС/

70. баш – одобрителен възглас. В осетински dzæbæx, ятнобски beh, кюрдски baş, пущунски beh, песийски beh, шутнански bêf, хинди-урду bashāra, bishāra, раджастхански bhōjāņēm – здрав, хубав, добър, в тох./б/ bho-bho – да, хубаво, одобрителен възглас. /VS-ETD/, /DA-DT-b/ В корнуелски brav – хубаво, одобрение. В български диалектно се употребява думата баш, като одобрителен възглас, означаващ хубаво, добре, успешно, напр. ”работата е баш”, т.е. отлично, добре. Смята се за иранизъм, проникнал през османотурски, свързва се с турското baş – глава, главен. /ВК-ТРТБЕ стр.46/ Но турското значение е по-различно и съвпада с друга, идентична по звучене българска диалектно дума, която е явен турцизъм. Например в израза “да седнеш на баша” – да седнеш на главното, началническото място. Така че баш, като одобрителен възглас, вероятно има предосмански произход.

71. баща, татко – родител. Българското баща, татко няма славянски паралели. Във връзка с тох./б/ apрo, appakke, тох./а/ ātāl – баща, кюрдски аро – чичо. /DA-DT-b/ Старостин посочва протоалтайското apuči, тюркското abučka, монголското /h/abisun, тунгусоманчжурското abusi - свекър, както и протоалтайското apa, тюркското apa, монголското ab/u/, тунгусоманчжурското apa, корейското api – баща. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В кетски ōb, obaŋ, котски ōp, opan, арински b`ap, тибетски a-pha - баща. /S-YE www.starling.rinet.ru / В хантски ati, унгарски atya, удмурски ataj, коми vate, фински ātt, естонски a`ta - баща. /VS-ETD/ В чувашки tete – чичо. В осетински dada, fæt, ягнобски dodo, кюрдски dad, пущунски dada, талишки dêdê, персийски dadär, шугнански dod, язгулемски ded, шугнански и вахански, кховарски tat, искашимски tat, tot, мунджански tat, йидга tatt – баща, татко. /VS-ETD/,/IED/ В рушански и хуфски a-do – обръщение към по-възрастен човек. /ВС-РХТ/ Българското татко освен с посочените аналогии се сближава с хетското tati, латинското atta, tata, старонемското atto, готското atta, албанското at, tataë, английското daddy, санскритското tatāā, tāta, кимвърското tad, корнуелското tat, латвийското te~ta, литовското tetis, старопруски thetis, старовисоконемски tate, норвeжки taate, в по-голяма степен отколкото със славянското отец. В бретонски tad, tadig – баща, tad-kozh – дядо. Съществува мнение че етимологията на името Атила е свързана с тохарското ātāl. Но има и идентична тюркско понятие ata – баща, показващо ясни ностратически корени. В основата им стои по-старата форма awe – прародител.

72. Бдин – топоним, бдя – следя с поглед, наблюдавам. В партянски bdyn – наблюдавам, привичка, обичай, в бактрийски abddino – обичай, традиция, т.е бдя, следя за обичая или традицията. /Ch-DIV/ Партянската форма, пряко съвпада с името на гр.Бдин – наблюдателница, вишка, стражеви пост. Но може да го свържем и с осетинското badan – крепост. /ОРС/

73. беки – нима, така ли, диалектна дума израз на учудване. Откриваме точен аналог в пущунски, където beekhi – много и в осетински bæguы – така, точно така. /ОРС/

74. бекяр, бекяри – ергени, доброволци, наемници, копеле – незаконен син, бастард. В иранските езици откриваме в осетински becъu, пущунски bēkāra, bečora, ягнобски bekor, bečora, рушански, хуфски bečora, непалски bicarā, талишки, персийски bečiz, шугнански bečora, гилянски bičĺrę – беден, в кюрдски bikêr, пущунски pêkar, персийски bakor, шугнански bakol, язгулемски bekora, сариколски bakur – необходимост, нужда. /VS-ETD/ В кховарски bikara – бастард, незаконен син. В ирландски bacach – простолюдие, бедняк. /ЕID/ Българското копеле – незаконно роден, бастард, се среща в румънски като copil – дете. /СМ-ИБЕ стр.82/ В тох./б/ kapyāre* - простолюдие, бедняк. Д.Адамс го извежда от хотаносакското kalpikāra/ka/ или друг пракритски източник, палийското kappiyakāraka – простолюдие, черноработник. /DA-DT-b/ При сравнение с тохарската форма откриваме репозиция на първите две срички. В български се е използвала смятаната за турцизъм дума бекяр. Значението и е ерген, млад мъж, наемник, доброволец. Например българските доброволци от Ресавско-Тимошката област, участвали в І-вото Сръбско въстание от 1803-1812 г., са наричани от сърбите бекяри, т.е. доброволци, наемници. Виждаме че всъщност имаме източноиранска заемка в турски, дала съответния турцизъм в български. Възможно е бекяр да произлиза от източноиранското bača, персийското bäče, осетинското biccew – младеж, откъдето е и българското пич – младеж, бачо - батко. Не може да отминем и аналогията копеле - kapyāre*. В миналото бастардът е бил смятан за по-низш, втора ръка човек, нямащ право на наследство.

75. бел – права лопата. Думата се смята за турцизъм, от персийското bil – права лопата. /ХФ-ПДБЕ стр.28/ Но откриваме повсеместно разпространение във всички ирански езици, в осетински, ягнобски, шугнански, кюрдски bel, пущунски pаl, талишки pêl, персийски, гилянски, язгулемски bil, сариколски beyl, кашмирски bēl, непалски belcā, хинди-урду bel, belćak, belća, belak – права лопата. /VS-ETD/ Също в келтските, в ирландски fal, о-в Ман faayl, кимвърски и корнуелски pal – лопата. /EDGL/ Напълно вероятно е думата бел, да има предосмански произход. В албански bel – лопата, вероятна българска заемка. Смятя се че bel, е корен сходен със санскритското pala – острие, латинското palа – коса, старобългарски пала, палаш – меч, в шведски bila, английски bill – бойна брадва, алебарда и тюркското balta – брадва.

76. белег – знак, буквен знак. В тох./б/ pilko – разбиране, представа, знак, знание, в тох./а/ spaltāk – намерение, мисля, pāl – реч, слово. /DA-DT-b/ Заимствано в алтайските езици като bojlo, тюркското bolgu, bil, монголското bolgua, корейски pa`iho, японски *b`si-pa – знание и протоалтайското *mióle, тюркското *belek, монголското *meldze, тунгусоманджурското *mula, корейското *mūr, японското *mеráp, *mеr – представа, знак. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В чувашки pĕl – представа, знание, тюркменски, татарски belem, турски bilmek, узбекски и уйгурски bilmoq, в хакаски pilerge, карачаевобалкарски bilim, bilirge, киргизки bilüü, тувински bilir, южноалтайски pül, якутски bil – представа, знание, в старотюркски belgči – мъдрец, *bilge - знание. /VS-ETD/ Във фригийски perk – нещо написано, знак, латински appellāre – обръщение, призив. /L-PhED/ В английски spell, готски *spill, старовисоконемски spel – пиша правилно, съвр.немски beispiel – пример, образец. Аналогично в памирските езици където бельвик означава зная, помня. /ПД-ЕАКБ стр.29/ В унгарски belyeg – знак, следа е идентична с български. В осетниски bаlыg kænыn – правя нарез, дълбая, подрязвам, режа. /ОРС/ Сравни балыг и белег! Алано/пра/българо-унгарски паралел. При волжките българи белувик се е наричал надгробния знак-паметник. В искашимски bьlavuk означава мисля, зная, чета. /ПД-ЕАКБ стр.67/ Думата е точен аналог на българското белег – знак пораждащ дадена представа, знак носещ информация. Белег се смяташе за една от 12-те “тюркски” прабългарски думи – реликти в съвр. български език, както виждаме, под съмнение, поради тохраския произход и в алтайските езици. Славянското понятие за белег е сходно, но по-различно. Във всички славянски езици то звучи като близна, blizna, blezna, bluzna и означава знак носещ информация или белег от рана, ръбец, цикатрикс. /D-SIL/ То произлиза от настратическия корен *bhleig'-, *bhleigʷ- повреждам, ранявам. Славянското *bl/i/uzna, е производно на балтийското, литовско bláižīti, bliežti, blīžē, латвийското blàugzna, blàugzne – мека, размачкана тъкан, смелено жито, нещо смачкано. Също в латниски flīgō, древногръцки  – ударено място. /IEE/ Аналогично с ностратически произход е алтайското bialča, тюркското bialč, монголското bilčaku, тунгусоманчжурското bial, японското bánzá-pápi – белег, цикатрикс. / S-AE www.starling.rinet.ru/ В български, славянската форма близна, вече почти не се използва /изкл. по-далечното белезникав/, заменена от белег, но се среща думата блесна – метална примамка за риба, етимологично по-близка до блясък, блестя. Според Ал Гаранти, посетил Волжка България, етнонимът българи, произлизал от старотюркски belgči – мъдрец, *bilge – знание и означавал мъдър, знаещ. Това са явно по-късни тюркски наслагвания, които от своя страна са явни тохарски заемки.

77. белки, белким – поради, защото. Х.Фиюзи го свързва с персийско – арабска заемка през турски, от арабското бäл + персийския съюз ке, означаващо „може би”. /ХФ-ПДБЕ стр.28/ В тох./б/ pelkin, pelkim – поради, заради, защото. /DA-DT-b/ Виждаме че тохарската дума е много по-близка до българската, по значение и звучене, без да се налагат изкуствени турко-арабо-персийски преходи. Откриваме идентичното balki, bálki – е, така, но, защото, в рушански, хуфски, пущунски, а това показва не персийски, а тохаро-памирски произход. /ВС-РХТ/ Явно е източноиранска, или тохарска заемка в татарски bēlki – нима, възможно ли е. /РТС/

78. беля – проишествие. Самата българска дума беля – нарушение, проишествие, има пряк осетински аналог, bællæх – бедствие, което показва алано-прабългарския и произдход. Заето и в ингушки където bala – беда. /РИС/ В кховарски balah – зъл, дух, призрак, в пущунски balā – зъл дух, бедствие, беля. В тох./а/ wāwellu – лъжа, заблуда. /DA-DT-b/ Мнението на В.Кръстева, че беля е турцизъм, от belâ – със същото значение, е спорно, предвид пряката осетинска податка. /ВК-ТРТБЕ стр.50/ Среща се и в татарски bēla – беда. /РТС/

79. бендисам – харесвам, желая, диалектно /Хасковско/. Аналогично в осетински bаfændыn, fændы, fændыn – желая, харесвам. /ОРС/ В белуджи bəndi, бенгалски bandanā, кашмирски bandan, санскрит bhajana, маратхи bhajana, хинди-урду bandagān, bandan, bhajan, пущунски œibādat – харесвам.

80. беневреци – панталони, потури. /СИ-РРОД стр.32/ Сравни с авестийското vāyr – обхващащ, закрит /за дреха/, съвр.персийски alvār - панталони /дало турцизма шалвари/, кюрдски barg – дрехи, осетински: иронски bvar, дигорски bavār – тяло. Що се отнася до думата беневреци, то тя е двусъставна, от бан - означаващо в унгарски и в речника на кавказките хони ban – крак, в немски beine – крак, талишки penja, пущунски panja – лапа, крак на животно, тохарски panak – обувка, сандал и авестийското vāyr – обхващам, или българското вра, навирам, т.е. беневрек е нещо обхващащо крака, сиреч панталон.

81. Бер – български топоним, така се е наричал от българите град Верея в Егейска Македония. Град Бер, се намира на р.Бистрица и е бил краен район на българското етническо землище, до 1913-18 г. Явно при трансформацията на византийското Верея, нашите предци са вложили свой смисъл. В тох./б/ par – далече. /DA-DT-b/ В санскритски paramaā, протоиндоирански paramha, авестийски parāŷ, parŷasti, староперсийски para-c, кховарски par – отдалечен, кашмирски bēr – крайна част от полето, bēra – покрайнина, граница. В ягнобски, пушунски, шугнански bar, язгулемски bora – край, покрайнина, в осетински uærtæ - външен. /L-IAIL/ От същия индоевропейски корен е английското border – край, граница.

82. бера – специфична дума използваща се само в словосъчетания като: бера страхове, бера грижи, да ти бера гайлето /т.е проблемите/. Виждаме че бера в случая се отнася предимно за понятия свързани със страх, опасения, неприятности. Етимологията на тези изрази става пределно ясна от пущунското béera – опасения, страхове, beerawem – плаша, осетинското bыrsыn – нападам някого, респ. в английски fear – опасеие, страх. /HP-PD/ В български това понятие е дошло с прабългарите и дало съответните изрази-билингви, но с по-нататъчна славинизация, напр. бера успехи, където бера е глагол със значение вземам.

83. беренум уофре. Интересен прабългарски рунически израз от Мурфатлар. Паралелно с руническият израз, е написано с кирилски букви „длъжен съм”. Изключително ценното е че откриваме израз-билингва, показващ ни директен славянобългарски превод на прабългарски израз. Разчитаме го много лесно с помощта на осетински. Беренум – от осетинското bar – воля, желание, действие, аналогично на „македонското” барам – желая, извършвам и уофре - осетинското uаvær – условие, положение, т.е. поемам условие, респ. длъжен съм. П.Добрев предлага по-неточен превод, изхождайки от по-далечното талишко obure – тегоба, мъка, т.е. нося мъка, нося тегоби. /ПД-ЗФ стр.91/

84. берия, биръ – данък, бирчии – бирник, барам – пипам, прибарам – присвоявам. В тох./б/ par, parеm - нося, вземам. /DA-DT-b/ В Това е едно общоиндоевропейско понятие. В славянските езици се среща като брать, беру – вземам, нося, аналогично на българското бера, в авестийски baraiti, санскритски bharati, арменски berem, гръцки , албански bie, латински ferae, келтски /староирландски/ biru, готски bairan, согдйиски pr`byr, t`br, хоремзийски b`r, hbr, хотаносакски ttuvar, бактрийски parobar, baramo, пехлевийски barom, осетински baryn, barun, barst, ягнобски var, vuarta, deŷvara, хуфски parfur – всички тези думи са със значение нося, вземам, прибирам, товаря. /Ch-DIV/ В осетински p'aræ, ягнобски ur, кюрдски berîdan, пущунски bаr, pūrah, талишки barde, персийски bordän, шугнански bor, гилянски bêrdên, язгулемски bora, сариколски vor, белуджи berəg, кашмирски bạđarun, bạđarôwun, непалски puryāunu, хинди-урду ar, kharīdnā – нося, донасям. /VS-ETD/ В осетински baræy – отчет, приход, bærc – размер, мярка. /ОРС/ В авестийски bara – данък. Прави впечетление че типични български думи като барам, прибирам, товаря, бирник, берия – данък, въпреки славянското брать показват своите тохарски, хотаносакски, кушанобактрийски, авестийски, осетински и памирски аналогии. Според Фасмер старобългарското биръ – данък, бирчии – събирач на данъци, заето в староруски бир, сърбохърватски бир, словенски bir, е прабългарска дума, показваща паралел с чувашкото *bäri, bärü – давам, дар, унгарското bér – плата, заплащане, турското vär – давам.

85. беркут – орел.Смята се за турцизъм, но вероятно като предосманска дума се използвала в български. Преди едно столетие, в следосвобожденската българска литература, това име се споменава само веднъж, наред с имената: скален орел, скалист орел, златен орел, боляр орел /Клайн,1903-1905/. За съжаление, впоследствие в нашата книжнина се е настанило, преводното от немски език име скален орел /Steinadler/, а името беркут е било изоставено. Най-древното нейно подобие е шумерската дума ber птица, но още по-близко по смисъл стои памирската дума berug – голяма птица – характерно за язгулямския език /Эдельман. Язгулямский язык/. Общотюркското название на орела е беркут, в кумански buьrкit, чувашки pĕrkĕt, тюркменски bürgüt, карачаевобалкарски börket, казахски, киргизки bürküt, татарски bürkit, узбекски burgut, тувински bürgüt – орел. Липсват съвр. български аналози на беркут, но думата се е запазила в руски, белоруски, украински. От тях името е проникнало и в Полша като berkut, bircut. В хърватски и сръбски тази птица се нарича suri orao, а в македонските български диалекти се е запазила формата сури орел /златен орел, която показва изходното българско /иранско/ сур – златен. В угрофинските езици, в манси voores, хантски vêrês, удмурски, коми varyš, марийски varaš, фински varis, естонски vares, мордвински varsi, вепски variš – ястреб. Виждаме близост с тюркските форми. /VS-ETD/ Но близки по форма са и някои келтски думи като bery и barcud – ловна птица /Spurell/. В осетински също berkut – орел. /ОРС/ В различни варианти името беркут днес може да бъде срещнато на обширни пространства в Азия и Европа. В най-големия памирски език, пущунски, то се среща като мъжко лично име. /Пущу–русский словарь/ Запазило се е у всички средноазиатски народи. Преди ислямизирането на туркмените те са вярвали в божествата „Буркут-баба” /Беркут-баща/ и “Буркут-диван”/Буркут-висш бог/. Птицата там е известна още с имената: бургут, биргут и биргит. Много разпространено е името в Таджикистан, преди всичко в Памир, като бургут, в Узбекистан – като буркут, боркут, при уйгурите – буркут, в Казахстан – буркит, буркут и даже в Република Тува и Монголия – бургут. /ДН-НДбНП-КБЦ-К,19.05-20.05.2005 http://info.datacom.bg/BG-MREJA/www/BGSarakt.html / В хинди-урду farhat - Falco ponticerianus, персийски bāshai-falak – ястреб, виждаме че беркут не е типична дума за индоиранските езици. Всъщност виждаме ностратически корен, виж шумерското ber, английското bird, тюркското bodur - птица. Напълно възможен е предосманския произход на названието беркут, както смята и проф. Д.Нанкинов, но не като собствено българска дума, а куманска или печенежка дума, предвид разпространението само в източнославянските езици.

86. бибè – пате, биба – патица, срещащо се в Северозападна България, бабиш - пеликан. Една твърде интересна българска, неславянска дума. В 1895 г. е посочена в речника на J.Ђорђе-Поповић, под формата биба, бибац – пуйка, пуяк, като употребявана в Поморавието, “особена сръбска дума”. Тази „сръбска” дума се среща и в Хасковско, където биболь е пуяк. Ст.Младенов посочва като най-близък паралел литовското bibus – penis /виж ирландското bal, древногръцкото , фригийското bambalon, румънското pula, бълг.диал. пульлуль – penis, в немски, хесенски bulle - vulva, bille - penis/. Според автора етимологията на биба показвала тенденцията названията на мъжкия полов орган да се приравняват с названията на птици и дава пример със общославянското коуръ – петел и българското название на пениса, както патка – птица и патка – пенис. /СМ-ИС стр.85-86/ Патка – пенис може да се изведе, по съвсем друг начин, като аналог на други индоевропейски думи като pitus, botus, pas – penis, така че аналогията на Ст.Младенов е напълно погрешна. Смятам че точен отговор на въпроса дава осетинското иронско babiš, дигорско babuz – патица, пате. Явно се касае за прабългарска дума имаща свой осетински аналог. Осетинското babiš се смята за кавказка, заемка, в адъгски bаppuš - патица. Също в ингушки boabašk – патица. /РИС/ Но фактите показват обратен път на проникване, от осетински /алански/ към адъгски и ингушки. Интересни данни дава проф.Димитър Нанкинов /Зоологически институт на БАН/. С названията баба, бабуш, в старата българска литература, се наричат още и пеликаните, представени в нашата фауна с два вида: къдроглав пеликан /Pelecanus crispus/ и розов пеликан /P.onocrotalus/. Сред памирските народи и до днес се среща името babuwa, с което се наричат някои птици, сходни с пеликана и особено водният бик /Грюнберг. Мунджанский язык, 289/. В пущунски една от водните птици се нарича babagu. Народните имена баба, баба-птица и други подобни, са разпространени предимно в южните територии на бившия СССР /Дементьев Г.,Н.Гладков,1951-1954/, т.е. там, където са били Кубратова България и Волжка България. Често се чуват в Украйна, особено в Одеска и Херсонска област /Смогоржевський,1979/. По река Дон на север името баба-птица достига до Воронежска и Липецка област /Северцов.1950; Климов С., Е.Черникова,2000/. Последните автори твърдят, че народното название баба-птица “съдържа положителен оценъчен компонент и буквално може да означава голяма красива птица”. Името срещаме в Оренбургския край /Зарудный,1888/, Уляновска област /Житков Б.,С.Бутурлин,1906/ и днешен Татарстан /Ганиева,1991/. Oт двете страни на Дунава, името е разпространено в Румъния: babita, babosa, baboasa /Lintia,1955/ и България: баба, бабуш. /Христович,1890; Шкорпил,1892; Геров,1895; Юркевич,1904; Йоакимов,1907; Клайн,1909; Петров,1950/. /ДН-НДбНП-КБЦ-К,19.05-20.05.2005http://info.datacom.bg/BG-REJA/www/BGSarakt.html/ Така че бибе, биба, бабуш са сигурни остатъци от източноиранския, алански език на прабългарите, факт неподлежащ на съмнение! В кашмирски budạna, искашимски murghavi, сариколски mûrgabi, персийски murghabi, кюрдски miravi, талишки möv – дива патица. /IED/

87. било – планинска височина, Балин, Бальо – български имена. В пехлеви bālak, осетински wæl, кюрдски bala, пущунски bāla, персийски bala, шугнански bōlōr, гилянски bеlе – височина, високо място, в хинди-урду balendā, палийски pitthi, непалски bhiţo, осетински bæyl – планинско било, bыlgеrоn – крайно планинско било. /VS-ETD/ В английски balcony /'bælkəni/ - тераса, балкон, респ. издигнато място, в ирландски bаlc – планински хребед. В.Стоянов посочва иранското bālā – висок като основа на афганското мъжко име Бало, което разглежда като аналогично на българскоите Балин, Бальо. /ВС-КПАБ стр.207/ Самата българска дума било няма славянски аналогии и е с явен осетински паралел.

88. биля – да, одобрение, потвърждение. Сравни с искашимското bale, пущунското bálē – да одобрителен възглас. В карачаевобалкарски bolur – възможно е.

89. Биляна, Било – български, неславянски имена. Според В.Стоянов произлизат от тюркското bil – зная, знаещ. /ВС-КПАБ стр.235/ Но може да посочим по-вероятен индоирански произход. В индийският диалект маратхи се сраща аналогичното bilyana – диамант, хинди-урду bijjū, baijantī – диамант, урду bāl, billaur, bilaur, bilorī, хинди bāl, bālа, bulwānā, bulānā, bulūgh, бенгалски bālighadŏi, персийски bulūr, bolloor, balхaš, пущунски paja`h – стъкло, кристал, белуджи bylbyləg – блясък, кристал. Названието Бадахшан – област в Согдияна известна в древността с находищата си на лазурит, е известна в древноста и средновековието като Balaхšan, което някои свързват balas, balaš – кристал, скъпоценен камък. Така че в основата на Биляна, може да стои индоиранско понятие означаващо кристал, скъпоценен камък. Вероятно от старобългарски думата е заета в руски балас – скъпоценен камък, а от персийски – в латински balascius, френски balais – скъпоценен камък.

90. бири-багаин – прабългарска титла. В осетински bыræ, шугнански bаr – много, пехлеви bār, вахански vыr, язгулемски, ягнобски var, искашимски vur – тежък, голям, санскритски barh – силен, голям, хинди-урду bhārī, в осетински bыræ, означава също множество хора, група, отряд. /ОРС/ Така че бири-багаина е войн с по-висше звание, някакъв вид войскови командир.

91. бисер – перла, скъпоценен камък. В тох./б/ wāsar – блясък, диамант, елмаз, wajrasam – находище на диаманти, wamer - скъпоценен камък, в хотаносакски, също wajrasam. /DA-DT-b/ В персийски bakhūr, bahār – кехлибар. В хетски wariwarant, санскритски varcas, пехлеви wirōzag, партянски wrwc, шугнански /баджовист/ warz, warzd, кюрдски biris – блясък, мълния, изкрящ. /L-IAIL/ В таджикски bisёr-xub – прекрасен. В осетински перла, бисер – cæppuzыr. В персийски pishkhīdan - блясък, пущунски breśhnā, breśhawul, белуджи byləwr, bylbyləg, санскритски vajrakara, пали vajira, хинди bajr, bajrā, vajra, хинди-урду bajjar, bajrangī, vajrā, vajrāng, bhaŗak маратхи bārā, vaisya, раджастхански bhalakabō, персийски bahrur-rūm – бисер, диамант. Българската дума бисер се смята като една от “тюркските” думи останали от прабългарите. Среща се в Супрасилския сборник - бисьръ, в грамота от 1379 г. като бисрωмъ. Заето в руски, украински, сръбски – бисер, и албански – biser. /СМ-ИС стр.41-58/ Според Ст.Младенов, тя не е от тюркски, а от арабски произход - busra, по неизвестни пътища проникнала в езика на прабългарите. /СМ-ИБЕ стр.83/ Сравни с руското бусы – обици, украшения, което според Горяев е производно на бисер, но според Соболевски е по-вероятно свързано със староруското буса – лодка, кораб, поради най-срещаната форма на обработка. Думата бисер, наистина е прабългарска но не от тюркски или арабски, а от тохарско-индоирански произход, изхождаща от корен, означаващ блясък, мълния. Не може и да бъде от тюркски произход, защото, както пише Фасмер, тюркската форма *büsr е заета от арабски busra, т.е това заимстване е станало едва в 8-9 в., време в което вече съществува България на Балканите!!! В руски, българското бисер е бързо изместено от думата жемчуг, жемчужина – перла.

92. Бихар – област в Трансилвания, разделена между Румъния и Унгария. Също в Индия се открива идентично название на област, щат Bihar /बिहार /. Означаващо също „Земя на Буда”. Според П.Добрев, бихар е прабългарска дума, ознчаваща манастир, аналогично на староиндийското vihar – будистки манастир. Но тъй като прабългарите са били чужди на будизма, трябва да търсим друга етимология. В индоиранските езици, в пракрит bāhira, bāhara, палийски bāhira, парачи bāhar, ория bāhāra, нуристански bāira, хинди bāhir – краен, покрайнина. Самото разположение на трансилванския Бихар е в покрайнините на І-та Българска д-ва.


93. близница – стомана, старобългарска дума. Интересен паралел е староруското блехъчии – ковач, по Фасмер, показващо паралел със старовисоконемското bleh – стомана, съвр.немското, диалектно blechschmied - ковач. Думата е от безспорен старобългарски произход, предвид окончанието –чии, съхранена в руски. Фасмер смята че не може да се мисли за старонемска заемка. Той също посочва евентуален, прабългарски произход, но не може да посочи разумни тюркски паралели. Посочените чагатайското bilgüči, bilikči - мъдрец, bilgü - разум, знание, от bilig - знание, мъдрост, по Миккола, Neuphilol, са нереални и неверни. Затова откриваме ясни тохарски и индоирански паралели за изходното прабългарско *блhхъ - стомана, в тохарски pilko – мед, метал, кховарски phal, шугнански pales, phāl, осетински bоlаt, bulаt, пущунски polād, folād, fūlād, санскрит battalohaka, непалски phaulād, phawato, хинди-урду bāghan, bāgan, bujhānā, paghāl персийски balārak, baizai qūī, baizai fūlād, pālās, palākham, palād, кашмирски polāv, polödi, palakh, бенгалски bisama, белуджи рhulat, хинди-урду bāghan, bāgan, bujhānā, paghāl - стомана, basal, bićhwā - желязо, санскритски phalita, хинди-урду basal, bićhwā – желязо, пракритски bhallī, balisa, balsī, balchī, balsi, balchi – железен прът, копие, желязна кука. В основата стои индоевропейското понятие *phal - свързано със значението ярък, изкрящ, блестящ, качество типично за метала. Старобългарското близница е явно по-късна, славянизирана форма на *блhхъ и отразява същата семантика – блясък. Може да посочим и руското бляхи, бляшки – метални орнаменти, пришивани към дрехите, сега археологически термин, произлизащи от същия прабългарски корен. Може да предположим че старовисоконемската форма е с баваро-прабългарски произход.

94. блян – стремеж, мечта. Аналогично е осетинското bællыn – мечтая, bællic – мечта. /ОРС/ В балтийските езици balva – подарък, радост. Старостин посочва протоиндоевропейската форма *bhalw- приятно желание, мечта, с разширение единствено в осетниски и балтийските езици. /IEE/

95. Боарикс – име на савирска владетелка. Ото Мечен-Хелфен отбелязва окончанието -рикс, като аналог на германското рих – владетел. Подобна практика имаме и при прабългарските имена, тъй като прабългарского риг е означавало предводител. Такива са имената Исперих и Телериг. Името на савирската царица може да свържем с кюрдското bariş – спокоен, или общоиранското *bar/*bor – щастие, изобилие.

96. бозки, боцки – женски гърди. Далектната форма /Хасковско/ бизея, бизее – суча, суче. Производен е глаголът бозая, бозайник, които нямат славянски аналогии. В останалите славянски езици, бозайниците се наричат, в белоруски сисуны, украински ссавшi, руски мленопитающие, сръбски сисари, по сръбски маниер, в т.нар. измислен и изкуствен “македонски език”, се използва думата цицачи, от бълг. цицам – пия, смуча, в хърватски sisavci, чешки savci, словашки cicavce, полски ssaki, словенски sesalci, сорбски cycaki. В тох./б/ pisāpik – женски гърди или зърна. /DA-DT-b/ В английски bosom, немски busen, холандски boezem, фризки bósem, ирландски ucht, протокелтски *poktu, авестийски pipiiіš, осетински fædæg, fæzdоn, кховарски pap, pâc`uk, c`uk, хинди-урду bhitnī, bhatū, кашмирски bab, bôsu, санскритски joatra, латински potus, древногръцки  – женски гърди. /VS-ETD/ В ингушки buxьig – женски гърди. /РИС/ В хоремзийски bs`m – пия. Може да се търси връзка и с авестийски pi, пехлевийски pishtān, кюрдски bexel, пущунски, персийски, шугнански bagal, вахански bap, шугнански bash, bist, рушански, хуфски bač – женски гърди, bača – млада жена, кърмачка. /СИ-РХТ/ В осетински fæzdon, кюрдски pîsîr, талишки pyšton, съвр.персийски pestan, сариколски puz – женски гърди, бюст. /VS-ETD/ В ирландски bainne, boinne, корнуелски, бретонски bannе – мляко. /EDGL/ Също в авестийски paiiah, пехлевийски pem, в съвр.персийски pni, пущунски pa, вахански pai – мляко, в санскритски pіās•a, pīyū́ṣa, протоиндоирански piіš, вахански рyixў, мунджански fāāyі, искашимски fhlla - коластра, първата кърма. /L-IAIL/,/Ch-DIV/ Вл.Георгиев посочва че в съвр. гръцки βυζί – виме е сходно с българското боцка, но не може да се мисли за взаимно влияние тъй като ако беше гръцка заемка щеше да се произнася визая/бозая, бизея/, а в обратния случай – μβος, тъй като в гръцки μβ – означава чуждо “б”. Авторът смята че българското бозка/боцка е самостоятелно възникнало от цицка. /ВГ-ВБЕ стр.10/ Можем да посочим много по-убедителната прабългарска /тохарско-източноиранска/ етимология.

97. боил – прабългарска титла, преминала в по-късното боляр. Общоиранският корен *bal означаващ издигнат висок, осветява етимологията на понятието. В староиндийски bhū́ri, авестийски būiri – обилие, голям, богат, bōištэm – множество. /IEE/ В хотаносакски bulj, buljar, buljam, bulyata - възвеличаван. /Ch-DIV/ В рушански и хуфски bōlig – старши, старейшина, bolo – главен, върховен. /ВС-РХТ/ В кховарски balyak, кашмирски bōjĕr – силен, голям, юначен, герой. Виж тохарското bāl, bālanma, хотаносакското bala, фригийското balaios, belo – власт, мощ, голям и balen – владетел, в ирландски bаillidh, balie, шотландски bailzie, френското /от келтски произход/ bailli. – съдия, управник. /EDGL/ Но по-вероятна е връзката с осетинското bal - войскова част, отряд, но и област. В тох./б/ wāl, арменски boil, чувашки pajlax означава същото. Областите на І-вата Българска д-ва, са носили също названието боилоди. /проф.С.Шестаков – “Лекции по Истории Византии”/ Така че боилите са областни управители, съответно на външните и вътрешни области на държавата. Дори в тракийски се открива сходно понятие bula, древногръцки φύλον – племе, род. /ВГ-ТТЕ стр.99/

98. бой – ръст на човек. В кховарски boy – изправям се, а в български, думата се смята за турцизъм?

99. бор, аббурато – вино, прабългарска дума-реликт, от езика на Алцековите българи. В.Д`Амико я сравнява с еднозначното унгарско bor – вино. /ВД-БИ/ В чувашки bor също е вино, като унгарската форма се смята за чувашка заемка. Че в български е съществувала подобна дума бъръ, се показва от производните и: буре – съд за вино, бърдук, бърдуче – бъклица. В староруски брага, английски beer, немски bier, келтски bruth, латински brissa, древногръцки , тракийски βρούτος - пиво, бира. Покорни посочва протоиндоевропейското bhereu, bheriy, означаващо с остър вкус. Тракийското bratoj, албанското brum, brummë - с остър вкус. /P-IEW/ Също възможна връзка на бор/бъръ с иранското *fur/*fir – пия, или с общоиндоевропейското *bor – ечемик, пшеница, респ. приготвено питие, пиво.

100. Борис – българско владетелско име. Интересен паралел показват санскритското barh, авестийските barāz, barez, barezahi, barezangh, bareshna, bareshnu, средноперсийското bwlc, burz, партянското bwrz, осетинското bærzond – възвеличаван, издигнат, висок, авестийското bereja – благословен от боговете, bairišta – най-добър, в пехлеви abrāz – висок, abrāzīdan – издигам се, burzishīg – похвала, burzīdag – превъзнасян, согдийското br`s, br`s`ym – възхвалявам, издигам, възвеличавам, в хинди-урду bar, bariyāī, baŗāījatānā, bor, baur, съвр.персийски bārāna, bāznāna, пущунски fakhr, непалски bharak, baŗo, бенгалски badŗāi – възхвала, санскритски bhrsa – силен, протоиндоевропейски *bher- добър, доблестен. /Ch-DIV/, /IEE/, /ИС-ПРСwww.avesta.org.ru/, /JP-DCAW http://www.avesta.org/avdict/avdict.htm#dctb/ Виждаме че в коренът barz, в различните ирански езици настъпва промяна на гласната а в е, æ, u. Всички тези примери показват ясно етимологията на българското име Борис, възхваляван, възвеличаван, най-близко до иранските форми. От същия индоевропейски корен, са ирландското borr, *borso, bhorso – величествен, горд и borrach – надменен. /EGDL/ Тюрколозите привързват името към любимя им барс – дива котка, рис, въпреки че би трябвало да очакваме Барис, а не Борис. Забравя се също така че думата барс е със сравнително ново навлизане в българския език, от руски /където е тюркизъм/ и не е засвидетелставана нито в старобългарски, нито в диалектите. В българското народно творчество се среща старинния израз „Не боре ве, войници от войска !”. Не-боре означава нов късмет. П.Добрев посочва памирското bori, келтското /гойделско/ bor – щастие. /ПД-ЕАКБ стр.142/ Може да посочим в тох./б/ warpamo, warpaln~e, w„rp – щастие, наслада, ys•warka, ys•warkan~n~e – щастие, благосъстояние, удача, древноиндийски bhuriṣ, осетински bыræ, bærkat, талишки, персийски bêrêkêt, гилянски bêrkêt, шутнански bаr – много, изобилие, в осетниски baryn, ягнобски ur, кюрдски berîdan, пущунски bаr, талишки barde, гилянски bêrdên, персийски bordän, шугнански bor, язгулемски bora, сариколски vor – приход, в талишки, гилянски, кюрдски bar, персийски bär, шутнански bar, язгулемски vu°r, сариколски barodur – плод. /VS-ETD/ В български името Борис – възхваляван, благословен, богат, щаслив, показва ясен паралел със старинното боре – щастие, късмет, изясняващ напълно въпроса за етимологията, още повече че в разговорния език, Боре, Борьо, Борил, славянизираното Борислав, са широко използвани умалителни, или производни форми на Борис. От същия корен са българското женско име Боряна и осетинският му аналог Борена. От същия корен е и по-късно навлезлия турцизъм, от ирански произход берекет – изобилие, удача, докато по-старото /пра/българско боре показва ясен ирански произход.

101. боритаркан – прабългарска титла, градоначалник, бору – крепост. В чувашки boratarxan – началник на крепост, комендант. В староанглийски beri означава крепост, град, откъдето днес в много назавиня на английски селища, присъства надставката -бери, -бъри, -боро. /СД-ПМ/ В английски bulwark, ирландски brugh – крепаст, замък, brug – граница, кимвърски, бретонски burev – стая в обществена сграда, кабинет, bro – страна. /EDGL/ В тох./б/ warno, warnai – централен, начален, убежище, защитено място. /DA-DT-b/ В санскрит pura, pur, тракийски para – крепост. В пущунски bor-būkaī, borjal, bornah – дом. Сходно с авестийското, пехлевийското var – защитено, закрито място, dēwār – стена, навлязла в български като турцизъм – дувар, от съвр.перс. divar – стнена, зид, в английски wall, славянското вал – стена, немското wand – стена. В етруски spur – град, крепост. /EG/ В основата е индоирано-тохарското var, war – укрепено, защитено място, крепост. В угрофинските езици, в манси, хантски var, унгарски vár, марийски or, лапландски vírr, фински vaari, мордвински vjare – планина, град, манси wārnā – борова гора. /VS-ETD/ В унгарски, варош е град, аналогично на българското Вароша – често срещано название на квартал в българските градове. В осетински boru, bru, партянски bărag, съвр.персийски băra – защитено оградено място, крепостни стени, аналогично на прабългарското бору – крепост. Също в персийски bar-āward, хинди-урду bālā-hisār, пущунски bara – крепост, обградено място, burak – вал, защитна стена, персийски burğ – кула. /ВС-ЕБ стр.31/ Осетино-прабългарската форма е съхранена в карачаевобалкарски като, buruu – ограда, стена, /каменна ~/ xunа. Иранските примери, както и пряката, очевадна чувашка податка, обясняват значениета на титлата боритаркан – градоначалник, Боруй – средновековното българско название на Ст.Загора. Почти през цялото средновековие, Боруй е бил южният фортпост на Българската държава. От същия произход е тракийското bria, тохарското rre – град. Названието Варна също може да се свърже с прабългарите и е от ирански произход, интересно е и мансийското wārnā – борова гора. От същият корен са българското вардя, осетинското uаrd – пазя, партянското w`rtik – щит. В унгарски се среща старобългарската заемка várda – укрепление, от вардъ - пазя. /БЦ-ИБЕ-2 стр.169/ Прабългарската титла боритаркан, Ст.Йорданов свързва с тюркското бьори – вълк, откъдето боритаркан означавало вълк-търкан, предводител на вълците. Авторът предполага че са съществували формирования от млади войни “вълци” подобно на тюркските дружини фули – вълци, подчинени на тюркутските ханове. /СЙ-ОГОЕПБ www.kroraina.com/ Фули е име и на тюрско племе. Типичен пример на наивни разсъждения в търсене на изкуствени тюркски аналогии, поради робуването на погрешни теории и упоритото нежелание на някои титлувани историци, да видят истината в очите. Така се стига до абсурдни, смешни хрумвания и детинщини, полет на волна фантазия, с които лъсва още повече безпомощността на тюркската теория и нейните поддръжници! Няма никакви данни за съществуване на “вълчи” формирования при българите, при които вълкът никога не е бил на такава почит, както при тюрките. По тази абсурдна логика средновековният Боруй би се превел като Вълчеград. Съвсем ясно е че боритарканът е административна титла – градоначалник, командир на укрепена крепост и съответните индоевропейски аналогии не оставят съмнение за нейната етимология.

102. борро, биро, биролас.- съд, дума реликт от езика на Алцековите българи. В.Д`Амико я свързва с унгарското bird - съд, bir - власт, birodalom – кралство, държава. /ВД-БИ/ Откриваме ясни осетински аналози, bærnad – държавно учреждение, bærn – дълг, отговорност, bærdžыn – правомощия, barad – право, власт, bar – съдебно право. /ОРС/ В хинди-уруду phātak, fireb, fareb, персийски bārcha, bārgah, Интересно е че тази дума присъства и в старобългарски, като пърjа – съд, позната в унгарски като per и в румънски, като pară, pīră – съд, като старобългарски заемки. /БЦ-ИБЕ-2 стр.173,117/ Пример за аланопрабългаро-унгарски изоглос и неговото развитие.

103. ботка, бабка, петак – старобългарска дума, означаваща дребна монета. /СИ-РРОД стр.24/ Петак е старобългарска заемка в румънски petak, pităk. /БЦ-ИБЕ-2 стр.76/ А ботка е заета в унгарски като batka – дребна монета. /БЦ-ИБЕ-2 стр.160/ В пущунски petak, būtkī, персийски batt, batā, хинди-урду baţţā е аналогично на българските понятие и означава монета. В кашмирски padi-dyār, bahāgañ, непалски paisā – монета. В тох./б/ p-to, pitaim, wyai, в хотаносакски p-qo, p-ha – стойност, цена, pyautk, pyutk, тох. /a/ pyotk – приход, благо. /DA-DT-b/ В санскрит bhava, старопруски buaid, кимвърски buddig, старовисоконемски baudililla, английски buy – приход, благо. /P-IEW/ В осетински wæj, ягнобски woja, кюрдски byi, пущунски baha, талишки baho, персийски bāho, памирски bao, хуфски, рушански bāy, сариколски bahu – цена, стойност. /VS-ETD/

104. ботур – дънер, пън. В осетински bungard – корен, пън, butъrо – гнило дърво. /ОРС/ също в хинди-урду boņt, непалски buţo – дънер, пън. Думата е от ясен източноирански, аланопрабългарски произход.

105. ботуши – високи, кожени обувки. Думата е от източноирански произход. Във вахански but рушански и хуфски būt e ботуш. /ПД-ЕАКБ стр.68/,/ВС-РХТ/ В белуджи būţ, бенгалски buţa, bhōţa, хинди-урду phā`o – ботуш, кховарски but – обувка. Ясно е че памирските и българско понятие са от един корен ирано-тохарското pe/ped – крак, виж и българското бут, бутове – бедра, крака. Ностратически паралел е баското bota – обувка и борушаското būtišo - ботуш. Същото понятие се открива и в келтските езици, в ирландски büt, средноанглийски bote, съвр.английски boot, шотландски booting, бретонски botoù, също, запазено и във френски bottine – обувки. /EDGL/

106. боща – свободен, пуснат, диалектна дума /Хасковско, Старозагорско/ отнасяща се обикновено за домашни животни, т.е. “пуснати боща, да пасат” – пуснати на открито, свободно на паша. Откриваме ирански паралели. Най-сходно е сариколското bōt'a, също в гилянски bеz, персийски baz, bast, кашмирски baĩs, пущунски vaz, белуджи botk, bojəg – открит, също в ягнобски bozi, пущунски, кюрдски, персийски baz, талишки, шугнански boz, язгулемски bеzi, сариколски voz – игра. Ясен паралел с кашмирското bôchu – свободен. Но може да посочим и паралел с осетенското bæstæ, кюрдското best, пущунски, талишки, персийски bostan, шугнански buston, гилянски bustan – градина. /VS-ETD/ Осетинското bæstæ, би обяснило българското боща, като животно пуснато в двора, в градината. Съшо bæstæ, означава страна, край, област, местност. В Боспорското царство – аланско име Βαστα /Баста/, означаващо свободен.

107. Боян – прабългарско, неславянско име. Съществува мнение че Боян/Баян е изцяло тюркско име произлизащо от тюркското bay/pay, древнотюркското bayān, монголското baiyan, тунгусоманчжурското baya, чувашкото poyan, puyan – богат. Но понятието има убедителни ностратически корени. В кавказките езици bai, bei, abei, означава богат. В уралските /угрофински/ езици bay, pay, poy е със същото значение – богат. В ирландски buain – ям, поглъщам, виж бълг.диалектно боазлия – добре хапващ, лакомник. /EDGL/ В иранските езици аналогични са bоy, pоy – богат. В ягнобски boy, рушански и хуфски bōy – богат, bōyēnat - богаташ. /ВС-РХТ/ В раджастхански bhōjāņēm – здрав, хубав, добър. Ако Боян беше от тюркски корен, то трябваше да звучи като Баян, под формата срещаща се в алтайските езици, от изходния корен bay, но формата Боян ясно показва че изходния корен е ирански – boy.

108. брак – сватба. Българското диалектно присен означава вечен, пристанала – сгодена, встъпила в брак. /СИ-РРОД стр.400/ В тох./б/ prākre, prāk – устоичив, постоянен, цялостен, обхванат, perak – верен, заслужаващ доверие. /DA-DT-b/ Д.Адамс извежда тохарските думи от протоиндоевропейското *bhrak – заедно, в постоянна общност. Ст. Младенов посочва думата бракъ – като старобългарска, срещала се в Струга със значение сватба. /СМ-ИС стр.251/ Сега брак е книжовна българска дума, но в началото на 20 в. се е използвала рядко и е имала регионален диалктен характер. Думата е старобългарски /прабългарски/ аналог на славянското сватба, от старобългарски е навлязла в руски и от там се завръща отново във официалната съвремена българска езикова норма. Фасмер посочва че руското брак е пряка старобългарска заемка, среща се единствено и в сръбскоцърковнославянски, което показва също българската следа. Отсъства при другите славянски езици, освен в сърбохърватски брак, което е ясна българска заемка. Етимологияна за Фасмер е неизвестна, предполага че идва от славянското брать – вземам. Но откриваме интересни източни аналогии. При пущуните годежа се нарича pхаrtе, pхаrеtа. В бенгалски barānugamana, палийски vāreti, хинди-урду bākhar, bāgar, baţairī, barī, pahrā – свадба. В санскритски pirh, parigraha – брак, сватба, в авестийски bэrэg, bэrэjayeiti, пехлевийски brah – религиозен обряд. Думата съпруг, съпруга е изцяло славянска и произлиза от старобългарското съпръгъ – двойка впрегнати волове. /ММ-РСБД стр.181/ В тюрските езици откриваме, в чувашки părax, гагаузки brak, турски bırakmak, карачаевобалкарски byraq, татарски, казахски byraqtyr, якутски brax, хакаски purka – оставам да пребивавам. /VS-ETD/

109. брантия – лека жена, верана – негоден, развален. В тох./б/ yare – грапав, каменист, нащърбен, раздран. Адамс посочва протоиндоевропейския корен *wer-, или *yer-. Той посочва и лидийското название на река Ermos, означаващо камениста. /Puhvel, 1984:161/ Аналогично по произход е и названието на р.Ерма в България, характеризираща се с планинските си ждрела. Можем да посочим българското бракма – част от нещо, предмет, вещ. В ирландски brac – развален, изкривен, brаchd – гниещ, разпадащ се, braigim – рушащ се. /EDGL/ В санскритски bhramca – негоден, в кашмирски brakun, bray – счупен, в хотаносакски се срещат думите b-rim, b-raka, beramda със значение счупвам, счупен. В кховарски brik – умира, braz`a - болен. В пущунски vrаnaj, персийски varan, гилянски vêyrеn, памирските езици: шугнански virano, virag, шугнански-баджувист virāŷv, virŷnod, сариколски varaxnot, vûraxt, ягнобски vriku, vayran, язгулемски vêroxt, все със значение развалям, чупя, руша. В согдийски `br`ty – повреден. /Ch-DIV/,/VS-ETD/ В осетниски аbыrоn /мн.ч. аbыrættæ/, bаfаuыn - износен, повреден, повален. /ОРС/ В пехлеви, wishōbisn – разрушение, brīnīdan – окастрям, averan – разрушен, waran - похот, waranīg - развартник. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ В съвр. персийски viran – разрушен, съсипан. Чрез турски е навлязла в българските диалекти /Хасковско/ верана – счупен, разрушен, берхана – порутена къща. /ХФ-ПДБЕ стр.30, 26/ П.Добрев посочва българската дума брантия – лека жена, която свързва с памирското брант – лош, порочен, развален човек. /ПД-ЕАКБ стр.69/ Думата е от същия етимологичен порядък, доближаваща се до пехлеви и осетински. Що се отнася до българската дума брак – негоден, бракувам – отстранявам негодното, то тя е късен русизъм. Фасмер посочва брак, браковщик навлязла в употреба по времето на Петър І, в1705 г. от полското brak, което е заемка от среднодолнонемското brak – негодна стока, загуба, букв.зн. счупен. Те произлизат от същия общоиндоевропейски корен, както и иранските понятия.

110. братръ – брат, старобългарска дума показваща ирански паралели. /СМ-ИБЕ стр.59/ В санскрит bhraār, bhrata, протоиндоирански bhrahtar, авестийски, староперсийски, хотаносакски brātar, согдийски br`t, пехлеви brādar, съвр.персийски birādar, гилянски bêrar, ягнобски virat, кюрдски bêra, пущунски vror, талишки boê, шугнански birodar, язгулемски vrad, сариколски vûrut, кховарски br`d, белуджи brāt, осетински rvad, ærvad, ærvadæ - брат. В тох./б/ pracar, prot.r, ирландски brаthair – брат. Също в санскритски bhrāātrvya, протоиндоирански bhrahtruia, авестийски brātruiia, пущунски wrārъ – братов син, племеник. В български се срещат подобните братанец – племеник, братина – побратим. /СИ-РРОД стр.41/

111. бръмбър – вид насекомо. Думата няма славянски аналози. Има ясен индоирански произход. В староиндийски bambhara, bambharāli, калашки bhūmbur, кховарски búmbur,`bumble, парачи bhámbur – жилещо насекомо, оса, бръмбър. В някои диалекти /Хасковско/ се среща диалектната дума бъмбурь, максимално близка до индоиранските форми. Протоиндоевропейският корен е *bhembh-, протогермански *bumb(V)l, имащо само израз в английски bumble-bee, beetle, bombyx, немски bremse – стършел, старогръцки  - пчела, в балтийските езици, в литовски bam̃bals, bàmbala, bam̃balis, bam̃bāle, bambuls, bam̃bule, bam̃bulis, bimbars – стършел, латвийски bim̃bala-s, bim̃bila-s `- земна пчела, в славянските езици, Старостин посочва единствено понятието буба – копринена пеперуда. /IEE/ Да добавим и българското бубулечка – насекомо. Може да посочим още, ностратическото *pUḳV, индоевропейското *bhoukʷ, алтайското *piŭ́k`í, дравидското *pōk – насекомо, бублечка, от този корен е славянското *bьčеlа, пчела, протогерманското *bau(g)wá-z, немското biene, английското bee - пчела, чувашкото *bügäl, якутското bügülex, bügüje – стършел, общотюркското *bökelek – стършел, протомонголското *böküne – стършел, комар, тунгусоманчжурското *peke, *puke – гнида, въшка, японското *pínkúrásí – вид скакалец и дравидското *pōk – мравка. /IEE/

112. бръстъ, бръстина – старобългарска дума, снопчета зелени клонки давани на домашните животни, овце, кози за храна. /СИ-РРОД стр.43/ Заето в ужноукраинските диалекти брость, сърбохърватски бр̑ст, словенски br̀st, словашки brost – зелени клонки, лозови клонки. Фасмер търси връзка с латинското frutex – храст, средновисоконемското broβ – клонка, ластуна, но етимологията остава неизяснена. Защото се касае за старобългарска дума с ирански произход. В кховарски откриваме pârgati – храсти за хранене на овцете. Но етимологията на думата е много по-древна. При древните иранци, вкл. и аланите, е съществувал религиозен ритуал за очистване и предсказване на бъдещето, със сноп пръчки, наречен баресман, от растението тамариск. Сходен ритуал има и при индоарийте, но със снопче трева, баррис, barhis, prastara – ритуална трева. В ягнобски virоn, кюрдски birîn, пущунски burran, персийски boreš, гилянски byrie, язгулемски berxast, сариколски warimb – отрязък, кюрдски bir, талишки büre – пръчка, осетински bæræzе – храсти, къпини. В пехлеви bareshmûn – обряд на очистване, в осетински bаræsug – изчистване. Гау (Gough, 1868), доказва че санскритската дума brahman и авестийската baresman са синоними, защото и двете, означават обряд, молитва, жертвоприношение. При кюрдите и днес се изпълнява този ритуал, като преди да се заколи жертвеното животно, се пуска да мине върху расталаните по земята пръчки наречени baresman, което в съвр.кюрдски означава също просто слама. Смята се че ликторския сноп, /фашиото/ в Древния Рим, също е отражение на този много древен индоевропейски ритуал. Така става ясно и за нас, какво означава легендата за кан Кубрат, който чрез снопа пръчки, завещал на синовете си, бъдещето на държавата. Явно бил е изпълнен древния ирански ритуал баресман. С развитието на езика, названието на снопа пръчки, еволюира до битовото ниво, на храна за животни. Например старобългарското оброкъ означава магия, врачуване, заето и в румънски като obroci и в същото време, оброк, в по-късен период, започва да ознчава дажба за храна на животни, т.е. бръстина, също заето в румънски – obroc. /БЦ-ИБЕ-2 стр.103,83/ Нагледен пример за семантичното развитие, с отпадането на езическите ритуали. От друга страна българското бръстъ, показва ясна аналогия с еднозначното осетинско bæræzе.

113. бръщолевя – говоря неразбрано. Сравни с ирландското beurla – език, реч, образувано от староирландското bèl – уста и окончанието -re. Също в ирландски briathar, brudin, староирландски *bretra – дума, реч. /EDGL/ Сходен механизъм на образуване и на българската дума, от бър, бърни – усни, уста, осетниското bыl – устни и иранското *lav – дума. В санскритски bru, bravati – говоря. /EDGL/

114. Буг – река в съвр.Южна Украйна. Хидронимът е с древен произход. Още Птолемей отбелязва езеро Бук което се свързва със залива Сиваш в Крим. Самото название Буг е явно с алански произход. В осетински оbауu, ягнобски buk, пущунски bok, персийски baz, шугнански buqi, сариколски bûq, кашмирски bŏdagēr, bāra, раджахстхански bhara – хълм и също в осетински bukъ – извит, изгърбен. /ОРС/ В ингушки bux – връх, явен иранизъм. /РИС/ Така че Буг е или река течаща между хълмовете или извита, криволичеща река. По мнението на Соболевски, Богъ е сарматска дума, но не посочва никаква етимология. Древните автори посочват формите Βύκης (Птолемей), Buces (Плиний, Мела), което показва че названието е предславянско. Розвадовски търси връзка с немското *baki-, съвр.високонемското bach, старовисоконемското bah, староисландското bekkr, славянското bagno – ручей, водоем. Интересна аналогия предлага Хервазий Тилбургски, живял през 12 в., че реката е наричана от римляните Armilla, и объяснява Буг с помощта на староисландското baugr - пръстен, родствено на немското biegen – извит, лит. baugùs – страшен, крив, древноиндийското bhugnás – извит. Така че както виждаме аланската етимология е най-вероятната. В персийски pushta – нисък хълм, хинди-урду pushta, непалски phedi, pahāŗ, пущунски puķhtah – хълм, планина, обяснява етимологията на етнонима *pr̥štāna - пущуни – жители на планинска, хълмиста местност. Пущуните са потомци на ефталитите заселиил се в Сюлеймановите планини в съвр.Пакистан.

115. Бузан, Безмер – прабългарски имена, Бош – владетел на антите, убит от готите, Bochas, крал на сарматите в Южна Панония. Също в Боспорското царство е имало аланско име Βούζασ /Бойзас/. В осетински boz означава скъп, обичан, благороден, bozi – водя, вожд, buz – благодарност, признателност. /ОРС/. От същия индоевропейски корен е и английското boss – най-важен, респ.началник. Осетинскете понятия стои в основата на прабългарското име Бузан – скъп, обичан или водач, вожд. поред Плетньова хазарите са наричали р.Дон с името Бузан. /СП-Х/ В.Бешевлиев обяснява името Безмер от Именника като Боз-Михр, /Bozmixr/, скъп на Митра, също с помощта на осетински. Възможно е изобщо кончанието -мер, в прабългарските имена да означава Михр, подобно на санскритските имена, завършващи на -митра. Със славинизацията -михр, -мер преминава в -мир.

116. буздоган – оръжие приличащо на бухалка, метална топка върху дръжка. Думата е посочена от Шафарик като старобългарска заемка в словашки – buzogáň. /БЦ-ИБЕ-1 стр.52/ Среща се и в унгарски buzdogany – буздоган. Думата е с явен прабългарски произход. Втората част на понятието е общоиранското, аланското *gan – удрям, поразявам, ранявам. В ирландски gunna, английски gun – оръжие. /EDGL/ А първата част може да се свърже с тохарското s.pel, осетинското porti, шугнанското pūt, сариколското pat, кховарското pot, пущунски psol, хинди-урду bhelā, персийското bāze, bunduqa, кашмирски bidürü, bīrū, bata – топка. /VS-ETD/ Така че буздоган – топка за раняване, с евентуална иранска етимология. Може да посочим и протоиндоевропейското *bhozdh- пенис, предвид фалическата форма на оръжието. /IEE/

117. букар – диалектна дума означаващ нерез, мъжко прасе, разбукан – разгонен /в сексуален смисъл/. Може да свържем с тюркското būka - мъжкар, като по-древна предосманска заемка. В БЕР букар се свърсва с буков жълъд, а П.Добрев търси връзка с кавказкото бук, бука – прасе. /ПД-ЕАКБ стр.70/ Може да посочим и друга етимология за разбукан, от албанското bukur - хубав, румънското bucura – доставящ удоволствие. Общите албано-румънски изоглоси, според Вл.Георгиев са със сигурен дардано-дакийски произход. /ВГ-ТТЕ стр199/

118. букара – кана за вино. Тя е латниска заемка. Ст.Младенов посочва латниското bicarium, италианското bicchiere, старовисоконемското bëhhari, стародолнонемското bikeri, съвр.немското bechar – чаша. /СМ-ИБЕ стр.197/

119. булгар – кожен юфт, финно обработена кожа. В някои тюркски езици, в киргизки bulgaary, тувински bulgaar, узбекски bulg'ori, казахски bylg'ary означава обработена кожа. Също в карачаевобалкарски bulg'arg'a, татарски bolgau, казахски bülau, тюркменски bulajlamak, тувински bulgaar, якутски bulkuj, хакаски pulg'irg'a, киргизки bulgoo – вълна, козина, общотюркски balak - панталони. /VS-ETD/ Няма абсолютно никакво основание да го свързваме с българския етноним. Тази игра на думи произлиза от ностратическите корени на понятието за кожена торба, обработена кожа, козина. Например в ирландски balgair, означава лисица, поради ценната кожа на това животно. /EDGL/ В плен на такава заблуда е П.Добрев. Той смята че разпространеното в Изтока название на кожения юфт булгар, познат на сирийците като блехеро и в Италия като булгаро, отразява българския етноним, показващ високите кожарски умения на прабългарите. /ПД-СПБ стр.149/ Ако беше така изилиза че в дълбините на палеолита, преди разпадането на ностратическото езиково семейство е имало обособени „българи – кожари” което е пълен исторически абсурд. В английски bag – торба, bulk – денк, товар, bulge – издут чувал, в ирландските митове Фир-болг са митичен народ заселил се на острова, в буквален превод „хората с торбите” от ирландското bolg – кожена торба и нямат абсолютно нищо общо с българи, както наивно мислят някои дилетанти. В новогръцки βούλγί – кожена торба, заимствано в български като вулгия, вулия – кожена торба. /СИ-РРОД стр.61/ Също в средноирландски bolgach – кожена торба, кимвърски bol, bola, boly, съвр.английски belly, готски balgs, холандски, немски balg, немски bauchinne, в скандинавските езици bälg, ирландски bolscйn – търбух, корем, в преносен смисъл мях, галски bulga, старовисоконемски balg – кожена торба, староисландски belgr – обработена животинска кожа, в ирландски pell - кожа. /P-IEW/ Също в немски bulge, фризки belga, английски belgan, скандинавски bolginn – оточен, подут. В кюрдски batin, персийски botun, гилянски bеtên – търбух. /VS-ETD/ В кховарски balu – кожен мях. В латински bula – мехур, pellis - кожа. В езика на баските bul/h/ar – гръден кош. В български се среща неславянската дума беля – одирам, свалям кожа, обвивка. Ст.Младенов посочва румънското beli – беля, одирам, като старобългарска заемка. /СМ-ИБЕ стр.71/ Заета е в румънски като аналогичното по значение beli. /СМ-ИБЕ стр.71/ Възможно е в основата на индоевропейските понятия да стои корена bul – бивол, а в алтайските езици bul, bulan – елен, аналогично на jазно, ajina, yentse – кожа и hayah – козел. Покорни въстановява протоиндоевропейското bhіўg^o-, bhukko-s – козел, бик. В немски bock', старовисоконемски bucca, староисландски bukkr, bokkr, bokki, средноирландски bocc, pocc, новоирландски boc, poc, кимвърски bwch, корнуелски boch, bugh, бретонски bouc'h, балтийски bukti, древногръцки , латински bukka, санскритски buzni, pugv, puwgava, авестийски bіza, новоперсийски, таджикски, арменски buz, bux, памирски buč - козел, бик. /P-IEW/ В осетински boz, ягнобски vuz, кюрдски bizin, пущунски bêz, b`za`h, талишки byz, персийски boz, bāzhan, bauz, шугнански vaz, язгулемски vaz, сариколски bûč, белуджи bwz, bwzgəl, кашмирски bakār, boťа, непалски bākhri, balekro, палийски bhasta, хинди-урду bāgh, bāghā, buz, būkā, раджастхански bhkindiyo – козел. /VS-ETD/ Сравни този корен с алтайското buqa, buka, buga – бивол, buzaa, buzov, byza – теленце, в монголски bugur – бик, в протоалтайски *biōrū, тюркски buŕagu, монголски *biraγu, тунгусоманчжурски *biaru, корейски *puruk, японски *pítú-nsí – теленце, протоалтайското *p`ok`i /-ŕv/˜-e/, тюркското *öküŕ, монголското *hüker, тунгусоманчжурското *pukur, *pukun – вол. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В езика на баските behi – крава, в грузински puri, менгрелски puζi, свански purw, протокартвелски purcci – крава. /БКС www.euskara.narod.ru / В осетински откриваме bogæ, кюрдски box'e, таджикски bua – бик. В една българска детска словесна игра се казва: “бухере-вегере покажи си рогцата, черни ли са, бели ли са”. Става дума за охлюв. М.Москов я преважда като “бикче-волче”. Той търси връзка с алтайските понятия, монголските bugur/ükür т.е. бик/вол. /ММ-ИБХ стр.86/ Напълно равностойно може да преведем бухере-вегере с осетинското bogæ – бик и чувашкото vakar – вол, кховарското vâçar, осетинското wæs, ягнобското wasa, пущунското vuz, персийското go-was, язгулемското wůs, сариколското wišk, белуджи gwask, хинди-урду akor, палийски ūru, кашмирски wotshu – теле. В манси pašti, хантски pèzs, удмурски pužej, коми pežku, марийски püčo – елен, манси v'ösi, унгарски űszö, коми už, марийски vaza, фински vasa, естонски vasikas, вепски, мордвински vaza – теле, бик. /VS-ETD/ Аналогично е изходното алтайско *pogv~u, тюркското *bugu-ra, монголското *bojir, тунгусоманчжурското *pegu/le/- елен. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В крайна сметка славянското бик, английското bull, марийското püčo са равностойни по произход, а не производни на алтайското buga! Пример за ностратическо родство, показващо развитието на названиятя на животните, започнали още в общата палеолитна прародина на ностратическото езиково прасемейство. Сравни също тувинското и якутско buur, киргизкото buura – лос, камила с балтийското briedis, тракийското bren, древногръцкото , старонемското brund – елен и английското fur, авестийското varānā, иранското pur, кховарското w'n, санскритското іārn•ā, pula, древногръцкото ,  латинското lana, келтското rul, славянското руно – козина, ирландското folt, fаlt, кимвърското gwallt, корнуелското gols, бретонското guolt, *valto-s, английското wool, немското wolle, литовското viëlna, velti, хетското hulana – вълна, авестийското varāsa, средноперсийското war, согдийски wrs, съвр.персийски gurs, санскритското vaālsāa, славянското власъ, латинското pilos, vellus - косми. /L-IAIL/ В тохарски wlamske и аналогичното осетинско falman – мек, нежен, с мека козина, тохаро-осетинска аналогия. В английски pelt, немски fell – кожа. В угрофинските езици, в коми vol', фински villa, вепски vil – козина, в марийски üp, лапландски vùppt – косми, също в манси al'at, удмурски vales, коми vol' - кожа. /VS-ETD/ По същия начин може да свържем славянското мях, мех, литовското mai~šhow, латвийското maëiss, нордическото /скавдинавско/ meiss – кожена торба, със санскритското mes•aā, протоиндоиранското maiš, авестийски maеš, хотаносакски min~a, персийски meš, кховарски 'mh, mhnyў, пущунски maј, miј, шугнански maў – овца, овен. /L-IAIL/ Също може да посочим тохарското puk, санскритското puccha, paāksman, протоиндоиранското pacāčman, авестийски pačna, староперсийското pačm, осетиннското fæsm, йидга pāўm, сангличи pām, съвр.иранското pūk, арменското p'uk, древнобалтийското paustis, древногръцкото , , келтското foa, славянското пух, пушисты – козина, вълна и общоиранското post – кожа, откъдето е българското постули - кожени панталони, пощя – почиствам кожата и косата от паразити, букли - къдрици. За палеолитния човек животинската кожа е първото, основно средство за изготвяне на дрехи, торби и пр., а кожарството е един от най-древните занаяти.

120. булгур, балгур – смята се за турска дума означава, олющено, натрошено на късчета жито. П.Добрев предлага иранска етимология, посочва идентичното по звучене и значение, пущунско balgur. /ПД-ЕАКБ стр.70/ Може да посочим и осетинското burxor – просо. /ОРС/

121. бумбак – памук. Тази диалектна дума П.Добрев свързва с памирското pumba – памук. Заета е от старобългарски в румънски, като еднозначното bumbac, ако не е с по-стар латински произход. /ПД-ЕАКБ стр.70/ Всъщност тази българска дума показва пряк осетински паралел, където bæmbæg е памук. /ОРС/ Алано-прабългарски произход. От същият корен е и руската дума бумага - хартия, фиксирана в източниците в 1414 г. Нейната етимология се свързва с италианското bombagio, латинското bombacium – памук, но произходът на тези думи е от ирански.

122. бунъ – старобългарска дума означаваща корен, Буново – топоним. В осетински bungard, талишки byne, персийски bon, шугнански bunik, язгулемски bon, сариколски bûn – корен, коренище, също в осетински byn, кюрдски binо, талишки byn, язгулемски bwn – основа, почва, дъно. /VS-ETD/ В староиндийски budhná, авестийски būnō, пехлеви bun, арменски bun – основа, дъно, дупка. /ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ Също протогермански *buөma-z, *butma-z, *butna-, *budna-n, -z, *butmiōn, *buөmiōn – дъно, земя, грунд, латински fundus – дъно, преминало и в торба, протоиндоевропейски *bhudhm-, *bhudhn- дъно, земя. /IEE/ Отново паралел с палеолитното *ban – земя.

123. бунище – сметище, място където се изхвърлят битовите отпадъци. П.Добрев посочва бълг.дума бунище – сметище и го свързва с искашимското бун – дъно, яма и пущунското буниад – боклук. /ПД-ЕАКБ стр.71/ В осетински byn, кюрдски binо, талишки byn, язгулемски bwn – основа, почва, дъно. /VS-ETD/ Думата bun – основа, дълбина, дупка, източник е с ирански произход – пехелеви. Заимствана в турски като бунар – кладенец. Що се отнася до бунище, най-близко е шугнанското bunik - мръсотия. Явна е приликата с осетниските и памирските понятия. Също осетинското bundard, талишкото bym, персийското ban, шугнанското bunik, язгулемското bon, искашимското bun, сариколското būn – мръсотия, дъно, осетинското faw, ягнобското puta, талишкото pyxie, персийското pude, памирското pêw, язгулемското pawant, гилянското pusanen, сариколското pawan – гнил. /VS-ETD/ В тох./б/ pup, pupan – мръсен, лошомиришещ. /DA-DT-b/

124. бурки – мустаци, вежди – надочни дъги, български думи, нямящи сигурни славянски аналогии. В тох./б/ perwane, p.rwan, perwam – вежди, pitsau - клепач. Д.Адамс го свързва с авестийското brwat, санскритското bhrāh, bhria, древногръцкото , , древномакедонското abroutes, староанглийското brie, brif, литовското bruweis, руското /фиксирано и в старобългарски/ брови, бръвъ, чешкото brev, полското brwi, все със значение вежди. В протоиндоирански bhri, хотаносакски burrauka~l, согдийски br`wkh, /brika/, средноирански brig, съвр.персийски abri, осетински ærfyg, ærfug, шугнански verğ, вахански vriv, искашимски vecic, мунджански veriga, рушански, хуфски vraw, viraw, ягнобски veruk, кховарски `brwk, p`âceçr, сангличи vr-c, други ирански форми са кюрдското biru, пущунското abru, талишкото bêv, шугнанското vrav, гилянското abru, сариколското veruk - вежди. /VS-ETD/,/L-IAIL/,/ВС-РХТ/,/МА,ЕП-ЯТ/ Можем да търсим етимологична връзка. П.Добрев посочвa памирското vreza – вежда. /ПД-ЕАКБ стр.73/ Етимологията вероятно е източноиранска, или тохарска - pitsau - клепач. Българското диалектно бурки – мустаци е също с иранска етимология, близка до хотаносакски и согдийски. В иранските езици може да посочим също осетинското beco, пущуннското bret, brētuna, персийското, шугнанското burut, язгулемското beret, сариколското bъrъt - мустаци. /VS-ETD/ Заето е в алтайските езици, Старостин посочва алтайската протоформа *burdv, в тюркски *burut, монголски *burdzi, тунгусоманджурски *burgakta/*gurgakta – брада. /S-AE www.starling.rinet.ru/ В езика на баските bizar – брада. В протокартвелски c`wer, грузински c`arbi – вежди. /БКС www.euskara.narod.ru / Може да посочим и ингушкото bīarg – око, показващо палеолитен паралел с индоевропейското название на веждите. /РИС/

125. Бусарци – топоним, Бусарски – фамилия. Вероятна връзка с пущунското busar – жарава, осетинските bаjsærыn – закалявам стомана, bаsыrх uыn – силно почервенял, арменското bosor – червен, тохарското wāsar, шугнанското warz, кюрдското biris – изкрящ. В ирландски buidealaich – пожарище, buite – огън. /EDGL/

126. бутам, бъчкам – вкарвам, виж също вулгарните български, неславянски названия на vulva /путка, пичка/, както и буля, булка – жена, съпруга. Старостин въстановява протоиндоевропейското *p`aut, *pout – вулва, като го извежда от ностратическото *p`u[ṭ]`v – отвор, дупка, вулва. В тох./б/ p.t – завирам, скривам, проверявам, p.tk – ограничавам, скривам, в тох. /а/ pat, pāt – копая дупка. /DA-DT-b/ В ирландски pit – вулва. /EID/ В английски put – има много значения но едно от тях е да вложа, да вкарам, да поставя, да скътам. В латински putos – натискам надолу, пробивам дупка, хетското piādai, английското pit, немското pfutze – яма, отвор, кухина, дупка, латинското fossa – яма, ирландското рeasg – дълбока рана. В староисландски fuat, старовисоконемски vot, vut, votze, староисландски fuaf, съвр.немски fotze, английски futz, pussy – вагина, английското puss - уста, староиндийски bhūka, санскрит putati, putam – гънка, джоб, ликийски putu, хетски puwai - натискам, шведски /диалектно/ puta – вагина. От същия корен, в старовисоконемски pott, английски pot – съд, старонорвежки piss, исландски pose, старонемски pusa – торба, английски poke – мушкам, вкарвам, pocket – джоб, староанглийски poca, старофренски poche, ирландски poca, pуcait, норвежки poki – джоб, торбичка. /P-IEW/ Виж и язгулемското, пущунското pit, ягнобското fit – плоскост, вдлъбнатина. /VS-ETD/ В кховарски buta – телесен, отвор, кухина, в кашмирски pödā, pūkhürü, pōna, pōnuku - вулва. Протоиндоевропейски *bul- телесен отвор, староиндийски buli, buri – вулва, анус, литовски bulis – анус, дупе, санскритски buli, авестийски bajūjiyā – жена, вулва, персийски bayo – невеста, също интересен паралел показва кховарското bulko – лека жена, кюрдски bуk, кховарски bok, хинду-урду bivi, bāīko, buŗhiyā, būda, кюрдски /заза/ vejv, бахтиярски bahig, язгулемски wa, пущунското wula – жена, раджастхански byana, непалски byauli – невеста, булка и по-далечното смислово, латинско vulva – женски полов орган. Сравни с българското буля, булка – омъжена жена, дума която няма славянски аналози, дума от безусловен прабългарски произход, показваща смислово приравняване на пол и полов орган. В пущунски pœndd - вулва, ягнобски pizza – дупка, отвор, a pūssa – вулва, pičak – жена, женска кукла. /МА,ЕП-ЯТ/ В хинди-урду *pucca, pushpa-phal – вулва. В санскритски puttikā, пракритски puttara – вулва, в непалски откриваме ясен, още по-пряк паралел, идентичен с български, putko, puti, putu – вулва. В етруски puia - жена. /EEG/ В искашимски put, вахански push – сея, правя дупка, заравям семена в земята. В пущунски pett – скрит, таен, pettezze – скрийте се. В алтайските езици откриваме идентичното понятие pōte, тюркското u`t, ot, üt, hị̄t - отвор, тунгусоманчжурското putē – ноздра, корейското pot, pōdzi - вулва, японското *pэtэ, p(w)oto – вулва, тунгусоманчжурското putakan – торбичка, в монголски hütü, ütügü, sdogu, utkun - вулва. /S-AE www.starling.rinet.ru/ Също в монголски busguj – жена. /МРС/ В кетски pōqe, симски foqn, пумпоколски foźbag`, котски foge, phōge - дълбок. В синокавказките езици, в тибетски *pytx, в бурушаски *bot, *phóṣi, в източнокавказските езици, чеченски, ингушки bud, лезгенски biṭi, pič, цезки beṭi аварски buṭa, лакски, даргински puṭi, табарсарански bici, бежитски puce, рутулски bic – вулва. /S-YE www.starling.rinet.ru/ В чувашки put, в останалите тюркски езици batu – потъвам, давя се. В угрофинските езици, протоформата *put`v, в лапландски puhtэgэ, хантски puťi, манси puti – дебело черво, в хантски petiw, унгарски fazeg, удмурски puteg - дупка, в манси patêra, хантски potta, унгарски fod, удмурски podini, коми pödani, фински pajjt, естонски peidus, вепски piitta – скривам, в удмурски puš, коми pytškös, марийски puško, мордвински potmot, вепски pazda – вътрешност, скрито място, хантски petiw, коми pыs, вотякски aukko – отвор, дупка, във вотякски pezd – гнездо, в коми pöč, удмурски pes` - жена. /VS-ETD/ В унгарски hüvely, muff, pina, picsa – вагина, последният пример е явна българска заемка, а първият показва древномонголски паралел. Във вотякски pata – съд, чаша. В дравидските езици *pot, pottu, botta, pattnā – дупка, отвор, пробив. В баски potorro, протокартвелски pt`, грузински pit`, свански put`i, bid, bud - vulva, грузински put – торбичка. /БКС/ В етруски put, puth, латински puteus, putean – съд, ваза. /EEG/ Неславянската старобългарска дума пънгъj – кесия, преминало в диалектното пунгия – кожена торба, кесия е било заето в новогръцки като πουγγι и в румънски където pungaş – джебчия. /СМ-ИБЕ стр.82/ Тези понятия са с явен ностратически произход. В българския език по сходен начин звучи вулгарното название на женския полов орган. В БЕР се правят аналогии с латински език и производните му романски езици, където названия като puta, putana, putein означава жена с леко, срамно поведение. Всички те произлизат от латинското pudens – срамен, залегнало в медицинската анатомична терминология: os pudens – срамна кост, regio pudendis – срамна област, nervus pudendus – срамен нерв и пр. Българската дума няма съответните славянски аналогии. Опитите да се търсят аналогии на българското понятие с названия на домашни птици, посочени от БЕР са крайно съмнителни. Даденият пример с руското путька – пуйка, е съмнително, тъй като пуйката идва в Европа от Америка едва след 16-17 в. и понятието изобщо не е древно. Много по-разпространено название на пуйката в руски е индюк, т.е. птица дошла от Индия, първоначално европейците са възприемали Америка като част от Индия. Още повече, че названията на частите на тялото и особено репродуктивните органи, предмет на специална почит, във всички древни, палеолитни човешки общества, с хилядолетия, предхождат опитомяването на домашните птици. Тези понятия са твърде архаични във всички езици и е логично да се мисли, че това не може да е сравнително късна латинска заемка от романизираното тракийско антично население. При условие че траките едва ли си имали точно така звучаща дума. Вероятно е бил сходна със съвр.албанско piδi – vulva. Освен това нейната употреба /на путка/ е много по-широко застъпено сред всички български диалекти, отколкото славянския аналог /пизда/ и отсъства при съседните сърби, както и непозната за всички останали славянски езици. Очевидно и пределно ясно, то е дошло с езика на прабългарите, носещ тохарско-ирански корени и понятия, при това с прякото потвърждение от идентичите келтски и немски и индоирански названия на вулва. За пример можем да посочим аналогичната дума в алтайските езици – anа/ama със значение vagina, но също дупка, отвърстие, цепнатина, уста, паст – съответно в тюркските езици, монголски, тунгусо-манчжурски и японски. /СС-АППЯЯ www.starling.rinet.ru/texts/altii.htm / Протоалтайското *iámu, тюркското */i/am, монголското */h/uma, тунгусоманчжурски *umu, корейски *ùmúk, японски *úmá означава дупка, яма /последното е ностротическа славяно-алтайска аналогия/, но също и вулва, женски гениталии. /S-АE www.starling.rinet.ru/ В кумански *am – вулва. /ПРС/ Аналогично е финското emätin – вагина. Славянското название на vulva можем да изведем от протобалтийското pis, литовско piёsti – полов, акт, съвкупление. Според Дерксен, от същия корен е протославянското pьxati и руското пыхати, словенското pāhati, чешкото и полското pchacti, словашкото pi, българското пъхам – вкарвам, тласкам, блъскам. /D-SIL/ В санскрит p.d, p.d.ayl – натискам, свивам, скривам. /L-IAIL/ Според Покорни протоиндоевропейското pezd означава мачкам, скривам. Понятието всъщност е ностратическо, тъй като откриваме протоалтайското *pisa/˜p`, тунгусоманчжурското *pisa, корейското *ps-kì'ú, японското *pàsàm – вкарвам, влагам, натискам, скривам. /S-АE www.starling.rinet.ru/ В дравидски *poč, pōs – вулва. Старостин посочва ностратическото *p`vjc`v˜č- вулва, дори с предностратически паралели във берберското *buč, америндското /индианското/ *peс(u), *pet(u) – вулва. /IEE/ Аналогична е етимологията на латинското vagina – влагалище, влагам, скривам. Ст.Младенов посочва че в албански piči – vulva e чисто българска заемка, докато аналогичното piδ-i е по-стара, трако-дарданска дума, обща по произход със общославянското pizda и балтийските аналози. /СМ-ИС стр.46/ Като извод може да посочим че две от общо трите основни названия на vagina, vulva в българския език са с източен произход, от тохарски, алтайски или източноиранските езици, като за едно от тях се наблюдава пряка и безусловна аналогия с тохарските /оттам с келтски и немски/ и алтайските езици, а другото – с осетински където bыjkk, bыjččы, кюрдски beshêki, пущунски bughz, хинди *pucca, bhūsī, урду pushpa – vagina /пичка/, виж също тох. wik – пъхвам, скривам. Също в санскритски vizikha, vipluta, пущунски pœndd, pundd,– вагина /респ.бълг.ф-ма пунда/. В осетински pys, кюрдски pûč, пущунски puč, puk, талишки pûč, персийски и шугнански pūč, puk - яма. /VS-ETD/ В ягнобски duk, dukak е отвор, яма, а duduka – жена, а в пехлеви dūdag – семе, род. /МА,ЕП-ЯТ/,/ИС-ПРС www.avesta.org.ru/ Интересно е че основните, древни ностратически значения и на put, puč и pezd съвпадат напълно. А това показва сходен начин на последващо словообразуване. Не на последно място трябва да посочим старобългарската дума, гръцка заемка, потиръ – чаша, /от и гръцкото ποτήρον – съд, чаша/, показваща идентичност със старонемското pott – съд, чаша. Също талишкото pеtilê, иранското potila – котел, съд. В угрофинските езици, в манси poot, хантски put, унгарски pit, удмурски fazek, марийски padjan, лапландски batte, фински pata, естонски pada, мордвински pidems, вепски pada, вотякски puteli – съд, чаша. /VS-ETD/ Производни на същия древен палеолитен, предностратически корен *put, *puti – вулва, съд, яма, отвор. Също може да посочим интересна аналогия с пущунски but.aj, персийски bute, гилянски butê – хващам, за българското бутам.

127. Бутан – топоним. Може да го свържем с иранското понятие за идол, в кюрдски pût, пущунски but, мн.ч. butān, персийски bat, bot, шугнански but, белуджи bwt, кашмирски būth, хинди-урду but, butak – идол. В согдийски fa – идол. Ел-Бахли посочва че волжките българи са наричали върховното си божество Едфу /творец/, а идолите – фа. /ПД-БКП стр.169/ Така че Бутан е вероятно култово място, светилище, място за поклонение. Но може да посочим и друга, алтайска версия: Бурятите наричат buta – хълмчетата от пръст, които лалугерите натрупват край изровените си дупки, а butan е местност осеяна с дупки на лалугери /на бурятски, лалугер – tarbagan, откъдето произлиза названието на планината Тарбагатай в Седморечието/.

128. бухал – нощна граблива птица е неславянска, прабългарска по произход, дума. П.Добрев я свързва с персийското buf и памирското /мунджанско/ bu – бухал и чеченското бухiа - бухал. /ПД-ЕАКБ стр.71/ В ингушки bov – сова. /РИС/ Също в санскритски bahusvana, bhayamkara, осетински uыg, ягнобски bumb, кюрдски bûm, талишки, персийски, таджикски, шугнански bum, персийски būf, būfa, būhmān, ufūr, ufūl, ūkū, язгулемски, кховарски bu – сова, бухал. /VS-ETD/ Интересен анализ прави и проф. Д.Нанкинов. Според него названието на бухала /Bubo bubo/ е старобългарско, звукоподражателно име, което в различните части на България срещаме с множество варианти: бухъл, бухо, бух, буф, буляк, буяк, болотин, болутин, пукъл, дум, духо, хут и други. В миналото край София птицата е наричана бухелина, а в Царибродско – булулей, в македонските диалекти голем був. /Геров,1895, 1904, 1908/ Явно старобългарското название е били бухъ, защото под тази форма buhă e заето в румънски. /БЦ-ИБЕ-2 стр.54/ Също и в албански, като bufi. Подобни имена са се запазили западно от днешните граници на България, там където някога са живяли или живеят българи: Сърбия – булулеja, буљина, Словения – bubuj, veliki bubuj, lesni bubuj, huber, gugo, velika uhalica /Gregori J.,I.Krecic,1919/, а също на територията на някогашната ни средноазиатска прародина: бум – в Таджикистан /Абдусалямов,1971/. На някои места в Памир и Кавказ на птицата казват бухъа. В Памир по-често се среща думата buu /Эдельман, 46/, докато в Кавказ, особено сред чеченците тази птица се нарича бухъа. /Дешериев. Чеченско-русский словарь, с. 79/ Характерно е също, че редом с думата “бух” сред народите на Памир и Хиндукуш се срещат масово и имената čug и džogd , които показват, че и особената българска дума чухъл е от древен източен произход. В някои ранни исторически документи, открити в нашата страна древната българска дума бухъл, запазена и днес в Северен Кавказ е съединена с определителния член “а”. /Добрев, 1993, 1994/ С името Бухала, във византийските хроники и регистри, са записани 2 селища от Македония /Дуйчев,1981/. Български имена на бухала има в селища на днешна Сърбия и Румъния /Добрев,1995/. /ДН-НДбНП-КБЦ-К,19.05-20.05.2005 http://info.datacom.bg/BG-MREJA/www/BGSarakt.html / В източнославянските езици, бухала се нарича сич и филин в руски, сич, пугач в белоруски и украински. В хърватски čuk, чешки kalous, sýček, словашки kuvik plačlivý, полски pójdźka, словенски čuk, сорбски šubut – бухал, сова. В тох./б/ uluke* - сова. В хотаносакски ulāka, осетински ololi, санскритски uluka, luk – сова. /DA-DT-b/ В английски owl, немски eule – сова, uhu – бухал. В енисейските езици Старостин посочва протоформата *bič-/˜w/ - гарван, в кетски bīt, мн.ч. bīkŋ, симтски bit́, мн.ч. bikŋ. /S-YE www.starling.rinet.ru/ В угрофинските езици, във вепски hüŋg, hüb'g', hiri-pulo, фински huuhkaja, естонски hüüp, лапландски jipp, хантски jêwêg, манси jypyg, марийски üŋgö, удмурски ygy, също в удмурски peljo, фински pöllo, естонски päll – сова, бухал. В тюркските езици, в киргизки bajkuš, узбекски bojquš, казахски bajg'yz, татарски bajgyš, карачаевобалкарски bajquš, турски bayku, тюркменски bajguš, чувашки pajkuš – сова, бухал. Старостин посочва протоалтайското *pājkù, тюркското *bājk, монголското *beg, тунгусоманчжурското *pige,*piage, корейското *púhuэŋ, японското *pùkù – бухал, сова, буртаското bug-bātar – бухал, манчжурското bajbula – сврака. Също протоалтайското *uge, монголското *uγuli, тунгусоманчжурското *oksari, прототюркското *ügi, в киргизки ükü, хакаски jagja, тувински, турски ügü, карачаевобалкарски uku, татарски ökö, казахски üki, узбекски ukki, чувашки üxĕ, също в турски yapalak, карачаевобалкарски jabalak, казахски, киргизки `abalaq, татарски, узбекски japalaq, хакаски čabaxulax - сова, бухал. /VS-ETD/ Но виждаме прилика с хакаското čabaxulax и другите алтайски примери. Последните са вероятно тохарски заемки. Българската фамилия Байкушеви е явен турцизъм – „бухалови”.

129. бъбря, бърборя – говоря, бъра-бъра – празни приказки. В иранските езици сходни по значение са хоремзийското bb`ri, согдийското wy`br, партянското wy`wr, средноперсийското wy`wrid – говоря, обяснявам. Сравни с българското бъбря, най-близко до хоремзийски. Възможна семантична връзка с бърна – устна, съотв. в осетински bыl, byl – устни, чувашки bъr – гърло, пущунски bol – реч, борушастки băr – дума, явна иранска заемка и тох. pal - мисъл. /ВС-ЕБ стр.26/ В осетински bær-bær – празни приказки, е аналогичен израз, на българското бър-бър, бъра-бъра. /ОРС/ В ирландски bram, broim, braigim, бретонски, корнуелски, кимвърски bram, *bragsmen – празни приказки, шум, бръмчене. /EDGL/ Думата бърборя има твърде древен произход. Старостин посочва индоевропейската протоформа *barbar- говорещ неразбрано, говорещ чужд език, дало разширение в староиндийски barbara, старогръцки , латински baburrus – говорещ неразбрано, от които произлиза думата варвари – чуждинци, говорещи неразбрано, аналогично на славянското немци – неми, говорещи неразбрано. /IEE/

130. бъдъ, б@дъ – вятър, зáвет – място защитено от вятър. В тох./б/ yente, в тох. /а/ w.nt – вятър. В английски wind - вятър, window - прозорец /отвор за проветряване/. В хетски hwant, латински ventus, старогръцки φύω, , готски winds, съвр.немски wind, санскрит vaata, vā, протоиндоирански uah, авестийски vāta, vāiti, согдийски p`t, w's, пехлеви wād, осетински wæd, uad, ягнобски wot, кюрдски ba, пущунски bad, талишки vod, персийски bad, шугнански vo, сариколски bed, кховарски w's, белуджи gwáth, хинди-урду bād, bākha, кашмирскш bād, раджастхански bāva, bhāla, палийски āvedha, - вятър. /L-IDIL/ Също в манси wót, hawa, хинду-урду hawa, хантски vat – вятър. /VS-ETD/ В български виелица – силен вятър е с явен ирански произход, защото няма славянски аналогии. В.Абаев посочва осетинското иронско bujyn, byd, дигорско bijn, bid – духащ вятър и го сравнява с много близкото /според него/ староцърковнославянско /т.е. старобългарско/ вияти – духащ вятър. В калашки sira, шугнански zarw-n-t, рушански zarw-d, бартангски zarway, zarw, сариколски zarwjyn, zarwig, вахански zway, zыwыy, zыwыt – място, защитено от вятъра. /Ch-DIV/ Сравни ваханската форма с идентичното българско зáвет. Б.Цонев посочва интересната старобългарска дума бъдъ – вятър, от която извежда старобългарското бъдъръ – бодър, т.е. обвеян от вятъра. /БЦ-ИБЕ-2 стр.211/ Иранският /осетински/ произход на бъдъ не подлежи на съмнение. Също в тох./б/ vitarāg – освободен от страдания, жизнен, весел, хотаносакски v-tarāgа, санскритски jāgr, авестийски jaāra, средноперсийски wigr, партянски wygr's, осетински fidar, igæal, кюрдски bоdar, пущунски bidar, персийски bidar, шугнански bodur, гилянски bidеr – бодър, жизнерадостен, силен. Българското бодър има своите ирански аналози. Старобългарското ведъръ се среща в руски ведро, чешки vedro, словенски verdār, сръбски ведр. Означава хубаво време, хубаво настроение, свободен, жизнерадостен. Дерксен смята че се касае за древна германска заемка в славянските езици от старовисоконемското wetar, английското weather – време, като климатична изява, откъдето е и славянското вятър. /D-SIL/ В старовисоконемски heitar, староанглийски xador, чувашки xatăr – бодър. Названието на вятъра също има ностратически корени. В енисейските езици, в арински paj, пумпоколски baj, котски pej, кетски, югски bej – вятър. /ГВ-ЕЯ http://www.philology.ru/linguistics4/verner-97.htm /

131. бъдне, бъдън – буре, съд, бъкан - пълен. В осетински bаkаlыn, хоремзийски bkn, bkny, средноперсийски pkyun – пълен, изпълващ. Те се сближават с българското бъкан, бъка – пълен изпълнен и старобългарското бъдне, бъдън – буре, бидон, заимствано и в унгарски – bödön. /БЦ-ИБЕ-2 стр.166/ Мнението на В.Кръстева, че бъдън е турцизъм през персийски е невярно, поради старобългарския произход на думата. /ВК-ТРТБЕ стр.38/ В тох./б/ pak, pake – част от нещо. /DA-DT-b/ В алтайските езици paká, тунгусоманчжурски paku, корейски и японски pak – да поставя, да напълня и също p`aji, монголски hjil, тунгусоманчжурски pā, японски pia – част от нещо. /S-AE www.starling.rinet.ru/

132. бъждам – бивам, ставам, преживявам, съществувам. /СИ-РРОД стр.47/ Тази диалктна дума показва пряк паралел с осетинското bаzzаjgæ – оставам, преживявам, съществувам, наследявам. /ОРС/ Също в кховарски bos – да остана, да бъда.

133. бъзикам – пипам с ръка. В тох./б/ poko – ръка, paci - десен. /DA-DT-b/ В древногръцки , санскрит bāhuā, bhuja, bāhú, протоиндоирански bhahjuhu, палийски bāha, bāhāva, авестийски bazu, хотаносакски bāysua, средноперсийски b`dwky, осетински bazyg, bazug - ръка. /L-IAIL/ Също в кюрдски bazik, пущунски и персийски bazu, шугнански bozi, язгулемски bazar, сариколски vuzg, калашки bazo, искашимски, кховарски, хинду-урду bazu, кашмирски busu, busun – ръка. Във вахански barut – лакът. /IED/ В ирландски bas, бретонски boz, *bosta – ръка. /EDGL/ В английски fist, немски faust – юмрук, сответно в руски запястие, български /от славянски произход/ пестник. /VS-ETD/ Осетинското базик, базуг обяснява етимологията на българското бъзикам – пипам, работя с ръце, а тохарската форма е сходна със славянското показвам, руското показать. Ностратически паралел е баското beso – ръка. Сходна семантика показва славянското рука и общославянското ручъ, rujxčъ – движение, пипане, работа с ръка, в белоруски и украински rux, чешки, словашки, полски ruch, словенски rajch, български ручкам. /D-SIL/ В енисейските езици, протоформата *b`tq-a, *b`tq, означава ръка, десница и посоката десен. В кетски pagai – десен. /S-YE www.starling.rinet.ru / Старостин посочва протоиндоевропейското *bhāg'hu- ръка, алтайското *biugu, прототюркското *bogum, монголското *bog-tu, тунгусоманчжурското *bog, японското *pu – става, дравидското *pāk- ръка и изходното ностратическо *bVgu – ръка, имащо и палеолитни аналози от синокавказските езици. /IEE/

134. бъзна, бъзгам – ожилвам, обождам, ощипвам, опарвам, причинявам болка, в преносен смисъл, засягма с думи, обиждам някого. Тази диалектна дума показва парарлел с осетинското bаziаn – ущърб, увреда, bаziаn kænыn – повреждам, причинявам болка, поразявам, ранявам. /ОРС/

135. бъзунек – диалектна дума, означаваща муха, насекомо. Сравни с осетинското bindza – пчела, bynz – оса и тохарското bhei – пчела. В ягнобски buvva, кюрдски moz, талишки byzang, персийски mong' – оса, в пущунски bavra - муха, в кюрдски banz – скок. /VS-ETD/

136. бъклица, бъкел – съд за вода или вино. Откриваме точен осетински аналог, bаklаgæ - бъклица, заето и в руски като баклага, баклашка, както и изходния осетински глагол bаkаlыn - наливам. /ОРС/ Според Фасмер, баклага, в полски bukłak, е татарска заемка, от еднозночното baklak. Явно татарската дума е волжкобългарски аланизъм. В ирландски fflasg, flasg, английски vessel, руски фляга - съд за вино. /EDGL/

137. бълдам – газя, предвижвам се с усилие. /СИ-РРОД стр.47/ Думата показва осетински паралели, balc – пътуване, поход, bаlæsæg, мн.ч. bаlæsdžыtæ – пропълзяване, затруднено предвижване, bаlæsыn – пропълзявам, bаlæsæn – място което може да се премине само лазешком, bаlæzgъær kænыn – прокарвам пътека, bаlædærsыn – пропиване, проникване на вода. /ОРС/

138. бърде – агне, яре - козле. В тох./б/ yrye – овен. Сравни с българското яре – козле. В староирландски gabro, кимвърски gafr, осетински uær, uærыkk – козле. /ОРС/ В древногръцки, корнуелски yorch, бретонски iourc'h, английски roe, немски reh – сърна. Също в староиндийски bhárvati, осетински wær, таджикски, ягнобски barra, кюрдски bar, пущунски wray, талишки bar, персийски bār, шугнански warg, язгулемски wōrag, сариколски werin, barge, искашимски waruk, вахански wurk - овен. /VS-ETD/ Рядката българска диалектна дума бърде – мъжко агне, също показва ирански корени. /СИ-РРОД стр.47/ Деркенс посочва също староцърковнославянското бравъ – мъжко агне, кастриран овен. От старобългарски думата е заета в староруски като боровъ, преминало в съвременото баран, чешки, словашки brav, полски browek, сърбохърватски и словенски braijv – овен. Също в старовисоконемски barug, barh, староанглийски bearg, bearh – овен. /VS-ETD/ В унгарски barany – овен, според Ажбот е от старобългарски произход, но Б.Цонев не поддържа това мнение. /БЦ-ИБЕ-2 стр.156/ Тесните паралели с иранските езици показват че старобългарското понятие е от вероятен прабългарски произход. Мнението на Й.Покорни че староцърковнославянското бравъ е старонемска заемка в славянските езици, според Деркенс е съмнително. Думата яре има ясни тохаро-осетински аналози. Ностратически паралел с общотюркското *jargun, старотюркското jarγun – малко четириного, тревопасно, сърне, еленче, агне, монголското *dzorgul – еленче, тунгусоманчжурското *ńargu, ńargučān, ńarčān, ńatčān, ńarхuča – еленче. /IEE/Тук въведете тексттекст

139. бърна – устна. Показва пряка аналогия с осетинското bыl, byl – устна. В санскрит būla, персийски bela, пущунски barkho, bārkhū, bārānaī, в ирландски bil, кимвърски byl – уста, лице. /EDGL/ Също в санскрит purna – буза, уста, ирландски bruas, мн.ч. bruasa, liopa, beola – устни. /EID/ В останалите ирански езици, в ягнобски lapi, кюрдски lêv, пущунски lab, талишки lyv, персийски labe, шугнански lab, гилянски lêb, сариколски lab – устни. В чувашки bъr, pъr – гърло. В удмурски ыmbеrlа – конски устни, brыlы, birla – устни, устна. Така че бърна е вероятно прабългарска, аланска дума по произход. Сходство показват литовското burna, арменското beran – уста. /СМ-ИС стр.27/ Старостин посочва протоиндоевропейското *bhrn/*bhern – уста, имащо изяви само в български, балтийски, иранските езици, арменски и келтски. Също протоиндоевропейското *bel – телесен отвор, в староиндийски bíla – яма, отвор, което пък от своя страна е сходно със санскритското buli, латинското vulva – женски полов орган, респ.телесен отвор. Чувашкият изследовател М.Юхма предлега интересна етимология на българския топоним Несебър. Вярно е че отразява гръцкото Месембрия, но явно българите са вложили и собствен смисъл, от чувашките nesse - тесен /в осетински nareg, англ. narrow - тесен/ и bъr – гърло, устни, т.е. тясно гърло, респ. тесен залив. В останалите тюркски езици, bugaz, bugas – гърло, залив.

140. бътна, бътвам, бъткам – удрям, изхвърлям на далече, събарям. Бътвам е означавало, удар с пръчка върху топка, при която се целяло тя да отскочи на далече, при момчешка игра. /СИ-РРОД стр.48/ В осетински bаtærыn – изгонвам, задвижвам, подгонвам, bаtæхыn – излетял, подхвърлен. /ОРС/

141. бъхъ – напразно, отричам. Думата е използвана в Супрасилския сборник и Вартопедската грамота на цар Иван-Асен ІІ. Заето в албански под формата mboh, в староруски като бохйа и сръбски – бах. /АС-СНА стр.196-197/ Също бъх, в по-ново време /19 в./ означава лъжа, измама. /СИ-РРОД стр.48/ Също в тох./б/ waike, в тох./а/ wek – лошо дело, лъжа, waikine – лъжлив. В осетински ox, ягнобски wx – печал, скръб, осетински bаsаjыn – лъжа, заблуда, bаzivæg kænыn – отричам се, отказвам се. /ОРС/ В татарски bēхēs – спор. /РТС/ Тук въведете текст